РЕШЕНИЕ
№
гр. София,
04.02.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I - 16
състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми септември
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА МАВРОВА
при участието на секретаря Александрина Пашова, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 17172 по описа за 2018 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове от А.Я.М. срещу П.НА
Р.Б., както следва:
- иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за осъждането на
ответника да заплати на ищеца сумата от 100 000 лв., ведно със законната лихва
върху нея, считано от предявяване на иска – 21.12.2018 г. до окончателното изплащане
на сумата, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от
нарушаване правото на ищеца за разглеждане и приключване в разумен срок на сл.
дело №1/1991г., преобразувано в сл. дело №780-П/1998 г. по описа на ВОП - София
и ДП №11-048/1999 г. по описа на ВОП – София.
- иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, от ЗОДОВ за осъждането на П.НА
Р.Б. да заплати на ищеца сумата от 90 000 лв., предявен частично от 938 798,40 лв., ведно със законната лихва от
предявяване на иска (21.12.2018 г.) до окончателното изплащане на сумата,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от произволното и
незаконното му задържане и лишаването от свобода за 48 месеца, в периода 02.01.1985
г. – 30.12.1988 г.
- иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ за осъждането на П.НА
Р.Б. да заплати на ищеца сумата от 26 550 лева, ведно със законната лихва от
предявяване на иска (21.12.2018 г.) до окончателното изплащане на сумата, представляваща
обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди под формата на пропуснатите
ползи от невъзможността да реА.зира трудови доходи и съпътстващите ги трудови и
социално-осигурителни права за периодите 02.01.1985 г. – 10.04.1987 г. и
12.10.1988 г. - 31.12.1988 г., поради произволното и незаконното му задържане и
лишаването от свобода, съгласно уточнителна молба на л. 80 от делото.
В исковата молба и уточнителна молба от 21.02.2020 г. ищецът твърди, че
се явява пострадал от действията на българската държава, предприети в края на
1984 г. и началото на 1985 г. по време на т. нар. „възродителен процес“, като
на 02.01.1985 г. е бил задържан и отведен на остров Белене и затворен в килия,
впоследствие преместен в с. Ботево, Михайловградско, където не е имал
възможност да напуска селото. Твърди, че на 07.06.1989г. е бил принуден да
напусне България и да се засели в Турция. Излага, че за извършваните през този
период репресии от страна на държавата е образувано сл. д. № 1/1991 г.,
преобразувано в ДП № II - 048/1999 по описа на ВОП - София, което не е
приключено и до настоящия момент. Поддържа, че в резултат на необоснованото
забавяне на делото е претърпял вреди, изразяващи се в разочарование от това, че
дълги години делото не може да бъде приключено, страх от възможността
обвиняемите да останат ненаказани, липсата на възмездие за виновните
извършители, загуба на доверие в институциите. Предвид търпените емоционални
терзания е започнал да страда от безсъние, станал е нервен и депресиран.
Поддържа, че е търпял неимуществени вреди и от задържането му в периода 02.01.1985
г. – 31.12.1988 г. – първоначално на остров Белене, а впоследствие и в с.
Ботево, без затова да е имало правно основание, като е бил лишен от
възможността да контактува със своите близки, живеейки в крайно унизителни
условия, при полагане на тежък физически труд. В резултат от задържането му
твърди, че е пропуснал възможността да реА.зира доходи от трудова дейност в
продължение на 30 месеца (периодите 02.01.1985 г. – 10.04.1987 г. и 12.10.1988
г. - 31.12.1988 г.), като сочи, че преди това е работил като учител в Габрово. Развива доводи, че дължимото месечно
възнаграждение е в размер на 885 лв. или общо 26 550 лв., което претендиран под
формата на пропуснати ползи.
Ответникът П.НА Р.Б.в отговора по чл. 131 ГПК оспорва исковите претенции
по основание и размер. Твърди, че претърпените вреди следва да се преценяват
към момента, в който са търпени – 25.02.1985 г. (заповед за налагане на
превантивна административна мярка по реда на чл. 29, ал. 1, т. 1 от ЗНМ), а не
към 2018 г. Сочи, че в периода 10.04.1987 г. – 11.10.1988 г. ищецът е работил
като стругар и е получавал доходи. Релевира възражение, че исковете за имуществени
и неимуществени вреди, причинени поради незаконното му задържане, са погасени
по давност. Оспорва, че по иска по чл. 2б,
ал. 1 ЗОДОВ е нА.це забавяне при разглеждане на делото, доколкото разследването
се характеризира с изключително висока степен на фактическа и правна сложност.
