№ 66
гр. Варна, 11.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Росица Сл. Станчева
Ирена Н. Петкова
при участието на секретаря Юлия П. Калчева
като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20243000500495 по описа за 2024 година
за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по въззивна
жалба на Община Варна, чрез процесуалния й представител – юрисконсулт А.
А., против решение № 773/09.07.2024г. на ОС – Варна, постановено по гр.д. №
2286/2023г., с което по предявения от К. Р. К., ЕГН ********** срещу Община
Варна иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК е прието в отношенията
между страните, че К. Р. К. е собственик на 1/2 идеална част от реална част с
площ от 2 473 кв.м. от ПИ с идентификатор № 10135.3511.1591 по КККР,
одобрени със Заповед № РД - 18- 64/16.05.2008г. на Изпълнителния директор
на АГКК, целият с площ от 16 549 кв.м., находящ се в гр. Варна, район “Мл.”,
ж.к. ”В. IV”, която реална част е очертана с червен цвят на комбинирана скица
на вещото лице инж. Ст. К. /л. 352 от гр.д. № 15089/2019г. на ВРС/,
приподписана от съда като неразделна част от съдебния акт, на основание
давностно владение, осъществено в периода от 1978г. до деня, предхождащ
подаване на исковата молба - 24.09.2019г. /вкл./, чрез присъединяване
владението на праводателите си - Р. С. в периода от 1967г. до смъртта му през
*г. и В. Р. Н., осъществено в периода от 10.09.1941г. до смъртта му, починал на
*г., на осн. чл. 124, ал. 1 ГПК и е отхвърлен предявеният като насрещен от
Община Варна против К. Р. К. иск с правно основание чл.108 ЗС за приемане
за установено, че Община Варна е собственик на същата 1/2 ид.ч. от
процесната реална част от ПИ с идентификатор № 10135.3511.1591 на
основание § 42 от ПЗР на ЗОбС и за осъждане на ответника да предаде
владението върху нея.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното
решение, основани на доводи за неправилна преценка на доказателствения
1
материал и направата на изводи в противоречие с материалния закон. Твърди
се, че от приетото заключение на СТЕ и останалия доказателствен материал не
се установява идентичност между сочения от ищеца недвижим имот по КНА
№ 7/1990г. и процесната реална част, поради което и неправилно съдът е
приел, че материалната доказателствена сила на този нот. акт относно
удостовереното право на собственост не е опровергана, респ., че ищецът е
доказал претендираното право на собственост като придобито на оригинерно
основание – придобивна давност. Твърди се също така, че съдът не е отчел и
обсъдил съществуващите законови пречки за придобиване на процесния имот
по давностно владение, произтичащи от това, че част от имот със стар пл.№ 40
попада в горска територия и съставлява публична държавна собственост,
както и предвид действието във времето на разпоредбата на чл.181, ал.3 ЗТСУ
/отм./.
Отправеното до настоящата инстанция искане е за отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което предявеният
срещу Община Варна иск за собственост да бъде отхвърлен, а насрещният й
иск по чл.108 ЗС да бъде уважен.
Ищецът К. Р. К. е починал на *г., след подаване на въззивната жалба и
получаване на препис от нея. С оглед на това с определение на
първостепенния съд и на основание чл.227 ГПК са конституирани
правоприемниците му – Т. С. К., Р. К. К. и В. К. К.. Същите, чрез
упълномощен процесуален представител са потвърдили подаденият от адв.Р.
на 05.09.2024г. отговор от името на вече починалия им наследодател,
оспорвайки въззивната жалба.
В о.с.з чрез процесуални представители въззивната жалба, съответно
отговорът се поддържат.
За да се произнесе по спора съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК,
въз основа на ангажираните по делото доказателства и приложимия
закон, настоящият състав на АпС – Варна съобрази следното:
Исковото производство първоначално е било образувано пред РС –
Варна, чието решение е обезсилено като постановено от родово
некомпетентен съд и задържано за разглеждане от ОС – Варна, който е
постановил оспореното пред настоящата инстанция решение. Предмет на
същото са предявения от К. Р. К. против Община Варна положителен
установителен иск за собственост относно ½ ид.ч. от реална част от ПИ
10135.3511.1591 по КККР на гр. Варна и насрещен иск на ответната страна с
правно основание чл.108 ЗС за ревандикация на същия недвижим имот.
Изложените в исковата молба и уточнени по реда на чл.129 ГПК
фактически твърдения са, че К. К. е собственик на ½ ид.ч. от недвижим имот,
находящ се в гр.Варна, ж.к. „В.“ и представляващ дворно място с площ от
2 200 кв.м. по КНА № 7, том V, д. № 1746/13.04.1990г. Правото си на
собственост основава на осъществявано от него, майка му и неговата сестра
давностно владение в периода от 1978г. до датата на издаване на цитирания
КНА, с който същите са признати за собственици на основание давност и
наследяване, което владение продължава и след това до настоящия момент,
ведно с присъединяване владението на неговите наследодатели – баща му Р.
С., осъществявано в периода от 1967г. до смъртта му през *г. и на неговия
праводател В. Р. Н., установил владението си въз основа на договор от
10.09.1941г., продължило до смъртта му на *г. Посочено е, че към настоящия
2
момент майка му Р. С. и сестра му Р. К. са починали, поради което и описаният
в КНА имот се владее и притежава при квоти 1/2 ид.ч. от него и останалата ½
ид.ч. от наследниците на неговата сестра. Съгласно действащата КК на
гр.Варна притежаваният от тях имот е заснет като част от ПИ с
идентификатор 10135.3511.490, за който ответната Община Варна е съставила
Акт за частна общинска собственост № 7066/13.08.2012г. Същата оспорва
претендираното от него право на собственост, израз на което е било
депозираното от нея възражение срещу искането му за попълване на имота в
КК. Твърди, че владения от него и съсобствениците му имот никога не е бил
отнеман или отчуждаван, поради което и Община Варна не се легитимира
като негов собственик, а съставения АЧОС не удостоверява надлежно
възникнали нейни права. С оглед на това е предявил и иска си за признаване,
че той е собственик на 1/2 ид.ч. от реалната част от ПИ 10135.3511.490, която
реална част е съответна на описания в КНА имот, на основание
осъществявано давностно владение в периода от 1978г. до предявяване на
иска, с присъединяване владението на праводателите му Р. С. и В. Н., и
графично индивидуализирана на приложена към молба от 24.07.2020г. скица.
Предвид настъпило в хода на процеса изменение на КК и променения
идентификатор на ПИ – нов 10135.3511.1519, както и установената от СТЕ
площ от процесния имот, попадащ в ПИ 10135.3511.1519, исковата претенция
е уточнена от процесуалния му представител в проведеното по гр.д. №
15089/2019г. с.з. от 14.12.2021г. и съобразно което уточнение е постановеното
решение на ОС – Варна.
Относно заявената претенция срещу Държавата за частта, попадаща в
друг имот, извън процесния ПИ 10135.3511.1519, производството е
прекратено с влязло в сила определение от 08.01.2024г.
С подадения писмен отговор по чл.131 ГПК Община Варна е оспорила
предявения срещу нея иск с възражения за неговата неоснователност. Твърди,
че ПИ 10135.3511.490, сега ПИ 10135.3511.1519, в т.ч. и процесната реална
част е частна общинска собственост на основание § 42 от ПЗР на ЗОбС. В тази
връзка се навеждат твърдения, че съгласно одобрения със Заповед №
106/18.12.1986г. на Председателя на ИК на ОбНС – Варна кадастрален и
застроително-регулационен план, изменен със Заповед № 24/03.04.1989г.
имотът попада в територия, отредена за училище. Към дата на приемане на §
42 ПЗР на ЗОбС имотът е имал статут на държавна собственост на основание
чл.6, ал.1 ЗС /отм./, тъй като не е принадлежал на друго лице, поради което и с
оглед отреждането му за обществено мероприятие е станал собственост на
общината. Наведени са и възражения, че през претендирания от ищеца период
на давностно владение са съществували законови забрани за придобиването по
давност, поради което и към датата на предявяване на иска фактическият
състав на чл.79 ЗС не е осъществен. Не се оспорва твърдението, че към
предявяване на иска процесната реална част се владее от К. К. и наследниците
на неговата сестра. Поради това и на основание заявените права на
собственост е предявен насрещен иск за установяване, че Община Варна е
собственик на претендираната от ищеца ½ ид.ч. от процесната реална част и
осъждане на същия да й предаде владението, на основание чл.108 ЗС.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Между страните не е налице спор, а това е установено и от
ангажираните по делото доказателства, че с нотариален акт № 7, том V, д. №
3
1746/1990г. К. Р. К., Р. С. и Р. Р. К., в качеството им на наследници на Р. К. С. са
признати по реда на чл.483 ГПК /отм./ за собственици по давностно владение
и наследство на недвижим имот, съставляващ дворно място от 2 200 кв.м.,
находящо се в гр.Варна, ж.к. „В.“, съставляващо дворище пл.№ 40-41 по плана
на ж.к. „В. ІV“, ведно с изградената в него жилищна сграда, при граници на
дворното място: път, блок на ДЗС и В. Ст. Ст..
Р. С. е починала на *г. и е оставила за наследници сина си – ищеца К. К.
и децата на починалата преди нея дъщеря Р. Р. К. – Д. В. и Я. В..
Установено е по делото също така, че наследодателят Р. К. С. е бил един
от наследниците на В. Р. Н., починал на *г. /удостоверение на л.138 от гр.д. №
15089/2019г./ и който с нот.акт № 44, том V, рег. № 3492, д. № 924/1941г. е
закупил лозе – хавра с площ от 7 дка, находяща се във В. л., местност Пл., с
граници по нот.акт от 1918 Л. А., наследници на М. А., а съгласно
удостоверение на Варненско общинско управление № 31/09.09.1941г. – път, Р.,
дере, П. Р. и Ф. Г..
С Акт за частна общинска собственост № 7066/13.08.2012г. е актуван
като собственост на Община Варна ПИ с идентификатор 10135.3511.490,
находящ се в гр.Варна, ж.к. „В.“ № 83, с площ от 18 264 кв.м. Като основание
за правото на собственост е посочена единствено разпоредбата на чл.2, ал.1,
т.7 ЗОбС. Няма вписвания за предходно съставени актове.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на СТЕ се
установява, че след предявяване на иска е налице изменение в КК като ПИ
10135.3511.490 е с нов идентификатор, а именно 10135.3511.1591 и променена
югозападна граница, която промяна не засяга процесната реална част.
Описаният в КНА № 7/1990г. имот като дворище с пл. № 40 - 41 включва
части от имоти с пл. № 40 и пл. № 41 по КП от 1986г., като в разписния лист
към този план първоначално имот № 40 е записан двор без собственик, а имот
№ 41 – двор със собственик В.Р.Н., като след издаването на КНА от 1990г.
като собственици за двата имота са вписани К. К., Р. К. и Р. С.. Вещото лице е
посочило, че по предходен КП от 1983г. имот с пл. № 40 попада в територия с
условен знак за широколистна гора и не е нанесен самостоятелен имот, който
да му съответства, отразен е имот с № 1289а с площ от 2 090 кв.м. - овощна
градина и записан собственик по разписния лист към този план В. Н., който
имот частично съответства на имот с пл. № 41 по КП от 1986г. /припокриват
се с площ от 1 370 кв.м./. ПИ 40 и ПИ 41 са разположени терасовидно един
спрямо друг, източните им граници са незатворени – граничат с дере, площта
им, измерена графично на ПИ 40 е 1 240 кв.м., а на ПИ 41 – 2 000 кв.м., или
общо 3 240 кв.м., приблизително колкото посочена и в приетата по делото
скица № 526/22.07.1991г.
Съгласно заключението от имот с пл. № 1289а по КП от 1983г. в
сегашния ПИ 10135.3511.1591 попадат 1 670 кв.м., а имоти с пл. № 40 и пл.№
41 по КП от 1986г. попадат в ПИ 10135.3511.1591 съответно с площ от 473
кв.м. и 2 000 кв.м. /графично обозначени на комбинираната скица –
приложение № 6/.
От коментираното заключение се установява още, че първият действащ
за процесната територия ЗРП е от 1986г., одобрен със Заповед №
106/18.12.1986г., изменен със Заповед № 24/03.04.1989г. и съгласно който план
имот с пл. № 41 попада с цялата си площ, а имот с пл.№ 40 с площ от 473
кв.м., в територия, отредена „за училище“ и същите не са засегнати от
4
предвиждания за улична регулация. Останалата част от имот пл.№ 40 е извън
строителните граници. Това е и действащият към момента регулационен план,
но същият не е приложен.
В.л. не е установило провеждани отчуждителни процедури за тези два
имота, а и такива твърдения не са наведени от Община Варна. Наред с това по
делото е представена служебна бележка от 1991г., изходяща от ответната
страна, съгласно която няма вписвания за извършено одържавяване на имота.
Към момента на огледа експертът е констатирал, че имотите са оградени
общо, с частична масивна ограда на ПИ 10135.2511.624, паянтова телена
ограда на бетонни колове, метални пана на места и паянтова ограда от плет и
бодлива тел в останалата им част.
Предвид предявения насрещен иск е налице признание от Община
Варна, че към датата предявяването му процесната реална част от ПИ
10135.2511.1591 се владее от починалия в хода на процеса ищец К. К. и
наследниците на неговата сестра Р. К..
Така приетото за установено от фактическа страна обуславя и следните
правни изводи:
Съгласно дадените в ТР № 11/2012г. на ОСГК на ВКС разрешения
констативните нотариални актове като издадени в специално уредено от
закона производство официални документи легитимират посочените в тях
лица като собственици, без да имат обвързваща материална доказателствена
сила относно извода на нотариуса за удостовереното право на собственост. По
тази причина се приема, че когато признатото с него право се оспорва
тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира
приложение редът на чл.193 ГПК. Т.е. оспорващият, следва да установи
наличието на свои права или обстоятелства, които изключват/опровергават
фактите, обуславящи посоченото в КНА придобивно основание, респ. че
признатото с акта право се е погасило или отчуждено. Само когато и двете
страни по спора се легитимират с нотариални актове, противопоставяйки
самостоятелни взаимно изключващи се права върху един и същ имот, то
разпределението на доказателствената тежест е съобразно разпоредбата на
чл.154 ГПК – всяка от тях е длъжна да докаже правата си.
В тази връзка съдът отчита, че легитимиращо действие в качеството на
официален документ имат и съставените актове за общинска собственост.
Същите обаче само констатират, но не пораждат права на собственост. Затова,
когато в тях не е посочено фактическото основание /конкретните факти за
възникване на правото на собственост/, каквато хипотеза е налице в
настоящия случай, те не се ползват с обвързваща материална доказателствена
сила относно удостовереното право на собственост. С оглед на това и за
разлика от КНА при неговото оспорване в тежест на общината е да установи
от кога и на какво основание имотът е станал общинска собственост.
В контекста на така изложеното съдът отчита, че предприетото от
Община Варна оспорване на претендиранотото от ищеца право на собственост
се основава на заявените от нея права на собственост и наличието на
законови пречки за придобиването на имота по давност.
Съвкупният анализ на обсъдените по-горе доказателства сочи на извод,
че описаният в КНА № 7/1990г. недвижим имот е част от притежавания от В.
Р. Н. имот от 1941г. /съвпадение на местност и вписване по РЛ от 1983г./, която
реална част след неговата смърт е владяна само от един от наследниците му –
5
Р. С., а след смъртта му от неговите наследници, сред които е ищецът К. К.
/предприетите действия по снабдяване с КНА, деклариране на имота,
исканията за изменение на ЗРП и за попълване на имота в КК, неоспорената
осъществявана фактическа власт към момента/. Поради това и неоснователен
е доводът на Община Варна, че имотът е бил държавна собственост на
основание чл.6, ал.1 ЗС /отм./.
Този имот /процесната реална част/ не е бил отнеман или отчуждаван, в
т.ч. и за предвиденото по ЗРП мероприятие.
Следователно фактическият състав на § 42 ПРЗ на ЗОбС, на която
разпоредба Общината основава претендираното от нея право на собственост
не е осъществен. Необходимо условие, за да премине имотът в собственост на
общината по силата на този норма, е към датата на приемането й освен
отреждането за обществено мероприятие, същият да е държавна собственост.
Именно поради обстоятелството, че имотът не е бил държавна, респ. не
е станал общинска собственост, по отношение на него не намира приложение
и ограничението на чл.86 ЗС за придобиването му по давност, съответно
действалият мораториум по §1 на ЗИДЗС.
Не са налице и пречките по см. на чл.29 вр. чл.15 ЗСГ /отм./.
Ирелевантно е поддържаното във въззивната жалба възражение досежно
придобиването по давност на частта от имот със стар пл.№ 40, която попада в
горска територия – публична държавна собственост, доколкото тази част не е
предмет на исковата претенция, предмет на настоящия спор.
Неотносими са и доводите, основани на разпоредбата на чл.181, ал.3
ЗТСУ, тъй като от СТЕ се установява, че по действащия план за територията
/имота/, в която е процесната част, няма проектирана дворищна и улична
регулация.
Следователно легитимиращото действие на КНА № 7/1990г. не е
опровергано. Владението върху описания в него имот е продължило и след
неговото издаване до предявяване на иска, поради което и настоящият състав
приема, че ищецът К. Р. К. е доказал правото си на собственост върху
процесната ½ ид. ид.ч. от реална част от ПИ 10135.2511.1591 на заявеното от
него придобивно основание – осъществявано давностно владение,
продължило в изискуемия се от закона 10-годишен давностен срок, поради
което и предявеният от него иск е основателен.
Така доказаното право на собственост изключва претендираното такова
по насрещния ревандикационен иск, предявен от Община Варна, което
обуславя извода за неговата неоснователност.
С оглед съвпадането на изводите относно изхода от спора с
постановения от първостепенния съд резултат обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
Въззиваемите не са претендирали разноски за настоящата инстанция.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 773/09.07.2024г. на ОС – Варна,
постановено по гр.д. № 2286/2023г.
6
Решението подлежи на обжалване, при условията на чл.280 ГПК с
касационна жалба пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7