Р Е Ш Е Н И Е № ………
Град Свиленград, 07.10.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЛЕНГРАД, I
гр. състав, в публичното съдебно заседание на десети септември през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ :
ЖИВКА ПЕТРОВА
при
секретаря Ц.Д.,
като
разгледа докладваното от Съдията гражданско дело № 939 по описа на съда
за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове на основание чл.422, ал.1,
вр. с чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „Делта Кредит“ АДСИЦ твърди, че на
18.10.2004 г. между длъжника О.З.Г. и „Българска пощенска банка“ АД (с ново
наименование „Юробанк България“ АД), ЕИК: *********, е сключен Договор за
издаване на кредитна карта EUROLINE, който
е обявен за предсрочно изискуем, поради неплащане на минималните месечни вноски
по две последователни месечни извлечения, съгласно приложимите към договора
Общи условия.
Твърди, че на 15.11.2007 г. Банката е
прехвърлила вземането си по договора на „Алфа Кредит“ АДСИЦ (с ново
наименование “Делта Кредит” АДСИЦ), с ЕИК: *********, по силата на договор за
цесия, за което длъжникът е бил уведомен.
Твърди, че на 28.02.2013 г. между цедента “Делта
Кредит” АДСИЦ и длъжника О.З.Г. е сключено споразумение, с което последната
признава задължението си по договора в общ размер на 1437,41 лв. и се съгласява
да го погаси на вноски. Длъжникът не изпълнявал задължението си по
споразумението, поради което дългът бил обявен за предсрочно изискуем.
Твърди, че за събиране на вземането си, подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу
ответника, по което било образувано частно гр. дело № 603/ 2018г. по описа на
РС-Свиленград и била издадена Заповед за изпълнение. В изпълнение на указанията
на заповедния съд, ищецът предявил настоящите установителни искове.
Поради изложеното, от съда се иска да признае за
установено съществуването на вземанията, за които е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 603/ 2018г. по описа на РС –
Свиленград, а именно: сумата 592,17 лв. - главница, представляваща непогасено
задължение по споразумение за признаване и разсрочване на задължение по договор
за издаване и използване на кредитна карта EUROLINE от 18.10.2004 г.,
сключен между длъжника и „Българска пощенска банка“ АД (с ново наименование
„Юробанк България“ АД), с ЕИК: *********, цедирано на „Алфа Кредит“ АДСИЦ (с ново
наименование “Делта Кредит” АДСИЦ), с ЕИК: *********, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда -
13.08.2018 г. до окончателно изплащане на задължението, сумата 180,52 лв. –
обезщетение за забава, начислено върху главницата за периода 10.08.2015г. –
10.08.2018г. вкл. Претендират се направените в заповедното и в настоящото
производство съдебно-деловодни разноски.
Ответникът, в срока по чл.131, ал.1 от ГПК, чрез
назначения му особен представител, е депозирал отговор на исковата молба, с
който изцяло оспорва иска – по
основание и по размер. Счита, че
дори ответникът да е имал задължение към „Юробанк България“ АД, с предишно наименование „Българска пощенска
банка“ АД, то това вземане било погасено по давност и недължимо към 28.02.2013г. Счита, че споразумението от 28.02.2013г., на което се позовава ищеца, няма последиците на
признаване на дълга, тъй като е сключено след погасяване на вземането по давност.
Споразумението било и нищожно, като сключено при липса на основание. Освен
това, кредиторът не бил изпълнил задължението си да съобщи на длъжника за
цесията. Ответникът прави и възражение за погасяване на по давност на
вземането, произтичащо от споразумението от 28.02.2013г.
Съдът, като обсъди доводите на страните и
прецени събраните по делото доказателства, намери за установено от фактическа и
правна страна следното:
От приложеното ч. гр. дело № 823/2017г. по описа
на РС - Свиленград е видно, че на 13.08.2018г. ищцовото дружество е подало
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против
ответника. Със Заповед № 293/ 15.08.2018г. е разпоредено ответникът да заплати на
ищеца исковите претенции. Заповедта е връчена на длъжника при условията на
чл.47, ал.5 от ГПК и в изпълнение на дадените му указания, заявителят е
предявил установителни искове в срока по чл.415, ал.4 от ГПК.
Исковото производство по чл.422 от ГПК е
продължение на заповедното производство, поради което предмет на доказване са паричните вземания с посочените основание,
размер и период пред заповедния съд.
Видно от заповедта по чл.410 от ГПК и изложеното
в исковата молба, ищецът основава вземането си на договор за издаване на
кредитна карта, сключен на 18.10.2004г. между ответника и „Българска пощенска
банка“ АД (с ново наименование „Юробанк България“ АД), които вземания са
предмет на договор за цесия от 15.11.2007г., сключен между Банката и ищеца, и
сключено между ищеца и ответника споразумение за разсрочване на цедираното
задължение от 28.02.2013г.
По делото не е представен договор за издаване на
кредитна карта, сключен на 18.10.2004г. между ответника и „Българска пощенска
банка“ АД (с ново наименование „Юробанк България“ АД). Представено е Заявление
за издаване на кредитна карта от дата 12.10.2004г., ведно с Общи условия на
„Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД. Същото не удостоверява наличието на
действително облигационно правоотношение, което да е основание за възникване на
задълженията на ответника, техният размер и настъпила изискуемост. Наличието на
такова не се установява и от заключението на назначената по делото
съдебно-икономическа експертиза. Това е достатъчно основание предявените искове
да бъдат отхвърлени.
Дори да се приеме, че такъв договор е бил
сключен, с оглед представеното от ищеца „счетоводно извлечение за задълженията
и вноските, направени от карто-държателя О.З.Г.“, обективирано в молба с
вх.рег. № 13946/ 09.09.2019г., то вземанията по този договор са погасени по
давност, ако се приеме, че същите са станали изискуеми на 23.11.2005г., на
която дата е последното теглене от кредитната карта. Това е и датата, посочена
като „дата на последното постъпило плащане от длъжника“ в Приложение № 1 към
договора за цесия от 15.11.2007г. Тук е важно да се отбележи, че ищецът нито
посочва, нито представя доказателства, от които да се изясни кога е настъпил
падежът на претендираните вземания, намиращи основанието си в договор от 18.10.2004г.
Действително, сочи, че поради неплащане на минималните месечни вноски по две
последователни месечни извлечения, договорът е бил обявен за предсрочно
изискуем, но кога е станало това, остава неизяснено.
Видно от представения договор за прехвърляне на
вземания от 15.11.2007г., сключен между „Юробанк И Еф Джи България“ АД и „Бългериън
Ритейл Сървисиз“ АД, от една страна, като „цедент“, и „Алфа Кредит“ АДСИЦ /с ново наименование „Делта
Кредит“ АДСИЦ/, ведно с Приложение № 1 към него, предмет на същия е вземане от О.З.Г.
в размер на 1437,41 лв. по открита сметка на 18.10.2004г. Представено е и
уведомление за цесията, изходящо от двете дружества – цедент, като липсват доказателства кога същото е
сведено до знанието на ответника.
Представено е и споразумение от 28.02.2013 г., сключено
между ищеца и ответника, видно от което последният е уведомен за договора за
цесия. Т.е., следва да се приеме, че уведомление за цесията, изходящо от
цедента е достигнало до длъжника на 28.02.2013г., респ. за най-късна дата на
възникване на евентуално задължение на ответника следва да се приеме датата
15.11.2007г., на която е сключен договора за цесия. От тази дата до датата на сключване
на въпросното споразумение са изтекли повече от пет години, респ. до подписване
на споразумението вземанията по договора за кредитна карта са били погасени по
давност.
С представеното споразумение от 28.02.2013 г.
ответникът е признал писмено обстоятелството, че дължи на ищеца „неплатени суми
по договор от 18.10.2004г.“, които към датата на подписване на договора за
цесия са в размер на 1437,41 лв., като се е задължил пред цесионера да погаси
задълженията си в срок до 22.08.2013г. Според чл.4 от споразумението,
кредиторът се съгласява да опрости частично дълга, така че да извърши редукция
на 30% от паричното вземане, т.е. да остане дължима сумата 1006,19 лв., при
условие, че длъжникът направи шест ежемесечни вноски, считано от м. март 2013г.
до 22.08.2013г. Страните са се уговорили, че при неизпълнение цялата дължима
сума, предмет на споразумението, става изискуема в пълен размер.
От допуснатата СИЕ, се установява размера на претендираната
главница и размера на мораторната лихва върху същата за периода 10.08.2015г. до
10.08.2018г., скоито са идентични с посочените в исковата молба.
С оглед така установеното, съдът намира за
основателни възраженията на ответника, че процесните вземания са погасени по
давност.
Според чл.116, б.“а“ от ЗЗД, ако длъжникът
признае вземането, давността, която тече в негова полза се прекъсва. В случая,
признанието на ответника, съдържащо се в представеното споразумение от 28.02.2013
г., не е годно да прекъсне погасителната давност по смисъла на чл.116, б.“а“ от ЗЗД, тъй като не е направено в рамките на давностния срок. Съдебната практика в този смисъл е
непротиворечива: „За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на
давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се
отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на
фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия
състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав
към момента на признаването.“ - Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д.
№ 194/2010 г., II т. о., ТК.
Представеното споразумение не е и новация по
смисъла на чл.107 от ЗЗД. В практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК, са
дадени разяснения относно приложението на разпоредбата на чл.107 от ЗЗД в
случаите на постигнати споразумения за изменения на договори за лизинг и на
договори за кредит относно размера на дължимите погасителни вноски и лихви.
Според решение №
130/24.03.09 г. по т. д. № 650/08 г. на ВКС, II т. о., за да е
релевантна волята у съконтрахентите за подновяване на едно задължение по смисъла
на чл. 107 ЗЗД,
следва същата да е изразена изрично и недвусмислено, а не да се извежда по
тълкувателен път. Принципното разрешение в практиката на ВКС (решение №
138/22.08.13 г. по т. д. № 27/12 г. на II т. о.; решение №
210/22.12.14 г. по т. д. № 4090/13 г. на I т. о.; решение №
110/17.07.15 г. по т. д. № 1568/14 г. на I т. о.; решение №
136/06.11.15 г. по т. д. № 2483/14 г. на II т. о.; решение №
175/25.02.16 г. по т. д. № 2602/14 г. на II т. о.; решение №
225/03.08.16 г. по т. д. № 3696/14 г. на I т. о.; решение № 118/08.06.16 г. по
т. д. № 729/15 г. на I т. о.) е, че: „Отсрочването, разсрочването или друго
преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия
размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за
погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на
ново задължение, различно по основание или предмет, не представлява обективна
новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД.“. Т.е.
за да е налице обективната новация, трябва да е налице нов елемент, който да се
отнася до предмета на задължението - длъжникът поема по споразумение с
кредитора дълг с нов предмет или на ново основание в замяна на старото
задължение. В конкретния случай такава обективна новация не е налице. Не е
налице и субективна новация, която би погасила старото задължение с възникване
на ново, при замяна на първоначалния кредитор с нов.
Исковите претенции, по аргумент от чл.422, ал.1
от ГПК, са предявени на 13.08.2018 г.
/дата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК/, когато спират да текат
давностните срокове, на основание чл.116, б.“б“ от ЗЗД. При това положение,
възражението за давност се явява основателно както за главното вземане, така и
за акцесорната претенция за лихва.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Делта кредит“
АДСИЦ, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Христофор Колумб“ № 43, срещу О.З.Г., с ЕГН **********,***, искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за
признаване за установено, че съществуват паричните вземания, за които е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 603/ 2018г.
по описа на РС – Свиленград, а именно: сумата 592,17 лв. - главница,
представляваща непогасено задължение по споразумение за признаване и
разсрочване на задължение по договор за издаване и използване на кредитна карта
EUROLINE от
18.10.2004 г., сключен между длъжника и „Българска пощенска банка“ АД (с ново
наименование „Юробанк България“ АД), с ЕИК: *********, цедирано на „Алфа
Кредит“ АДСИЦ (с ново наименование “Делта Кредит” АДСИЦ), с ЕИК: *********,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда - 13.08.2018 г. до окончателно изплащане на задължението,
сумата 180,52 лв. – обезщетение за забава, начислено върху главницата за
периода 10.08.2015г. – 10.08.2018г. вкл.
Решението може да бъде обжалвано пред ОС –
Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.