№ 18070
гр. София, 08.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА
при участието на секретаря ИВАНА ЛЮДМ. СТОЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА Гражданско
дело № 20221110129621 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
След влизане в законна сила на Определение № 21035/13.05.2025 г., с което
производството е частично прекратено, делото се води по искова молба /поправена с искова
молба, приложена към молба с вх. № 207644/04.10.2022 г./ на „**************“ ЕООД
срещу „*******************“ ЕАД, с която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл.
415, ал. 1, т. 1 ГПК при условията на обективно кумулативно съединяване установителни
искове за следните суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 69456/2021 г. по описа на СРС, 85 състав, а именно: частичен
иск за сумата от 16 912.33 лв. – част от вземане в общ размер на 71 016.43 лв.,
представляващо възнаграждение за извършени и приети СМР по Договор от 10.04.2016 г. и
Анекс № 4/01.09.2016 г., за което е издадена Фактура № 19/07.12.2017 г., ведно със законната
лихва за периода от 03.12.2021 г. до окончателното плащане; иск за сумата от 3 382.47 лв. –
неустойка за забава върху частично предявената главницата от 16 912.33 лв. за периода от
23.12.2017 г. до 27.01.2019 г.; иск за сумата от 5 148.87 лв. – мораторна лихва върху частично
предявената главница от 16 912.33 лв. за периода от 22.12.2017 г. до 22.12.2020 г.
Претендират се разноски за заповедното и исковото производства.
Ищецът твърди, че на 10.04.2016 г. между него в качеството на изпълнител и
ответника в качеството на възложител е сключен договор за доставка на материали /вкл.
интертни материали/ и за отдаване под наем на строителна механизация и транспортна
техника за обект „Рехабилитация и доизграждане на В и К мрежа на територията,
разположена в западната част на гр. ***********“, а в хода на изпълнение на договора са
1
сключени четири анекса, с които ответникът възложил на ищеца допълнителни видове
работи. Съгласно Раздел II от Анекс № 4/01.09.2016 г. общата стойност на извършените СМР
следвало да бъде заплатена след подписване от представители на страните на приемо-
предавателен протокол за извършени дейности, акт – образец 19, опис сметка и оригинал на
фактура, а по силата на чл. 2, ал. 4 от този анекс окончателното плащане следвало да бъде
извършено след окончателното изпълнение на всички възложени СМР и след надлежно
изпратена фактура в срок до 15 календарни дни. Ищецът изпълнил изцяло, в срок и съгласно
уговореното качество задълженията си по договора и Анекс № 4, като изпълнението било
прието от ответника с подписан без възражения от неговите представители Акт – образец
19, а за възложените с този анекс СМР ищецът издал Фактура № 19/07.12.2017 г. за сума в
общ размер от 71 016.43 лв., която трябвало да бъде платена до 22.12.2017 г. Ответникът
обаче не заплатил в срок дължимото възнаграждение за тези СМР. Съгласно чл. 14, ал. 3 от
договора и чл. 39, ал. 3 от Анекс № 1 при забава в плащането на дължимото възнаграждение
възложителят дължи неустойка за забава в размер на 0.05 % на ден, но не повече от 20 %. В
случая плащането от възложителя следвало да бъде извършено до 22.12.2017 г., поради
което считано от 23.12.2017 г. ответникът изпаднал в забава. Доколкото забавата е
продължила повече от 4 години, ищецът претендира неустойка за забава в максимално
уговорения размер от 20 % за периода от 23.12.2017 г. до 27.01.2019 г. Счита, че му се дължи
и законна лихва за забава за периода от 22.12.2017 г. до 22.12.2020 г. върху частично
предявената главница. Поддържа, че кумулирането е допустимо, доколкото неустойката не е
уговорена като пълна алтернатива на обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, с
който предявените искове са оспорени като неоснователни. Не оспорва наличието на
сключени между страните Договор от 10.04.2016 г. и Анекс № 4/01.09.2016 г. с твърдяното в
исковата молба съдържание. Възразява, че ищецът е изпълнил възложените му СМР
некачествено, поради което не му се дължи възнаграждение, респ. не му се дължи нито
неустойка, нито лихва за забава. Оспорва дължимостта на законната лихва за забава и при
твърдения, че ищецът не е претърпял вреди, надвишаващи размера на уговорената
неустойка. Релевира възражение за изтекла погасителна давност за вземанията. Възразява,
че СМР са извършени извън уговорения срок, който съгласно чл. 3, ал. 1 от Анекс №
4/01.09.2016 г. и съобразно Приложение № 4 към този анекс – График за изпълнение на
СМР, е бил до 11.11.2016 г., като в случая е налице забава с 396 дни. По тази причина счита,
че ищецът му дължи неустойка за забава в размер на 21 479.04 лв., изчислена съгласно чл. 14
от договора. Поради това в условията на евентуалност – в случай че съдът приеме исковите
претенции за основателни, релевира възражение за прихващане на претендираните от ищеца
вземания със сумата от 21 479.04 лв., представляваща дължимата се на ответника неустойка
за забава.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна
страна следното:
2
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени искове за установяване дължимост на суми, за които е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 69456/2021 г. по
описа на СРС, 85 състав. Исковете са допустими като предявени в срока по чл. 415, ал. 1
ГПК, при наличие на подадено в срок възражение срещу заповедта и в предметните и
субективни предели на заявлението и издадената заповед.
С оглед изложените от ищеца фактически твърдения и формулираното искане съдът
приема, че е сезиран със следните обективно кумулативно съединени искове: главен иск с
правно основание чл. 266, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД, предявен като частичен; акцесорен иск с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД; акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С влязло в законна сила Решение № 93/08.01.2025 г., постановено по в. гр. д. №
11744/2024 г. по описа на СГС, II-Б въззивен състав, е отхвърлен установителният иск на
„**************“ ЕООД срещу „*******************“ ЕАД с правно основание чл. 422
ГПК вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата от 14 104.10 лв. – част от вземане в размер на 74 104.10
лв., формирано като сбор от вземане по Фактура № 19/07.12.2017 г. за сумата от 71 016.43
лв., представляваща стойност на извършени и приети СМР, възложени с Анекс № 4 от
01.09.2016 г. към Договор от 10.04.2016 г., и от вземане в размер на 3 087.67 лв.,
представляващо задържана парична гаранция, подлежаща на връщане съгласно чл. 2, ал. 7
от Анекс № 4 от 01.09.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление
по чл. 410 ГПК – 03.12.2021 г., до окончателното плащане, като погасен чрез прихващане с
вземането на „*******************“ ЕАД срещу „**************“ ЕООД с правно
основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 21 202.17 лв., представляваща неустойка съгласно чл. 14,
ал. 1 от Договор от 10.04.2016 г. за 391 календарни дни забавено изпълнение на СМР,
възложени с Анекс № 4 от 01.09.2016 г., както и са отхвърлени установителните искове на
„**************“ ЕООД срещу „*******************“ ЕАД с правно основание чл. 422
ГПК вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите от 2 820.82 лв. – неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за заплащане на възнаграждението по договора в срок съгласно чл.
14, ал. 3 от договора за 400 календарни дни забава, считано от 22.12.2017 г., и 4 293.92 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 22.12.2017 г. до 22.12.2020
г., като неоснователни.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д.
№ 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, решението по уважен частичен иск за парично вземане се
ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното
субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за
разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащото от същото право. В
мотивите е прието следното: „При отхвърляне на частичния иск като неоснователен ищецът
не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането, тъй като с
влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичният иск, се отрича цялото спорно
право. Следователно СПН обхваща цялото вземане, т.е. това решение се ползва със СПН и
по отношение на непредявената част от вземането, включително и относно
3
правопораждащите факти. Тази позиция на ВКС е изразена в т. 9 на Тълкувателно решение
№ 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – „обективните предели на СПН,
когато правото е отречено, обхващат установяване, че правото никога не е съществувало или
че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към
момента на приключване на съдебното дирене“. Силата на пресъдено нещо на
отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената
част, защото от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото
вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното
субективно материално право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до
неговия пълен обем според твърденията на ищеца. В хипотезата на уважен изцяло частичен
иск останалата част от вземането също може да съществува, но е възможно и да не
съществува. Обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по
частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част може да се формира
нова – различна СПН. При уважаване на частичния иск обективните предели на СПН
обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти
/юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното
правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно
материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и
същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от
последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите,
когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането,
се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен
с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също
вземане, но в различен обем, различни части. Предвид правоустановяващото и
преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка
от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация.
