№ 7522
гр. София, 28.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 69 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА
при участието на секретаря СВЕТЛА Р. ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от ВАНЯ Б. ИВАНОВА ЗГУРОВА Гражданско
дело № 20241110136493 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на „************“ ЕАД
срещу Р. Г. К., с която по реда на чл. 422 ГПК са предявени установителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено между страните, че ответницата дължи на
ищеца следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 3120/2024 г. по описа на СРС, 69
състав: сумата от 263,33 лв., представляваща главница за цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр.
*******************, с аб. номер ********, за периода от 01.05.2020 г. до
30.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 17.01.2024 г., до изплащане на вземането; сумата от 54,80
лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна
енергия за периода от 15.09.2021 г. до 09.01.2024 г.; сумата от 10,71 лв.,
представляваща главница за цена на услугата за дялово разпределение за
периода от 01.12.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 17.01.2024 г., до изплащане на
вземането, както и сумата от 2,62 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за цена на услугата дялово
разпределение за периода от 15.02.2021 г. до 09.01.2024 г.
Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с
ответницата въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при
Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите,
без да е необходимо изричното им приемане. Сочи, че в случая действащи
между страните са Общите условия, одобрени с Решение на ДКЕВР от 2016 г.
Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период до
1
топлоснабдения имот, собственост на ответницата, топлинна енергия, като
купувачът не е заплатил дължимата цена, формирана на база прогнозни
месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда на дяловото
разпределение. Твърди, че съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ОУ потребителите
дължат плащане в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се издава
фактура, а при неизпълнение в срок на задълженията по изравнителната
сметка клиентите дължат обезщетение за забава. Сочи, че въз основа на чл.
139 ЗЕ разпределението на топлинна енергия между потребителите в сграда -
етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение при
наличието на договор с лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. С
решение на общото събрание на етажната собственост на сградата е взето
решение дяловото разпределение да се извършва от „*********“ ЕООД, което
дружество е изготвило изравнителни сметки на база реален отчет на уредите
на дялово разпределение. Ето защо моли за уважаване на предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор, подаден от
ответницата чрез процесуалния си представител адв. Р. П., в който исковете се
оспорват като неоснователни. Оспорва наличието на валидна облигационна
връзка между страните, както и че липсва валидно сключен договор за
доставка на топлинна енергия. Претендираните суми не били доказани по
основание и размер, липсвали доказателства за реално доставена, потребена и
отчетена топлинна енергия по количество, качество и цена за процесния
период. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Моли за
отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно
чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
По допустимостта:
Вземанията по настоящото производство съобразно петитума на исковата
молба съответстват на тези по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 3120/2024 г. по описа на СРС, 69
състав. Указанията за предявяване на исковата претенция са дадени предвид
постъпило в срок възражение по чл. 414 ГПК от длъжника Р. Г. К. и исковете,
по които е образуван настоящият процес, са предявени в едномесечния срок
по чл. 415, ал. 1 ГПК. Налице е пълна идентичност между страните и предмета
на образуваното заповедно производство и настоящото исково производство,
като предявените искове са допустими и подлежат на разглеждане по
същество.
По основателността:
Предявени за разглеждане са обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149
ЗЕ.
2
В тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно
правоотношение по договор за продажба между него и ответницата, по силата
на което е доставил топлинна енергия в твърдените количества, а за
ответницата е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в
претендирания размер, че ответницата е собственик на процесния имот или
има качеството потребител на друго основание, както и че през исковия
период в сградата, в която се намира топлоснабденият имот, е извършвана
услугата дялово разпределение и е възникнало задължение за заплащане на
възнаграждение в претендирания размер.
При установяване на горепосочените обстоятелства в тежест на
ответницата е да докажат, че е погасила претендираното вземане.
По възражението за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца е да
докаже наличието на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на
давността съгласно чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ „битов
клиент“ на топлинна енергия е физическо лице – ползвател или собственик на
имот, който купува отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или
природен газ за собствени битови нужди. Разпоредбата императивно урежда
кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие,
като меродавно е единствено притежанието на вещно право на собственост
или вещно право на ползване върху имота. В този смисъл са и задължителните
разяснения, дадени в т. 1 на ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна
енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.
153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Писмената
форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.
За установяване на обстоятелството, че ответницата е собственик на
процесния имот, по делото са приобщени Акт № 02588/2001 г. за частна
държавна собственост, справка за лицето Р. Г. Кутова от информационния
масив на Дирекция „Общински приходи“ към Столична община, справка от
Агенцията по вписванията по партидата на процесния топлоснабден имот,
както и писмо от Столична община – район „Люлин“. Съдът намира, че
горепосочените писмени доказателства не установяват по безспорен начин
твърдението на ищеца, че ответницата е собственик на процесния
топлоснабден имот за исковия период, още повече, че с отговора на исковата
молба е направено изрично възражение в този смисъл. Действително, при
анализ на приетите като писмени доказателства по делото Протокол от
09.08.2002 г. на ОС на етажната собственост, в която се намира процесният
3
имот, и Договор № 3159/28.08.2002 г., сключен между представители на ОС на
ЕС и третото лице помагач по делото „*********“ ЕООД, съдът достига до
извод, че ответницата в някакъв момент вероятно е била потребител на
топлинна енергия в процесния топлоснабден имот, но доколкото липсват
каквито и да е доказателства дали за исковия период е била негов собственик,
респ. ползвател, и ако е била – дали е имала качеството на едноличен
собственик, или е притежавала конкретни идеални части от правото на
собственост върху имота /с оглед справката по партидата на имота, от която се
установява, че е налице вписана искова молба за образувано дело между Тодор
Георгиев Кутов и Република България/, съдът намира, че извод за право на
собственост, респ. право на ползване на ответницата върху процесния
топлоснабден имот не може да се направи от събраните по делото
доказателства дори и по косвен път.
Ето защо исковете следва да бъдат отхвърлени изцяло като
неоснователни поради липса на твърдяното облигационно правоотношение
между „************“ ЕАД и ответницата.
По акцесорните искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
При този изход на спора по отношение на предявените главни искове,
акцесорните искове за обезщетение за забава – доколкото са обусловени от
главните, също подлежат на отхвърляне като неоснователни.
По разноските:
В съответствие с Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т.
12, съдът следва да се произнесе по разпределението на отговорността за
разноски в заповедното и в исковото производство.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК единствено
ответницата има право на сторените от нея разноски. За заповедното
производство ответницата е доказала извършването на разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв., платени в брой съгласно договор за
правна защита и съдействие от 18.03.2024 г. на лист 23 по делото.
Основателно се явява възражението на ищеца за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, претендирано от ответницата в заповедното
производство. Съдът намира, че заповедното производство е уредено като
едностранно, поради което в чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения то е поставено наред с
други едностранни производства – производство по обезпечаване на бъдещ
иск, производство по издаване на изпълнителен лист. Защитата на длъжника в
рамките на тези производства се осъществява чрез обжалване актовете на съда
с частна жалба, като в този случай минималното адвокатско възнаграждение
се определя по чл. 11 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. Подаването на
възражение в срока по чл. 414 ГПК /в приложимата към казуса редакция/ е
основание за отпочване на исков процес. По възражението заповедният съд не
дължи произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по чл. 422
ГПК. То няма самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за
4
прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не
израз на материалноправната защита на длъжника. В този смисъл не се дължи
възнаграждение за процесуално представителство на длъжника в заповедното
производство по смисъла на чл. 7, ал. 2, нито по чл. 7, ал. 7 от Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо, отчитайки
обстоятелството, че подаването на възражение по чл. 414 ГПК по своя
характер все пак представлява действие по подаване на молба, съдът намира,
че възнаграждението за него следва да бъде определено по реда на чл. 6, т. 5
от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /в приложимата редакция към датата на сключване на
договора за правна помощ и съдействие от 18.03.2024 г., в който смисъл е и
съдебната практика - Определение № 691 от 16.02.2024 г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 2358/2023 г., III г. о., ГК; Определение № 50054 от 28.03.2023 г. на ВКС по
гр. д. № 3940/2020 г., III г. о., ГК; Определение № 50119 от 13.06.2023 г. на
ВКС по т. д. № 1883/2021 г., II т. о., ТК и др./, а именно в размер на 200 лв.,
която сума с оглед неоснователността на исковете следва да се присъди на
ответницата.
В исковото производство ответницата е доказала извършването на
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., платени в брой
съгласно договор за правна защита и съдействие от 15.08.2024 г. на лист 205
по делото.
Съдът намира възражението на ищеца за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, претендирано от ответницата в исковото производство, за
неоснователно, тъй като същото не надвишава минималния размер, уреден в
чл. 7, ал. 2, т. 1 вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения /в приложимата редакция към
датата на сключване на договора за правна помощ и съдействие от 15.08.2024
г./. Ето защо ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответницата
разноски в пълен размер от 400 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК от „************“
ЕАД, ЕИК **********, с адрес на управление гр. ***********, срещу Р. Г. К.,
ЕГН **********, със съдебен адрес гр. **************, установителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца следните
суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 3120/2024 г. по описа на СРС, 69 състав: сумата от
263,33 лв., представляваща главница за цена на доставена от дружеството
топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр.
5
*******************, с аб. номер ********, за периода от 01.05.2020 г. до
30.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 17.01.2024 г., до изплащане на вземането; сумата от 54,80 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия
за периода от 15.09.2021 г. до 09.01.2024 г.; сумата от 10,71 лв.,
представляваща главница за цена на услугата за дялово разпределение за
периода от 01.12.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 17.01.2024 г., до изплащане на
вземането, както и сумата от 2,62 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за цена на услугата дялово
разпределение за периода от 15.02.2021 г. до 09.01.2024 г.
ОСЪЖДА „************“ ЕАД, ЕИК **********, с адрес на управление
гр. ***********, да заплати на Р. Г. К., ЕГН **********, със съдебен адрес
гр. **************, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 200 лв. –
разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА „************“ ЕАД, ЕИК **********, с адрес на управление
гр. ***********, да заплати на Р. Г. К., ЕГН **********, със съдебен адрес
гр. **************, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 400 лв. –
разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице помагач
„*********“ ЕООД, ЕИК *********.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6