№ 82
гр. Сливен , 30.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на тридесети юни, през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Красимира Д. Кондова
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20212200500241 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение №
260254/16.04.2021г. по гр.д. № 4285/2020г. на СлРС, с което са отхвърлени
като неоснователни и недоказани предявените против Агенция „Пътна
инфраструктура“, гр. София искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД от А..
К. М. за заплащане на сумата 3 511, 48 лв., представляваща обезщетение за
причинени имуществени вреди по собствения й автомобил в резултат на
ПТП, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от
датата на увреждането – 11.11.2020г. до окончателното изплащане и от
СТ. Н. М. – за заплащане на обезщетение в размер на 2000 лв. за претърпени
неимуществени вреди изразяващи се в претърпени физически и психически
болки и страдания в резултат на ПТП, заедно с обезщетение за забава в
размер на законовата лихва от датата на увреждането – 11.11.2020г. до
окончателното изплащане и са присъдени разноските по делото на
ответника.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от двамата ищци в
1
първоинстанционното производство.
Въззивниците атакуват изцяло цитираното решение, като твърдят, че
то е неправилно и необосновано, постановено е в нарушение на материалния
закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила,
изразяващи се в неправилна преценка и анализ на събраните доказателства,
в резултат на което решението е и необосновано. Твърдят, че по делото
безспорно е установено, че ищецът на 11.11.2020г. е управлявал лек
автомобил „Ландро Фриландер“ с рег.№********“, собственост на майка
му А.. К. М., като движението се осъществявало по републикански път 2-53,
второкласен път, част от републиканската пътна мрежа. При
постановяване на процесното решение първоинстанционния съд не е
прецизирал достатъчно добре събраните по делото писмени и гласни
доказателствени средства. За настъпването на въпросния инцидент са
събрани гласни доказателствени средства посредством разпита на
свидетеля Георги Атанасов Велков / водач на другия автомобил, участвал в
ПТП/, който пресъздава ясно и точно настъпването на ПТП и състоянието
на пътната настилка, където е станало произшествието, в това число
големината и дълбочината на неравностите на платното.
Първоинстанционният съд никъде в решението си не е направил анализ на
гласните доказателствени средства, включително и по отношение
претърпените от първия ищец неимуществени вреди, изразяващи се в
търпени физически и психически болки и страдания, преживения тежък
психо-емоционален шок и физически дискомфорт. Съдът е ценил оспореното
от ищците заключение на съдебно-автотехническа експертиза като
компетентно и обективно изготвено, в което е дадено становище, че
водачът е имал техническа възможност да предотврати ПТП чрез спиране
преди зоната на неравност или намаляване на скоростта, но вещото лице е
заявило, че не е посещавало мястото на инцидента и не е анализирало
дълбочината на неравностите. По-нататък въззивниците се оплакват, че
неправилно съдът е приел, че произшествието е настъпило изцяло по вина на
водача и считат, че този извод е необоснован. Намират за неправилен и
незаконосъобразен и изводът на съда, че водачът е имал техническа
възможност да предотврати ПТП чрез спиране преди зоната на неравност
или намаляване на скоростта. Пътят, на който е реализираното
произшествието, е републикански път по смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за
2
пътищата. Според нормата на чл. 8, ал. 2 ЗП, той е изключителна държавна
собственост и титуляр на правото на собственост върху републиканските
пътища е Държавата. Ремонтът и поддръжката на тези пътища се
осъществяват от Агенция „Пътна инфраструктура” в качеството й на
държавен орган /чл. 30, ал. 1 ЗП/, като нейните служители, които ги
стопанисват, трябва да ги поддържат в изправно състояние, да
сигнализират за препятствията по тях и да ги отстраняват във възможно
най-кратък срок. Така ответникът е задължен да осъществява дейностите
по поддържане на пътя, включително да означи съответната неравност с
необходимите пътни знаци с оглед предупреждаване на участниците в
движението, а в случая именно бездействието на служителите на
ответника във връзка с поддържане на пътя 2 е довело и до неизпълнение на
задължението по чл. 30, ал. 1 ЗП и чл. 13 ЗДвП. Установената
неподдържана пътна настилка и неравностите на платното, представлява
„препятствие на пътя” по смисъла на параграф 1, т. 19 ППЗДв.П, тъй като
нарушава целостта на пътното покритие, което не е било равно и създава
опасност на движението. Не е доказано мястото да е било обезопасено с
нарочен пътен знак, който да указва на водачите да заобиколят, за да
продължат движението си.
Поради горното и на основание чл. 49 ЗЗД ответникът носи
отговорност за причинените при процесното ПТП вреди. Въззивниците
заявяват още, че не се установява съпричиняване на вредоносния резултат.
Необозначената и несигнализирана неравност не представлява предвидимо
препятствие по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, за да е налице задължение за
водача да избира скоростта така, че да може да спре. Съдът е приел, че
причината за ПТП е поведението на ищеца и съответно е довело до
настъпване на вредоносния резултат, тъй като той е имал техническа
възможност да предотврати ПТП чрез спиране преди зоната на неравност
или намаляване на скоростта за безопасно преминаване през нея, а не
вследствие на попадане на в несигнализиран и необезопасен участък от
пътя, по който има неравности на платното. Въззивниците твърдят, че са
незаконосъобразни правните изводи на първоинстанционния съд, че вредите
на процесния автомобил са причинени единствено и само в резултат на
поведението на водача и че не следва да се търси ангажиране отговорност
3
на друг, извън него за заплащането им. Липсва съпричиняване от страна на
водача, който не е кормувал след употреба на алкохол, нито с превишена
скорост, както е установила експертизата.
В обобщение въззивниците молят въззивния съд да отмени като
неправилно атакуваното решение и вместо това постанови ново, с което
уважи изцяло исковете им.
Претендират разноските по делото.
Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК от въззиваемата страна има подаден
писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна. Излага подробни
съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания.
Счита, че атакуваното решение е постановено при спазване на
процесуалните и материалните разпоретби. Заявява, че няма допуснати
нарушения, излага доводи в тази насока. Анализирайки събраните
доказателства заявява, че исковете са изцяло недоказани и по основание и по
размер, липсват пороци, водещи до отмяна на съдебния акт. Водачът на
автомобила е имал техническа възможност да възприеме наличието на
неравности по платното за движение в голяма зона, навлизането в
насрещната лента при ограничена видимост и непрекъсната разделителна
линия е нарушение на правилата и водачът сам се е поставилв
невъзможност да предотврати ПТП. Няма данни за допуснати от
ответника нарушения или поведение в причинна връзка с вредоносния
резултат.
Поради всичко изложено въззиваемият моли въззивния съд да остави
без уважение въззивната жалба, да потвърди обжалваното
първоинстанционно решение и да му присъди разноските за тази инстанция.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват лично, за двамата
4
се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,
който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Представя
писмена защита, в която развива подробно аналогични доводи на
изложените във въззивната жалба. Претендира разноски за двете
инстанции, представя списък.
В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща процесуален
представител по закон, за нея се явява процесуален представител по
пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва жалбата и моли въззивния
съд да не я уважава и потвърди обжалваното решение като правилно и
законосъобразно.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че решението е и правилно, поради което
следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението,
е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради
което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея. Също
така споделя и правните изводи, до които е стигнал първостепенният съд.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
По начало, за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност
за непозволено увреждане на ответника, като юридическо лице, следва да се
установи едновременното наличие на всички, само обективни елементи на
сложния фактически състав на деликта, въведени в хипотезата на чл. 49 от
5
ЗЗД, а именно – деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка
между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е
възложена определена работа, като вината на последното се презумира.
Отговорността на ответника като юридическо лице, е с идентичен
фактически състав на общия по чл. 45 от ЗЗД, като отклонението е само
относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез
пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било
възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа,
при и по повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на
обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря
за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в
юридическия смисъл.
В случая обаче не се установява категорично и еднозначно наличието
на два от съществените елементи на посочения фактически състав –
причинна връзка между настъпилите вреди и поведението на ответника
чрез служителите и изпълнителите на работа, както и противоправност на
действията на последните, резултирала в тези вреди, поради което не може
да се активира недоговорната, деликтна отговорност на последния да ги
обезщети.
Исковете са предявени срещу Агенция „Пътна инфраструктура“, гр.
София и съгласно чл. 30 ал. 2 от ПСДОРАПИ, чрез съответното ОПУ, тя е
длъжна да: организира дейността по текущия ремонт и по поддържането
на републиканските пътища в съответната област; да набира, поддържа и
актуализира информация и подробна пътна база с данни за текущото
технико-експлоатационно състояние на републиканските пътища на
територията на областта, малките пътни съоръжения, пътните
принадлежности, крайпътните обслужващи обекти, рекламните
съоръжения и пътните имот; да изготвя програми за ремонт на
републиканските пътища на територията на областта и ги представя на
централната администрация на агенцията; да осъществява надзор на
дейността на лицата, на които е възложено да поддържат пътищата.
Посредством събраните писмени и гласни доказателствени средства
категорично се установява от една страна, че участъкът от пътя от
републиканската пътна мрежа ІІ-53, където е настъпило процесното ПТП,
6
е компрометиран, има множество кърпежи, мрежовидни пукнатини и
обрушаване на пътната настилка /което се отнася за пътя от км.78+000
до км. 87+300/, банкетът е в добро общо състояние, лентата е с
достатъчна ширина, позволяваща разминаване на МПС, като отстрани има
поставена вертикална сигнализация - предупредителни пътни знаци с цел
изостряне вниманието на водачите, а 2 месеца преди инцидента е освежена
хоризонталната маркировка, която е с добра нощна и дневна видимост.
От друга страна се установява несъмнено, че управляваният от
първия ищец лек автомобил, собственост на втората ищца, се е движил по
описания път със скорост около 40 км./ч., в зона на напукана и нарушена
пътна настилка и преди осъществяване на десен завой е предприел
увеличаване на радиуса на завоя, като е навлязъл в лявата пътна лента след
завоя, при което е настъпил удар в насрещно движещ се товарен автомобил.
Вредите, чието обезщетяване се търси от втората ищца, така, както са
описани и оценени в заключението на експертизата, както и тези,
претърпени от първия ищец, са в резултат на този удар.
При анализа на тези фактически констатации се налага
заключението, че уврежданията на автомобила на втората ищца,
управляван от първия, не са настъпили като пряка и непосредствена
последица от действията/бездействията на ответника чрез неговите
служители, изпълнители или лица, на които е възложил извършването на
конкретна работа.
Действително се установява, че пътното платно е било
компрометирано, но нито едно от описаните увреждания, не е причинено
от неравност на пътя. Всички те – огъване на предната лява странична
част в областта на предния ляв калник, на предната лява врата, на
предната лява вежда и на предното ляво окачване, са настъпили в резултат
на удара с насрещно движещия се автомобил, който пък се е осъществил
поради навлизане на процесното превозно средство в насрещната лента.
От заключението на вещото лице недвусмислено е видно, че при
скоростта си на движение и с оглед характеристиките на автомобила,
водачът му е имал техническата възможност да възприеме наличието на
неравности по платното си за движение в голяма зона от около 25 м., като
7
компрометирания участък е бил на по-голямо разстояние от опасната зона
за спиране и технически правилно е било при възприемането на опасността,
той да намали скоростта на движение, а при необходимост – да спре, което
той не е сторил. Експертът е категоричен, че водачът-ищец при избора си
на скорост и с технически неправилно поведение, е допуснал навлизане в
лентата за насрещно движение при ограничена видимост и наличие на
непрекъсната разделителна линия, и така с действията си, които са
единствено негов личен избор, сам се е поставил в невъзможност на
предотврати ПТП. Можел е да стори това в по-ранен момент – както бе
посочено – чрез намаляване на скоростта преди зоната на неравност за
безопасното й преминаване или чрез спиране.
По повод релевираното оплакване, че вещото лице не е посетило
местопроизшествието и не е анализирало дълбочината на неравностите,
следва да се посочи, че тези обстоятелства сами по себе си стоят извън
линията на причинност, създадена между сблъсъка на двата автомобила и
произтеклите от него увреждания както по автомобила, собственост на
втората ищца, така и на физическите и психически преживявания на първия
ищец.
По отношение на конкретния механизъм на произшествието
настоящият въззивен състав счита, че оспорването на заключението е
необосновано, тъй като експертът е ползвал както обективните данни по
протокола за ПТП, така и специалните си знания и в изводите му липсват
колебания и противоречия. Въззивниците не противопоставят някакви
доводи, произтичащи от невзети предвид конкретни факти или неверни
такива, а само тяхното несъгласие с изводите на вещото лице не е
достатъчно да дискредитира експертизата.
Следователно причинените вреди са пряка последица от
неправомерното поведение на самия водач /първия ищец/, допуснал
нарушение на чл. 20 ал. 2 от ЗДП, и липсва причинна връзка с противоправни
действия или бездействия на ответника чрез натоварени от него лица. В
случая обстоятелството, че пътното платно е било в общо лошо състояние
няма значение, тъй като повреда по автомобила на място на
съприкосновение с пътната настилка или такава, чийто произход
непререкаемо да се свързва с нея, липсва. Всички процесни увреждания по
8
автомобила са единствено резултат от удара в насрещно движещото се
превозно средство, ударът е в резултат на противоправно действие на
първия ищец, а това действие е резултат от самостоятелно взето от него
решение, което не е било неизбежна реакция на възприетите неравности на
платното, тъй като той е разполагал с адекватна и законосъобразна
алтернатива, с достатъчно време да я обмисли и необходимото разстояние
да я осъществи.
Ето защо след като не е установено извън съмнение присъствието на
няколко от елементите на сложния фактически състав на нормата на чл.
49 от ЗЗД – причинната връзка между твърдяните имуществени /за
втората ищца/ и неимуществени /за първия ищец/ вреди и виновното
противоправно поведение на служители на ответника, на които той е
възложил определена работа, както и въобще такова поведение, то не е
настъпил и правопораждащият притезанията факт, следователно не се е
породило и право на обезщетение за никого от двамата ищци. Поради това
не е и необходимо да се изследват въпросите за конкретните имуществени
вреди, причинени на втората ищца и тяхната точна стойност, както и
вида, степента и продължителността на търпените от първия ищец
неимуществени вреди, и справедливия паричен еквивалент за възмездяването
им.
Предвид горното главните активно субективно съединени искове се
явяват недоказани, а оттам – и неоснователни, поради което следва да
бъдат отхвърлени.
Акцесорните претенции за заплащане на обезщетения за забава в
размер на законовата лихва върху главниците от датата на увреждането
до окончателното изплащане на главницата, също следва да бъдат
отхвърлени като неоснователни.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната,
жалба е неоснователна и като такава следва да се остави без уважение, а
решението следва да се потвърди.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази
инстанция следва да бъде възложена на въззивниците и те следва да понесат
своите, както са направени и заплатят тези на въззиваемия за ю.к.
9
възнаграждение в размер на 100 лв.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 260254/16.04.2021г. по
гр.д. № 4285/2020г. на СлРС.
ОСЪЖДА СТ. Н. М. и А.. К. М. да заплатят на Агенция „Пътна
инфраструктура“, гр. София направените разноски по делото за въззивното
производство в размер на 100 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10