След като със СПН е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира
непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен,
то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да
се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната
му квалификация. Аргумент за този извод е и обстоятелството, че в диспозитива на
съдебното решение съдът се произнася не само за размера на вземането, но и относно
основанието /какво представлява и от какво произтича присъденото вземане/, предвид
изискването на чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК в решението да бъде посочено какво постановява
съдът по съществото на спора, и с оглед СПН на диспозитива съобразно постановките на ТР
№ 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, т. 18. След като с влязло в сила
решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за
съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем /размер/, то
позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането,
произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на
субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението
4
факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. Формираната СПН на решението по
частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите
възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към
възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича
спорното право. Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от
вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с
първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по
друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането
също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната
изискуемост. В този аспект, макар и с предявяване на частичния иск за ответника – длъжник
да възниква задължението по чл. 131 ГПК с отговора си на исковата молба да изчерпи
защитните си възражения, не може да се отрече възможността в новия исков процес за
разликата до пълния размер на вземането, той да разполага и с други защитни средства,
нерелевирани при разглеждането на частичния иск.“.
С Решение № 134/06.08.2024 г. по т. д. № 2202/2022 г. на ВКС, II ТО, е прието, че е
допустим частичен иск за друга част от едно и също спорно материално право /вземане/,
между същите страни и на същото правно основание, в случай че предходно предявен
частичен иск за друга част от същото спорно право /вземане/ е отхвърлен с влязло в сила
решение като погасен чрез прихващане с насрещна претенция на ответника в
производството. Разяснено е, че в общия случай при отхвърляне на частичния иск като
неоснователен ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част
от вземането, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичният иск, се
отрича цялото спорно право, а силата на пресъдено нещо обхваща цялото вземане, т. е. това
решение се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на непредявената част от
вземането, включително и относно правопораждащите факти. Силата на пресъдено нещо на
отхвърлителния диспозитив по частичния иск разпростира действието си и за непредявената
част, защото от гледна точка на материалното право несъществуването на част от цялото
вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното
субективно материално право факти е равнозначна на несъществуване и на разликата до
неговия пълен обем според твърденията на ищеца. Това разрешение има за предмет
случаите, в които първоначално предявеният частичен иск е отхвърлен поради
несъществуване /като цяло/ на спорното материално право на ищеца в неговия патримониум
– било поради неосъществяване на правнорелевантните за възникването му факти, било
поради /в случай че същите са осъществени и правото е първоначално възникнало/
последващото му погасяване или прекратяване, или пък било защото това право не
принадлежи на ищеца като субект на конкретното материално правоотношение. Само в тези
случаи отхвърлянето на иска за част от правото от гледна точка на материалното право води
до безусловно отричане на спорното право, предявено частично, в пълния му обем /до
пълния му размер, ако е вземане/. От друга страна, за да бъде признато в рамките на висящ
граждански процес, че са налице условията за прихващане с присъщия му погасителен ефект
на заявеното за такова прихващане насрещно /активно/ вземане на ответника със заявеното
5
за съдебна защита /пасивно/ субективно материално право на ищеца – предмет на иска, от
съда по необходимост следва да бъде признато, че това спорно право на ищеца съществува.
Компенсация на заявеното за прихващане активно право /вземане/ на ответника с присъщия
й погасителен ефект би могла да се извърши само със съществуващо насрещно пасивно
право /вземане/ на ищеца и това е именно спорното в процеса негово субективно
материално право. С други думи, когато съдът признае наличието на условията за
компенсиране с погасителен ефект на насрещно право на ответника със спорното в процеса
право на ищеца, то съдът с решението си с присъщата му сила на пресъдено нещо, не само
че не отрича, а напротив – признава съществуването на спорното субективно право на
ищеца до съдебно признатия му размер, а искът бива отхвърлен не поради несъществуването
/съдебното отричане/ на това право на ищеца, а поради настъпването по отношение и на
него /освен по отношение на активното такова на ответника/ на погасителния ефект на
прихващането. Признавайки погасителното действие на прихващането, съдът установява със
сила на пресъдено нещо /включваща правопораждащите факти и на двете субективни права
/притезания/ – негов предмет/ възникването и съществуването и на двете вземания до
размера на по-малкото от тях. С оглед силата на пресъдено нещо не би могъл да се
пререшава въпросът за съществуването на вземанията до този им размер към момента, към
който съдът е приел наличието на условията за компенсирането им. Когато със сила на
пресъдено нещо е отречено съществуването на спорното право, предявено като частично, но
поради погасяването му чрез прихващане, висящ остава въпросът за съществуването на
вземането за непредявения му съдебно размер. Възможността за изследване на този въпрос
не се преклудира, защото съществуването на спорното право на ищеца в частично
предявения му размер е отречено не поради невъзникване на правото му /неосъществяване
на правнорелевантните за това право факти/, а поради признатия от съда погасителен ефект
на прихващането. С това съдът е признал възникването и съществуването на правото на
ищеца и на правото на ответника, годността им за компенсация и настъпването на такава
към определен момент в миналото /при извънсъдебно прихващане/ или основателността на
съдебно заявено прихващане. Във всички такива случаи обаче признаването от съда
несъществуването на съдебно предявената чрез частичния иск част от вземането не поради
невъзникването му в полза на ищеца, а като погасена чрез прихващане, оставя висящ
въпроса за съществуването на иначе признатото за съществуващо вземане на ищеца в частта
му, която не е съдебно предявена, съответно – и приета от съда за погасена чрез прихващане.
Този въпрос, поставен в нов процес между същите страни, по необходимост налага
изследване съществуването на двете насрещни и компенсируеми вземания на страните в
техните остатъчни размери, по отношение на които, ако са налице признати с влязлото в
сила решение /съответно – и със сила на пресъдено нещо/ за осъществени пораждащите ги в
полза на титулярите им – страни по делото, правнорелевантни за възникването им факти,
това следва да бъде зачетено от съда, разглеждащ иск за друга част от същото спорно право.
В случая с влязлото в сила решение, постановено по в. гр. д. № 11744/2024 г. по описа
на СГС, II-Б въззивен състав, е прието, че главното вземане, част от която е предявена в това
6
производство, е съществувало, но е погасено чрез прихващане с насрещно вземане на
ответника. В светлината на цитираната по-горе съдебна практика това означава, че всички
елементи от фактическия състав на ищцовото вземане за възнаграждение за извършени и
приети СМР по Договор от 10.04.2016 г. и Анекс № 4/01.09.2016 г., за което е издадена
Фактура № 19/07.12.2017 г., с изключение на неговия пълен размер, са установени между
страните със сила на пресъдено нещо, поради което не следва да бъдат обсъждани от
настоящия съдебен състав, респ. не следва да се обсъждат и представените по делото
доказателства, свързани с тях.
В обхвата на доказване по главния иск, предявен в настоящото производство, е
единствено неговият размер, защото размерът на признатото вземане с решението по
другото дело, с което частичният иск е приет за изцяло основателен /преди извършването на
прихващане/, остава извън обективните предели на формираната сила на пресъдено нещо,
тъй като тя обхваща единствено основанието на главното вземане. В случая от приетите по
делото писмени доказателства се установява, а и не е спорно между страните, че общият
размер на възнаграждението за извършените от ищеца и приети от ответника СМР по
процесния договор и анекс № 4 към него е 71 016.43 лв. /с ДДС/. Следователно на ищеца в
качеството му на изпълнител на СМР се дължи процесната част от възнаграждението, а
именно сумата от 16 912.33 лв.
Ответникът релевира възражение за погасяване по давност на процесната част от
главното му задължение, което възражение в съответствие с постановките на
горецитираното тълкувателно решение не следва да се счита за преклудирано. В случая се
касае за вземане за възнаграждение по договор за СМР, към което е приложима общата
петгодишна давност, предвидена в чл. 110 ЗЗД. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва
да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В разглеждания случай
възнаграждението е станало изискуемо на 23.12.2017 г., защото това е денят, следващ
изтичането на уговорения в чл. 2, ал. 4 от Анекс № 4/01.09.2016 г. срок за плащане, а
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено в съда на
03.12.2021 г., т.е. преди изтичане на предвидения в закона петгодишен давностен срок.
Следователно възражението за изтекла погасителна давност за главницата е неоснователно.
По изложените съображения съдът намира за доказано възникването и съществуването
на вземане на ищеца срещу ответника за сумата от 16 912.33 лв., представляваща част от
вземане за възнаграждение в общ размер на 71 016.43 лв. за извършени и приети СМР по
Договор от 10.04.2016 г. и Анекс № 4/01.09.2016 г., за което е издадена Фактура №
19/07.12.2017 г. Следователно искът по чл. 266, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД е доказан по основание
и размер.
При това положение се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на
релевираното от ответника евентуално възражение за прихващане с негово вземане в размер
на 21 479.04 лв., представляващо неустойка за забава за неизвършени в срок СМР по
процесния договор и анекс № 4 към него.
Възражението на ищеца, направено в хода на устните състезания, че възражението на
7
ответника за прихващане е преклудирано, е неоснователно. Възражението за прихващане е
направено в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, доколкото преписи от разпореждането по чл. 131
ГПК, исковата молба и нейните приложения са връчени на ответника на 17.02.2025 г., а
отговорът на исковата молба е подаден на 17.03.2025 г. /съгласно чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК/.
В т. 2 и т. 3 от ТР № 2/18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени
следните задължителни разяснения: „При неоснователно възражение за прихващане силата
на пресъдено нещо на съдебното решение установява несъществуването на вземането на
ответника, освен ако възражението е неоснователно поради неизискуемост или
некомпенсируемост. При уважено възражение за прихващане с вземане, което не е
установено с друго влязло в сила решение или заповед за изпълнение, силата на пресъдено
нещо на решението обхваща размера на вземането на ответника, необходим за
прихващането. При непогасена горница, решението установява със сила на пресъдено нещо
фактите, които са породили вземането. При уважено възражение за прихващане в случаите
по т. 2 е допустимо в следващ процес ответникът да заяви непогасения остатък от своето
вземане. По новия иск съдът е длъжен да зачете задължителното действие на влязлото в сила
решение относно фактите, които са породили вземането.“.
В случая с влязлото в законна сила Решение № 93/08.01.2025 г., постановено по в. гр. д.
№ 11744/2024 г. по описа на СГС, II-Б въззивен състав, съдът е приел за частично
основателно релевираното от ответника възражение за прихващане с негово вземане – за
сумата в размер на 21 202.17 лв., представляваща неустойка за 391 дни забава, като е
намерил, че твърдяната по-дълга забава не е доказана, и е приел за изцяло погасено чрез
прихващане с това активно вземане пасивното вземането на ищеца в размер на 14 104.10
лв., т.е. приел е, че размерът на вземането на ответника, необходим за прихващането,
възлиза на 14 104.10 лв. В светлината на горните задължителни разяснения настоящият
съдебен състав следва да зачете силата на пресъдено нещо на това решение относно
фактите, които са породили вземането на ответника за мораторна неустойка. Сила на
пресъдено нещо е формирана и относно това, че за горницата над 21 202.17 лв. ответникът
няма вземане срещу ищеца за мораторна неустойка поради по-краткия период на забавата.
Ето защо възражението на ответника за прихващане в настоящото производство е
допустимо и следва да бъде разгледано единствено за сумата от 7 098.07 лв., представляваща
разликата между сумата 21 202.17 лв. и сумата от 14 104.10 лв., с която вече е извършено
прихващане по предходното дело.
По отношение на размера на активното вземане на прихващащия в случая не се
излагат възражения от ищеца, поради което съдът приема, че останалият като непогасен
след извършеното по предходното дело прихващане остатък от него възлиза именно на
7 098.07 лв.
Възражението на ищеца, че вземането, с което се иска да бъде извършено
прихващането, е погасено по давност, е направено едва в хода на устните състезания, поради
което е преклудирано и не подлежи на разглеждане.
8
В т. 1 от ТР № 2/18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени
следните задължителни разяснения: „При уважено възражение за прихващане признатите от
съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който
прихващането е възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо,
а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността е без значение.“.
В случая активното вземане – вземането на ответника за мораторна неустойка, е
станало изискуемо с изтичането на периода на забавата. По отношение на
продължителността на този период съдът е обвързан от решението по другото дело, защото
продължителността на забавата е част от основанието на вземането за мораторна неустойка,
респ. обхваща се от обективните предели на силата на пресъдено нещо. По другото дело е
прието, че забавата е продължила до датата на приемане на работата от възложителя –
07.12.2017 г. Следователно от следващия ден активното вземане е станало изискуемо, като
към 08.12.2017 г. пасивното вземане – вземането на ищеца за възнаграждение, е било
изпълняемо, а датата на неговата изискуемост е без значение. Следователно 08.12.2017 г. е
най-ранният възможен момент, в който е настъпил погасителният ефект на прихващането.
От този момент процесната част от вземането за възнаграждение на ищеца – за сума в
размер на 16 912.33 лв., следва да се счита за погасена до размера от 7 098.07 лв., а
остатъкът от вземането на ответника за мораторна неустойка следва да се счита за изцяло
погасен.
След прихващането ответникът дължи на ищеца сумата от 9 814.26 лв.,
представляваща непогасен остатък от предявената в настоящото производство част от
възнаграждение в общ размер на 71 016.43 лв. за извършени и приети СМР по Договор от
10.04.2016 г. и Анекс № 4/01.09.2016 г., за което е издадена Фактура № 19/07.12.2017 г.,
ведно със законната лихва за периода от 03.12.2021 г. до окончателното плащане.
По иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е да
докаже следните факти: наличието на валидна неустоечна клауза; настъпване на
предпоставките за претендиране на неустойката; размера на дължимата неустойка.
Съгласно чл. 14, ал. 3 от Договор от 10.04.2016 г. при виновно забавяне на заплащане
на дължимото възнаграждение възложителят дължи на изпълнителя неустойка за забава в
размер на 0.05 % от стойността на съответното забавено плащане за всеки ден забава, но не
повече от 20 %.
Съгласно чл. 2, ал. 4 от Анекс № 4/01.09.2016 г. към Договор от 10.04.2016 г.
окончателно плащане се извършва след окончателното завършване на всички СМР по
обекта, подписан Акт – образец 19 за приемане на извършените СМР и представяне на
надлежно издадена фактура от страна на изпълнителя в срок до 15 календарни дни.
В случая по другото делото е прието по задължителен за настоящия съдебен състав
начин, че работата е приета на 07.12.2017 г., от която дата е и издадената Фактура №
19/07.12.2017 г. Следователно срокът за плащане на възнаграждението е бил до 22.12.2017 г.
включително.
9
Ответникът не твърди и не доказва да е заплатил в срок остатъкът /след прихващането/
от процесната част от възнаграждението за извършените и приети СМР, от което следва, че
той е изпаднал в забава, считано от 23.12.2017 г. Клаузата за неустойката, дължима
едновременно като процент от главния дълг за всеки ден забава, но едновременно с това и с
фиксиран максимален процент от задължението, както е в настоящия случай, определя
както размера, до който вземането може да достигне, така и срока, за който се начислява
неустойката. Такава договорна уговорка, без да определя точния момент, до който
неустойката нараства, съдържа определяемост по отношение на последния ден за
начисляването й. В случая предвид уговорения между страните размер на неустойката на
ден и ограничението в общия й размер съдът намира, че мораторна неустойка се дължи на
ищеца за период от 400 дни, т.е. за периода от 23.12.2017 г. до 26.01.2019 г. включително.
Нейният размер възлиза на 20 % от остатъчния размер на процесната част от
възнаграждението, т.е. на сумата от 1 962.85 лв., която ответникът нито твърди, нито доказва
да е платил.
Възражението на ответника за погасяване по давност на задължението му за мораторна
неустойка е неоснователно. В случая предвид характера на вземането приложима е кратката
тригодишна давност, предвидена в чл. 111, б. „б“ ЗЗД. Съгласно чл. 114, ал. 4 ЗЗД при искове
за неустойка за забава давностният срок започва да тече от последния ден, за който се
начислява неустойката. Тълкуване на нормата на чл. 114, ал. 4 ЗЗД е извършено с Решение
№ 106/10.12.2020 г. по т. д. № 1632/2019 г. на ВКС, I ТО, в което е прието, че при уговорена
неустойка за забава при изпълнение на задължение за заплащане на възнаграждение по
договор за изработка, начислявана в определен процент за всеки ден забава, но и при
фиксиран максимален размер на дължимата неустойка от пълната стойност на възложената
работа, срокът за погасяване по давност на вземането за неустойка започва да тече от деня, в
който начислената неустойка достигне уговорения от страните максимален размер, а ако
главното вземане е погасено чрез изпълнение преди този ден и неустойката не е достигнала
максималния си размер – от последния ден на начисляването й. В случая е налице първата
хипотеза, поради което срокът за погасяване по давност на вземането за неустойка е
започнал да тече от деня, в който начислената неустойка е достигнала уговорения от
страните максимален размер, а това е 400-тният ден от забавата, т.е. 26.01.2019 г.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено в съда на
03.12.2021 г., т.е. преди изтичане на предвидения в закона тригодишен давностен срок.
Следователно искът с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е частично основателен – за
сумата от 1 962.85 лв. – мораторна неустойка върху непогасения остатък от частично
предявената главница за периода от 23.12.2017 г. до 26.01.2019 г., а за разликата над
посочената сума до пълния предявен размер, както и за 27.01.2019 г., искът е неоснователен
и подлежи на отхвърляне.