В периодите след внасяне на обвинителния акт в съда до връщането му на прокуратурата,
ответникът счита, че не носи отговорност, тъй като друг орган е бил отговорен
за своевременното разглеждане на делото. Липсват и ангажирани доказателства за
търпените от ищеца неимуществени от нарушеното му право на разглеждане на
делото в разумен срок.
Съдът, след
като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по делото
доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията за защита правата на
човека и основните свободи. Отговорността има деликтен характер, ангажирането
на която се осъществява чрез отделен иск, с който ищецът може да установи пред
националния съд нА.чие на нарушение по чл. 6, §1 от Конвенцията и да претендира
обезщетение. Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дА. е
допуснато нарушение по чл. 6, §1 от Конвенцията са посочени примерно в чл. 2б,
ал. 2 ЗОДОВ. Допустимостта на иска по чл. 2б ЗОДОВ по висящо производство не е
обусловена от изискванията на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ - да е изчерпана
административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета
"а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение (в този смисъл решение №
153 от 13.06.2018г. по гр. д. № 4658/2017 г., ІV Г.О. на ВКС и решение № 210 от
15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г., ІІІ Г. О. на ВКС).
Няма спор
между страните, а и видно от представените по делото писмени и гласни доказателства,
включително копие на Държавен вестник, бр. 44/01.06.1990 г., ищецът А.Я.М. (с
променено име А.Я.Б.) е сред 517-те български граждани, върху които е била
упражнена държавна принуда за насилствена промяна на имената им чрез репресия,
лишаване от свобода и въдворяване в Белене. Безпротиворечиво е и
обстоятелството, че повод на тези действия на държавата е образувано на
30.01.1991 г., сл. дело 1/1991 г. по
описа на Прокуратура на Въоръжените сили (впоследствие преобразувано в сл. дело
№781-Н/98 на СВОП, а понастоящем с №II-048-99 по описа на
ВОП), придобило обществена известност като делото за „възродителния процес“.
Към датата на настоящата искова молба 21.12.2018 г. горепосоченото производство
е било все още в своята досъдебна фаза.
От
събраните по делото писмени доказателства (протокол за разпит на свидетел от
12.02.2002 г. (л. 89-90), молби от ищеца до Военноокръжна прокуратура от
09.10.2017 г., 06.11.2017 г. и от 27.08.2018 г. (л. 92-95 и л. 100-102) се
установява, че ищецът е разпитван по процесното следствено дело като свидетел,
изявил е желание да предяви граждански иск в съдебната му фаза, както и да му
бъдат предявени и да се запознае с материА.те по делото и се интересувал от
развитието на делото. От страна на А.М. е подавана молба за ускоряване на
наказателното производство. Ето защо и настоящият състав намира, че ищецът притежава
качеството пострадал по смисъла на чл. 74, ал. 1 от НПК като лице, претърпяло
вреди от престъпление.
С оглед
изключително дългия период от време от над 27 години, в който инициираното
наказателно производство е неприключило и все още висящо в своята досъдебна
фаза, съдът намира за основателни твърденията на ищеца, че е нА.це нарушение на
правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6,
§1 от Конвенцията. Независимо от двукратното връщане от съда на прокуратурата
на внесения обвинителен акт, не са нА.це фактически и правни основания, които
да обосновават продължаващо повече от 27 години наказателно производство, както
с оглед предмета на производството (за престъпление по чл. 387, ал. 2 НК), така
и поради поведението на страните и на техните процесуални или законни
представители или поради поведението на останА.те участници в процеса. Този
срок значително надвишава срокът, предвиден в НПК като абсолютна давност,
водеща до погасяване на наказателното преследване на престъплението. (определение
№4926/06.11.2018 г. на СГС, НО, 13 състав по н.ч.д. 4761/2018 г.).
За
установяване на конкретно претърпените от ищеца неимуществени вреди са събрани
гласни доказателства.
Свидетелят А.
