Р Е Ш Е Н И Е
№ 212
град Сливен, 19.08.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд Сливен, Гражданско отделение, Въззивен
състав, в открито съдебно заседание на дванадесети август две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при секретаря Кина Иванова, като разгледа докладваното от
мл. съдия Толева въззивно гражданско дело № 367 по описа на Окръжен съд Сливен за 2020 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е
въззивно и се движи по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 8137 от
26.05.2020г., подадена от ответника в първоинстанционното производство Р.М.М.,
ЕГН: **********, действащ чрез назначения му в първоинстанционното производство
особен представител срещу Решение № 317 от 11.03.2020г., постановено по
гражданско дело № 3815 по описа на Районен съд Сливен за 2019г.
С обжалваното решение Районен съд Сливен е признал за
установено по отношение на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ………………, със
седалище и адрес на управление: град София, ул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис
сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б., че Р.М.М., ЕГН: **********,
адрес: *** дължи сумата от 1000,00 лева, представляваща главница по договор за
потребителски кредит № EMLN- 15259504, сключен на 11.09.2017г. вземанията, по който са цедирани с Приложение № 1 от 18.04.2018г.
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017г.,
сумата от 195,20 лева, представляваща договорна лихва за
периода 20.10.2017г. до 20.09.2018г., както и сумата от 137,43 лева –
обезщетение за забава за периода 21.10.2017г. до 05.03.2019г. – датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.03.2019г. до
окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 101,65 лева – разноски по
частно гражданско дело № 1199 по описа на Районен съд Сливен за 2019г. С оглед
изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК с решението ответникът е
осъден да заплати на ищцовото дружество сторените в производството разноски в
размер на 925,00 лева.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба
от ответника в първоинстанционното производство, действащ чрез особен
представител, с която първоинстанционното решение се обжалва в цялост. Въззивникът
обжалва първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно,
необосновано, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства.
Навежда се оплакване, че при преценка основателността на иска
първоинстанционният съд не е взел предвид факта, че договорът за кредит
вземането, по който се претендира, е сключен след датата на договора за цесия,
по който ищецът се легитимира като кредитор на ответника. Излагат се подробни
съображения. Въззивникът навежда оплакване, че първоинстанционният съд
неправилно не е взел предвид обстоятелството, че договорът за цесия между „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ клон
България и цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД не е представен по
делото, в тази връзка твърди, че по
делото не се доказва ищецът да е кредитор на ответника за претендираното
вземане. В заключение
моли въззивния съд да отмени изцяло първоинстанционното решение като
незаконосъобразно и да постанови решение, с което да отхвърли предявените срещу
ответника искови претенции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната
жалба от ищеца в първоинстанционното производство, действащ чрез пълномощник, отговарящ на
изискванията на чл.260 и чл. 261 от ГПК. В отговора въззивната жалба,
същата се оспорва като неоснователна и се изразява становище за
законосъобразност, правилност и обоснованост на първоинстанционното решение.
Въззиваемият релевира доводи за правната природа на рамковия договор в
контекста на сключеното към процесния рамков договор за цесия от 27.07.2017г.
приложение № 1 от 18.04.2018г. Пояснява се, че рамковото споразумение изисква
отделно договаряне на индивидуалния предмет на всяка от сделките в планираната
поредица от договори и в конкретния случай с приложение № 1 към процесния
договор е завършен фактическия състав по прехвърляне на вземанията в конкретния
пакет.
В срока за отговор на въззивната
жалба няма подадена насрещна въззивна жалба.
С въззивната жалба и с отговора не са направени доказателствени искания.
В открито съдебно заседание въззивникът не се явява и не
се представлява. Постъпило е писмено становище от особения представител, с
което последният моли, при липса на процесуални пречки, делото се гледа в
отсъствие на страната и на процесуалния представител. Заявява, че поддържа
въззивната жалба, няма доказателствени искания. По същество моли съда, след
преценка на събраните по делото доказателства и изложените във въззивната жалба
съображения, да постанови решение, с което да отмени изцяло обжалваното
първоинстанционно решение като незаконосъобразно и неправилно.
В открито съдебно заседание въззиваемото дружество не се
представлява от процесуален представител по закон или по пълномощие. Постъпило
е становище от процесуален представител по чл. 32, т. 3 ГПК, който моли делото
да се гледа в негово отсъствие. Пълномощникът оспорва въззивната жалба, поддържа
подадения отговор. По същество пълномощникът на въззиваемата страна моли съда
да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноски в размер на 200,00 лева.
Окръжен съд Сливен, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и
при условията на чл. 269 ГПК, намира следното по предмета на въззивното
производство:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен субект
срещу акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което същата е
процесуално допустима. Жалбата е редовна, тъй като отговаря на изискванията на
чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което същата следва да се
разгледа по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно, тъй като отговаря на изискванията на чл.
236 ГПК, а с оглед обжалването му в цялост и допустимо.
Проверката на
законосъобразността и правилността на първоинстанционния съдебен акт, която настоящият
състав следва да извърши съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК се ограничава от
наведените във въззивната жалба оплаквания.
Районен съд Сливен е бил сезиран с първоначално обективно
кумулативно съединени искове по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 99 ЗДД във вр.чл. 9, ал. 1 ЗПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Спорните материални субективни
права са обусловени от осъществяването в обективната действителност на следните
материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валиден договор за предоставяне на потребителски
кредит, в който са уговорени и валидни клаузи за неустойка, които не са
неравноправни и не противоречат на императивните материалноправни норми; 2) кредиторът да е предоставил,
съответно длъжникът да е усвоил сумата по отпуснатия потребителски кредит, като
не са заплатени на уговорения в договора падеж, дължимите вноски; 3) да е налице валиден договор за
прехвърляне на вземания, по силата на който ищецът да е придобил претендираното
вземане; 4) ответникът да е надлежно
уведомен за извършената цесия; 5) че
клаузите от договора са индивидуално уговорени или не нарушават значително
равновесието между страните и не накърняват добрите нрави.
С
оглед процесуалното поведение на страните и доводите,
наведени във въззивната жалб и
съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждащ т. нар. ограничен въззив
(апелация), настоящата инстанция счита, че страните не са
навели доводи и оплаквания по отношение на обстоятелството за
наличие на валидно сключен договор потребителски кредит, сумата по който е
предоставена от кредитора на заемополучателя. Спорен по делото е въпросът за активната материалноправна
легитимация на ищеца, дали вземането, предмет на процесния договор му е
прехвърлено чрез валидно сключен договор за продажба на вземания/цесия/,
съответно дали ищецът е станал кредитор на длъжника – ответник.
Установява се, че между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
и ответника Р.М. е сключен договор за потребителски паричен кредит № EMLN-15259504
от 11.09.2017г., съгласно който кредиторът се е задължил
да предостави на длъжника сумата от 1000,00
лева за срок от една година. Между страните е уговорен годишния процент на
разходите, годишния лихвен процент, заплащането на такса „ангажимент“ в размер
на 35,00 лева, срещу която кредиторът се задължава да определи фиксиран лихвен
процент за целия срок на договора и заплащане на застрахователна премия по
застраховка „Защита на плащанията“ в размер на 37,32 лева. Съгласно чл. 2 от
договора за кредит заплащането за застрахователната премия става като размерът
на същата се разделя на равен брой вноски, съответстващи на броя погасителни
вноски, а уговорената такса „ангажимент“ се заплаща от кредитополучателя при
усвояване на кредита като кредиторът удържа съответната сума от общия размер на
кредита. Длъжникът е усвоил сумата от 965,00 (след удържане на 35,00 лева –
такса „ангажимент“) лева, преведена от кредитора по посочената от длъжника
банкова сметка.
***ивен документ на който е
придаден вид, че е подписан от страните, поради което при липсата на
доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва страните с направените
от тях волеизявления и произтичащите от това правни последици – възникналите за
страните права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.
Сключеният договор е за
потребителски кредит, доколкото безспорно заемополучателят има качеството на
потребител по смисъла на легалната дефиниция в чл. 9, ал. 3 ЗПК. Договорът е формален
(изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК).
Съгласно чл. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит може да бъде реален или
консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на
паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК. Процесният договор е
реален, тъй като в него е уговорено, че той се сключва с предаването на
паричните средства, предмет на кредита чрез превод от кредитора на посочената
от кредитополучателя банкова сметка. ***, като за заемодателя възниква
притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата
валута и размер и е уговорен в момента на сключването му годишният процент на
разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в себе си
разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с
предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал.
