Р Е Ш Е Н И Е
№ 97
Гр. Русе, 19.05.2023 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД, в открито заседание на седемнадесети май две
хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: ЙЪЛДЪЗ АГУШ
Членове: ВИЛИАНА
ВЪРБАНОВА
СПАС СПАСОВ
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИТРОВА и прокурор ПЛАМЕН ПЕТКОВ като разгледа
докладваното от съдия АГУШ касационно
административно наказателно дело № 93 по
описа на съда за 2023 година и за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е
касационно по чл.63в от ЗАНН, във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано
е по жалба К.Д.Р., гражданин на Република Узбекистан, чрез пълномощника адв. И.Д.,
против Решение № 78/13.02.2023 г., постановено по АНД № 1753/2022 г. по описа
на Районен съд – Русе, с което е изменено Наказателно постановление № 5373р-2122/20.09.2022
г. на началника на Група „Миграция“ при ОДМВР – Русе. Районният съд е изменил
основанието, въз основа на което е наложено административното наказание на
касатора от чл. 48, ал. 3 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ)
на чл. 48, ал. 1, т 3 от същия закон и е намалил размера на наложената глоба от
1000 лева на 500лв.
В
жалбата се твърди, че решението на районния съд е неправилно, тъй като е
постановено в нарушение на чл. 11 ЗАНН във връзка с чл. 9, ал. 2 от НК. Посочва
се, че неспазването на срока за пребиваване е само с 4 дни като напускането на
България е преди изтичане на периода на издадената му виза.
Според
касатора в случая е налице по-скоро неразбиране от негова страна на разликата
между разрешен срок на пребиваване и период на пребиваване.
Иска
се решението на РРС да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с
което да бъде отменено издаденото от началника на група „Миграция“ при ОДМВР –
Русе наказателно постановление. Не се претендира присъждане на разноски.
Касационният
ответник – Началник група „Миграция“ при ОДМВР – Русе, чрез процесуалния си
представител гл.юрисконсулт Т. Й., в депозирано възражение по касационната
жалба, изразява становище за нейната неоснователност. Иска решението на РРС да
бъде оставено в сила като претендира и присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за касационната инстанция.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Русе изразява становище за неоснователност на
касационната жалба и за законосъобразност на решението на РРС, което да бъде
оставено в сила.
След като обсъди оплакванията в жалбата,
становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши служебна
проверка на основание чл. 218, ал. 2 от АПК, съдът прие за установено следното:
Касационната
жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу
невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Административнонаказателната
отговорност на касационния жалбоподател е ангажирана за това, че при извършена
на 20.09.2022 г. проверка било установено, че Р. е влязла в страната на
01.06.2022 г. през ГКПП – Аерогара – София и е пребивавал в България с виза за
краткосрочно пребиваване, валидна от 01.06.2022 г. до 16.07.2022 г., с право на
еднократно влизане и разрешен срок на пребиваване 30 дни. Същата обаче не е
напуснала страната до изтичане на разрешения му срок на пребиваване на
30.06.2022 г., а е стрила това на 04.07.2022 г., т.е 4 дни след разрешения срок
на пребиваване. Деянието на касатора е квалифицирано от АНО като нарушение на
чл. 34 от ЗЧРБ и тъй като било установено, че Р. вече е била наказван за същото
нарушение с влязло в сила наказателно постановление от 03.11.2020 г.
наказващият орган приел, че е налице повторност и на основание чл. 48, ал. 3 от
ЗЧРБ наложил на Р. административно наказание „глоба“ в размер на 1000 лв.
Районният
съд, въз основа на събраните доказателства приел, че деянието на касатора е
безспорно установено, което всъщност не се и оспорва от дееца. В същото време
съдът е счел, че в конкретния случай не е налице повторност и административното
наказание на Р. следва да бъде определено на друго основание – това по чл. 48,
ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ, като е определил наказанието в размер на 500лв.
Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя изложените от въззивния съд изводи, които не
намира за нужно на преповтаря и на основание чл. 221, ал. 2, изр. ІІ от АПК
препраща към тях.
Касационният
съд намира за неоснователни доводите на касатора за наличие на нарушение на чл.
11 от ЗАНН във връзка с чл. 9, ал. 2 от НК. Съгласно чл. 11 от ЗАНН по
въпросите за вината, вменяеммостта, обстоятелствата, изключващи отговорността,
формите на съучастие, приготовлението и опита се прилагат разпоредбите на
общата част на Наказателния кодекс, доколкото в този закон не се предвижда
друго.
Малозначителността или явна незначителност
на деянието (чл. 9, ал. 2 от НК), действително е сред посочените в т. 2 от
Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г.,
ОСНК и ОСС на Втора колегия на Върховния административен съд, обстоятелства по
чл. 11 от ЗАНН, изключващи отговорността. С изменението на ЗАНН обаче е
създадена и дефиницията по т. 5 от ДР на ЗАНН (Нова – ДВ, бр. 109 от 2020 г., в
сила от 23.12.2021 г.) на понятието „явно маловажен случай“, който е налице,
когато деянието разкрива явно незначителна степен на обществена опасност, т.е.
той покрива явната незначителност по чл. 9, ал. 2 от НК. Според чл. 39, ал. 1
от ЗАНН при явно маловажни случаи не се изключва изцяло административнонаказателната
отговорност, а когато нарушенията са установени при извършването им, овластените
за това органи налагат на място, срещу квитанция, глоба до размера, предвиден в
съответния закон или указ, но не повече от 10 лева. В случая в ЗЧРБ не
са предвидени наказания за явно маловажни случай, а за маловажни случаи според
чл. 52, ал. 2 от ЗЧРБ се прилага глоба съгласно чл. 39, ал. 2 от ЗАНН.
Изложеното сочи на първо място, че
евентуална явната малозначителност на деянието към момента на извършване на
нарушението вече не е сред обстоятелствата, изключващи напълно
административнонаказателната отговорност. На следващо място следва да се
посочи, такава не е и налице, тъй като обществената опасност на деянието
(включително и на дееца) в конкретния случай се определя не само от безспорно
смекчаващото обстоятелство на минималното просрочие на разрешеното за
пребиваване време. Едновременно с това обаче е налице и предходно наказание за
същото нарушение, което макар да не обосновава повторност на деянието, за което
касаторът е наказан с обжалваното наказателно постановление, безспорно е
отегчаващо отговорността обстоятелство, което повишава обществената му
опасност. Също така това предходно наказание опровергава и тезата на
касационния жалбоподател, че просрочието е допуснато поради неразбиране от
негова страна на разликата между разрешен срок на пребиваване и период на
пребиваване. След като вече е бил глобяван за неспазване на разрешения срок на
пребиваване то касатора е напълно на ясно, че ако не напусне страната в
посочения във визата разрешен срок на пребиваване, то той би бил в нарушение на
ЗЧРБ, за което се следва административно наказание.
Всичко изложено до
тук води до извод за законосъобразност на оспореното пред настоящата инстанция
въззивно съдебно решение, което следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора и на основание
чл. 66д, ал. 4 и ал. 5 от ЗАНН претенцията на касационния ответник за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателна. Съдът
определя дължимото юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лв., съобразно
ниската фактическа и правна сложност на делото и на основание чл. 27е от
Наредбата за заплащане на правната помощ.
Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 78/13.02.2023 г.,
постановено по АНД № 1753/2022 г. по описа на Районен съд – Русе.
ОСЪЖДА К.Д.Р., гражданин на
Република Узбекистан, да заплати на ОДМВР – Русе сумата от 80 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.