Я.М., брат на ищеца, сочи, че на 02.01.1985 г. А.Я. е бил арестуван от органите
на реда и отведен в Белене, където е бил лишен от свобода до края на м. ноември
1985 г, а след това, до края на 1988 г. е бил принудително изселен в с. Ботево,
общ. Лом. През м. юни 1989 г. е бил екстрадиран в Р. Турция. Сочи, че след като
е бил принудително изселен в с. Ботево, ищецът е бил физически и психически
отпаднал, станал е необщителен, като това състояние се е запазило и след
напускането му на страната. Твърди, че ищецът е очаквал справедлив процес срещу
лицата, отговорни за задържането и изтезаването му.
Свидетелят
ХА.брям И.Д.заявява, че е бил заедно с ищеца в една килия в Белене от м. май
1985 г., при изключително лоши условия за живеене. Сочи, че след излизането си
от Белене ищецът е бил във влошено здравословно състояние, като е очаквал, че
виновните за осъществяваната репресия ще понесат своята отговорност в
образуваното срещу тях следствено дело, но впоследствие е загубил надежда това
да се случи.
С оглед
ангажираните по делото доказателства, настоящият съдебен състав намира, че е нА.це
нарушено право на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок и за понесените
от него неимуществени вреди ответникът дължи обезщетение. Размерът му следва да
бъде определен съобразно общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в
смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г.
В случая
житейски логично е ищецът да е понесъл емоционални страдания от лишаването му
от свобода в затвора в Белене, принудителното му изселване в с. Ботево, а след
това и принудителното му напускане на страната. Подобно емоционално състояние
кореспондира и със свидетелските показания, но последните не разкриват връзка
между твърдените в исковата молба силни страдания (безсъние, нервност,
депресия) и нарушеното право на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок. Самите
свидетели изнасят факти около емоционалното и здравословно състояние на ищеца,
влошено от задържането и ограничаването на свободата му, и които неимуществени
вреди поначало подлежат на отделно обезщетяване. Действително, липсата на
възмездие за виновните лица, води до негативни психически изживявания за
пострадА.я, изразяващи се в чувство за несправедливост и ненаказаност, но не се
установява тези страдания да са били с твърдяната висока интензивност и
продължаващи през цялото времетраене на следственото дело, още повече че ищецът
не е бил дейно ангажиран като участник по делото. Следва да се отбележи, че
ангажираните доказателства сочат, че след разпита му като свидетел през 2002 г.,
ищецът е изявил заинтересованост от делото едва през 2017 г. - 2018 г., а
обратното не може да се обоснове с твърденията в исковата молба, че Сдружение
„За справедливост, права, култура и солидарност на Балканите“ многократно е
търсило информация за хода на делото, тъй като не се установява ищецът да е
членувал в него или резултатите от дейността на това ЮЛНЦ да са свеждани до знанието
на А.М.. Въпреки показанията на свидетеля А. М. за влошено здравословно
състояние на ищеца, медицински данни за това не са събрани, нито подобни конкретни
факти са заявявани в исковата молба, а още по-малко би могло да се изведе
причинно-следствената връзка конкретно с нарушеното му право на разглеждане на
делото в разумен срок. Предвид изложеното и като съобрази доказаната по делото
степен на засягане на неимуществената сфера ищеца, настоящият състав намира, че
справедливото обезщетение се равнява на сумата от 5 000 лв., ведно със
законната лихва, от датата на депозиране на исковата молба - 21.12. 2018 г. За разликата над този размер до
претендираните 100 000 лв. претенцията следва да бъде отхвърлена.
По
отношение на предявения от ищеца иск за имуществени вреди за сумата от 90 000 лв., заявен частично от 938
798,40 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от
произволното и незаконното му задържане и лишаването от свобода за 48 месеца, в
периода 02.01.1985 г. – 31.12.1988 г., съдът намира за доказан по основание и
размер. Не е спорно, а и представените по делото писмени доказателства
(Заповеди от 25.02.1985 г. и от 06.08.1986 г.) и свидетелските показания, се
установява, че в процесния период на ищеца са налагани превантивни
административни мерки по чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закон за народната милиция
(отм.), които са ограничили правото му на свободно придвижване в
пространството. Взетите срещу ищеца мерки са съгласувани с Главния прокурор,
като според нормата на чл. 5 от ЗНМ (отм.) прокуратурата упражнява надзор за
законност върху актовете и действията на органите на Националната полиция,
поради което допускането от страна на прокуратурата на вземането на подобни
мерки, без да е нА.це правно основание за това, води до извод за противоправно
поведение на ответника. Търпените в тази връзка неимуществени вреди за
значителен период от четири години са с висок интензитет, поради което
претендираната от ищеца сума от сумата от 90 000 лв. се явява справедливо по
размер обезщетение.
