РЕШЕНИЕ
№ 1816
гр. Плевен, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Биляна В. Видолова
при участието на секретаря ГАЛЯ Р. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело №
20234430103381 по описа за 2023 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по искова молба на Д. И. П., ЕГН ********** против ***, с ***
за прогласяване на нищожност на клаузата на *** в чл.1 ал.3, с която се начислява такса
експресно разглеждане; на клаузата в чл.4 ал.2 - неустоечна клауза и за осъждане на
основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от 33Д на ответника да заплати
на ищеца, сумата в размер на 10 лева, като частичен иск от 110 лева, представляваща
недължимо платена сума по *** ведно със законната лихва върху нея от датата на
депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Твърди се погасяване
изцяло на заема. В исковата молба са изложени параметрите на сключения договор,
изложени са аргументи за недействителност на целия договор за заем. В молбата е посочено,
че съдът следва да се счита за сезиран с възражение за нищожност на целия договор, но при
изричното питане на съда дали претенцията на ищеца е за прогласяване нищожност на
целия договор за заем или само за отделни негови клаузи, той е уточнил, че не предявява
самостоятелен иск за нищожност на целия договор, а само на отделни клаузи. Претендират
се разноски. В съдебно заседание на 24.11.2023г. е допуснато на осн. чл. 214 от ГПК
изменение на предявения иск по чл. 55 ал. 1 от ГПК, и същият се счита за предявен изцяло за
сумата от 169.55лв., която е уточнена като сбор от заплатени без основание суми, както
следва: 107.95лв. – такса експресно разглеждане, 56.60лв. – неустойка и 5 лв. – такса за
1
събиране на просрочени задължения.
Ответникът ***, универсален правоприемник на ***, с ***, оспорва иска, прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по делото и
разпоредбите на закона, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Не е
спорно между страните, а и от представения ***, се установява, че страните по делото са
сключили на 20.01.2021г. договор за заем, по силата на който ответникът е предоставил на
ищеца сумата от 300 лв., срещу задължението същата да бъде върната за срок от 5 месеца,
на 5 погасителни вноски, всяка от които 87.77 лв./вкл. главница, лихва и такса за експресно
разглеждане/. Видно от договора ГЛП е 40,32 %, ГПР - 49,48 %, и вид на заема:
потребителски. Страните уговори с чл. 1, ал. 3 от договора, че за извършена от кредитора
допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката, заемателят дължи такса в
размер на 107.95 лв. на разсрочено плащане на равни вноски, които са част от погасителните
вноски - ал. 4. С клаузата на чл. 5, ал. 1 от договора, заемателят се задължил в три дневен
срок от усвоява на сумата по договора, да предостави някои от следните обезпечение: 1)
поръчител- ФЛ, което да представи на заемодателя бележка от работодателя, издадена не по-
рано от 3 дена от представяне и да отговаря на следните изискванията: навършена 21г.
възраст, да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия
работодател 6 месеца и мин. осигурителен доход в размер на 1000 лв., през последните пет
години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус
„период на просрочие от 0 до 3 дни“, да не е поръчител по друг договор и да няма сключен
договор за паричен заем; 2 ) или банкова гаранция, която е издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя, валидна 30 дни след падежа за
плащане по договора. В чл. 5, ал. 2 от договора е посочено, че при неизпълнение на
задължението по ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на 71.95 лв., която уговорили
да бъде разсрочено на равни части към погасителните вноски, в който случай дължимата
вноска е 102.16 лв., а общото задължение по договора – 510.80 лв.
