Р Е Ш Е Н И Е
№ 171
17.05.2019 г. гр.
Перник
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ПЕРНИК Гражданска колегия, в открито заседание на 20.03.2019 г., IІI-ти
въззивен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Милена Даскалова
ЧЛЕНОВЕ:
Кристиан Петров
Роман Николов
като разгледа докладваното
от съдия Николов в.гр.д. № 118 по описа за 2019
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба от адвокат К.П., процесуален представител на П.В.П., против Решение
№ 1544 от 03.01.2019 г. по гр. д. № 4693 по описа на Районен съд – Перник за
2018 г., с което, съдът е отхвърлил предявения иск от П.В.П. срещу „Мини Открит Въгледобив“ ЕАД, гр. Перник за сумата
1069.60 лева, представляваща обезщетение по чл. 222, ал. 2 КТ в размер две
брутни работни заплати, ведно със законната лихва върху главницата от
20.04.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, като неоснователен и
недоказан. С Решението П.П. е осъден да заплати направените от „Мини Открит
Въгледобив“ ЕАД разноски в първоинстанционното
производство.
Оплакванията
в жалбата са за неправилност на обжалваното решение, поради неправилно прилагане
на материалния и процесуални закони. Липсват конкретни и обосновани възражения
и мотиви. Иска се отмяна на решенето, като въззивният съд постанови друго, с което
исковете да бъде изцяло отхвърлени. Претендират се разноски пред въззивната
инстанция.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на жалбата, в който
излага съображения за нейната неоснователност и за потвърждаване на обжалваното
решение. Претендират се разноски пред въззивната инстанция.
Окръжен съд
Перник, след като обсъди доводите на страните намира за установено следното:
При извършената по реда на чл.
269, изр. 1 ГПК служебна проверка, съдът счита, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съдът при въззивния контрол за
правилност на първоинстанционния съдебен акт в рамките, очертани във
въззивната жалба, след като прецени събраните по делото
доказателства и като взе предвид доводите и възраженията на страните, намира от
фактическа и правна страна следното:
От приложените по първоинстанционното дело
документи е
безспорно установено, че ищецът се намирал в трудово правоотношение с ответното
дружество като е изпълнявал длъжността „***“. Със Заповед № *** трудовото
правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 1 от КТ. Като
причина е посочено невъзможност да изпълнява възложената му работа поради
заболяване. В заповедта е отбелязано, че трудовото правоотношение се
прекратява по молба с вх. № 0101/0212 от
05.07.2016 г. и приложено към нея
експертно решение № ***, както и, че му се дължи обезщетение по чл. 222,
ал. 2 от КТ в размер на две БРЗ. Видно от приетия препис от трудовата книжка,
ищецът има трудов стаж в „Мини открит въгледобив“ ЕАД – 4 г. и 11 дни за
периода от 26.06.2012 г. до 07.07.2016 г. От Удостоверение изх. № *** издадено
от „СК-13 Трансстрой“ АД се установява, че П.П. е работил в посоченото
дружество от 03.04.1981 г. до 19.03.1993 г., с обща продължителност от 11
години, 4 месеца и 9 дни. За изясняване на обстоятелствата по делото е
назначена съдебно – счетоводна експертиза, която е депозирала писмено
заключение. От приетото неоспорено заключение на вещото лице се установява, че
брутното трудово възнаграждение за пълен отработен месец, предхождащ
прекратяването на трудовия договор е в размер 551.04 лв. Изчислено е, че
размерът на обезщетението по чл. 222, ал. 2 от КТ е 1102.08 лв. С обжалваното решение РС Перник е отхвърлил предявеният установителен иск, като е приел в мотивите си, че при
условията на пълно и главно доказване ищецът не е успял да докаже твърденията
си изложени в исковата молба поради което и искът е отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
При извършената по реда на
чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка, съдът счита, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съдът при въззивния контрол за
правилност на първоинстанционния съдебен акт в рамките, очертани във
въззивната жалба, след като прецени събраните по делото
доказателства и като взе предвид доводите и възраженията на страните, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявеният иск е с правна
квалификация чл. 124, вр. чл. 415 от ГПК, вр. чл. 222, ал. 2 от КТ. Чл. 222,
ал. 2 от КТ регламентира правото на обезщетение, което работодателят дължи на
служителя при прекратяване трудовото правоотношение поради болест (чл. 325, ал.
1, т. 9 и чл. 327, ал.
1, т. 1 КТ). Правото на това обезщетение е обусловени и от две
допълнителни предпоставки: наличие на определен трудов стаж – не по-малко от 5
години и неполучаване обезщетение на посоченото основание през последните 5
години.
В настоящия казус спорният въпрос се свежда до това
имал ли е ищеца необходимия трудов стаж и получавал ли е обезщетение по този
ред през последните 5 години преди прекратяване на трудовото правоотношение с
ответното дружество.
Не се спори между страните, че процесното трудово
правоотношение е било прекратено по молба на ищеца на основание чл. 327, ал. 1,
т. 1 от КТ. Неправилно Районният съд е приел, че ищецът не е доказал
продължителността на трудовия си стаж, като е приел, че П.П. има само трудовия
стаж отбелязан в трудовата му книжка от последния му работодател, а именно
ответното дружество. От събраните в първоинстанционното производство
доказателства се установява, че ищецът има повече от 5 години трудов стаж. От
приложеното копие на трудова книжка се установява, че П.П. има 4 години и 11
дни трудов стаж при ответника като „***“. От Удостоверение изх. № *** издадено от „СК-13
Трансстрой“ АД, на основание чл. 40 от Наредба за пенсиите и осигурителния
стаж, се установява, че ищецът има трудов и осигурителен стаж в предприятието издател 11 години, 4 месеца и 9 дни и
общ трудов стаж 15 г. 4 м. и 20 дни. Разпоредбата на чл. 222, ал. 2 от КТ
казва, че работодателят дължи на служителя при прекратяване трудовото правоотношение
поради болест обезщетение ако има най-малко 5 години трудов стаж, като никъде в
закона не е въведено изискването този трудов стаж да е само при работодателя, с
който се прекратява ТПО, важното е лицето да има общ трудов стаж повече от 5
години. На основание изложеното по-горе настоящият състав на
въззивната инстанция счита, че е доказана първата предпоставка, а именно
работникът, претендиращ обезщетение по реда на чл. 222, ал. 2 от КТ да има
минимум 5 г. трудов стаж.
Относно втората предпоставка визирана в 222, ал. 2 от
КТ, а именно през последните 5 години трудов стаж работникът да не е получил
обезщетение на същото основание въззивният съд приема, че неправилно Районният съд е приел, че не е доказана. Видно от Заповедта
за прекратяване на трудовото правоотношение е, че заболяването на ищеца е
документирано с експертно решение № *** Ответникът, както в отговора на исковата
молба, така и в отговора на въззивната жалба не твърди и не сочи доказателства П.П.
да е имал заболяване преди тази дата, а още по-малко да му прекратяване трудово
правоотношение поради заболяване. Не се навеждат
твърдения и не са ангажирани доказателства, от които да е видно, че през
последните пет години ищецът е получил обезщетение на същото правно основание,
за да имат причина да откажат изплащане на предвиденото в закона обезщетение. При
това положение се налага извод, че ищецът за първи път е получил заболяване
водещо до прекратяване на ТПО на датата посочена в експертно решение, описано в
Заповедта за прекратяване на ТПО, посочена по-горе от 2016 г. и съответно до
този момент не би могъл получи обезщетение за прекратяване на трудово
правоотношение поради заболяване. Ето защо искът за заплащане на обезщетение по
чл. 222, ал.
2 от КТ се явява основателен. По отношение на размера, видно от
приетото неоспорено заключение на вещото лице се установява, че брутното
трудово възнаграждение за пълен отработен месец, предхождащ прекратяването на
трудовия договор е в размер 551.04 лв. В заключението е посочено, че размерът на обезщетението по чл. 222, ал. 2
от КТ е 1102.08 лв. Съдът следва да се съобрази с искането формулирано в
исковата молба, където е посочена сумата
от 1069.60 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от 20.04.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата. Следователно обезщетението, което му се
дължи е в размер на 1069.60 лв.
Въззивната жалба е основателна, а решението е
неправилно и като такова следва да бъде отменено.
При този изход на спора съдът дължи произнасяне и по разноските,
направени в заповедното, в първоинстанционното исково и във въззивното
производство.
Жалбоподателят – ищец претендира и доказва разноски
общо в размер на 700 лв., от които 350 лв. – адвокатско възнаграждение в
заповедното производство и 350 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение в
първоинстанционното производство (съгласно представените доказателства), които му се дължат от ответното дружество.
Пред настоящата инстанция жалбоподателят не доказва
разноски, поради което и такива не му се дължат.
Водим от
гореизложеното Окръжен съд Перник
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 1544 от 03.01.2019 г. по гр. д. № 4693 по описа на Районен съд – Перник за
2018 г., с което е отхвърлен предявения от П.В.П. с ЕГН: ********** *** иск срещу „Мини Открит Въгледобив“ ЕАД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „Св. Иван Рилски“ за сумата
1069.60 лева, представляваща обезщетение по чл. 222, ал. 2 КТ в размер две
брутни работни заплати, ведно със законната лихва върху главницата от
20.04.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, като неоснователен и
недоказан, както и с което е осъден да заплати на „Мини Открит
Въгледобив“ ЕАД, направените по делото
разноски и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че „Мини Открит Въгледобив“ ЕАД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „Св. Иван Рилски“ дължи на П.В.П.
с ЕГН: ********** ***
сумата 1069.60 лева, представляваща обезщетение по чл. 222, ал. 2 КТ в размер
две брутни работни заплати, ведно със законната лихва върху главницата от
20.04.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА
„Мини
Открит Въгледобив“ ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. Перник, ул. „Св. Иван Рилски“ ДА
ЗАПЛАТИ на П.В.П. с
ЕГН:
********** *** сумата от 700 лв. (седемстотин лева) разноски, направени в заповедното и в първоинстанционното исково производства.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280,
ал. 3, т. 1, пр. първо от ГПК.