№ 518
гр. София, 14.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Господин Ст. Тонев
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20211100510247 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20093675/13.04.2021 г., постановено по гр. д. № 41483/20 г. по описа
на СРС, 47 състав, АЛ. Г. В., ЕГН: **********, е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК:
****, на основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД сумата от 323,20 лв., представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от 31.08.2017 г. до 31.08.2020 г.,
сумата от 38,45 лв., представляваща лихва за забава за периода от 31.08.2017 г. до 31.08.2020
г., сумата от 19,25 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода от
31.08.2017 г. до 31.08.2020 г., сумата от 3,82 лв., представляваща лихва за забава върху
главницата за дялово разпределени за периода от 31.08.2017 г. до 31.08.2020 г., както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направени разноски по делото, съобразно уважената част от
исковете, в размер на 375,00 лв., като исковете са отхвърлени до пълните им предявени
размери.
С определение № 20158271/16.07.2021 г., постановено по гр. д. № 41483/20 г. по
описа на СРС, 47 състав, е изменено на основание чл. 248, ал. 1 ГПК решение №
20093675/13.04.2021 г., постановено по гр. д. № 41483/20 г. по описа на СРС, 47 състав, в
частта му за разноските, като „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, е осъдена да заплати на основание чл.
78, ал. 3 ГП на адв. Николай Илчев Илчев сумата от 63,81 лв., представляваща дължимо
адвокатско възнаграждение за оказана на ответника АЛ. Г. В. безплатна правна помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, съобразно отхвърлената част от исковите претенции.
1
Подадена е въззивна жалба от АЛ. Г. В. срещу решение № 20093675/13.04.2021 г.,
постановено по гр. д. № 41483/20 г. по описа на СРС, 47 състав, в частта му, в която е
осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 323,20 лв., представляваща стойността на
незаплатената топлинна енергия за периода от 31.08.2017 г. до 31.08.2020 г., сумата от 38,45
лв., представляваща лихва за забава за периода от 31.08.2017 г. до 31.08.2020 г., начислена
върху главницата за топлинна енергия, и сумата от 3,82 лв., представляваща лихва за забава
върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.08.2017 г. до 31.08.2020 г.
Твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно, поради което се иска да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено друго решение, с което исковете да бъдат
отхвърлени. Поддържа, че ищцовото дружество не е доказало при условията на пълно и
главно доказване, че въззивникът е бил собственик на процесния имот през процесния
период. Твърди, че по делото не са ангажирани доказателства за това да е изпаднал в забава
в погасяването на процесните суми за главници, поради което не дължи и претендираните
суми за мораторна лихва. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба в срока по
чл. 263, ал. 1 ГПК, в който поддържа становището, че решението в обжалваната му част е
правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото лице – помагач – „Б.“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като взе предвид доводите на страните и като
обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235,
ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
Предявени са обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че ответникът АЛ. Г. В., в качеството му на собственик
на процесния топлоснабден имот: ап. 11, находящ се в гр. София, ул. **** N 19, e бил
клиент на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, и е ползвал
доставената му топлинна енергия в периода от м. 05.2016 г. до м. 04.2019 г., като не е
заплатил дължимата цена. Претендира от ответника заплащането на сумата от 381,68 лв. –
главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от м.
05.2016 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на
исковата молба в съда – 31.08.2020 г. до окончателното плащане, мораторна лихва в размер
на 65,34 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 23.07.2020 г., сумата от 16,93 лв. – главница,
представляваща възнаграждение за дялово разпределение за периода от м. 03.2017 г. до м.
04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в
съда – 31.08.2020 г. до окончателното плащане, и мораторна лихва в размер на 3,63 лв. за
периода от 01.05.2017 г. до 23.07.2020 г. Претендира разноски.
Ответникът - АЛ. Г. В. оспорва, че е бил собственик или ползвател на процесния имот
през процесния период. Оспорва наличието на основание за начисляване на суми за дялово
разпределение и извършването на разпределение на топлинна енергия през процесния
2
период за процесния имот от „Б.“ ООД. Прави възражение за изтекла погасителна давност
по отношение на част от дълга за главница. Оспорва и наличието на основание за
начисляване на лихва за забава. Претендира разноски.
Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД счита, че исковете са
основателни.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК – от процесуално
легитимирана страна, поради което е допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е
валидно и частично недопустимо в обжалваната му част.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на
правилността на решението в обжалваната му част, въззивният съд намира следното:
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и
водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма
за действителност, а форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в
един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
„битовият клиент“, който според легалното определение, дадено в т. 2а от § 1 от ДР ЗЕ /обн.
в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно
отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
3
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са
страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет -
доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на
доставената топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на
топлинна енергия за битови нужди /“битов клиент“ по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ/ и
като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие.
В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение N 2/17 г. по т. д. N
2/17 г. на ОСГК на ВКС.
По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от
„Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди са били публикувани и са влезли в сила.
Въззивникът не твърди да е възразил срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ,
поради което те го обвързват, без да е необходимо изричното им приемане.
От представения като доказателство по делото нотариален акт N 142/02.07.1971 г.
за собственост на жилище в сграда на ЖСК „Ч.“ – ул. **** N 19 – София е видно, че И.Г. В.
и П.Н. В.а са признати за собственици на ап. 11, находящ се в гр. София, ул. **** N 19, eт. 4,
който имот са получили в свой дял при разпределението на жилищата в ЖСК.
Видно от удостоверение за наследници с изх. N PCЦ 21 – ДИ11 – 56/15.03.2021 г.,
издадено от СО, район Средец, П.Н. В.а е починала на 02.08.1976 г., като е оставила за свои
наследници по закон – И.Г. В. – съпруг, Н.И. В. – син и Г.И. В. – син /починал на 20.01.2010
г./.
По делото не се спори, че с протокол за съдебна делба от 12.04.1988 г. по гр. д. N
281/88 г. на Ленинския районен съд, 5 състав, Г.И. В. е придобил ½ ид. ч. от процесния
имот.
Впоследствие с нотариален акт N 102/30.11.1994 г. за продажба на недвижим имот
И.Г. В. е продал на сина си Г.И. В., останалата ½ ид. ч. от ап. 11, находящ се в гр. София, ул.
**** N 19, eт. 4, като си е запазил правото на ползване върху прехвърляемата част от имота,
докато е жив.
Тъй като към момента на покупко – продажбата на ½ ид. ч. от процесния имот Г.И.
В. и Б.Д. В.а са били в граждански брак, то те са придобили тази ½ ид. ч. от имота в режим
на съпружеска имуществена общност.
Видно от удостоверение за наследници с изх. N PCЦ 21 – ДИ11 – 56/15.03.2021 г.,
4
издадено от СО, район Средец, И.Г. В. е починал на 25.02.1997 г., като е оставил за свои
наследници по закон – Н.И. В. – син и Г.И. В. – син /починал на 20.01.2010 г./, който е
оставил за свои наследници по закон – Б.Д. В.а – съпруга, Г.Г. В.а – дъщеря и АЛ. Г. В. –
син.
Със смъртта на Г.И. В. на 20.01.2010 г. е прекратена съпружеската имуществена
общност върху ½ ид. ч. от процесния имот, като преживялата съпруга Б.Д. В.а е станала
собственик на ¼ ид. ч. от имота, а останалите ¾ ид. ч. от него са придобити на
основание наследствено правоприемство по закон при равни права /по ¼ ид. ч./ - от Б.Д. В.а
/съпруга/, Г.Г. В.а /дъщеря/ и АЛ. Г. В. /син/. Ето защо, Б.Д. В.а се легитимира като
собственик на 2/4 ид. ч., Г.Г. В.а – на ¼ ид. ч. и АЛ. Г. В. – на ¼ ид. ч. от имота.
По делото не се установява въззивникът АЛ. Г. В. да се е разпоредил с притежаваната
от него ¼ ид. ч. от процесния имот до м. 04.2019 г., поради което в качеството си на
съсобственик на имота същият се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по
см. на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ през процесния период, респ. отговаря за ¼ от задължението за
плащане на стойността на доставената топлинна енергия за процесния период.
По делото не се спори, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата
– етажна собственост, в която се намира имотът, е била присъединена към топлопреносната
мрежа.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово разпределение. Начинът на
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата
през процесния период Наредба N 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
От представения като доказателство по делото договор N 667/17.10.2001 г., сключен
между третото лице – помагач, като изпълнител, и ЕС на сграда с адрес: гр. София, ул. ****
N 19, като възложител, се установява, че между СЕС и третото лице – помагач е налице
договор за извършване на услугата дялово разпределение, за който няма данни да е
прекратен. Ето защо, съдът приема, че през процесния период ФДР е извършвала
разпределение на топлинна енергия в блока след отчет на уредите за дялово разпределение и
на водомерите за топла вода, монтирани в имотите на абонатите в СЕС.
По делото не се оспорва, че изчисленията на ФДР са съгласно Методиката за дялово
разпределение към Наредбата за топлоснабдяването. Ето защо, съдът приема, че за
процесния имот е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като количеството на
доставената енергия е измервано коректно.
Тъй като се дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне на
дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите по фактури, представляващи
стойности по прогнозен дял, а тези, които се формират в резултат от изравняване.
По делото не се оспорва стойността на доставената и незаплатена топлинна енергия за
периода от м. 05.2016 г. до м. 04.2019 г. за процесния имот.
От заключението на съдебно – счетоводната експертиза е видно, че неплатената цена
5
за доставената топлинна енергия за периода от м. 05.2016 г. до м. 04.2019 г. за процесния
имот възлиза на сумата от 1526,73 лв. /1/4 = 381,68 лв./.
На следващо място, следва да се посочи, че правилно първоинстанционният съд е
приел, че направеното с отговора на исковата молба правопогасяващо възражение за изтекла
погасителна давност по отношение на част от дълга за главница е основателно.
Съгласно Тълкувателно решение N 3/18.05.2012 г. по т. д. N 3/11 г. на ОСГТК на
ВКС вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества,
както и на доставчици на комуникационни услуги, са периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. „в” ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност.
Предявяването на иска прекъсва течението на давността. Искът е предявен в съда на
31.08.2020 г. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, поради което извън погасителната давност са
всички вземания за доставена топлинна енергия, чиято изискуемост настъпва след
31.08.2017 г. /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/.
Погасени с изтичането на 3 – годишния давностен срок са вземанията за главница за
доставена топлинна енергия за периода от м. 05.2016 г. до м. 06.2017 г., като същите са в
размер на 593,80 лв. съгласно заключението на съдебно – счетоводната експертиза.
Непогасената по давност сума за главница за доставена топлинна енергия за периода
от м. 07.2017 г. до м. 04.2019 г. е в размер на 969,59 лв. /1/4 = 242,40 лв./.
Предвид изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 149 ЗЕ е основателен до размера на сумата от 242,40 лв., представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от м. 07.2017 г. до м.
04.2019 г. За разликата над сумата от 242,40 лв. до уважения размер от 323,20 лв. искът е
неоснователен и следва да се отхвърли.
В частта му, в която искът е отхвърлен от първоинстанционния съд за разликата над
сумата от 323,20 лв. до пълния предявен размер от 381,68 лв. и за периода от м. 05.2016 г.
до м. 06.2017 г., като погасен по давност, решението е влязло в сила като необжалвано.
Предвид частичното несъвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20093675/13.04.2021 г., постановено по гр. д. №
41483/20 г. по описа на СРС, 47 състав, в частта му, в която АЛ. Г. В. е осъден да заплати на
„Т.С.“ ЕАД сумата от 323,20 лв., представляваща стойността на незаплатената топлинна
енергия за периода от 31.08.2017 г. до 31.08.2020 г., следва да се отмени като неправилно за
разликата над сумата от 242,40 лв. до сумата от 323,20 лв., като вместо това следва да се
постанови друго решение, с което искът за главница за топлинна енергия следва да се
отхвърли като неоснователен за разликата над сумата от 242,40 лв. до сумата от 323,20 лв. В
останалата му част, касаеща иска за главница за доставена топлинна енергия, а именно –
за сумата от 242,40 лв. за периода от м. 07.2017 г. до м.04.2019 г., решението следва да се
потвърди като правилно.
Решението следва да се обезсили като недопустимо в частта му, касаеща вземането за
главница за доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2019 г. до 31.08.2020 г., тъй
6
като посоченият период е извън исковия период, и първоинстанционният съд в нарушение
на диспозитивното начало в гражданския процес е присъдил суми за главница за период,
който не е предмет на делото.
Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на главен дълг и
забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно уговореното
от страните.
На основание чл. 119 ЗЗД с погасяването на главното вземане по давност се
погасяват и акцесорните вземания, произтичащи от него. Ето защо, по отношение на
погасените по давност вземания за главница за потребена топлинна енергия за периода от
м.05.2016 г. до м.06.2017 г. не се дължи мораторна лихва на основание чл. 119 ЗЗД.
За непогасения по давност период от м. 07.2017 г. до м. 04.2019 г. приложение
намират Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД
на клиенти в гр. София, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, на
основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, и публикувани във вестник „Монитор“ на
11.07.2016 г., в сила от 12.08.2016 г.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия „Т.С.“
ЕАД на битови клиенти в гр. София, в сила от 12.08.2016 г., клиентите са длъжни да
заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и 3 за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. В чл. 33, ал. 4 от същите Общи условия е предвидено, че продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и
ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Ето защо, купувачът дължи лихва за забава само
върху сумата по окончателната фактура за отчетния период. Тъй като срокът за плащане на
задълженията по общите фактури е определен в приложимите Общи условия от 2016 г. /чл.
33, ал. 2/, то не е необходима покана, за да бъде поставен ответникът в забава /арг. от чл. 84,
ал. 1 ЗЗД/. В случая 45 – дневният срок за плащане на задълженията по общата фактура N
**********/31.07.2017 г. е изтекъл на 14.09.2017 г., като ответникът е изпаднал в забава в
плащането на задължението си по нея на 15.09.2017 г., респ. по общата фактура N
**********/31.07.2018 г. – е изпаднал в забава на 15.09.2018 г., а по общата фактура N
01064984/31.07.2019 г. – на 15.09.2019 г.
От заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че размерът на
мораторната лихва за периода от 15.09.2017 г. до 23.07.2020 г. върху непогасената по
давност главница за топлинна енергия, възлиза на сумата от 146,02 лв. /1/4 = 36,51 лв./.
Предвид изложеното, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се уважи
до размера на сумата от 36,51 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2017
г. до 23.07.2020 г., начислена върху непогасената по давност главница за топлинна енергия.
За разликата над сумата от 36,51 лв. до уважения размер от 38,45 лв. искът следва да се
отхвърли като неоснователен.
В частта му, в която искът е отхвърлен за разликата над сумата от 38,45 лв. до пълния
7
предявен размер от 65,34 лв., решението е влязло в сила като необжалвано.
Предвид частичното несъвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20093675/13.04.2021 г., постановено по гр. д. №
41483/20 г. по описа на СРС, 47 състав, в частта му, в която АЛ. Г. В. е осъден да заплати на
„Т.С.“ ЕАД сумата от 38,45 лв., представляваща лихва за забава за периода от 31.08.2017 г.
до 31.08.2020 г., следва да се отмени като неправилно за разликата над сумата от 36,51 лв. до
сумата от 38,45 лв., като вместо това следва да се постанови друго решение, с което искът за
мораторна лихва следва да се отхвърли като неоснователен за разликата над сумата от 36,51
лв. до сумата от 38,45 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2017 г. до
23.07.2020 г.
В останалата му част, касаеща иска за мораторна лихва, а именно – за сумата от
36,51 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 23.07.2020 г. решението следва да се потвърди като
правилно.
Решението следва да се обезсили като недопустимо в частта му, касаеща вземането за
мораторна лихва за периода от 31.08.2017 г. до 14.09.2017 г. и от 24.07.2020 г. до 31.08.2020
г., тъй като посоченият период е извън исковия период, и първоинстанционният съд в
нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес е присъдил суми за мораторна
лихва за период, който не е предмет на делото.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, по отношение на
правилността на решението на първоинстанционния съд в частта му, касаеща уважаването
на иска за мораторна лихва, начислена върху главницата за възнаграждение за дялово
разпределение, въззивният съд намира следното:
По делото се установява наличието на главен дълг /решението на
първоинстанционния съд в частта му относно наличието на непогасени задължения за
главница за дялово разпределение е влязло в сила в тази му част като необжалвано/. Не е
доказана обаче втората предпоставка за уважаване на иска за мораторна лихва, а именно –
моментът, от който ответникът е изпаднал в забава в погасяването на главницата за
възнаграждение за дялово разпределение. Това е така, тъй като по делото не са ангажирани
от „Т.С.“ ЕАД доказателства, от които да се установява какъв е бил уговорения срок за
плащане на услугата дялово разпределение, за да може да се определи от кой момент
ответникът е изпаднал в забава в погасяването на процесната сума за дялово разпределение,
респ. ако не е бил уговорен такъв срок, то не са ангажирани доказателства за отправена и
получена покана от ответника /арг. от чл. 84, ал. 2 ЗЗД/.
Предвид изложеното, искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
мораторна лихва в размер на 3,63 лв. за периода от 01.05.2017 г. до 23.07.2020 г., начислена
върху главницата за дялово разпределение, следва да се отхвърли като неоснователен.
Предвид пълното несъвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд в частта им относно вземането за мораторна лихва, начислена
върху главницата за дялово разпределение, решение № 20093675/13.04.2021 г., постановено
8
по гр. д. № 41483/20 г. по описа на СРС, 47 състав, в частта му, в която АЛ. Г. В. е осъден да
заплати на „Т.С.“ ЕАД мораторна лихва в размер на 3,82 лв. за периода от 31.08.2017 г. до
31.08.2020 г., начислена върху главницата за дялово разпределение, следва да се обезсили
като недопустимо за разликата над сумата от 3,63 лв. до сумата от 3,82 лв. и за периода от
24.07.2020 г. до 31.08.2020 г., и следва да се отмени като неправилно до уважения размер от
3,63 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.05.2017 г. до 23.07.2020 г., като
вместо това в тази му част следва да се постанови друго решение, с което искът за
заплащане на мораторна лихва в размер на 3,63 лв. за периода от 01.05.2017 г. до 23.07.2020
г., следва да се отхвърли като неоснователен.
Предвид изхода на спора решението на първоинстанционния съд в частта му, в която
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 375,00 лв. – разноски по делото, следва
да се отмени за разликата над сумата от 270,00 лв. до сумата от 375,00 лв.
Освен това „Т.С.“ ЕАД следва да бъде осъдена да заплати на адв. Н.И.И. още 80,20
лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказана на ответника безплатна
правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в първоинстанционното производство,
съобразно отхвърлената част от исковете.
Предвид изхода на спора въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на
въззивника сумата от 19 лв., представляваща дължими разноски за държавна такса във
въззивното производство.
Освен това въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на адв. М.Л. Л.
сумата от 228 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказана на
ответника безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА във въззивното
производство.
Предвид изхода на спора в полза на въззиваемата страна не следва да се присъждат
разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство, тъй като същата
е подала бланкетен отговор на въззивната жалба, а в откритото съдебно заседание пред
въззивната инстанция не е била представлявана от процесуален представител.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 20093675/13.04.2021 г., постановено по гр. д. № 41483/20
г. по описа на СРС, 47 състав, в частта му, в която АЛ. Г. В., ЕГН: **********, е осъден да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, главница за доставена топлинна енергия за периода от
01.05.2019 г. до 31.08.2020 г., мораторна лихва за периода от 31.08.2017 г. до 14.09.2017 г. и
от 24.07.2020 г. до 31.08.2020 г., начислена върху главницата за доставена топлинна енергия,
и мораторна лихва за разликата над сумата от 3,63 лв. до сумата от 3,82 лв. и за периода
от 24.07.2020 г. до 31.08.2020 г., начислена върху главницата за дялово разпределение, и
9
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
ОТМЕНЯ решение № 20093675/13.04.2021 г., постановено по гр. д. №
41483/20 г. по описа на СРС, 47 състав, в частта му, в която АЛ. Г. В., ЕГН: **********, е
осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, разликата над сумата от 242,40 лв. до сумата
от 323,20 лв., представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от
31.08.2017 г. до 30.04.2019 г., разликата над сумата от 36,51 лв. до сумата от 38,45 лв.,
представляваща лихва за забава за периода от 15.09.2017 г. до 23.07.2020 г., сумата от 3,63
лв., представляваща мораторна лихва за периода от 31.08.2017 г. до 23.07.2020 г .,
и разликата над сумата от 270,00 лв. до сумата от 375,00 лв., представляваща разноски в
първоинстанционното производство, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. **** N 23Б, срещу АЛ. Г. В., ЕГН: **********, с адрес: гр.
София, ул. **** N 19, aп. 11, иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149
ЗЕ за заплащане на разликата над сумата от 242,40 лв. до сумата от 323,20 лв.,
представляваща стойността на доставената и незаплатена топлинна енергия за периода от
31.08.2017 г. до 30.04.2019 г., иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
разликата над сумата от 36,51 лв. до сумата от 38,45 лв., представляваща лихва за забава за
периода от 15.09.2017 г. до 23.07.2020 г., и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на мораторна лихва в размер на 3,63 лв. за периода от 01.05.2017 г. до 23.07.2020
г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. **** N 23Б, да заплати на адв. Н.И.И., ЕГН: **********, с адрес на упражняване на
дейността: гр. София, ул. **** N 31, eт. 1, офис – партер, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата от още 80,20 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказана на
АЛ. Г. В. безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. **** N 23Б, да заплати на АЛ. Г. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. **** N 19,
aп. 11, на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 19,00 лв., представляваща
дължими разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
**** N 23Б, да заплати на адв. М.Л. Л., ЕГН: ****, с адрес на упражняване на дейността: гр.
София, ул. **** N 31, eт. 1, офис – партер, на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата от 228,00 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказана на
въззивника АЛ. Г. В. безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА във
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на „Б.“ ООД като трето лице – помагач на
страната на „Т.С.“ ЕАД.
10
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11