Възникването на вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва е
предпоставено от наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава в плащането
му. В случая по делото е установено наличието на непогасен остатък от частично
10
предявената в настоящото производство главница за възнаграждение за извършени и приети
СМР в размер на 9 814.26 лв. Съгласно чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, когато денят за изпълнение
на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Именно тази
разпоредба следва да намери приложение в случая с оглед уговорката по чл. 2, ал. 4 от Анекс
№ 4/01.09.2016 г. Следователно е доказано и изпадането на ответника в забава в плащането
на задължението за възнаграждението, считано от 23.12.2017 г.
По въпроса дали е допустимо кумулирането на мораторна неустойка и мораторна
лихва следва да се посочи следното:
В Решение № 68/09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на ВКС, I ТО, е прието следното:
„По правилата на чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД е недопустимо кумулирането на неустойка за
забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер
на законна лихва за същото неизпълнение. Обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи и при
наличието на клауза за неустойка в договора между страните, ако претенция за неустойката
не е предявена и длъжникът не е заплатил уговорената неустойка. В тази хипотеза
кредиторът е упражнил право на избор и договорната неустойка не му се дължи.
Обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва за неизпълнение на парично
задължение може да се присъди и ако страните са уговорили в договора неустойка за този
вид неизпълнение и неустойката е заплатена от длъжника или кредиторът претендира
заплащането на неустойка заедно с претенцията си за обезщетение. В тези случаи, искът по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен само за разликата между неустойката и по-големия размер на
законната лихва.“. В същото решение е разяснено, че ако неустойката е алтернативна,
кумулативна, изключителна или евентуална, то възможността за кумулиране на неустойка и
обезщетение или за изключване на претенция – било за обезщетение, било за неустойка,
следва да е изрично уговорена, а ако страните единствено са включили клауза за неустойка в
договора, но без допълнителни уговорки, от които да може да се направи извод за
съотношението между неустойката и обезщетението за вреди, то последиците от
неизпълнението се уреждат съобразно със законовите норми.
В Решение № 230/13.07.2011 г. по т. д. № 1088/2009 г. на ВКС, II ТО, е прието
следното: „По дефиниция на закона неустойката обезпечава изпълнението на едно
задължение и определя размера на вредите, които без да доказва, кредиторът може да
претендира при неизпълнението му. Това, обаче, не означава, че ако така уговорената с
договора неустойка не покрива понесените в резултат на длъжниковото неизпълнение от
изправния кредитор вреди, то последният е лишен от правото да претендира пълното им
обезщетяване по общия исков ред, след доказването им с допустимите от ГПК
доказателствени средства. Следователно само по себе си присъждането на неустойка за
забава и обезщетение за понесените от кредитора по-големи вреди от длъжниковото
неизпълнение на паричен дълг, не е форма на недопустимо от закона кумулиране на
неустойка с обезщетение за забава, щом същата не е уговорена изрично като пълна
алтернативна на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – арг. от чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.“.
По възражението на ответника, че в случая ищецът не е претърпял вреди,
11
надвишаващи размера на уговорената неустойка, следва да се посочи, че вредите,
представляващи неблагоприятните последици от неизпълнението, които засягат защитени
блага на кредитора, са не само основание за отговорността на длъжника, но определят и
размера на тази отговорност. При неустойката настъпването на вредата е предположено, а
размерът е определен от страните в договора. При обезщетението по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД
вредата също е предположена, а размерът е определен от законодателя. На обезщетяване по
чл. 82 ЗЗД подлежат вреди, чието настъпване и размер следва да е доказано. Независимо от
посочените различия законодателят е предвидил обезщетяване на „по-големите вреди“,
което сочи, че нормата следва да се тълкува в смисъл на вреди, надвишаващи по размер
договорената неустойка, а не и досежно основанието за настъпването им – предположено
или подлежащо на доказване. Следователно обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ако
надхвърля договорната неустойка, би представлявало по-голяма вреда за кредитора по чл.
92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД /в този смисъл – Решение № 68/09.07.2012 г. по т. д. № 450/2011 г. на
ВКС, I ТО/.
В случая в договора единствено е включена клауза за мораторна неустойка в полза на
изпълнителя, но без допълнителни уговорки, от които да може да се направи извод за
съотношението между неустойката и обезщетението за забава, от което следва, че
последиците от неизпълнението се уреждат съобразно законовите норми. Предвид това и
като се има предвид последният ден, за който е дължима неустойка за забава по чл. 14, ал. 3
от договора /с оглед уговорения в него неин максимален размер/ – 26.01.2019 г., съдът
намира, че мораторната неустойка не е уговорена изрично като пълна алтернатива на
обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При това положение липсва пречка за присъждане на
мораторна лихва за друг период на забава – различен от периода, за който се претендира
мораторната неустойка.
Ето защо съдът приема, че на ищеца се дължи обезщетение за забава върху
непогасения остатък от процесната част от главницата за периода от 27.01.2019 г. до
22.12.2020 г. Неговия размер съдът определи по реда на чл. 162 ГПК с помощта на интернет
калкулатор за законната лихва и приема, че възлиза на сумата от 1 897.43 лв.
Следователно доказано е вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД на ищеца срещу ответника за
сумата от 1 897.43 лв. за периода от 27.01.2019 г. до 22.12.2020 г.
Ответникът е релевирал възражение за погасяване по давност на задължението му за
плащане на обезщетение за забава. Предвид характера на вземането за него е приложима
кратката тригодишна давност, предвидена в чл. 111, б. „в“ ЗЗД. С оглед времевите рамки на
периода на забавата, за който е възникнало задължение за ответника да заплати мораторна
лихва, е очевидно, че към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК срокът на
кратката погасителна давност не е изтекъл. Следователно възражението е неоснователно.
В обобщение следва да се посочи, че искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
частично основателен – за горепосочените сума и период, а в останалата част подлежи на
отхвърляне.
12
По разноските:
При този изход на спора право на разноски биха могли да претендират и двете страни
по делото.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат разноски съразмерно на
разгледаната и уважена част от исковете, а именно: 864.85 лв. – разноски за заповедното
производство /288.85 лв. – държавна такса, и 576 лв. – заплатено адвокатско
възнаграждение/; 306.95 лв. – разноски за исковото производство /включващи само
държавна такса/.
Ответникът не претендира и не доказва извършването на разноски, поради което такива
не му се дължат от ищеца въпреки частичното прекратяване на производството и
частичното отхвърляне на разгледаните искове.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, че
„*******************“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.
***********, дължи на „**************“ ЕООД, ЕИК ***********, със седалище и адрес
на управление: гр. ***********, следните суми, за които е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 69456/2021 г. по описа на СРС, 85
състав, а именно: на основание чл. 266, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД сумата от 9 814.26 лв. – част от
вземане в общ размер на 71 016.43 лв., представляващо възнаграждение за извършени и
приети СМР по Договор от 10.04.2016 г. и Анекс № 4/01.09.2016 г., за което е издадена
Фактура № 19/07.12.2017 г., ведно със законната лихва за периода от 03.12.2021 г. до
окончателното плащане; на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 962.85 лв. – неустойка за
забава върху частично предявената и непогасена главница в размер на 9 814.26 лв. за
периода от 23.12.2017 г. до 26.01.2019 г.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 897.43
лв. – мораторна лихва върху частично предявената и непогасена главница в размер на 9
814.26 лв. за периода от 27.01.2019 г. до 22.12.2020 г., като ОТХВЪРЛЯ частично исковете,
както следва: иска с правно основание чл. 266, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД – за разликата над
9 814.26 лв. до предявения размер от 16 912.33 лв., КАТО ПОГАСЕН ЧРЕЗ
ПРИХВАЩАНЕ с вземането на „*******************“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление: гр. ***********, срещу „**************“ ЕООД, ЕИК ***********,
със седалище и адрес на управление: гр. ***********, с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД
за сумата от 7 098.07 лв. – непогасен остатък от неустойка за забава съгласно чл. 14, ал. 1 от
Договор от 10.04.2016 г. за 391 дни забавено изпълнение на СМР, възложени с Анекс №
4/01.09.2016 г.; частично иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД – за разликата над
1 962.85 лв. до пълния предявен размер от 3 382.47 лв. и за период на забава на 27.01.2019 г.,
като неоснователен; частично иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за разликата над
1 897.43 лв. до пълния предявен размер от 5 148.87 лв. и за период на забава от 22.12.2017 г.
13
до 26.01.2019 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА „*******************“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. ***********, да заплати на „**************“ ЕООД, ЕИК ***********, със
седалище и адрес на управление: гр. ***********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
864.85 лв. – разноски за заповедното производство, и сумата от 306.95 лв. – разноски за
исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14