Предвид
гореизложеното, незаконосъобразното задържане и лишаване на ищеца от свобода, а
впоследствие и принудителното му заселване, се явяват в причинна връзка и с
твърдените имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реА.зиране на
трудово възнаграждение за периодите 02.01.1985 г. – 10.04.1987 г. и 12.10.1988
г. - 31.12.1988 г. Видно от удостоверение, издадено от община Черноочене (л.
22), до края на 1984 г. А.М. е работил като учител в ОУ в Габрово, като
годишният му брутен трудов доход е бил в размер на 2289,59 лв. или
средномесечното брутно трудово възнаграждение се равнява на 190,79 лв.
Доколкото определяне размера на обезщетението за имуществени вреди е с оглед
размера на причинените вреди към момента на настъпването на същите, а не към
момента на предявяване на исковата молба, то за претендираните общо 30 месеца,
пропусната възможност да бъде реА.зирано възнаграждение, се равнява на 5723,70
лв. и за тази сума претенцията се явява доказана по основание и размер.
Основателно
обаче е възражението на ответника, че претенциите за имуществени и
неимуществени вреди, настъпили в резултат от противозаконното лишаване от
свобода на ищеца, се явяват погасени с изтичането на петгодишна давност, която
е започнала да тече от момента на увреждането. Доколкото не се спори между
страните, че ищецът е противозаконно лишен от правото на свободно придвижване
до края на м. декември 1988 г., то и началният момент на погасителната давност
започва да тече от този момент. Ето защо и предявените на 21.12.2018 г. искове,
на основание чл. 110 ЗЗД, се явяват погасени по давност и същите следва да
бъдат отхвърлени.
Предвид уважената част от
исковете си, ищецът има право на разноски в общ размер на 28,93 лв., от които: държавна
такса в размер на 10 лв.; адвокатско
възнаграждение в размер на 6,93 лв.; и разноски за издаване на съдебни
удостоверения – 12 лв.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., гр. София, бул.
„********, да заплати на А.Я.М. с ЕГН **********, със съдебен адрес ***, офис
10, чрез адвокатско дружество „Е.Ф.“, по иск с правно основание чл. 2б, ал. 1
от ЗОДОВ, сумата от 5 000 лв. (пет
хиляди лева), ведно със законната лихва върху нея,
считано от предявяване на иска -
21.12.2018 г. до окончателното погасяване на задължението, представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца
за разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело №1/1991 г.,
преобразувано в сл. дело №780-П/1998 г. по описа на ВОП - София и ДП
№11-048/1999 г. по описа на ВОП - София, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над
5 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от А.Я.М. с ЕГН **********,
със съдебен адрес ***, офис 10, чрез адвокатско дружество „Е.Ф.“ срещу П.НА
Р.Б., гр. София, бул. „******** искове по чл. 2, ал. 1, т. 1, от ЗОДОВ за
осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 90 000 лв., предявен
частично от 938 798,40 лв. - представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди от произволното и незаконното му задържане и лишаването от
свобода за 48 месеца, в периода 02.01.1985 г. – 31.12.1988 г., както и отхвърля
претенцията за сумата от 26 550 лева, представляваща обезщетение за причинени
на ищеца имуществени вреди под формата на пропуснатите ползи от невъзможността
да реА.зира трудови доходи и съпътстващите ги трудови и социално-осигурителни
права за периодите 02.01.1985 г. – 10.04.1987 г. и 12.10.1988 г. - 31.12.1988
г., поради незаконното му задържане и лишаването от свобода.
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., гр. София, бул.
„********, да заплати на А.Я.М. с ЕГН **********, със съдебен адрес ***, офис
10, чрез адвокатско дружество „Е.Ф.“, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съдебни
разноски в общ размер от 28,93 лв.
Решението може да бъде обжалвано
от страните с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд, в двуседмичен срок
от връчването му.
СЪДИЯ: