Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
София, 17.06.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV - Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на петнадесети март две хиляди и
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА
АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ
МАРИНОВА
мл. с. ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-
МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Виктория
Иванова, като разгледа докладваното от съдия Маринова в. гр. д. № 4351 по описа на СГС за 2021 г., и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С
решение № 20267559/03.12.2020 г., постановено по гр. д. №
71513/19 г. по описа на СРС, 62 състав, С.Д.НА В.Р.е осъдена да заплати на М.Й.С.
сумата от 1444,01 лв., ведно със законната лихва, считано от 09.12.2019 г. до
окончателното плащане, сумата от 182,62 лв. – мораторна лихва, както и
компенсирани разноски в размер на 452,34 лв., като исковете са отхвърлени за
разликата до пълните предявени размери от 1598 лв. – главница и 200 лв. –
мораторна лихва. Освен това с решението СДВР е осъдена да заплати държавна
такса по сметка на СРС в размер на 65,08 лв.
Подадена е въззивна жалба от С.Д.НА
В.Р.срещу решение № 20267559/03.12.2020 г., постановено
по гр. д. № 71513/19 г. по описа на СРС, 62 състав, в частта му, в която
предявените искове са уважени. Твърди,
че решението в обжалваната му част е
неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон
и е необосновано. Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че е
налице празнота в законодателството, като не е уредено преизчисляването на
часовете положен нощен труд в дневен с коефициент 1,143. Твърди, че в случая не
съществува непълнота в приложимата правна уредба за процесния период, а е
приложим специалният закон – ЗМВР и подзаконовите нормативни актове, издадени
въз основа на него. Поддържа, че липсата на норма, предвиждаща преизчисляването
на часовете нощен труд към дневен, не е законодателен пропуск, а възприет нов
подход в издадените през процесния период наредби за отчитането на часовете
нощен труд. Твърди, че различната уредба на продължителността на нощния труд в
ЗМВР в сравнение с КТ е съобразена със спецификата на дейността, извършвана от
служителите на МВР. Поддържа, че това е причината, поради която техните права и
задължения се регламентират от специален закон, като за компенсация на някои по
– неблагоприятни условия, са предвидени привилегии, които работещите по трудов договор
не ползват. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в
обжалваната му част, в т. ч. и в частта му за разноските, и вместо него да
постанови друго решение, с което да отхвърли исковете. Претендира разноски.
Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемият
– М.Й.С. е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в
който поддържа становището, че решението в обжалваната му част е правилно и
следва да бъде потвърдено. Посочва, че в чл. 187, ал. 9 ЗМВР е предвидено, че редът за
организацията и разпределянето на работното време, за отчитането му, за
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно
време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители
се определят с наредба на министъра на вътрешните работи. Поддържа, че по
силата на изрична законова делегация на чл. 187, ал. 9 и чл. 188 от ЗМВР в
различни периоди от време са действали Наредба № 8121з – 407/11.08.2014 г.,
Наредба № 8121з – 592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з – 776/29.07.2016 г. Твърди,
че за исковия период намира приложение Наредба № 8121з – 776/29.07.2016 г.
Посочва, че и в трите Наредби разпоредбите на чл. 3, ал. 3 са идентични и в тях
е посочено, че за държавните служители в МВР „при работа на смени е възможно
полагането и на труд през нощта между 22,00 ч. и 6,00 ч., като работните часове
не следва да надвишават средно 8 часа на всеки 24 – часов период“. Твърди, че
единствено в Наредба № 8121з – 407/11.08.2014
г. е било изрично предвидено, че при сумирано отчитане на отработеното време
общият брой часове положен труд между часовете 22,00 ч. и 6,00 ч. за отчетния
период се умножава с коефициент „0,143“ и полученото число се сумира с общия
брой отработени часове за отчетния период /чл. 31, ал. 2/. В следващите две
наредби - Наредба № 8121з – 592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з –
776/29.07.2016 г. изрична регламентация за преизчисляването на нощния труд в
дневен липсва, като не е налице и изрична норма, съответстваща на чл. 31, ал. 2
от Наредба № 8121з – 407/11.08.2014 г. Поддържа, че липсата на изрична норма не
следва да се тълкува като законово установена забрана за преизчисляване на
положените от служителите на МВР часове нощен труд в дневен и отчитането и
заплащането му като извънреден, а представлява празнота в уредбата относно реда
за организацията и разпределянето на работното време, за отчитането му, за
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно
време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните
служители в МВР. Ето защо, доколкото в Наредба № 8121з – 776/29.07.2016 г.
отново е посочено, че се касае за сумирано отчитане на работното време, но не е
посочен алгоритъм за преизчисляване, е налице празнота, поради което следва да
се приложи субсидиарно чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията
на работната заплата. Твърди, че обстоятелството, че разпоредбите на ЗМВР и
издадените въз основа на него наредби се явяват специални, не означава, че те
регламентират изцяло и напълно материята. Посочва, че те са специални само в
рамките на обхвата им, но за всички оставащи извън този обхват въпроси, е
допустимо да се приложат правилата на друг закон, които се отнасят до подобни
случаи, и именно такъв е процесният случай. Поддържа, че аргумент в подкрепа на
приложимостта на общия граждански закон /КТ и подзаконовите нормативни актове
по прилагането му/ се извежда и от принципните разяснения, дадени с т. 23 от ТР
№ 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди, че разпоредбите на НСОРЗ са
приложими по аналогия и по отношение на лице със служебно правоотношение в МВР,
тъй като Конституцията на РБ гарантира равенство на правата на лицата,
предоставящи наемен труд без оглед на спецификите на правоотношението, в
рамките на което реализират правото си на труд, поради което следва да бъда
поставени при еднакви условия всички служители, полагащи труд. Поддържа, че
твърдението във въззивната жалба, че не са налице предпоставките за прилагането
на чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата, е неоснователно. Посочва, че в случая е налице работа на смени, като
нормалната продължителност на работното време през нощта /7 часа/ е по – малка от нормалната продължителност на
работното време през деня /8 часа/, поради което са налице предпоставките за
субсидиарно прилагане на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ, поради наличието на празнота в
Наредба № 8121з – 776/29.07.2016 г.
относно алгоритъма за преизчисляване на положените часове нощен труд и
превръщането им в дневен при сумирано изчисляване на работното време. Иска се
от съда да постанови решение, с което да потвърди решението в обжалваната му
част като правилно. Претендиа разноски.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе
предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства
съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено
следното:
Предявени
са обективно съединени искове с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 187, ал.
5, т. 2 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът М.Й.С. твърди, че е работил по
служебно правоотношение с ответника С.Д.НА В.Р.като младши инспектор в 07 РУ в
периода от 01.12.2016 г. до 01.12.2019 г. Твърди, че съгласно чл. 187, ал. 3 ЗМВР работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8 -, 12 –
или 24 – часови смени – сумарно за тримесечен период, като съгласно чл. 187,
ал. 5, т. 2 от ЗМВР работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение
за извънреден труд за отработени до 70 часа на отчетен период. Поддържа, че в
периода от 01.12.2016 г. до 01.12.2019 г. е работил на смени, всяка с
продължителност по 12 часа, като по този начин е положил 1728 часа нощен труд,
който преизчислен с коефициент 1,143 възлиза на 1975 часа дневен труд. Посочва,
че преизчисляването на нощния към дневния труд води до извънреден труд, който
работодателят не му е заплатил и следва да бъде допълнително заплатен. Твърди,
че извънредният труд се заплаща на тримесечие, поради което работодателят –
ответник дължи мораторна лихва върху всяка една от главниците, считано от първо
число на месеца, следващ месеца на дължимото плащане, до 01.12.2019 г. Иска се
от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца
сумата от 1598,00 лв., представляваща допълнително трудово възнаграждение за
положен извънреден труд за периода от 01.12.2016 г. до 01.12.2019 г., получен в резултат на
преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1.143, ведно със законната
лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното
плащане, както и сумата от 200 лв., представляваща мораторна лихва, начислена
върху всяка една от главниците, сформирани на всяко тримесечие, изискуеми от
първо число на месеца, следващ месеца на дължимото плащане, до 01.12.2019 г.
Претендира разноски.
Ответникът – С.Д.НА
В.Р.оспорва исковете по основание и размер. Поддържа, че през процесния период
е действала Наредба N 8121з – 776/29.07.2016
г., в която липсва изрично правило за изчисление, подобно на Наредбата от 2014
г., според която при сумарно отчитане на отработеното време общият брой часове
положен нощен труд следва да се умножи по 1,143. Твърди, че за нощния труд на
държавните служители в МВР, уреден в чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР, не е приложима
разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ. Оспорва размера на положения извънреден
труд. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Претендира разноски.
Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално
легитимирана страна.
Разгледана
по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената
служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо
в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материалноправни норми.
Във
връзка с доводите, направени с въззивната жалба, относно правилността на решението в обжалваната му част, въззивният
съд намира следното:
Във въззивното
производство не са спорни следните обстоятелства: че през процесния период
страните са били обвързани от служебно правоотношение, по силата на което
ищецът е полагал труд като държавен служител на процесната длъжност в СДВР; че
работното му време е било уговорено при сумарно отчитане на тримесечен период,
и че ищецът е изпълнявал точно служебните си задължения, като е полагал труд на
смени по график на 12 – часови дежурства.
Спорният въпрос във въззивното производство е
дали въззивникът - ответник дължи
заплащане на парично възнаграждение за нощен труд след превръщането на
отработените часове нощен труд в дневен труд за 12 - часовите дежурства, които
въззиваемият - ищец е положил през процесния период.
Законът
за Министерството на вътрешните работи се явява специален по отношение на ЗДСл
по аргумент от чл. 142, ал. 2 ЗМВР. По отношение на нормалната продължителност
на работното време на държавните служители в МВР нормата на чл. 187, ал. 1 ЗМВР
предвижда да е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5 - дневна работна седмица.
Разпоредбата на чл. 187, ал. 3 ЗМВР регламентира, че работното време на
държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на
8 -, 12 - или 24 - часови смени – сумирано за тримесечен период, като при
работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22:00 и 6:00
ч., като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24 -
часов период.
С оглед характера на заеманата длъжност през периода от 01.12.2016 г. до
31.12.2019 г. ищецът е полагал труд през
нощта /22:00 – 06:00 часа/, а отработеното работно време се е изчислявало
сумарно.
Предвид изложеното по – горе, съдът
приема, че ЗМВР урежда нормалната продължителност на работното време на
държавните служители в МВР, аналогично на общата норма на чл. 136 КТ. Същото се
отнася и до отчитането на работното време, в зависимост дали се касае за
подневно или сумирано изчисляване. В ЗМВР обаче липсва разпоредба, която да
установява нормалната продължителност на нощното работно време при подневно
отчитане на работното време, каквато се съдържа в чл. 140 КТ, като специалният
закон се ограничава единствено с въведеното 8 - часово ограничение при полагане
на нощен труд на смени в случаите на сумирано изчисляване на работното време за
тримесечен период.
Редът за организацията и
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, компенсирането на
работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на
дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с
наредба на министъра на вътрешните работи съгласно чл. 187, ал. 9 ЗМВР, като по
отменения закон за МВР това е ставало с инструкция на министъра.
Първоначално е действала Наредба
№ 8121з-407/11.08.2014 г. за реда за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън
редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на
държавните служители в Министерството на вътрешните работи /обн., ДВ, бр. 69 от
2014 г./, отменена с § 4 от заключителните разпоредби на Наредба № 8121з-592/
25.05.2015 г. /обн., ДВ, бр. 40 от 2.06.2015 г./, която е отменена с решение № 8585 от 11.07.2016 г.
по адм. д. № 5450/2016 г. на ВАС /влязло в сила и обнародвано с ДВ, бр. 59/29.07.2016
г./, което е възстановило действието на Наредба № 8121з-407/ 11.08.2014 г.
съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1
АПК.
Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. е
била повторно отменена с § 4 от заключителните разпоредби на Наредба № 8121з-776/29.07.2016
г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото
отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима
на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
Министерството на вътрешните работи /обн., ДВ, бр. 60 от 02.08.2016 г., в сила
от 02.08.2016 г./. Последната oт своя страна е била отменена с § 4 от
заключителните разпоредби на Наредба № 8121з-36/07.01.2020 г. за реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство,
времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на
вътрешните работи /обн., ДВ, бр. 3 от 10.01.2020 г./. Следователно през процесния
период е действала Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г.
Разпоредбите на чл. 3, ал. 3 от
Наредба № 8121з - 36/07.01.2020 г., Наредба № 8121з - 776/29.07.2016 г.,
Наредба № 8121з - 592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. са
аналогични и гласят, че за държавните служители в МВР е възможно полагането на
труд и през нощта между 22:00 и 6:00 ч., като работните часове не следва да
надвишават средно 8 часа за всеки 24 - часов период. В Наредба № 8121з - 592/25.05.2015 г., Наредба №
8121з - 776/29.07.2016 г. и Наредба № 8121з-36/07.01.2020 г. липсва изрично правило, аналогично на чл. 31,
ал. 2 от Наредба № 8121з - 407/
11.08.2014 г., съгласно което при сумирано отчитане на отработеното време
общият брой часове положен труд между 22:00 и 6:00 ч. за отчетния период се
умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени
часове за отчетния период – т. е. часовете положен нощен труд се преизчисляват
с коефициент 0,143.
Предвид изложеното по – горе, съдът приема, че в специалния Закон за
Министерството на вътрешните работи и издадените въз основа на него подзаконови
нормативни актове е налице непълнота по въпросите за продължителността на
седмичното работно време през нощта и преизчисляване на часовете положен нощен
труд от държавните служители в МВР.
Съгласно чл. 46, ал. 2 ЗНА, когато нормативният акт е непълен, за
неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до
подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. В случая се касае за
полагане на труд от държавен служител, като най – близки и сходни по цел са
разпоредбите на ЗДСл. В този смисъл са и разясненията в т. 23 от Тълкувателно
решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК. Макар и в
действащия ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия ЗДСл, както
това е било уредено в отменения ЗМВР, то доколкото няма изрично уредено нещо
друго, за неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна
пък препраща към трудовото законодателство по КТ. Обратното разбиране би
поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите
държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по
трудови правоотношения. Тази принципна постановка е възприета и при отговора на
въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, в решение № 311 от
8.11.2019 г. по гр. д. № 1144/2018 г. на ІV г. о. на ВКС, което макар да е било
с предмет заплащане на други допълнителни възнаграждение на държавни служители
от системата на МВР, дава принципно отговор на въпроса за субсидиарното
приложение на друг закон при липса на изрично уредено заплащане в ЗМВР. В него
е посочено, че положителният отговор на въпроса за приложение на субсидиарни
разпоредби е в съответствие с основния правен принцип за равенство и
недопускане на дискриминация, закрепен в чл. 6 Конституцията и чл. 14 ЕКЗПЧОС.
Съгласно разпоредбата на чл. 67, ал. 3
ЗДСл минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени
за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения и редът за
получаването им се определят с наредба на Министерския съвет и не могат да
бъдат по - ниски от определените в трудовото законодателство. В ЗМВР липсва
разпоредба, която да установява нормалната продължителност на нощното работно
време при подневно отчитане на работното време. ЗДСл, както и ЗМВР, също не
регламентира нормалната продължителност на седмичното работно време през нощта,
при 5-дневна работна седмица. Ето защо при подобна непълнота в специалния закон
следва да се приложи субсидиарно общото правило на чл. 140, ал. 1 КТ, съгласно
което нормалната продължителност на работното време през нощта при 5-дневна
работна седмица е до 7 часа. В Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016 г. и Наредба №
8121з-36/07.01.2020 г. на министъра на вътрешните работи липсва правило,
съобразно което отработените часове нощен труд се превръщат в дневни, при
сумарно изчисляване на работното време. Тъй като размерите на допълнителните
възнаграждения не могат да бъдат по - ниски от определените в трудовото
законодателство и при наличието на непълнота на уредбата, приложение следва да
намери чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата, аналогичен на чл. 31, ал. 2 от отменената Наредба № 8121з - 407/11.08.2014 г. на
министъра на вътрешните работи. При сумирано изчисляване на работното време се
прилага разпоредбата за превръщането на нощните часове в дневни. Това става с
коефициент, който е равен на отношението между нормалната продължителност на
дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане за
съответното работно място или длъжност. Нормалната продължителност за дневното
работно време при подневно отчитане е осем часа, а работното време през нощта,
при същите условия, е седем часа, което означава, че коефициентът е 8/7 или
1,143 /В този смисъла са Решение № 14 от 27.03.2012 г. по гр. д. № 405/2011 г.,
IV г. о. на ВКС и Решение № 540 от 7.07.2010 г. по гр. д. № 895/2009 г., IV г.
о. на ВКС/. С този коефициент следва да бъде преизчислен положеният нощен труд,
като за допълнителните часове, получени след преобразуването, се следва
възнаграждение.
По изложените
съображения, искът за заплащане на възнаграждение за нощен труд, получен след
преобразуване на положените часове нощен труд в дневен труд, за периода от 01.12.2016
г. до 31.12.2019 г. се явява доказан по основание.
Горните изводи не се променят и от
Решение на СЕС от 24.02.2022 г., постановено по дело N C – 262/20 г.,
във връзка с преюдициално запитване на РС – Луковит. С посоченото решение на
СЕС е прието, че разликата в
третирането, основана на характера на правоотношението - същинско служебно
правоотношение или договорно правоотношение, по принцип може да се подлага на
преценка от гледна точка на принципа на равно третиране, който представлява общ
принцип на правото на Съюза и понастоящем е закрепен в членове 20 и 21 от
Хартата /решение от 22 януари 2020 г., Baldonedo Martín, C‑177/18,
EU:C:2020:26, т. 56 и цитираната съдебна практика/, както и че запитващата
юрисдикция следва да определи каква категория работници ползва общия правен
режим по член 140 от Кодекса на труда и каква друга категория е изключена
от обхвата му.
Държавните служители
получават основно месечно възнаграждение, което се образува от заплатата за
длъжност /арг. от чл. 177, ал. 1 ЗМВР/. Размерът на възнаграждението за положен
труд през нощта е определен със заповеди на министъра на вътрешните работи,
съгласно нормата на чл. 179, ал. 2 ЗМВР. През процесния период са действали две
заповеди № 8121з - 791/28.10.2014 г. и
№ 8121з - 1429/23.11.2017 г., в които е посочено, че за всеки отработен
час през нощта или за част от него между 22:00 ч. и 06:00 ч. на държавните служители се заплаща
допълнително възнаграждение за нощен труд в размер на 0,25 лв.
За
установяване на размера на дължимото възнаграждение по делото е прието
заключение на съдебно – счетоводната експертиза, което не е оспорено от
страните, от което се установява, че при отчитане на броя на 12 - часови нощни
дежурства, общият брой положени от ищеца часове нощен труд през периода от
01.12.2016 г. до 31.12.2019 г. е 1245
часа.
Нощният труд, положен от ищеца през
периода от 01.12.2016 г. до 31.12.2019 г., преизчислен като дневен труд с
коефициент от 1,143 по чл. 9, ал. 2 от Наредба за структурата и организацията
на работната заплата, дава отработени 1423 часа дневен труд. Заключението на
съдебно – счетоводната експертиза определя, че стойността на незаплатеното и
дължимо възнаграждение за положения от ищеца преизчислен нощен труд, за периода
от 01.12.2016 г. до 31.12.2019 г. е в размер на 1444,01 лв.
Доколкото
във въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи във връзка с направеното
пред първоинстанционния съд възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на процесното вземане за главница, то не следва да се обсъжда от
въззивния съд.
Предвид изложеното по – горе, искът с
правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР е
основателен до размера на сумата от 1444,01 лв., представляваща неизплатено
допълнително трудово възнаграждение за положен нощен труд за периода от
01.12.2016 г. до 01.12.2019 г., преизчислен с коефициент 1,143. За разликата до
пълния предявен размер от 1598 лв. искът следва да се отхвърли като
неоснователен.
За основателността на иска за
мораторна лихва следва да се установи наличието на главен дълг и забава в
погасяването му.
По делото съдът формира фактически и
правни изводи за наличието на главен дълг. За изпадането на ответника в забава
не е необходима покана, доколкото заплащането на нощен труд е част от
задължението за заплащане на трудово възнаграждение, за което е установен срок
/месечно заплащане при тримесечно сумарно отчитане на работното време/. Ето
защо ответникът е изпаднал в забава след изтичане на тримесечието, за което е
дължимо съответното възнаграждение.
От заключението на съдебно –
счетоводната експертиза се установява, че общият размер на лихвата за забава
върху дължимата главница, при начална дата на изчисляване на забавата - първо
число на месеца, следващ четвъртото тримесечие на 2016 г., до 01.12.2019 г., е
182,62 лв.
Предвид
изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се
уважи до размера на сумата от 182,62 лв., представляваща мораторна лихва,
начислена върху всяка една от дължимите главници, сформирани на всяко
тримесечие, изискуеми от първо число на месеца, следващ месеца на дължимото
плащане, до 01.12.2019 г. За разликата до пълния предявен размер от 200 лв.
искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се
отхвърли като неоснователен.
Поради
съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд
решение № 20267559/03.12.2020 г., постановено по гр. д. № 71513/19 г. по описа на СРС, 62 състав,
следва да се бъде потвърдено като правилно в обжалваната му част, в т. ч. и в
частта му за разноските в първоинстанционното производство. В частта, в която
предявените искове са отхвърлени като неоснователни, решението е влязло в сила
като необжалвано.
Направеното
от въззивника възражение за прекомерност на претендираното от въззиваемия
възнаграждение за адвокатско възнаграждение във въззивното производство е
основателно. Минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен по
реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба N
1/09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно материалния
интерес по делото, е 343,86 лв. Доколкото във въззивното производство не са
събирани нови доказателства и делото е приключило само в едно открито съдебно
заседание, съдът намира, че уговореното и заплатено от въззиваемия адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 500 лв. е прекомерно и
следва да се намали до минимума от 343,86 лв.
Предвид изхода
на спора и на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът следва
да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 343,86 лв., представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20267559/03.12.2020 г., постановено по гр. д. № 71513/19 г. по описа на СРС, 62 състав, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА С.Д.НА В.Р., с адрес: гр. София, ул. ********заплати
на М.Й.С., ЕГН: **********, с постоянен адрес:***, ж. к. ********ап. 93, на
основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 343,86 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
Решението
не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: