РЕШЕНИЕ
№ 935
гр. Варна, 17.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Александър В. Цветков
при участието на секретаря Ивелина Ат. Атанасова
като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело №
20243110106686 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявен от С. Б. Д., ЕГН **********, с
адрес гр. *** чрез процесуален представител адвокат П. Н., отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК срещу „***** със
седалище и адрес на управление гр. ***, за приемане за установено, че ищецът
не дължи на ответника сумата от 410,57 лева, претендирана от последния като
неустойка на основание чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит №
9180701, сключен между страните на 25.02.2023 г.
Ищецът в исковата си молба сочи, че на 25.02.2023 г. между страните е
сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който му е
предоставен потребителски кредит в размер на 600 лева, който той се е
задължил да върне в срок до 28.08.2023 г. на 6 вноски, при фиксиран годишен
лихвен процент по кредита в размер на 40,05 % и годишен процент на
разходите (ГПР) – 47,95 %. В чл. 3, ал. 1, т. 12 от договора е посочено, че
общата сума за плащане от С. Б. Д. в края на периода е в размер на 681,43 лв.
Съобразно постигнатите договорки, ищецът е бил задължен да осигури
обезпечение за ползване на кредита (банкова гаранция или поръчител) при
условията на чл. 5, ал. 1 в тридневен срок. В случай на непредставено
обезпечение, чл. 11, ал. 1 предвижда задължение за заплащане на неустойка в
размер на 410,57 лева, разсрочена към всяка една от погасителните вноски,
посочени в Приложение № 1 към договора. С начисляването на посочената
неустойка общият размер на задължението в края на периода се увеличава до
1092 лева.
Ищецът твърди, че уговорката за дължимост на неустойката противоречи
1
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като излиза
извън допустимите законови рамки, защото чрез нея кредиторът по вече
отпуснат кредит получава имуществена облага от насрещната страна в
определен размер без насрещна престация. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. От друга страна, сочи, че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
предвижда, че максимално допустимият процент на разходите на годишна
база по потребителските кредити следва да е в размер не по-висок от 5 пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения, поради което по
силата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК същата е нищожна. Счита, че посочената в чл. 11
от договора неустойка не е включена в процента на разходите на годишна база,
поради което, ако се добави, тя ще надхвърли размера, предвиден в чл. 19, ал.
4 от ЗПК, което отново обуславя, че клаузата противоречи на закона и на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е нищожна. По изложените съображения моли
за уважаване на иска и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника *** с който
искът се оспорва като неоснователен. Ответникът не оспорва сключването на
процесния договор за кредит, но твърди, че клаузите в него са действителни и
отговарят на изискванията на ЗПК. Сочи, че неустойката за неизпълнение на
конкретно договорно задължение не се включва в ГПР съгласно чл. 19, ал. 3, т.
1 от ЗПК, и нейният размер не води до увеличаване на разходите над
предвидения допустим праг, от което да следва нищожност на уговорката.
Кредиторът е длъжен да посочи в ГПР единствено компонентите, дължими
към датата на сключване на договора. Неустоечната клауза в случая цели да
обезщети страната при неспазване на поети от потребителя задължения. Освен
това излага, че ищецът е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си
на отказ от договора по силата на чл. 7 от ЗПК. По тези съображения моли за
отхвърляне на иска и присъждане на разноски.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните
отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
Между страните е безспорно, а от представените по делото доказателства
се установява, че на 25.02.2023 г. е сключен Договор за потребителски кредит
№ ***, по силата на който ищецът е получил потребителски кредит в размер
на 600 лева, задължавайки се да го върне в срок до 28.08.2023 г. на 6 вноски,
при фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 % и ГПР от 47,95 %. Общата
сума за плащане е определена на 681,43 лева. Съгласно чл. 5, ал. 1 от
договора, ищецът е бил длъжен в тридневен срок да предостави обезпечение
(банкова гаранция или поръчител), а при непредоставянето му, съгласно чл.
11, ал. 1, дължи неустойка в размер на 410,57 лева, разсрочена към
погасителните вноски, с което общата сума нараства до 1092 лева.
Предвид съдържанието си, процесният договор по своята правна
2
характеристика представлява договор за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9, ал. 1 от ЗПК, и спрямо правоотношението приложение намират нормите
на специалния закон, както и уредбата на неравноправните клаузи в
потребителските договори (чл. 143 – чл. 148 от ЗЗП). Кредиторът, като
икономически по-силна страна, разполага с правомощия да направи
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника съгласно чл. 16
от ЗПК и да реши дали да предостави кредита (чл. 18 от ЗПК). В случая
предоставянето на обезпечение не е предварително условие за сключване на
договора, което предполага, че кредиторът е преценил ищеца като
платежоспособен. Изискването за последващо предоставяне на обезпечение в
тридневен срок, съчетано с неустойка при неизпълнение, прехвърля риска от
лошата преценка на кредитора върху длъжника, което е неоправдано и
противоречи на добрите нрави.
Освен това краткият срок от три дни за предоставяне на обезпечение,
съчетан с високия размер на неустойката (410,57 лева), доближаващ до размер
главния дълг, предполага, че клаузата е уговорена с цел да възпрепятства
изпълнението й и да създаде предпоставка за начисляване на неустойка,
вместо да обезпечава изпълнението на основното задължение. Главното
задължение на ищеца е да върне заетата сума и уговореното възнаграждение,
а не да предостави обезпечение. Неустойката по чл. 11, ал. 1 не изпълнява
обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, тъй като се дължи
независимо от изпълнението на основното задължение и не е свързана с вреди
от неизпълнение. Това я прави нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, като
накърняваща добрите нрави (така т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС).
Наред с това, ако неустойката се разглежда като част от общите разходи
по кредита, тя би довела до превишаване на максимално допустимия ГПР по
чл. 19, ал. 4 от ЗПК (пет пъти размера на законната лихва), което
допълнително подкрепя извода за нищожност на клаузата.
Предвид изложеното, съдът приема, че претендираната от ответника
неустойка в размер на 410,57 лева е недължима, тъй като клаузата по чл. 11,
ал. 1 от Договор за потребителски кредит № 9180701 е нищожна на основание
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Следователно искът следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца
направените по делото разноски. От представените доказателства е видно, че
ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева, която следва да му
бъде възстановена от ответника.
Отделно, процесуалният представител на ищеца е поискал присъждане на
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ в размер на 400 лева
на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв), като ответникът е
възразил, че не са налице предпоставките за безплатна адвокатска защита.
Настоящият съдебен състав споделя съдебната практика, обективирана в
определение № 163 от 13.06.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2266/2016 г., I г. о.,
3
ГК, според което преценката за материална затрудненост при произнасяне по
искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото. При
липса на спор между страните, достатъчно доказателство за осъществяване на
основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв за безплатна правна помощ
представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна
помощ, респ. изявлението на представляваната страна или нейния
процесуален представител, ако такъв договор не е представен. Насрещната
страна в производството, която по правилата на чл. 78 ГПК следва да заплати
направените по делото разноски, разполага с процесуалната възможност да
оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ по реда на
чл. 248 ГПК с искане за изменение на постановения съдебен акт в частта му за
разноските, като носи и тежестта да установи, че предпоставките за
предоставяне на безплатна правна помощ не са налице.
В настоящия случай, въпреки възражението на ответника, съдът намира,
че от събраните данни не се оборва по категоричен начин, че ищецът е
разполагал с достатъчно средства за да покрие задължението за заплащане на
адвокатско възнаграждение. Това е така, защото от събраните събраните
доказателства относно имущественото му съС.ие се установява, че той не
работи по трудово правоотношение не се установява да получава доходи от
различен източник и не притежава ППС. Фактът, че съгласно справката от
Дирекция „Местни данъци“ към Община Варна той притежава 0.25 ид. ч. от
земя, жилище от 47.80 кв. м, търговски обект от 21.17 кв. м и два склада от
1.54 и 7.92 кв. м, не обосновава категоричен извод, че същият кумулира или е
възможно да кумулира достатъчно средства, чрез които да покрива базовите
си финансови потребности и да разполага с достатъчно средства за
ангажиране на адвокатска защита.
Неоснователни са и възраженията на ответното дружество, че е налице
злоупотреба с процесуални права, тъй като ищецът е образувал още едно
съдебно производство срещу него – по гр. дело №3613/2023 г. по описа на
ВРС, което е с различен предмет и касае отделно договорно правоотношение
между страните. Възможността за съдебна защита при нарушени субективни
права не следва да бъде санкционирана, а да бъде гарантира изцяло, като
образуването на две отделни производства срещу кредитна институция,
включваща в потребителските си договори нищожни клаузи не представлява
злоупотреба, а проявление на това гарантирано от закона право.
Предвид изложеното, съдът приема, че са налице основанията за
присъждане на възнаграждение за безплатна правна помощ в размер на 400
лева в полза на адвокат П. Н., което следва да бъде заплатено от ответника.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК, че С. Б.
Д., ЕГН **********, с адрес гр. ***, не дължи на ***, със седалище и адрес
4
на управление гр.*** сумата от 410,57 лева (четиристотин и десет лева и
петдесет и седем стотинки), претендирана като неустойка на основание чл. 11,
ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните на
25.02.2023 г., поради нищожност на посочената клауза на основание чл. 26, ал.
1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА *** със седалище и адрес на управление гр. *** да заплати на
С. Б. Д., ЕГН **********, с адрес гр. *** сумата от 50 лева (петдесет лева)
като държавна такса по делото.
ОСЪЖДА „***, със седалище и адрес на управление гр. ***, да заплати
на адвокат П. Н., ВАК, с рег. № ***сумата от 400 лева (четиристотин лева)
като възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на основание
чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
5