Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 17.09.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на шести юли две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 15491 по описа за 2019 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
168963 от 17.07.2019 г. по гр.д. № 54427 по описа на СРС, 27 с-в за 2017 г. са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК от „М.Л.“ ООД, ЕИК********срещу „С.Ц.Г.“
ООД, ЕИК ******** искове с правно основание чл. 372, ал. 1 ТЗ вр. чл. 1
Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (наричана
по-долу за краткост CMR) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено,
че „С.Ц.Г.“ ООД дължи на „М.Л.“ ООД сумата от 1760,25 лв. (хиляда
седемстотин и шестдесет лева и 25 ст.), представляваща изискуемо непогасено
вземане за заплащане на възнаграждение във връзка с извършен международен
превоз на стоки от Република Турция (гр. Истанбул) до Република България (гр.
София), с получател по превоза - „С.Ц.Г.“
ООД, който превоз е удостоверен в международна товарителница, съставена на
27.06.2015 г. в гр. Истанбул и за който превоз е издадена от „М.Л.“ ООД за „С.Ц.Г.“ ООД фактура № **********/29.06.2015
г. на основание цитираната товарителница, ведно с обезщетение в размер на
законната мораторна лихва върху търсената главница от деня на депозиране на
заявлението в съда (29.03.2016 г.) до изплащане на вземането; обезщетение в
размер на законната мораторна лихва, равно на 127,38 лв. (сто двадесет и седем
лева и 38 ст.), начислено върху непогасената главница в периода от 14.07.2015
г. до деня, предхождащ деня на депозиране на заявлението в съда (т.е. до
28.03.2016 г.), за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 10.10.2016г. по ч.гр.д. № 17297/2016г. по описа на
СРС, 27 състав, тъй като са погасени чрез прихващане със сумата от 1887,63лв.,
представляваща обезщетение за нанесени вреди от повреждане на товара във връзка
с извършения международен превоз на стоки от Република Турция (гр. Истанбул) до
Република България (гр. София), удостоверен в международна товарителница,
съставена на 27.06.2015 г. в Истанбул. Със същото решение е осъден „М.Л.“ ООД
да заплати на „С.Ц.Г.“ ООД по предявения по реда на чл.211 ГПК иск с правно
основание чл.373 ТЗ вр. чл. 17 Конвенция за договора за международен
автомобилен превоз на стоки (CMR) -
сумата от 787 евро (с левова равностойност 1534,65лв.), представляваща
обезщетение за нанесени вреди – повреждане на товар (травертин) във връзка с
извършения международен превоз на стоки от Република Турция (гр. Истанбул) до
Република България (гр. София), удостоверен в международна товарителница,
съставена на 27.06.2015 г. в гр. Истанбул, ведно със законната лихва върху
уважената част от 12.11.2018г. до окончателното изплащане на вземането, като е
отхвърлил иска за разликата над уважената част до пълния предявен размер от
1755евро (левова равностойност от 3422.25лв.) като неоснователен.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца „М.Л.“ ООД, в която са изложени доводи за недопустимост и неправилност,
поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Заявява становище, че страни по
договора за превоз не са ищеца и ответника, тъй като изпращач на товара е „NTG Т. INS.SAN.VELDIS.TIC.” LTD. Поради това, между страните е налице сключен спедиционен договор, а не
договор за превоз и районният съд неправилно е определил релевантните по спора факти.
Позовава се на съществено процесуално нарушение, тъй като съдът не бил обсъдил
всички относими и допустими доказателства и доказателствени средства. Така, в
товарителницата графа 17 била оставена празна, а не както приел районният съд,
а в графа 16 бил означен като превозвач именно „Н.Л.“ ООД. От своя страна фактурата
не доказвала твърдените от ответника претърпени вреди от превоза. Съдът
неправилно изградил убежденията си за причинените щети въз основа на приетия в
производството снимков материал, а от показанията на разпитаните свидетели не
се установява размера на вредата, както и кой е превозвача на стоката. На
следващо място съдът не обсъдил датата на подадената жалба от ответника до
ищеца във връзка с причинените вреди на товара. В постановеното решение съдът
не е обсъдил отношения между ищца и изпращача на товара „Н.Л.“ ООД. Счита, че
не са налице предпоставките за уважаване на възражението за прихващане. Ответникът
не бил направил възражение при приемане на товара. Счита, че не носи
отговорност за причинените вреди на товара, след като не е товародател, а
съгласно чл. 17 от Конвенцията именно последният е отговорен. Заявява, че искът
е предявен след изтичането на предвидените в Конвенцията срокове. Оспорва
наличието на пълномощно в полза на процесуалния представител на ответника за
предявяване на насрещния иск. Въз основа на горното счита, че решението следа
да бъде отменено в частта, с която се уважава възражението за прихващане и
насрещния иск.
Въззиваемата
страна „С.Ц.Г.“ ООД е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба,
като неоснователна. Счита, че решението е допустимо и правилно и следва да бъде
потвърдено. Счита, че отношенията между страните във връзка с договора за
превоз се удостоверяват от представената по делото товарителница. Поддържа, че
при приемане на товара ответникът е направил рекламация, като в последващи
мейл-кореспонденции е заявявал, че не дължи възнаграждение за превоза, в
резултат на което ищецът бил изпратил покана за доброволно уреждане на спора.
Приложените жалба и снимков материал не били оспорени, а вредите се установявали
от събраните пред първата инстанция гласни доказателства. Възражението, че „М.Л.“ ООД не е превозвач по договора не е
направено в срока по чл.131 ГПК, поради което е преклудирано. Освен това, чрез
събраните в производството доказателства не може да се направи извод за сключен
между страните спедиционен договор. От своя страна възражението за давност не
било направено в срока по чл. 131 ГПК, което правилно е било обсъдено от СРС.
Софийски градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно
разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата
на чл.269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му –
в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по
тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи
произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и
изискванията на приложимите в случая императивни материалноправни норми,
попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС.
Съгласно
разпоредбата на чл. 361, ал. 1 ТЗ, спедиторът се задължава срещу възнаграждение
да сключи от свое име и за сметка на доверителя си договор за превоз на товар.
Отговорността на спедитора по чл. 361, ал. 2 ТЗ е само за лошо избрания
превозвач и за вредите от това. Спедиторът отговаря пред товародателя за
вредите, ако при изпълнение на поръчката не е сключил договорите с последващи
изпълнители с грижата на добър стопанин. Спедиторът може сам да извърши превоза
и в този случай той има правата и задълженията по превозния договор /чл. 362 ТЗ/, т. е. отговоря в качеството си и на превозвач. С договора за превоз
превозвачът се задължава срещу възнаграждение да превози до определено място
багаж, товар или лице /чл. 367 ТЗ/. Съгласно чл. 373 ТЗ, превозвачът отговаря
за изгубването, погиването или повреждането на товара, освен ако вредата се
дължи на непреодолима сила. В случая, както бе посочено по-горе, намира
приложение и Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния
въздушен превоз.
Независимо
от сходството с посочените правни институти, спедиционният договор съставлява
самостоятелно основание за възникване на облигационната връзка и поражда
отговорност, различна от тази, формирана чрез съглашенията по договора за
превоз.
Съгласно чл.
374 ТЗ когато между страните е сключен договор за превоз, няма пречка
превозвачът да използва услугите на други превозвачи, като той отговаря за действията
им до предаването на товара.
В подаденото
заявление по чл.410 ГПК, по което е
образувано ч.гр.д. № 17297/2016г. по описа на СРС, 27 състав, по което е била
издадена заповед за изпълнение и в подадената по реда на чл.415 и чл.422 ГПК искова
молба, по която е образувано производството ищецът изрично е основал
претенцията си на изложени факти за извършен от него международен превоз на
стоки по сключен договор с ответника, който се доказва от съставената
международна товарителница на 27.06.2015 г. в гр. Истанбул. Едва в проведеното
пред първата инстанция съдебно заседание на 13.06.2019 г. процесуалният
представител на ищеца „М.Л.“ ООД е заявил, че в случая е налице сключен несъщински
спедиционен договор, след като има последващ превозвач в отношенията. Изложил е
фактически твърдения, че превозвач на стоката комуто може и следва да се търси
отговорност за вреди на товара е „Н.Л.“ ООД.
В
постановеното от ВКС по реда на чл. 290 ГПК Решение № 66/08.07.2014 г. по т.д.
№ 1788/2014 г. на ІІ т.о. е прието, че е недопустимо изменение на предявен иск
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземане по запис на заповед,
въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК, в
осъдителен иск за сумите, посочени в заповедта, на основание паричен заем, по
съображения, че изменението може да засяга основанието на иска или самото
искане за защита или да е свързано с преминаване от установителен към
осъдителен иск и обратно, но не и да води едновременно до промяна на
основанието и на петитума на първоначално предявения иск. Посочено е, че с
оглед предмета на делото - иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК - предметът на
спора, очертан с исковата молба, сочи вземане, за което е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК и в съответствие с чл. 422, ал. 1 ГПК е
формулиран петитум за установяване съществуването на това вземане, а по
въведеното ново основание - вземане по договор за заем, обезпечен със записа на
заповед, и с искането за осъждане на ответника да плати дадената в заем сума -
се променя едновременно основанието и петитума в противоречие със забраната на
чл. 214 ГПК - изменението на иска е недопустимо; недопустимо е и затова, че се
иска изменение на предявен при предпоставките на чл. 422, ал. 1 ГПК специален
установителен иск в осъдителен, който осъдителен иск е недопустим при издадена
заповед по чл. 417, т. 9 ГПК. Настоящият състав възприема даденото разрешение и
намира същото за приложимо и в настоящия случай, макар като основание на
претенцията на ищеца чрез подаденото заявление и искова молба да е въведен
договор за международен превоз на стоки, а не запис на заповед, съответно без в
производството да е предприето по надлежния ред изменение на основанието на
иска, чрез замяната на така посоченото основание с друго- в случая спедиционен
договор, а не договор за заем, както в цитираната практика.
В т. 11б от
ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съставляващо
задължителна съдебна практика - е прието, че в производството по иска по чл.
422, ал. 1 ГПК, е недопустимо да се изменя основанието, от което произтича
вземането по издадената заповед за изпълнение; в това производство не намират
приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на
основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича
вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера
на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно
от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се
заяви с предявен осъдителен иск при условията на евентуалност; за разликата
между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и
пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК, може да се
предяви осъдителен иск в това производство.
В случая от
страна на ищеца не е било предприето по надлежния ред /чл.214, ал.1 ГПК/ изменение
на основанието на предявения иск, чрез изменение и на правопораждащите спорното
право факти поради което съдът правилно и законосъобразно се е произнесъл по искането, с което е бил сезиран при
съобразяване наличието или липсата на облигационни отношения по сключен между
страните договор за международен превоз на стоки, а не договор за спедиция.
Освен това
чрез събраните в производството доказателства не е установено сключване на
спедиционен договор, каквито неоснователни оплаквания въззивника е изложил в
подадената жалба. Ангажираните пред първата инстанция доказателства сочат за
сключен между страните договор за международен превоз на стоки, за което е
съставена и международна товарителница на 27.06.2015 г. в гр. Истанбул с
получател „С.Ц.Г.“ ООД. За извършения превоз ищеца „М.Л.“ ООД е издал фактура №
********** на 29.06.2015 г. за дължимото възнаграждение на стойност 1760.25 лв.
с вписано основание „международен транспорт“.
Тези
обстоятелства са били посочени в доклада на първата инстанция по реда на
чл.146, ал.1, т.3 ГПК като безспорни между страните и последните не са
направили възражения срещу това. С оглед това съдът намира за правилни и
законосъобразни установените от първата инстанция факти и формираните въз
основа на тях изводи.
Макар в
графа 17 „последователни превозвачи“ от товарителницата да е вписана фирмата на
„Н.Л.“ ООД, като графа 16 „превозвач“ е празна е приложимо правилото на чл. 4 от
Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки предвиждащо,
че липсата, нередовността или загубата на товарителницата не засягат нито
съществуването, нито действието на договора за превоз, който остава подчинен на
разпоредбите на тази конвенция. В чл. 34 от КОНВЕНЦИЯТА за договора за
международен автомобилен превоз на стоки е предвидено аналогично правило на разпоредбата
на чл.374 ТЗ.
Следователно,
в случая е установено, че между страните е налице договор за превоз на стоки, поради
което и превозвачът „М.Л.“ ООД, който претендира заплащане на възнаграждение по
договора отговаря за изгубването, погиването или повреждането на товара. С
постановеното от първата инстанция решение е уважен главния иск, предявен от
ищеца с основание на претенцията – сключен договор за превоз, но както бе
посочено същият е отхвърлен поради уважаване на правопогасяващо възражение за
прихващане. В посочената част решението на СРС не се обжалва и настоящия състав
е длъжен да го съобрази.
В
производството е установено, че в графа
19 „Специални споразумения“ от товарителницата е удостоверено – „Счупени 18
фаши травертин = 65 м2 от неукрепен товар“, от което следва, че ответникът
(получател на стоката) е направил възражения пред превозвача по см. на чл.30,
§1 от Конвенцията в деня на доставяне на стоката.
По делото не
са ангажирани доказателства за наличие на изключенията по чл.17, §.2 СМR, като
не е оборена презумпцията по чл.18, §.1 СМR. Така и в самата товарителница не
са вписани възражения по чл.9 §.2 СМR, следователно доводите на въззивника, че
товародателя следвало да отговаря, а не превозвача, за повредите от начина на
упрекване на стоката са неоснователни.
Съдът
приема, че ответникът „С.Ц.Г.“ ООД е ангажирал доказателства (показанията на
разпитаните пред първата инстанция свидетели К.Г.Х.и А.К.К., снимковия материал
и отбелязването в международната товарителница, както и фактурата за закупуване
на стоката), за доказване /пълно и главно, т.е. без съмнение/ вида и размера на
вредите (вкл. не се спори, че стоката е закупена за сумата, която е отразена
във фактурата от 26.06.2015г., а събитието е настъпило на 27.06.2015г.) върху
товара, сторени по време на превоза, поради което настоящия състав приема, че
за него, като получател на товара е възникнало правото да се позове на чл.17,
§.1 СМR. Още повече, че от събраните пред първата инстанция гласни
доказателства - свидетелските показания на К.Г.Х.и А.К.К. се установява, именно
наличието на повредените стоки - 18 фаши травертин = 65 м2 от неукрепен товар.
При
разрешаване спора по същество съдът преценява относимите и допустими
доказателства по свое вътрешно убеждение при съобразяване на възможната
заинтересованост или предубеденост на свидетелите, във връзка с целия
доказателствен материал по делото. С оглед това настоящия състав намира, че
приобщения към доказателствата снимков материал за повредената стока съответства
изцяло на останалите събрани доказателства и дадените от свидетелите показания,
направената от ответника рекламация в товарителницата и разменената между
страните по договора мейл-кореспонденция. Законът не урежда нарочно и отделно
веществените доказателства, но по аргумент на чл. 204, ал. 1 ГПК следва да се
приеме, че те са необходими и допустими доказателства в определени случаи. Изложение
в противен смисъл доводи от въззивника се явяват неоснователни, поради което
следва да бъдат оставени без уважение.
При тези
изводи правилно и законосъобразно първата инстанция е уважила възражението за прихващане на
ответника. След като е установено като основателно вземането на ответника във
връзка с причинените вреди на товара в размер на 3 422,25 лв. и при
съобразяване направеното и прието възражение за прихващане за сумата от
1 887,63 лв., представляващо обезщетение за нанесени вреди – повреждане на
товар (травертин) във връзка с извършения международен превоз на стоки, то,
правилно районният съд е уважил за останалата част предявения насрещен иск. Правилно
и законосъобразно СРС е приел, че възражението по чл.32, §.4 СМR за давност не
е направено в срока по чл.131 ГПК, поради което с оглед указанията на
разпоредбата на чл.133 ГПК се явява преклудирано. Сроковете в чл. 32, ал. 1 от
Ковенцията са изрично уредени като давностни, при положение, че е уредено
изрично възможност за тяхното спиране или прекъсване. Като всички доводи на
жалбоподателя във връзка с погасяването на вземанията са неоснователни.
Неоснователен
е доводът на жалбоподателя, че е нужно изрично пълномощно за предявяване на
насрещния иск по делото. В разпоредбата на чл. 34 ГПК е уредено изчерпателно
кога е налице нужда от изрично пълномощно, като предявяването на насрещен иск
не е включен към тях и тази преценка е била правилно и законосъобразно
преценена от първата инстанция, като напълно се възприема и от настоящия състав.
Поради
съвпадане изводите на двете инстанции постановеното решение от първата
инстанция следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед
изхода на спора в полза на жалбоподателя не следва да се присъждат разноски.
На
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени на основание чл.78, ал.3 ГПК разноски
в размер на 600.00 лв., представляващи сторени разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 168963 от 17.07.2019 г. по гр.д. №
54427 по описа на 2017 г. на СРС, 27 с-в.
ОСЪЖДА „М.Л.“ ООД, ЕИК********да заплати на „С.Ц.Г.“
ООД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 600.00 лв.,
представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.