№ 885
гр. София, 19.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 72 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:БОРЯНА СТ. ШОМОВА
СТАВРУ
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА СТ. ШОМОВА СТАВРУ
Гражданско дело № 20221110112180 по описа за 2022 година
Ищецът "Тръст Енерго Про Машина" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Отец Паисий“ № 58, ет.1, твърди, че сключил с ответника
"Иреф" ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, ул. Пиер
Дегейтър № 4, бл.1, ап.11, договор за покупко-продажба на МПС Киа К5, което ответникът
следвало да внесе от Корея, като се снабди с удостоверение за индивидуално одобрение,
необходимо в последствие за прехвърляне на МПС. Ищецът платил авансово част от
продажната цена - 6000 лв. на 2.7.2021 г. и 14970 лв. на 29.7.2021 г. Ответникът не се
снабдил с необходимото удостоверение и не прехвърлил МПС. С уведомление изпратено на
ел. поща ищецът го поканил в срок до 21.2.2022 г. да представи удостоверението, което
ответникът не сторил, след което ищецът го поканил в срок до 28.2.2022 г. да върне
авансово платената сума, но плащане не постъпило. Ето защо ищецът моли да се осъди
ответникът да му върне сумата от 20 970 лв. поради отпадане на основанието, на което е
платена, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на вземането и разноските по делото и обезпечението.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който оспорва иска
с твърдения, че между страните не е сключен договор за продажба на МПС Киа К5, а такъв
за поръчка по смисъла на чл. 280 ЗЗД. Оспорва факта, че условие за прехвърляне на
автомобила на ищеца е издаването на индивидуално удостоверение от ИА Автомобилна
администрация, както и че ответникът не се е снабдил с такова удостоверение, съответно, че
автомобилът не е прехвърлен поради липса на това удостоверение. Не се оспорва авансовото
плащане от ищеца на сумата от 20 970 лв. като част от цената по сключения между страните
договор за поръчка на автомобил. Ответникът посочва, че се задължил да достави автомобил
Киа К5 на ищеца, като е уговорено разсрочено плащане на цената. Твърди се, че
автомобилът е доставен в България на 20.10.2021 г., за което ищецът бил уведомен и
поканен да заплати останалата част от дължимата сума, но плащане не било извършено.
Сочи, че издаването на удостоверение от ИА Автомобилна администрация в конкретния
случай изисквало повече време, за което обстоятелство ищецът бил уведомен, като на
22.3.3033 г. удостоверението е издадено. Моли за отхвърляне на иска, тъй като платената от
1
ищеца сума представлява разноските по изпълнение на договора и възнаграждението за
изпълнението му, и за присъждане на разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на делото е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Нормата
предвижда, че онзи който е получил нещо на отпаднало основание, е длъжен да го върне.
Фактическият състав на 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, визиращ получено нещо на отпаднало
основание, изисква предаване, съответно получаване, когато в момента на получаването
съществува правоотношение, въз основа на което са извършени действията по даването и
получаването, но в последствие облигационната връзка е прекратена с обратно действие,
при което настъпва последицата по чл. 88 ЗЗД – реституция на даденото в изпълнение на
договора от изправната страна. Ето защо по предявения иск в тежест на ищеца е да докаже
предаване на сумата на ответника въз основа на сключен между тях договор и отпадане на
основанието за задържането й поради разваляне на договора, а в тежест на ответника е
доказването на основание за задържане на плащането.
По делото е представена кореспонденция между страните, водена по вайбър и по ел.
поща, чието съдържание се отнася до параметрите на договорката между страните. От
относимите доказателства се установява, че ищецът се интересувал от закупуване на
автомобил с конкретни параметри, като в отговор на имейлите с посочени изисквания
ответникът в имейл от 18.6.2021 г. описал стъпките по закупуването, включващи плащане
на аванс 10%, оглед на място в Корея на конкретни автомобили, втора авансова вноска от
20%, доставка до София, митническо оформяне, заплащане на остатъка от 70%, като
автомобилът ще бъде доставен с пълен комплект документи, с изключение на сертификата
за хомологация, който ще бъде доставен в рамките на около месец. С имейл от 21.6.2022 г.
ответникът посочил, че сделката по продажба на автомобила ще се сключи с неговата
фирма. От следващата кореспонденция се установява, че е избран автомобил с крайна цена
69900 лв. С платежни нареждания от 2.7.2021 г. и 29.7.2021 г. ищецът платил на ответника
общо 20970 лв. с основание депозит.
Автомобилът е доставен в гр. София на 20.10.2021 г., а на следващия ден е показан на
ищеца. Видно от документ за митническо освобождаване от 8.1.12021 г., вносът на
процесния автомобил от Република Корея в Република България е разрешен.
След това между страните е проведена кореспонденция във връзка с хомологацията му,
т.е. типовото му одобрение от ИА „АА“. Според офертата на ответника и последващите
уверения, че е запознат с процедурите в РБ и че снабдяването със сертификата е негово
задължение /имейл от 26.11.2021 г./, процедурата отнемала около месец - месец и половина.
Това означава, че съобразно първоначалните уговорки, процедурата е следвало да приключи
до края на месец ноември 2021 г.
С писмено уведомление и покана за изпълнение с изх. № 9.2.2022 г., изпратена от ищеца
до ответника, получаването на което не се оспорва от последния, а и става ясно от имейл от
последния от 30.2.2022 г., е видно, че ищецът предоставил на ответника срок до 21.2.2022
г. да представи валидно удостоверение за индивидуално одобрение на автомобила.
Посочено е, че ако в указания срок не е налице изпълнение, то ответникът следва да върне
заплатената от ищеца сума в размер на 20 970 лв. в срок до 28.2.2022 г.
Представено е по делото удостоверение от ИА „АА“ от 15.3.2022 г., с което процесният
автомобил е одобрен за регистриране в РБ.
Приложени са по делото и покани за изпълнение от ответника до ищеца – за плащане на
остатъка от 48930 лв. предвид доставката на автомобила, като в писмо с изх. № ТЕМП-L001
от 20.05.2022 г. е предоставен срок до 25.5.2022 г. за извършване на плащането, при
неспазване на който ответникът ще е принуден да прекрати договора и върне автомобила в
2
Корея, освен ако не бъде продаден на друг клиент.
При така установените обстоятелства се установява, а и не е спорно между ставите, че са
били в облигационни отношения помежду си, спорен е въпросът относно вида на сключения
между тях договор - за покупко-продажба /както твърди ищецът/ или поръчка /както твърди
ответникът/.
С цел изясняване на това обстоятелство следва да се разгледат характеристиките и на
двата договора.
Доколкото страните са търговци, приложими са правилата на ТЗ. Договорът за търговска
продажба по смисъла на чл. 318 ТЗ е консенсуален и неформален, поради което
сключването му предполага постигане на съгласие между продавача и купувача относно
съществените елементи на продажбата - стока и цена, без да е необходимо обективиране на
съгласието в писмена форма. Договорът за поръчка по правило е неформален. Тежестта да
докаже мандатното правоотношение е за страната, която го твърди. Възможно е
довереникът да действа от свое име в отношенията с третите лица, но за чужда сметка -
формално се легитимира като страна по сделката, но не придобива правата и задълженията
по нея, те настъпват в патримониума на доверителя. Когато в отношенията си с третите
лица довереникът действа от името и за сметка на доверителя, той се ползва от
представителна власт по дадено му пълномощно.
Не на последно място, следва да се съобрази и чл. 20 от ЗЗД. При наличие на спор
относно точния смисъл на договора, съдът тълкува същия съгласно изискванията на чл. 20
ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във
връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта
на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С оглед конкретиката на отделния
казус, съдът тълкува договора, изследвайки доколко буквалния смисъл на текста /в случая
приложената кореспонденция, доколкото същата съдържа договаряне по параметрите на
сделката между страните/ изразява действителната обща воля на страните. При изясняване
на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при
които е сключен договорът; поведението на страните преди и след сключването му -
характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка
с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му /в същия см.
Решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., ГК/.
В случая, след анализ на приобщената по делото кореспонденция /тъй като договор не е
приложен, макар да е цитиран/, съдът намира, че облигационната връзка между страните
следва да се характеризира като договор за продажба. Този извод следва от съвкупната
преценка на уговорките между страните в разменените имейли, сочещи на волята на ищеца
да закупи автомобил с конкретни параметри, който ответникът ще му продаде, срещу
определена цена - 69900 лв. Видно от посоченото, волята на ищеца е да придобие
автомобила от дружеството на ответника, поради което подобно волеизявление при
договора за поръчка не може да съществува, тъй като при последния, волята на доверителя е
довереникът да извърши правни действия за сметка на доверителя, най-общо, а не едната
страна да придобие конкретно право от другата, т.е. функциите на двата договора са
различни. Не се установява воля на ищеца за извършване на правни действия от страна на
ответника, а единствено воля за закупуване на МПС от последния. На следващо място,
въпросът на ищеца – дали сделката ще се сключи с корейско дружество или с това на
ответника, също води до извода, че не се касае за договор за поръчка. Такъв би бил налице,
ако съществуваше сигурност, че сделката ще се извърши между корейското и ответното
дружество /т.нар. „изпълнителна сделка“ в мандатните отношения, след което ще се
извърши и отчетната сделка/, но щом ищецът допуска договорът да се сключи директно
между него и корейското дружество, не би могло да се изведе, че изначално волята му е
била да сключи договор за поръчка. Отделно от изложеното, по делото липсват
3
доказателства, които да доведат до извод в обратен смисъл, например, че ответникът е бил
натоварен да действа като представител на ищеца в отношенията с корейското дружество.
Не на последно място, договорът за поръчка поначало е безвъзмезден договор, като е
налице възможност да бъде уговорено възнаграждение. Доколкото твърденията на
ответника се състоят в това, че е сключен договор за поръчка, по който ищецът дължи
заплащане на възнаграждение /което се сочи и като основание за задържане на платената от
ищеца сума/ следва да се уточни, че същите не кореспондират със съдържанието на
приложената по делото кореспонденция, тъй като никъде не е посочено задължение за
заплащане на възнаграждение от страна на ищеца във връзка с така сключения договор.
Напротив, от кореспонденцията става ясно, че се касае до цена за продажба на автомобила и
посочената за плащане сума е единственото задължение на ищеца, а всички разходи по
доставката на автомобила и одобрението му са за сметка на ответника и нямат отношение
към продажбеното отношение и поради това не могат да бъда противопоставяни на
купувача.
При претенция по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД в тежест на претендиращия е да докаже
даденото. В тежест на другата страна е да докаже на какво основание е получила даденото,
при установяване на което заявилият претенцията, следва да докаже, че това основание е
отпаднало.
В случая по делото не е спорно, че ищецът е извършил авансовото плащане в размер на
20 970 лв. Т.е. първата предпоставка на фактическия състав на неоснователното обогатяване
съгласно чл. 55 ЗЗД е налице.
Както се установи, между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор за продажба.
Наличието на третия елемент – отпадане на основанието с разваляне на договора, се
извлича от представеното писмено уведомление и покана от ищеца до ответника с изх. №
853/09.02.2022 г., с което е предоставен срок за представяне на валидно удостоверение за
индивидуално одобрение на превозното средство - 21.2.2022 г., след изтичане на който
ищецът ще счита задължението за прехвърляне на МПС-то за неизпълнено. Първо, следва да
се има предвид, че задължението на ответника като продавач да се снабди с удостоверението
за одобрение, необходимо за регистрацията на МПС в България, не зависи от извършване
на окончателното плащане от ищеца, т.е. независимо дали ищецът е платил окончателната
цена след митническото освобождаване на автомобила или не, ответникът е бил длъжен да
се снабди с удостоверението, тъй като без него автомобилът не би могъл да се ползва в РБ.
Т.е. и в двата случая ще е налице неизпълнение на задължение на ответника по договора, на
което ищецът да се позове и да иска развалянето му. На следващо място, съдът приема, че
ищецът е предоставил достатъчен срок за изпълнение /какъвто ответникът е имал още от
доставката на автомобила през октомври 2021 г./, тъй като видно от удостоверението от ИА
„АА“, процедурата по одобрение е продължила 5 дни от представяне на автомобила.
Отделно от това, ответникът също, с приложената покана за изпълнение с изх. №
ТЕМП-L001 от 20.5.2022 г., е волеизявил, че ако не се погаси останалата част от плащането
в срок до 25.5.2022 г., ще счита договорът за прекратен. От изложеното става ясно, че
договорът е преустановил своето действие, доколкото и двете страни са извършили
волеизявления в подобен смисъл. Не може да се приеме, и че неизпълнената част
/задължението на ответника за снабдяване с посоченото удостоверение/ е незначителна с
оглед интереса на кредитора и съответно разваляне на договора в този случай не се допуска,
в който смисъл е чл. 87, ал. 4 ЗЗД, тъй като както се посочи и по-горе без това
удостоверение автомобилът не може да се регистрира в РБ.
Отделно от горното, обстоятелството, че автомобилът е доставен в България и ищецът е
бил уведомен и поканен да заплати останалата част от сумата, което обаче не се случило,
както посочва ответникът в отговора, е ирелевантно за настоящото производство. Това е
4
така, защото подобно възражение /за неизпълнение/ е допустимо да бъде въведено при
предявен иск по чл. 79 ЗЗД, т.е. при наличието на договор, а не и при иск за неоснователно
обогатяване. С други думи, ответникът по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от
ЗЗД за връщане на авансово изплатената част от цената по неизпълнен и прекратен договор,
не може да прави възражение по чл. 83, ал. 1, предложение второ ЗЗД за освобождаването
му от отговорност, поради вината на кредитора за неизпълнението на договора /така
Решение № 64 от 3.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 558/2010 г., I т. о., ТК/. Т.е. ответникът не
проведе доказване досежно съществуването на основание, с оглед на което да задържи
получената сума. Това следва и от изложеното в поканата от 20.5.2022 г. до ищеца, в която е
посочено още, че при неплащане на остатъка от сумата, ответникът освен да прекрати
договора, ще бъде принуден да върне автомобила в Корея, в случай че не го продаде на друг
клиент, като при последната хипотеза ответникът би получил цената за последваща
продажба и съответно би се обогатил неоснователно с вече предоставеното авансово
плащане от страна на ищеца.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД подлежи на уважаване в цялост.
Относно разноските:
При този изход на делото претенцията на ищеца за присъждане на разноски е изцяло
основателна. Съгласно приетото по т. 5 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.
д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, направените от страните в обезпечителното производство
разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед
крайния му изход. Предвид въведеното от ответника възражение за прекомерност на
разноските в обезпечителното производство, съдът, съобразявайки чл. 7, ал. 5, вр. ал. 2 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, намира, че
претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. за правна помощ в
обезпечителното производство, следва да се намали до размер от 844.55 лв., или общо
дължимата за разноски сума е 2 723.35 лв., от които 838.80 лв. заплатена държавна такса и
1000 лв. адвокатско възнаграждение в исковото производство, 40 лв. за държавна такса и
844.55 лв. адвокатско възнаграждение разноски в обезпечителното производство.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Иреф“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София,
ул. Пиер Дегейтър № 4, бл.1, ап.11, да заплати на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД на „Тръст
Енерго Про Машина“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „Отец Паисий“ № 58, ет.1, сумата от 20 970 лв., представляваща недължимо платена
авансова сума по договор за покупко-продажба на МПС Киа К5 (Optima), тип: газ, двигател
№ L4NBLH003047, рама/шаси № KNAG641BBLA()29635, ведно със законната лихва,
считано от 8.3.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, и на основание чл. 78, ал.1
ГПК сумата от 1 838.80 лв. разноски в исковото производство и сумата от 884.55 лв.
разноски в обезпечителното производство.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5
6