Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 11.03.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно
заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 7656 по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 35728 от 10.02.2019 г., постановено по
гр. дело № 51716/2018 г., Софийският районен съд, I ГО, 27-ми състав, е уважил предявения
по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.М К.“ ЕООД срещу „Б.Т.К.“ ЕАД иск по чл. 55,
ал. 1 във вр. с чл. 99, ал. 1 от ЗЗД за признаване за
установено по отношение ответника, че дължи на ищеца сумата от 4 (четири) лева,
представляваща недължимо платена на 04.07.2017 г. цена по фактура № **********
от 08.06.2017 г., начислена за услуга: SMS услуги с добавена стойност към номер 12301 – 30 бр. и към номер 15351 –
10 бр., за мобилен телефон с № **********, прехвърлено от цедента
Р.Д.Д. на цесионера „Т.М К.“
ЕООД, по силата на Договор за цесия от 22.08.2017 г., за което вземане е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 29.01.2018
г. по ч.гр.дело № 66179/2017 г. на СРС, I ГО, 27-ми състав.
С решението е обезсилена заповедта за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК от 29.01.2018 г. в частта, с която „Б.Т.К.“
ЕАД е осъдено да заплати на „Т.М К.“ ЕООД обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата от 4 лева, считано от 11.09.2012 г. до
окончателното изплащане на вземането, като производството по делото в тази част
е прекратено.
С решението, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
ответникът е осъден да заплати на ищеца, сумата от 325 лева – разноски в
заповедното производство и сумата от 325 лева – разноски в исковото
производство.
В законоустановения срок
срещу решението, в частта, с която искът е уважен, е постъпила въззивна жалба от „Б.Т.К.“ ЕАД, в която се правят
оплаквания, че решението е недопустимо, евентуално неправилно. Излага, че решението
е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, в която не е
посочена банкова сметка ***. 127, ал. 4 от ГПК, освен това районният съд не е
спазил изискването на чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК относно съдържанието на
решението. По същество излага, че потребителят е заявил исканата услуга, в
изпълнение на която заявка е получил 16 бр. кратки съобщения с установено съдържание,
без да заяви отказ от платената услуга, ето защо получените суми не подлежат на
връщане. Твърди, че нормите на Закона за защита на потребителите не важат, тъй
като ищецът е търговско дружество, което няма качеството на потребител. Излага,
че дори да се приложи 47 от ЗЗП, услугата е доставена и връщане на платеното не
се дължи. Моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с
което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски. Представя списък
по чл. 80 от ГПК. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна.
В срока за отговор на въззивната
жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв не е постъпил от въззиваемата
страна. В открито съдебно заседание, проведено на 11.02.2021 г., по делото е
постъпила молба, в която се изразява становище по същество на спора и се
претендират разноски, но същата е депозирана от „И.-2002“ ЕООД, което
дружество не е страна в производството.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. Постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съда, от законен състав, в писмена форма и е подписано от съдията. Възражението
на въззивника, че съдът се е произнесъл по нередовна
искова молба е неоснователно. Липсата на посочване на банкова сметка ***щожно, нито недопустимо. Изискването в исковата молба, с
която е предявен иск за парично вземане, да се посочи банкова сметка ***ГПК, обн в ДВ бр.86/2017 г., чрез добавяне на нова алинея 4 към чл.
127 от ГПК. Изменението на чл. 127 от ГПК не е съпътствано от изменение на
разпоредбата на чл. 128, ал. 2 от ГПК, в която като основание за провеждане на
производство по отстраняване на нередовности на исковата
молба е посочено само несъответствието на молбата с изискванията за редовност,
визирани в чл. 127, ал. 1 от ГПК. При отсъствие на изрично препращане в чл. 127,
ал. 2 от ГПК към чл. 127, ал. 4 от ГПК пропускът на ищеца да посочи банкова
сметка ***ифицира като нередовност на исковата молба,
чието неотстраняване би обусловило връщане на молбата или недопустимост на
постановеното по нея съдебно решение. Поради изложеното, приложението на разпоредбата
на чл. 127, ал. 4 от ГПК не може да обоснове недопустимост на обжалваното
решение (така и Определение № 650/19.11.2018 г. по дело № 1256/2018 на II ТО
на ВКС).
Настоящият съдебен състав
счита, че разгледано по същество решението е правилно. Правните изводи на първоинстанционния съд са обосновани, почиват на вярна и
точна интерпретация на фактите, установени по делото и са постановени при правилно
приложен материален закон, поради което въззивният
съд споделя мотивите му, като на осн. чл. 272 ГПК препраща
към тях и в допълнение намира следното:
Правилно първоинстанционният
съд е приел, че е
предявен иск с правно основание чл. 422, във вр. с
чл. 415 от ГПК за установяване съществуване на вземане, за което е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, с правопораждащ
юридически факт неоснователно обогатяване, което вземане впоследствие е цедирано на трето лице.
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал.
1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед неосъществено или
отпаднало основание, е длъжен да го върне. Основателността на предявения иск е
поставена в зависимост от това по делото да се установи, че исковата сума е
платена от ищеца или в конкретния случай от цедента,
че ответникът е получил тази сума, както и че това плащане е извършено без
правно основание.
Съобразно правилата за разпределяне
на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК,
ищецът следва пълно и главно да докаже, че неговият праводател
е извършил твърдяното плащане, както и че впоследствие му е прехвърлил правата
си срещу ответника, а ответникът - че е налице основание за получаване на
сумата.
В настоящия случай, тъй като
вземането произтича от договор, сключен с потребител, характерът на вземането и
приложимите към него материалноправни норми, в това
число тези, относими към нищожността на договора, от
който произтича прехвърленото вземане, не могат да се променят по силата на
извършената цесия. Поради тази причина възражението на въззивника,
че първата съдебна инстанция погрешно е приложила Закона за защита на потребителите,
е неоснователно.
Настоящият въззивен
съдебен състав споделя извода на районния съд, че в процесния
случай ответникът не е провел пълно и главно доказване на твърденията си за
валидно сключен договор за предоставяне на SMS услуги с добавена стойност от
разстояние. Това е така, защото както правилно е посочил и първоинстанционният
съд, в разглежданата хипотеза Р.Д.Д. е имал
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР от ЗЗП. Предвид вида на
процесния договор, който е такъв от разстояние за
далекосъобщителни услуги, приложение намира разпоредбата на чл. 47 от ЗЗП.
Съгласно последната, преди потребителят да бъде обвързан от договор от
разстояние или от договор извън търговския обект, или от подобно предложение за
сключване на договор, търговецът е длъжен да му предостави по ясен и разбираем
начин информацията, подробно очертана в точки от 1 до 20 на същия член. От
приетите по делото писмени доказателства не се установява ответникът да е
изпълнил задължението си за предоставяне на информация на потребителя в
съответствие с разпоредбата на чл. 47 от ЗЗП относно условията на процесния договор за SMS услуги с добавена стойност.
Коментираното обстоятелство не се установява и от представените от ответника по
делото „правила за SMS игри“,
доколкото липсват данни потребителят да е бил информиран за тяхното публикуване
на интернет страницата на ответника към сключване на договора.
Ето защо, като правилно е приел и първоинстанционният съд, при липса на доказване на факта,
че страните са били валидно обвързани от договорно правоотношение, тъй като не
се установява процесните услуги да са били валидно
поискани от потребителя и доставчикът да има правото да получи плащането за тях,
по начин, покриващ стандарта на чл. 154, ал. 1 от ГПК, платената сума подлежи
на връщане. Тъй като обстоятелствата, че вземането по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД е валидно прехвърлено по реда на чл.
99, ал. 1 от ЗЗД, както и че цесията е
съобщена на длъжника, се установяват от приетите по делото доказателства,
правилно предявеният от цесионера иск е бил
уважен.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въззивната жалба е неоснователна, поради което решението е
правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
Решението не е обжалвано по реда на Глава Двадесет и
първа от ГПК, в частта, с която производството по делото е прекратено, поради
което е влязло в сила.
По разноските:
При този изход на спора,
разноски на въззивника не се дължат.
На въззиваемото
дружество разноски не следва да се присъждат, тъй като искането за въззивната инстанция е направено от лице, което не е страна
в настоящото производство – „И.-2002“ ЕООД, ЕИК *******. Въззиваем
по делото и страна в първоинстанционното производство
е „Т.М. К.“ ЕООД, ЕИК*******, което е самостоятелен
правен субект, различен от този, подал молбата по делото.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 35728 от 10.02.2019 г., постановено по гр.
дело № 51716/2018 г., на Софийския районен съд, I ГО, 27-ми състав, в частта, с
която предявеният по реда на чл. 422 от ГПК, установителен
иск по чл. 55, ал. 1, във вр. с чл. 99, ал. 1 от ЗЗД за
сумата от 4 лева, начислена за SMS услуги с
добавена стойност, по фактура № ********** от 08.06.2017 г., е уважен.
Решението не е обжалвано в частта, с която
производството по делото е прекратено.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.