Видно от представената от ответника справка-погасителен план, е че ищецът е
извършил за периода от 26.02.2021 г. до 18.05.2021г. плащания в размер на 498.03лв., с
които кредитът е предсрочно погасен и приключен. От тях 300 лв. за главница, 28.48 лв. за
договорна лихва, 56.60 лв. неустойка, и такса за експресно разглеждане 107.95лв. В
погасителния план е включена таксата за експресно разглеждане в размер на 107.95 лв. и
начислена неустойка в размер на 71.95 лв. Платени са и 5.00 лв. разходи за събиране на
вземането.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
2
изводи:
Предявени са допустими обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 21 вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143,
ал. 1 от ЗЗП, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Съдът намира
за безспорно, че страните по делото са обвързани от заемно облигационно правоотношение,
по силата на което ответникът като заемодател, е предоставил на ищеца като заемател
сумата в размер на 300 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Въведените
от ищеца основания за нищожност на атакуваните клаузи, предвиждащи такса за неустойка
и експресно разглеждане, следва да бъдат разгледани в последователност съобразно
тежестта на всеки от твърдените пороци. Не може да бъде споделен доводът за
недействителност на договора поради липса на форма, тъй като по делото е представен ДПК
в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, с погасителен план и декларирано получени
по ел. път ОУ. Не се констатира и шрифт в размер по-малък от 12. В разглеждания случай
съдът констатира, че не е налице директно противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4
въвеждаща ограничения в допустимия ГПР по договора, тъй като посоченият в договора % е
под предвидения максимум. Оспорените от ищеца обаче клаузи, с които се предвижда
допълнителна такса за неустойка и експресно разглеждане, умишлено заобикалят
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В тази връзка следващия по тежест довод за
нищожност на клаузите следва да бъде квалифицирани именно като нищожност поради
заобикаляне на закона. Това е така, защото клаузата за неустойка възлага в тежест на
потребителя в изключително кратък срок да предостави обезпечение, което да бъде
одобрено от кредитора, а неизпълнението на това задължение поражда допълнителна,
акцесорна отговорност за потребителя, изразяваща се в задължение за заплащане на
неустойка в размер на 71.25 лв. Клаузите на чл. 5, ал. ал. 1 и ал. 2 от договора, съпоставени с
естеството на сключения договор за паричен заем, налагат разбирането, че те представляват
скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил като неустойка за
неизпълнение на допълнително задължение. Изискванията за предоставяне на някое от
изброените обезпечение и краткият срок, в който следва да бъде изпълнено задължението,
са практически неосъществими за потребителя, особено предвид обстоятелството, че
3
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Правно и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да
осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата
възнаградителна лихва или поръчители, които да бъдат одобрени от кредитора в този кратък
срок. При това положение е видно, че кредиторът цели да се обогати, като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, той не включва
т.н. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото иначе би
надхвърлил позволения размер. Този извод се подкрепят и от това, че в чл. 5, ал. 2 от
договора, самият кредитор изначално разсрочва вземането за неустойка към всяка
погасителна вноска, с което същата се увеличава. Това установява и очакването, че
потребителят не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Заплащането на допълнителна такса за „експресно разглеждане“, уговорена в чл. 1,
ал. 3 от ДПК, също по горните съображения, представлява скрит разход, който следва да
бъде включен към ГПР, тъй като ответното дружество предоставя кредитно финансиране по
занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането на документи/заявка/,
подадена от всеки клиент. Освен това тази „допълнителна такса“ е предварително уговорена
и разсрочена към месечните вноски от погасителния план. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. След като ищецът е подал заявление за предоставяне на
паричен ресурс, която е задължителна стъпка за усвояване на кредита, то ответникът не
следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите ( без оглед на това в
какъв срок се разглежда заявката за кредитиране ). Тази допълнителна такса в размер на
63,91 лв. представлява пряк разход по кредита и следва да бъде включен при формирането
на годишния процент на разходите ( чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ).
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита /§1, т. 1 от ДР на ЗПК/ за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Изложеното води до извода, че е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. В конкретния случай, в чл. 2, т. 8 от договора е посочено, че ГПР е 49,48 % - почти в
размер на допустимия максимум от ЗПК, но същият не съответства на действителния
процент на разходите, който с посочените допълнителни плащания е значително по-висок,
ако в него бяха включени и разходите за експресно разглеждане и неустойка. При тази
4
разлика от посочения в договора и действителния ГПР, съдът приема, че не е спазено
императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като действителният ГПР по договора
е по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Следователно уговорената клауза за
неустойка и такса за експресно разглеждане целенасочено заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, тъй като ако договорът съдържа действителния размер на ГПР, то клаузите щяха да
са изначално нищожни на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Ето защо, предявените
установителни искове са основателни, като на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, клаузата на чл. 5,
ал. 2, вр. ал. 1, и клаузата на чл. 1, ал. 3, от ДПК № 5666672 от 20.01.2021г. следва да бъдат
прогласени за нищожни. Факт е, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на
допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, и ако то му бе известно (чрез
изначалното му включване в разходите по кредите), той не би сключил договора. Всичко
това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора, което
е в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се
проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до
нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го
подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя
страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати
потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и
влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Този извод
е от значение за предявения иск, с който се претендира връщане на платеното по договора
без правно основание.
По отношение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, безспорно се установи от представената от ответника справка, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника сума в
общ размер от 498.03лв., от която 300 лв. главница, 28.48 лв. договорна лихва, 56.60 лв.
неустойка, и такса за експресно разглеждане 107.95лв и 5,00 лв. - разходи за събиране на
вземането. Плащането на сумата е извършено от ищеца при начална липса на основание,
предвид гореизложеното, поради което недължимо платените суми с оглед диспозитивното
5
начало / за неустойка, такса експресно разглеждане и разходи/ подлежат на връщане, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Ответната страна не установи наличието на валидно
правно основание, по силата на което да е настъпило имущественото разместване. Ето защо,
предявеният осъдителен иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен за сумата от
169.55 лв. Върху главното вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда - 14.06.2023 г. до окончателното й плащане.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да
понесе сторените от ищеца разноски/ за д. т. и възнаграждение за вещо лице/, за които е
представен списък за разноски по чл. 80 от ГПК. В рамките на настоящото производство, на
ищеца, на по-късен етап от делото, е предоставена втора безплатна правна услуга от
различен адвокат /ЕАД „М.“/, като съобразно Договор за правна защита и съдействие, е
договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. При
определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение съдът съобрази разясненията
възприети в Решения на Съда на ЕС разбиране (Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела
C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на
голямата камара на CEO), които са задължителни и за националните съдилища, и в които е
направен общия извод, че националната юрисдикция не е задължена да се съобразява с
ограниченията, наложени относно минималните размери на адвокатските възнаграждения,
определени с акт на адвокатско сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и
забраната съдът да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като
това ограничаване "би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС". Правилата на Наредбата са приложими не само за
потребителя на адвокатска услуга, но и за насрещната страна в съдебното производството,
която при неблагоприятен изход на производството дължи заплащане на размера на
адвокатския хонорар, който е част от сторените по делото разноски. Съдът намира, че това
води до нарушаване основни принципи в съдебното производство и прегражда
правомощията му да прецени правната и фактическа сложност по делото, и да присъди
справедлив размер на сторените разноски / в този смисъл е и практиката, обективирана в
Определение №1371/15.09.2023 г. по ч. гр. д. № 616/2023 г. по описа на ОС Плевен/.
Настоящият съдебен състав на РС Плевен, напълно споделя изложената практика и не
следва да зачита посочения в Наредбата на адвокатското сдружение минимум на адвокатско
възнаграждение. Затова при определяне на дължимото възнаграждение, съдът взе предвид и
посоченото в Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, а
именно дали конкретните условия за прилагането НМРАВ действително отговарят на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. Критериите и целите,
6
които следва да съобрази са: фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие,
качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе поне
значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по делото. В
разглеждания случай адв. М. предоставя безплатна правна помощ на ищеца на по-късен
етап от делото, поради което същият не е не е изготвил писмена искова молба, не е
ангажирал писмени доказателствени средства, и разглеждането на делото е приключило в
рамките на три открити съдебни заседание. Процесуалният представител на ищеца не се е
явил за насрочените съдебни заседание, не е ангажирал доказателства за реализиран
допълнителен разход по повод предоставената защита, а единствено е подал писмени
становища за съдебните заседание. Производството по делото не се характеризира с особена
правна и фактическа сложност, продължителност или многобройни съдебни заседание.
Съобразявайки тези факти, настоящият съдебен състав намира, че адвокатското
възнаграждение следва да бъде определено в размер на 100.00 лв. с включено ДДС, за всеки
един от предявените искове, или общо 300.00 лева, които ответникът следва да заплати на
ЕАД „Д. М.“.
Предвид горните съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 21, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, за
нищожна клаузата на чл. 1, ал. 3 от ***, сключен между Д. И. П., ЕГН ********** - като
потребител и ***, ***, със седалище и адрес на управление: *** представлявано от С.П.,
правоприемник на ***, *** - като кредитор, поради заобикаляне на забраната посоченият в
договора годишен процент на разходите да не надвишава повече от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левова или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 21, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, за
нищожна клаузата на чл. 5,ал. 2 от ***, сключен между Д. И. П., ЕГН ********** - като
потребител и ***, ***, със седалище и адрес на управление: *** представлявано от С.П.,
правоприемник на ***, *** - като кредитор, поради заобикаляне на забраната посоченият в
договора годишен процент на разходите да не надвишава повече от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левова или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
ОСЪЖДА ***, ***, със седалище и адрес на управление: *** представлявано от С.П.,
правоприемник на ***, ***, да заплати на Д. И. П., ЕГН **********, от ***, на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата от 169.55лв. / сбор от заплатени без основание суми, както
7
следва: 107.95лв. – такса експресно разглеждане, 56.60лв. – неустойка и 5 лв. – такса за
събиране на просрочени задължения/, недължимо платена по ***, сключен между страните,
ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда -14.06.2023 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ***, ***, със седалище и адрес на управление: *** представлявано от С.П.,
правоприемник на ***, ***, да заплати на Д. И. П., ЕГН **********, от ***, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 150.00 лв, представляваща сторените от ищеца разноски за
държавна такса и възнаграждение за вещо лице.
ОСЪЖДА ***, ***, със седалище и адрес на управление: *** представлявано от С.П.,
правоприемник на ***, ***, да заплати на ***, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата
от общо 300.00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на
ищеца безплатно процесуално представителство и правна помощ в настоящото
производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд Плевен в двуседмичен срок от
връчването му на страните, с въззивна жалба.
Присъдените суми на ищеца могат да бъдат заплатени по банков път по банкова
сметка на ищеца с ****
Решението може да се обжалва с въззивна жалба чрез Плевенски районен съд пред
Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8