1 ЗПК. Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество
възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да
престира на кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. Лихвата
е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер
се определя от размера на дадения в заем капитал и времето на ползването му. По
този договор може само за една от страните по заемното правоотношение да
възникват правни задължения – при реалния договор за потребителски кредит (за
кредитополучателя – да върне сумата, предмет на двустранната сделка, в същата
валута и размер, както и уговорената възнаградителна лихва), а за другата
(кредитополучателя) – корелативни на правните задължения на заемателя
субективни права (парични притезания) или ако е консенсуален договор за
потребителски кредит (освен по-горе изброените престации и задължението да се
предостави уговорената заемна сума на кредитополучателя). Следователно по
делото безспорно са установени две от материални предпоставки на предявените
искове.
По делото не е представен
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от дата 27.07.2017г.,
сключен между ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и кредитора по
процесния договор „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД. Именно този договор е
правното основание на което ищецът придобива претендираното вземане.
Действително, видно от Приложение № 1 от
18.04.2018г. към гореописания рамков договор, че вземането по процесния договор
за потребителски кредит, описан под номер 415 в приложението, е прехвърлено на
ищцовото дружество. Доколкото обаче приложението се явява анекс към рамковия
договор, представено без рамковия договор, който е правното основание за
сключването на анекса, с който е прехвърлено вземането, същото не установява
наличието на валидно сключен договор за продажба на вземания между
първоначалния кредитор „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и ищцовото дружество.
С оглед на гореизложеното и
при неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът намира, че
следва да приеме недоказаните обстоятелства за неосъществили в обективната
действителност – аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК. Тъй като не е налице една от
материалните предпоставки за уважаване на предявените искове - установяването
на валиден договор за прехвърляне на вземания, по силата на който ищецът да е
придобил претендираното вземане, същите са неоснователни и като такива следва
да бъдат отхвърлени. Съдът
счита, че е безпредметно да се обсъждат останалите материални предпоставки и
събрани по делото доказателства.
Основателността
на акцесорния иск за претендираното обезщетение за забава в размер на законната
лихва е обусловена от основателността на главния иск. Тъй като обуславящият
главен иск е неоснователен, то такъв се явява и акцесорният обусловен иск,
поради което същият следва да бъде отхвърлен.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При проверка
на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото
във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по
делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при
произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните
отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“, тоест
въззивният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на
договора или отделни негови клаузи, доколкото, когато се касае за потребителски
спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които са нищожни ex lege,
освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Именно във връзка с
правомощието да следи служебно за приложението на императивни материалноправни
норми, въпреки извода за неоснователност на предявените искове, за пълнота
съдът намира, че следва да изясни, че уговорената в чл. 2 от договора за
потребителски кредит клауза за заплащане на такса „ангажимент“, срещу която
кредиторът се задължава да сключи договора при фиксиран лихвен процент по
смисъла на § 1 т.5 от ДР на ЗПК е нищожна. По същността си тази такса е
свързана с усвояване на кредита, а съгласно член 10а, ал.2 ЗПК кредиторът не
може да изисква заплащане на такси, свързани с усвояване на кредита. Съгласно §
1, т. 5 ДР на ЗПК „фиксиран лихвен процент по кредита“ е лихвеният
процент, предвиден в клауза на договора за кредит, по силата на която
кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок
на договора за кредит или уговарят няколко лихвени проценти за отделни периоди
от продължителността на договора за кредит, през които се прилага само определеният
фиксиран лихвен процент. В случая страните са договорили фиксиран
лихвен процент, а клаузата за заплащане на такса от едната страна по договора
като условие за изпълнение на договорно задължение на другата страна освен, че
противоречи на императивна материалноправна норма – чл. 10а, ал. 2 ЗПК
накърнява и добрите нрави, доколкото води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което е нищожна на
основание чл. 26, ал.1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.
На следващо място в процесния договор
кредиторът е посочил лихвения процент по заема и ГПР единствено като абсолютни
стойности, съответно – 25,74 % и 37,43 %. Липсва ясно разписана методика за
формиране на годишния процент на разходите по кредита / кои компоненти са включени
в него, как се формира посочения в договора ГПР от 37,43 %. Следва да се
отбележи, че съгласно разпоредбите на ЗПК годишният процент на разходи по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, такси, комисионни), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В посочения процент, като глобален израз на всички
дължими разходи по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. Нито от договора за кредит нито от
преддоговорната информация, обективирана в стандартен европейски формуляр може
да се установи, че е изпълнено задължението на кредитора да информира
кредитополучателя как е формиран размера на месечната погасителна вноска –
каква част от нея е главница, каква възнаградителна лихва, такси,
застрахователна премия и т.н. От така представения погасителен план не става
ясно дали тези суми, които формират ГПР са с фиксиран
размер във всяка погасителна вноска или първо се заплащат таксата за обслужване
на кредита и лихвата и едва тогава се изплаща главницата. Тази информация има съществено
значение за изчисляване на дължимите лихви и разноски по обслужване на кредита,
тъй като за база за изчислението им ще служи неизплатената част от главницата. Дори
и да се приеме, че за кредитополучателя е изначално ясно какъв е процентът на
оскъпяване на кредита, това не освобождава кредитодателя от задължението,
вменено му с императивна правна норма от ЗПК, да информира своя съконтрагент за
начина, по който се формира месечната погасителна вноска – каква част от
вноската представлява главница, възнаградителна лихва, застраховка, такси и
разноски по обслужване по кредита. Гореописаното обуславя извода, че
съдържанието на процесния договор за потребителски кредит не отговаря на
изискването на императивната разпоредба на чл. 11, т. 9, 10 и 11 ЗПК. А
съгласно член 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7-
12 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно и на
основание чл. 23 ЗПК в хипотеза на уважаване на предявените искове потребителят
би дължал връщане само на чистата стойност на договора – в случая сумата от 965,00
лева без заплащане на лихва и други разходи по кредита.
Тъй
като правните изводи на въззивния съд не съответстват на правните изводи на
първоинстанционния, то първоинстанционното решение следва да бъде отменено
изцяло като незаконосъобразно и неправилно, а предявените искове следва да
бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
По
разноските:
Предвид
изхода на делото – отхвърляне на предявените искове с право на разноски
разполага въззивникът. Последният не е направил разноски и не претендира такива,
доколкото е представляван от особен представител, назначен на основание чл. 47,
ал. 6 ГПК, на когото е изплатено възнаграждение в размер на 120,00 лева от
внесения от въззиваемото дружество депозит
Тъй
като въззивникът е бил представляван пред въззивната инстанция от особен
представител, който е освободен от заплащане на такси и разноски в
производството на основание чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК и спорът е разрешен в полза
на лице, освободено от държавна такса и разноски, то на основание чл. 78, ал. 6 ГПК въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Окръжен съд Сливен дължимата за въззивното
производство държавна такса, която изчислена съгласно чл. 18, ал. 1 от Тарифа
за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК възлиза на 25,00
лева за всеки предявен иск или сумата от 75,00 (петдесет) лева. С оглед
отхвърлянето на исковите претенции сторените от въззиваемото дружество – ищец в
първоинстанционното производство, разноски за двете съдебни инстанция следва да
останат в негова тежест.
С оглед цената на
предявения иск, настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване –
арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран и на основание чл. чл. 271, ал. 1 ГПК
Окръжен съд Сливен
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 317 от 11.03.2020г., постановено по гражданско
дело № 3815 по описа на Районен съд Сливен за 2019г. като НЕПРАВИЛНО и
НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ искове с правно основание чл. 422 ал. 1 ГПК във вр. чл.
99 ЗДД във вр.чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК
във вр чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ………………, със седалище и адрес на управление: град
София, ул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4,
представлявано от Д..Б. Б. срещу Р.М.М.,
ЕГН: **********, адрес: *** за признаване за установено, че Р.М.М., ЕГН: **********
дължи на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, …………….сумата от 1000,00 лева, представляваща главница по договор
за потребителски кредит № EMLN- 15259504, сключен на 11.09.2017г., вземанията по който
са цедирани с Приложение № 1 от 18.04.2018г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 27.07.2017г., сумата от 195,20 лева, представляваща
договорна лихва за периода 20.10.2017г. до 20.09.2018г., както и сумата от
137,43 лева – обезщетение за забава за периода 21.10.2017г. до 05.03.2019г. –
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл. 410 ГПК, за които суми е издадена Заповед № 797 за
изпълнение по чл. 410 ГПК по частно гражданско дело № 1199 по описа на Районен съд Сливен за 2019г.
като НЕОСНОВАТЕЛНИ и
НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ………………, със
седалище и адрес на управление: град София, ул. „Петър Дертлиев“ № 25, офис
сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б. да заплати на
основание чл. 273 във вр. чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на Окръжен съд Сливен сумата от 75,00 (седемдесет и пет) лева, представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: