Решение по дело №383/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по чл. 145 и сл. от АПК вр.чл. 118, ал. 3 от КСО.

Образувано е по жалба от С. Л. В. от гр. Русе против решение № 1040-17-7 от 24.01.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, с което е отхвърлена жалбата й по административен ред и е потвърдено разпореждане № 171-00-688-7 от 17.12.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе. С разпореждането, на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по депозираното от жалбоподателката заявление вх. № 171-00-688 от 16.03.2022 г. В жалбата се развиват съображения за незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане като издадени при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в противоречие с материалноправни разпоредби от съюзното законодателство и в несъответствие с целта на закона. Конкретно жалбоподателката счита, че обжалваният акт е немотивиран и неясен, поради което било нарушено правото й на защита. За В. било неясно какво е имал предвид директорът на ТП на НОИ – Русе с твърдението, че не е осъществила „износ“ на обезщетението от Швейцария при завръщането си в България според правилата на чл. 64, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и следователно нямала право да получи обезщетение от България във връзка с изключението по буква „б“ от чл. 65 от същия регламент. Освен това, според нея, ръководителят на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Русе, съответно и директорът на ТП на НОИ – Русе не били изпълнили в цялост указанията на съда, дадени с влязлото в сила решение № 314 от 01.12.2023 г., постановено по адм. дело № 387/2023 г. по описа на АдмС – Русе, в резултат на което били постановени незаконосъобразни актове. Според нея, била заявила в срок желанието си пред швейцарските власти за прехвърляне на обезщетението й за безработица в България. От фактическа страна счита, че ответникът не е извършил необходимите действия по уточняване на статута й, издаването на формуляр U2, с оглед изплащане на дължимото й обезщетение. Не било налице виновно поведение от нейна страна, за което не следвало да носи неблагоприятни последици. В проведеното на 24.06.2025 г. открито съдебно заседание по делото В. се явява лично и се представлява от адв.-пълномощник К. Д. при АК – Русе. В хода на устните състезания по делото адв. Д. изразява позиция, че щом държава на пребиваване през периода на последна трудова заетост на В. е България, то тя имала право да заяви, че желае да получава обезщетение за безработица от институцията по пребиваване. Жалбоподателката твърди, че не била избирала Швейцария да получава обезщетението си. Заявява, че в Швейцария се регистрирала като безработно лице на 27.01.2022 г., още през м. декември 2021 г. започнала да си търси работа там. Обяснява, че в Швейцария всеки, който си търси работа има личен съветник. Тя работела там като болногледач, можела да си намери отново работа, но трябвало да изкара някакъв допълнителен курс, а нямала квартира. Заявила на съветника си, че иска да се прибера в България като той й казал, че има право да прехвърли правото си на обезщетение за безработица в България. Впоследствие обаче компетентните швейцарски власти й отказали т.н. „право на износ“ на обезщетението.

Моли съда да отмени оспореното решение и потвърденото с него разпореждане и да върне преписката на административния орган за ново произнасяне по подаденото от нея заявление, съгласно дадени от съда задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендира присъждането на направените по делото разноски, съгласно представен списък на разноските на л. 17 от делото с приложени към него писмени доказателства за реалното заплащане на договореното адвокатско възнаграждение – договор за правна защита и съдействие № 041286 (л. 18, гръб от делото).

Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ – Русе, чрез процесуалния си представител, в депозиран писмен отговор вх. № 3060 от 16.06.2025 г. по описа на съда (л. л. 12 – 14 от делото) и в хода на устните състезания по делото, изразява подробно становище за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, включително и тези по приложеното адм. дело № 387/2023 г. по описа на съда, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, инициирала настоящото съдебно производство, е депозирана от процесуално легитимирана страна - адресат на издаденото решение и потвърденото с него разпореждане, чиито права и законни интереси са засегнати от същото. Оспорването е направено в законоустановения срок – решение № 1040-17-7 от 24.01.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, е връчено лично на жалбоподателката на 07.05.2025 г., видно от ръкописно изписания текст на л. 3, гръб от преписката, а жалбата до съда е депозирана чрез административния орган вх. № 1040-17-7#1 от 20.05.2025 г., т.е. в 14-дневния преклузивен срок по чл. 118, ал. 1 от КСО, поради което следва да се приеме, че е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Разгледана по същество, жалбата се явява неоснователна.

Обжалваното решение № 1040-17-7 от 24.01.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане № 171-00-688-7 от 17.12.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Русе са издадени в рамките на установената от закона материална, степенна и териториална компетентност на тези органи – чл. 117, ал. 3 вр.ал. 1, т. 2, б. “б“ от КСО, съответно чл. 54ж, ал. 1 от КСО. Посочените разпоредби, в приложимите им части, предвиждат, че ръководителят на съответното ТП на НОИ се произнася по жалбите срещу разпорежданията за отказ за отпускане на обезщетенията за безработица с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, респ. че паричните обезщетения за безработица се отказват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на ТП на НОИ.

Спазени са изискванията за писмена форма на разглежданите административни актове. Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе е мотивирано, в съответствие с изискването на чл. 117, ал. 3, изр. първо от КСО и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, като в него са изложени фактическите основания, поради които постановеният отказ за отпускане на обезщетение за безработица е потвърден – посочени са обстоятелствата, които, според административния орган, обосновават този извод. В решението са посочени и правните основания, мотивирали го да постанови решението си – конкретни разпоредби от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съдът не констатира в хода на проведеното административно производство да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Оспореното решение е издадено на 24.01.2025 г., т.е. в едномесечния срок по чл. 117, ал. 3, изр. първо от КСО, считано от получаването на жалбата, регистрирана с вх. № 1012-17-9 от 10.01.2025 г.

Жалбоподателката С. Л. В. е подала заявление вх. № 171-00-688 от 16.03.2022 г. до директора на ТП на НОИ – Русе с искане, в качеството й на безработно лице, да й бъде отпуснато обезщетение за безработица по КСО. В същото заявление е декларирала, че е упражнявала трудова дейност в друга държава – в Швейцария, за периода от 01.01.2017 г. до 31.01.2022 г. последователно при работодателите Lorenz Reinhart и Dorit Conle.

Със заявлението жалбоподателката представила документи на немски език, доказващи трудовата й дейност в Швейцария, а именно решение от 14.03.2022 г. на Службата по икономически въпроси и заетост на кантон Цюрих, с което е отказано издаването на преносим документ ПД U2 за износ на обезщетението в България по подадено от жалбоподателката заявление от 04.03.2022 г., потвърждение на регистрацията за намиране на работа от 27.01.2022 г., издадено от Регионален център по заетостта (RAV), Цюрих, трудов договор от 01.10.2017 г. с работодателя Д. К., обобщени фишове за заплата за годините 2020 г., 2021 г. и 2022 г. до датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Същата приложила и декларация относно определяне на пребиваването й във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002. В последното заявление тя отново посочила периодите на заетост при всеки от двамата работодатели в Швейцария – от 01.01.2017 г. до 30.09.2017 г. при работодателя Lorenz Reinhart, а от 01.10.2017 г. до 31.01.2022 г. при Dorit Conle. Посочила и осигурителния си номер в тази държава, както и причината за прекратяване на последното трудово правоотношение – уволнение поради съкращаване на щата по причина, че обгрижваното от нея лице постъпило в старчески дом.

Предвид декларираните от лицето обстоятелства, за определяне на пребиваването на В. през периода на заетост в Швейцария с продължителност над 5 години, служебно била изискана информация от швейцарската компетентна институция.

На 05.01.2023 г. чрез електронната система за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС, номер на случай 2969399, бил получен структуриран електронен документ Н006, с който, ръководителят на осигуряването за безработица приел, че компетентната институция на Швейцария удостоверява, че за С. В. за периода на последна заетост Швейцария е държава на пребиваване.

Въз основа на получения документ, с разпореждане № 171-00-688-3 от 12.01.2023 г., било отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на В. на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 с мотив, че съгласно разпоредбите на Регламент (ЕО) 883/2004 НОИ и чл. 65, § 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 българската институция не била компетентна да предостави парично обезщетение за безработица по българското законодателство, тъй като пребиваването на лицето по смисъла на европейските регламенти в областта на социалната сигурност било в държавата по последна заетост — Швейцария. Това обстоятелство било потвърдено с получения документ Н006, издаден от компетентната институция на Швейцария. В него се съобщавало, че В. е пребивавала в Швейцария за периодите на осигурена заетост.

С. В. оспорила по административен ред така постановеното разпореждане по реда на чл. 117, ал. 3 от КСО.

С решение № 1040-17-54 от 05.06.2023 г. директорът на ТП на НОИ - Русе потвърждава разпореждане № 171-00-688-3 от 12.01.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Русе.

Решението на горестоящия орган било обжалвано по съдебен ред, пред АдмС – Русе, по повод на което било образувано адм. дело № 387/2023 г. по описа на съда.

С решение № 314 от 01.12.2023 г. на АдмС - Русе е отменено решение № 1040-17-54 от 05.06.2023 г., издадено от директора на ТП на НОИ — Русе и потвърденото с него разпореждане № 171-00-688-3 от 12.01.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Русе, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по депозираното от жалбоподателката заявление вх. № 171-00-688 от 16.03.2022 г. като е изпратена преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Русе за ново разглеждане и произнасяне по заявление вх. № 171-00-688 от 16.03.2022 г., подадено от С. В., при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на решението.

С влязлото в сила решение № 314 от 01.12.2023 г., постановено по адм. дело № 387/2023 г. по описа на АдмС – Русе, е решен въпросът относно приложимостта на нормите на чл. 65, § 2 и § 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 спрямо жалбоподателката.

Посочено е, че през процесния период на осигурена заетост в Швейцария държава на пребиваване за В., според критериите, примерно посочени в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, подробно разгледани и обсъдени от съда в мотивите на съдебния акт, се явява България. Съдът е приел в заключение, че въз основа на цялостната оценка на разгледаните от него факти и обстоятелства, в тяхната взаимна връзка, се следва изводът, че през процесния период на последна осигурена заетост на жалбоподателката в Конфедерация Швейцария, нейният център на жизнени интереси е продължил да бъде в Република България, където тя продължила да пребивава по смисъла на чл. 1, б. “й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Поради това спрямо нея се явяват приложими нормите на чл. 65, § 2 и § 5 от същия регламент.

С оглед последния формиран от съда правен извод е и даденото първо указание, а именно при новото разглеждане на депозираното от жалбоподателката заявление ръководителят на осигуряването за безработица следва да съобрази, че съгласно чл. 65, § 5, б. “а“ вр. § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, дължимото на жалбоподателката обезщетение следва да бъде определено в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, т.е. в съответствие с българското законодателство, както ако спрямо нея то се е прилагало и по време на последната й дейност през процесния период като заето лице в Швейцария. Така определеното обезщетение следва да бъде предоставено от институцията по пребиваване - от българския Национален осигурителен институт.

Предвид изявление на процесуалния представител на жалбоподателката, съдът намира за необходимо да посочи изрично, че с оглед гореизложеното, по настоящото дело въпросът коя държава се явява държава на пребиваване през процесния период на последна осигурена заетост на жалбоподателката в Конфедерация Швейцария не е спорен. Този въпрос, както вече беше посочено, е решен с влязлото в сила решение по адм. дело № 387/2023 г. по описа на АдмС – Русе.

В мотивите на решението по адм. дело № 387/2023 г. по описа на АдмС – Русе, съдът е дал още указания, при новото разглеждане и произнасяне по заявлението на жалбоподателката, ръководителят на осигуряването по безработица в ТП на НОИ – Русе да съобрази и нормата на чл. 65, § 5, б. “б“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, чиято цел е да се предотврати неоснователното кумулиране (съвпадане) на обезщетения за безработица, дължими от компетентните органи на съответните държави за един и същ период. Според цитираната разпоредба работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен (т.е. в случая за сметка на швейцарските власти) при завръщането си в държавата-членка по пребиваване (т.е. в Република България) първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода, през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.

Във връзка с горното съдът е дал указания за събиране на допълнителни писмени доказателства, с оглед изясняване на посочените релевантни за правния спор факти, отнесени към приложимите разпоредби на европейското законодателство.

За целта, според съда, ръководителят на осигуряването за безработица следва да направи запитване до швейцарските власти чрез иницииране на електронен обмен на информация дали на жалбоподателката са изплащани или предстои да бъдат изплащани обезщетения за безработица според швейцарското законодателство, което се явява приложимото за периода на последна осигурена заетост; както и да поиска информация относно точния предмет на дело № AL.2022.00288, образувано пред Съда за социално осигуряване на кантон Цюрих (Sozialversicherungsgericht des Kantons Zürich) по жалба на жалбоподателката срещу решението на Каса за осигуряване срещу безработица „Уния“, както и относно неговия ход, ако същото все още не е приключило, респ. какво е решението по същото, ако тези власти разполагат с посочената информация.

Съдът е посочил и какви биха били последиците в зависимост от различните варианти установявания след събиране на съответните писмени доказателства:

• в случай че в резултат на уважаване на жалбата на жалбоподателката от страна на швейцарския съд, същата придобие право на износ в България на признатото в Швейцария, при условията на чл. 64 от Регламент (ЕО) № 883/2004, право на обезщетение за безработица, то административният орган следва да действа в съответствие с чл. 65, § 5, б. “б“ от Регламент (ЕО) № 883/2004;
• в случай че правото на обезщетение за безработица на жалбоподателката по чл. 64 от Регламент (ЕО) № 883/2004 бъде отречено от швейцарските власти, то тогава органът следва да изясни какви са причините за това и по-конкретно дали изгубването на това право се дължи на виновното поведение на жалбоподателката. Съдът е посочил, че ако такова виновно поведение, довело до загубване на правото, не е налице, то в съответствие с чл. 65, § 5, б. “а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 жалбоподателката следва да получи обезщетение за безработица от институцията по пребиваване – от НОИ, за целия период, за който това би било допустимо съгласно българското законодателство.

Съобразявайки дадените в съдебното решение указания, ръководителят на осигуряването за безработица с разпореждане № 171-688-5 от 06.12.2023 г. е спрял производството по отпускане на обезщетение за безработица образувано по заявление № 171-00-688 от 16.03.2022 г., подадено от С. В. (л. 65 от преписката).

До В. е изпратено писмо изх. № 1040-17-54#8 от 06.12.2023 г. с искане да бъде представено доказателство за образувано съдебно производство пред Съда за социално осигуряване на кантон Цюрих, хода на делото, респективно решението на швейцарския съд и датата на влизането му в сила. Писмото е получено лично от В. на 08.12.2023 г. (л. 67 и л. 67, гръб от преписката).

На 01.11.2024 г. В. е депозирала в ТП на НОИ - Русе молба с искане да й бъде изплатено обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО (л. л. 21 – 23 от преписката). Към нея е приложила следните писмени доказателства:

• оригинал и превод на съдебно решение от 30.06.2023 г. по дело № AL2022.00288 (л. л. 47 – 60 от преписката) и оригинал (л. л. 15 – 18 от преписката) на съдебно решение от 14.06.2024 г. по дело № AL2022.00288 (служебно преведено на л. 19 и л. 20 от преписката):

Влязлото в сила решение от 30.06.2023 г. по дело № AL2022.00288 на Съда за социално осигуряване на кантон Цюрих (Sozialversicherungsgericht des Kantons Zürich) на л. л. 47 – 54 от преписката, което е и цитирано по адм. дело № 387/2023 г. по описа на АдмС – Русе, като жалбата срещу това решение е приета за необоснована и недопустима от горестояща инстанция на швейцарския съд (л. 19 и л. 20 от преписката), всъщност потвърждава само правния извод, направен и от съда по адм. дело № 387/23 г., че държава по пребиваване през периода на последна трудова заетост на жалбоподателката в Швейцария е България (вж. л. 54 от преписката – „ … т. 3.4 от решението „ … В обобщение може да се констатира, че предвид обстоятелствата преобладава вероятността местоживеенето, респективно центърът на живота на тъжителката да се намира, респективно да се е намирал в България и евентуални връзки с Швейцария да са се били единствено на основата на трудовите отношения. Следователно местожителството на тъжителката по време на нейната дейност в Швейцария се е намирало в България. Но тъй като не се е прибирала там поне един път седмично, тя трябва да бъде класифицирана като неистинска Grenzgrängerin. …“).

В съдебното решение от 14.06.2024 г. (л. 19 и л. 20 от преписката), с което е отхвърлена жалбата на В. срещу решението от 30.06.2023 г. по дело № AL2022.00288 на Съда за социално осигуряване на кантон Цюрих (Sozialversicherungsgericht des Kantons Zürich), се потвърждава извода, че тя има качеството на неистински трансграничен пътник по смисъла на чл. 65, § 5, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 във връзка с чл. 8 от Споразумение за свободно движение на хора и чл. 1, ал. 1, приложение към него. Посочено е, че това означава, че тя е имала право на избор дали да предяви претенцията си в държавата на пребиваване или в последната държава на заетост. Регистрирайки се в регионалния център по заетостта в Цюрих на 27.01.2022 г. жалбоподателката е избрала обезщетенията да се изплащат от Швейцария като последна държава на дейност. Дали и при какви условия е възможен износ на обезщетения по смисъла на чл. 65, § 5, буква „б“ от регламента към България (като държава на пребиваване), не подлежи на преценка в настоящото производство, а е предмет на производството по дело № AL2023.00014, което също към него момент било висящо (вж. т. 2 от съдебното решение от 14.06.2024 г. на л. 19, гръб от преписката).

• оригинал и превод на съдебно решение от 25.07.2024 г. по дело № AL2023.00014 (л. л. 24 – 29 от преписката):

С решението по дело № AL 2023.00014 (л. л. 24 – 26 от преписката) е решен въпросът относно това дали и при какви условия е възможен износ на обезщетения по смисъла на чл. 65, § 5, буква „б“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 към България и с това решение е потвърден отказ да бъде признато такова право на жалбоподателката, тъй като „не е предоставила себе си на швейцарския трудов пазар в протежение на 60 дни“ (т. 3.3 от решението на л. 26 от преписката). В това решение има подробно изложение на фактически установявания и на правни изводи на съда, както и на това какво е било поведението на жалбоподателката по настоящия казус (т. 1.2, т. 2 и т. 3.2 от решението).

• възражение от 07.04.2022 г. до служба по икономика и труд – Цюрих (л. л. 42 – 44 от преписката);
• кореспонденция по имейл, както и
• преносим документ U1, издаден на 18.06.2024 г. от КИ на Швейцария (л. л. 61 – 64 от преписката).

От директора на ТП на НОИ – Русе е било изискано от дирекция „Международно сътрудничество и проекти“ при ЦУ на НОИ – София да бъде извършен цялостен превод на представените документи (л. 14 от преписката).

До В. е изпратено писмо изх. № 1029-17-2224 от 19.11.2024 г. с искане да бъде представено доказателство за датата на влизане в сила на решението на швейцарския съд по дело № AL2023.00014. Писмото е връчено лично на жалбоподателката на 21.11.2024 г. (л. 13 и л. 13, гръб от преписката). В отговор от същата дата В. заявява, че съдебното решение на социално-осигурителния съд от 25.07.2024 г. по дело № AL2023.00014 вече е влязло в сила, тъй като тя не е придвижвала нейния протест до Федералния съд на Швейцария (л. 12 от преписката).

Ръководителят на осигуряването за безработица е приел за установено, че видно от предоставения преносим документ, на С. В. е изплатено парично обезщетение за безработица от Швейцария за периода от 01.02.2022 г. до 04.03.2022 г., но със съдебно решение от 25.07.2024 г. по дело № AL2023.00014 е потвърден отказ за износ на обезщетението.

Прието е още, че предоставените от В. документи потвърждават избора й да получава обезщетение за безработица от Швейцария и факта, че е отказан износ на обезщетение по смисъла на чл. 65, § 5, буква „б“ от Регламент (ЕО) № 883/2004.

При така установените факти и обстоятелства, с разпореждане № 171-00-688-6 от 17.12.2024 г. е възобновено производството по заявлението на В. (л. 11 от преписката), а с разпореждане № 171-00-688-7 от 17.12.2024 г., издадено на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 отново е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на С. Л. В. с мотив, че лицето се е поставило на разположение на службите по заетостта на ДЧ, на чието законодателство за последно е било подчинено и има отпуснато парично обезщетение за безработица по нейното законодателство. Не е спазена обаче процедурата по чл. 65, § 5, б. б) от Регламент (ЕО) № 883/2004, т.е. при определена от съда компетентност на България като държава по пребиваване, за да се отпусне обезщетение по посочената разпоредба следва първо да има „износ“ по реда на чл. 64 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на швейцарското обезщетение в България, който очевидно не е реализиран по случая. Разпоредбата на чл. 64 от Регламент (ЕО) № 883/2004 регламентира, че напълно безработно лице, което отговаря на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка за получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при определени условия и за определен срок. В случая, видно от швейцарските решения, след като лицето не е било на разположение на швейцарските власти и се е завърнало в България преди изтичането на установения срок, му е отказано издаването на преносим документ (ПД) U2, т.е. не е запазило правото си на обезщетение (л. 10 от преписката).

Разпореждане № 171-00-688-7 от 17.12.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е връчено на жалбоподателката лично на 30.12.2024 г. (л. 10, гръб от преписката).

В. е обжалвала разпореждането по административен ред (л. л. 4 – 9 от преписката).

С оспореното в настоящото съдебно производство решение № 1040-17-7 от 24.01.2025 г., решаващият орган е отхвърлил жалбата й и е потвърдил разпореждане № 171-00-688-7 от 17.12.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе, излагайки подробни мотиви за неговата законосъобразност (л. л. 1 – 3 от преписката).

Решение № 1040-17-7 от 24.01.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе е постановено и при правилно приложение на материалния закон. Съображенията за това са следните:

По делото няма спор, че с влязъл в сила съдебен акт на швейцарските власти - решение по дело № AL2023.00014 (л. л. 24 – 26 от преписката) е решен въпросът относно това дали и при какви условия е възможен износ на обезщетения по смисъла на чл. 65, § 5, буква б) от Регламент (ЕО) № 883/2004 към България и с това решение е потвърден отказ да бъде признато такова право на жалбоподателката, тъй като „не е предоставила себе си на швейцарския трудов пазар в протежение на 60 дни“ (т. 3.3 от решението на л. 26 от преписката). В това решение има подробно изложение на фактически установявания и на правни изводи на съда, както и на това какво е било поведението на жалбоподателката по настоящия казус (т. 1.2, т. 2 и т. 3.2 от решението). Конкретно е посочено, че за жалбоподателката е съществувала алтернативата, която и тя е избрала, да потърси първо работа в държавата-членка, в която е била трудоустроена последно и чак след това да се завърне в държавата, където е живяла. В такъв случай тя получава най-напред плащания за три месеца по смисъла на чл. 64 (чл. 65 т. 5 б GVO; Фукс в: Кникреем/Росбах/Валтерман, коментар към социалното право, 8 издание 2023 г., чл. 1-91 VO EG 883/2004, N 165). Избирайки обаче да полза тази алтернатива, тя има право на Leistungsexport бел. прев.: възможността, безработни лица да търсят работа в чужбина и все още да получават обезщетение при безработица в държавата, в която живеят, по закон това е възможно едва след 60 дни контролирана безработица.

Така, преди да подаде заявление за Leistungsexport бел. прев.: възможността, безработни лица да търсят работа в чужбина и все още да получават обезщетение при безработица към България и физически да замине за там тя е била длъжна да предостави себе си на услугите на швейцарския трудов пазар в продължение на 60 дни контролирана безработица, конкретно до 25 април 2022 г. Прието е, че подаденото от нея заявление за Leistungsexport към България от 4 март 2022 г. е било отхвърлено основателно.

Посочено е, че посредством регистрацията си на 27 януари 2022 г. в Районното бюро по труда Ц. Л. тя е избрала да получава обезщетение от страна на държавата, в която е работила последно, следователно от Швейцария, предоставила се е на услугите на швейцарския трудов пазар и впоследствие е получила, като са били взети предвид дните за изчакване и дните с преустановено плащане, обезщетение за безработица (акт. 9/48). Както вече бе споменато по-горе, решението на В. не е изключвало възможността по-късно да се завърне в България - държавата на нейното постоянно местожителство. В този случай тя е щяла да получи плащания по смисъла на чл. 64 GVO, ако съответните условия са били изпълнени (виж Е. 1.2; чл. 65 т. 5 б GVO).

От документацията по случая, швейцарският съд е приел за установено, че В. още при първия разговор в Районното бюро по труда на 2 февруари 2022 г. е заявила, че желае да остане в Швейцария до края на февруари 2022 г., след което да се върне в България в рамките на Leistungsexport (акт. 9/23, страница 4). Впоследствие е подала на 8 февруари 2022 г. заявление за получаване на обезщетение, докато търси работа в чужбина, при което е указала, че плануваната от нея дата на отпътуване е 1 март 2022 г. (акт. 9/7). На 24 февруари 2022 г. тя е подала ново заявление за получаване на обезщетение, докато търси работа в чужбина, с корекция на датата на отпътуване, този път 4 март 2022 г. (акт. 9/6).

Прието е, че от протокол на проведената консултация е видно, че на 4 март 2022 г. В. се е отписала в общината и на посочения ден е отпътувала за България (акт. 9/23), въпреки че на 1 март 2022 г. й е било съобщено, че нейното заявление за Leistungsexport ще бъде отхвърлено (акт. 9/23 стр. 1), тъй като Leistungsexport може да бъде одобрен чак след 60 дни контролирана безработица, т.е. към края на април 2022 г. (бележка от 2 март 2022 г., акт. 9/23 сгр. 2).

Видно от мотивите на това решение, на жалбоподателката е отказано правото на износ на обезщетение по реда на чл. 64 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Според чл. 64, § 1, б. “а“ от същия регламент, напълно безработно лице, което отговаря на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка за получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при следните условия и в следните граници: преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо работа и да е било на разположение на службите по заетостта на компетентната държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок.

Няма спор и че компетентната държава в случая е именно Швейцария като приложимо се явява швейцарското осигурително законодателство. Именно по тази причина приложим е швейцарският закон, а продължителността на контролираната безработица по чл. 64, § 1, б. “а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 от четири седмици е един минимум като няма пречка националните власти да изискат от безработното лице тя да продължи и по-продължителен период от време, в случая 60 дни.

В конкретния казус не е спазена процедурата по чл. 65, § 5, б. б) Регламент (ЕО) № 883/2004. За да се приложи тази разпоредба и България да изплати обезщетение като държава по пребиваване, е необходимо първо обезщетението от Швейцария да бъде изнесено в България (чрез ПД U2). Т.е. при определена от съда компетентност на България като държава по пребиваване, за да се отпусне обезщетение по посочената разпоредба следва първо да има „износ“ по реда на чл. 64 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на швейцарското обезщетение в България. Това в случая не е осъществено. Не е спазено изискването за предварително плащане на обезщетение от Швейцария в съответствие с чл. 64.

Не са спазени условията за „износ“ по чл. 64 от Регламент (ЕО) № 883/2004. След като лицето не е било на разположение на швейцарските власти за период от 60 дни и се е завърнало в България преди изтичането на установения срок, му е било отказано издаването на преносим документ ПД U2, т.е. то не е запазило правото си на обезщетение.

Разпоредбата на чл. 10 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност урежда принципа за предотвратяване съвпадането на обезщетения, и регламентира, че освен ако не е предвидено друго, регламентът не може нито да предоставя, нито да запазва правото на няколко обезщетения от един и същ вид за един и същ период на задължително осигуряване.

Цитираната разпоредба е приложима към глава 6 „Обезщетения за безработица“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 относно обезщетенията за безработица, тъй като за разлика от разпоредбите за пенсиите, а именно чл. 50, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност, регламентиращ, че всички компетентни институции определят правото на обезщетение, съгласно всички законодателства на държавите-членки, на които заинтересованото лице е било подчинено, при подаване на заявление за отпускане на пенсия, т.е. изрично в глава 5 „Пенсии за старост и пенсии за преживели лица“ е „предвидено друго“, при обезщетенията за безработица не се допуска предоставянето на няколко обезщетения, произтичащи от един и същи период на задължително осигуряване.

Както и съдебната практика установява (Решение от 08.07.1992 г. по дело С-102/91 Doris Knoch vs. Bundesanstalt fur Arbeit), обезщетенията за безработица представляват обезщетения от един и същ вид, когато целят да заместят трудово възнаграждение, което лицето е загубило поради безработица и поради това обезпечават издръжката на лицето, и когато разликите в обезщетенията, конкретно тези, свързани с основата за изчисляване и условията за отпускането им, се дължат на структурни различия между националните схеми.

В случая, швейцарското обезщетение за безработица и претендираното от лицето българско обезщетение за безработица, съставляват обезщетения от един и същ вид, както с оглед целите на отпускането им, така и предвид произтичането на права въз основа на един и същ период на задължително осигуряване - периодът на заетост по швейцарското законодателство, съответно спрямо същите е приложима разпоредбата на чл. 10 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Разпоредбите в глава 6 „Обезщетения за безработица“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, въпреки че не съдържат специална уредба по отношение предотвратяването на съвпадението на обезщетения и съответно е приложим чл. 10, уреждат една специфична хипотеза в чл. 65, § 5, б. б) като изключение.

Съгласно чл. 65, § 5, б. б) от Регламент (ЕО) № 883/2004, работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпуснати обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с чл. 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода, през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.

Разпоредбата на чл. 64 от Регламент (ЕО) № 883/2004 регламентира т. нар. „износ на парично обезщетение за безработица“, като се установяват условията и периодът, при които е допустим износът.

В случая на В., е отпуснато обезщетение за безработица от компетентната институция на Швейцария (държавата-членка, на чието законодателство е била подчинена). При завръщането й в България (държавата-членка по пребиваване), за да получава обезщетение по реда на чл. 65, § 5, б. а) от Регламент (ЕО) № 883/2004, т.е. българската институция да отпусне обезщетение, тъй като лицето по време на последната му заетост в Швейцария е продължило да пребивава и се е завърнало в България, съответно България е държава-членка по пребиваване и като такава е компетентна съгласно чл. 65, § 2, във връзка с чл. 65, § 5, б. а) да определи обезщетение за безработица, следва лицето първо да получава обезщетения в съответствие с чл. 64 - да е „изнесло“ швейцарското си обезщетение за безработица в България.

Следва да се има предвид, че в хипотезите на чл. 65 не е уредена възможност лицето да избира по отношение компетентността на съответните институции за отпускане на обезщетение, за разлика от възможността да се поставя на разположение на службите по заетостта както на държавата-членка, в която последно е осъществявало дейност, така и на държава-членка по пребиваване (чл. 65, § 2).

Единствената хипотеза, в която първо се получава обезщетение, съгласно законодателството на държавата-членка по последна заетост и впоследствие обезщетение от държавата по пребиваване, изисква лицето да е запазило правото си на обезщетение в държава по последна заетост (чл. 64 от Регламент (ЕО) № 883/2004) и съответно периодът на получаване на обезщетения в държавата по последна заетост се приспада от периода, за който лицето има право на обезщетения по законодателството на държавата по пребиваване.

Или с други думи разпоредбата на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 не предоставя на лицето правото да избира дали да получава обезщетение от държавата по последна заетост или по пребиваване като първоначалното плащане трябва да бъде направено от държавата по последна заетост и след това евентуално да бъде продължено от държавата по пребиваване, но само при спазване на правилата за „износ“, регламентирани както от изискванията на приложимия регламент, така и от вътрешното законодателство на конкретната държава по последна заетост.

В случая и двете обезщетения - швейцарското (вече отпуснато) и претендираното българско произтичат от един и същ осигурителен период и целят заместване на загубен доход при безработица. Те представляват обезщетения от един и същ вид по смисъла на регламента. Следователно, в случай че не е налице валиден износ на първоначалното обезщетение, както е в конкретния казус, каквото е изискването на чл. 64, държавата по пребиваване (България) не се явява компетентна да отпусне второ обезщетение на същото основание.

Както вече беше посочено разпоредбата на чл. 65, § 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 не създава право на избор на лицето между компетентностите на различни държави и не дерогира изискването за предходно плащане от държавата по последна заетост.

Допускането на възможност за получаване на обезщетение само въз основа на пребиваване, при отказ на преносим документ U2, би довело до заобикаляне на системата за координация и противоречи на основната цел на регламента - избягване на дублиращи плащания и неоснователно облагодетелстване.

Следователно при липса на износ по чл. 64 и при наличие на първоначално отпуснато обезщетение от държавата по последна заетост, не са налице условията за прилагане на чл. 65, § 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004.

В. се е поставила на разположение на службите по заетостта на тази държава, на чието законодателство за последно е била подчинена и от компетентната институция на Швейцария е отпуснато парично обезщетение за безработица. Не е осъществила „износ“ на обезщетението от Швейцария при завръщането си в България според правилата на чл. 64, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и следователно няма право да получава обезщетение от България във връзка с изключението по буква б) от чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съдът по социално осигуряване в Швейцария е отхвърлил жалбата на В. срещу отказаното издаване на преносим документ, като е направил преценка на фактите и обстоятелствата, приложима уредба, както и на поведението на жалбоподателката. Приел е за установено, че с оглед доказателства по случая - протокол на проведената консултация, че на 4 март 2022 г. В. се е отписала в общината и на посочения ден е отпътувала за България (акт. 9/23), въпреки че на 1 март 2022 г. й е било съобщено, че нейното заявление за Leistungsexport ще бъде отхвърлено (акт. 9/23 стр. 1), тъй като Leistungsexport може да бъде одобрен чак след 60 дни контролирана безработица, т.е. към края на април 2022 г. Т.е. приел е, че са налице данни за това, че жалбоподателката е била напълно наясно какви ще са последиците за нея, ако не спази изискването за 60 дни контролирана безработица и се завърне в държавата на пребиваване преди изтичането на този срок.

При така установените релевантни за правния спор факти и обстоятелства и относима нормативна уредба, съдът намира за необходимо да обобщи следното:

Регистрирайки се в регионалния център по заетостта в Цюрих на 27.01.2022 г. жалбоподателката е избрала обезщетенията да се изплащат от Швейцария като последна държава на трудова заетост. Няма спор по делото, че правото на износ на обезщетението за безработица на жалбоподателката по чл. 64 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е отречено от швейцарските власти с влязъл в сила съдебен акт. За да бъде спазена по отношение на В. процедурата по т.н. „износ“ на обезщетение за безработица от Швейцария към България е следвало жалбоподателката да се постави на разположение на швейцарския трудов пазар поне до датата, на която изтича 60-дневната контролирана безработица по швейцарското осигурително законодателство. Относно твърдението на В., че е заявила в срок желанието си пред швейцарските власти за прехвърляне на обезщетението й за безработица в България и че не е налице виновно поведение от нейна страна, за което не следва да носи неблагоприятни последици, следва да се посочи, че видно от мотивите към решение по дело № AL2023.00014, може да се заключи, че В. е била напълно наясно, че с отпътуването й от Швейцария към България на 04.03.2022 г. тя ще наруши изискването на швейцарското осигурително законодателство да се постави на разположение на швейцарския трудов пазар в продължение на 60 дни, считано от датата на регистрация като безработно лице, търсещо работа. Но дори и В. да не е знаела конкретните изисквания, предвидени от швейцарското законодателство, за да бъде спазена процедурата по чл. 64 от Регламент (ЕО) № 883/2004, то това обстоятелство не се явява извинително в съответствие със съществуващия още от римското право принцип Ignorantia legis neminem excusat (незнанието на закона не извинява никого).

Следователно по случая не следва да намери приложение разпоредбата на чл. 65, § 5, буква „а“ от регламента като законосъобразно органът е отказал отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по заявлението на жалбоподателката.

С оглед изложеното административният орган в съответствие с чл. 35 от АПК в административното производство е изяснил в пълен обем всички факти и обстоятелства от значение за случая, като по този начин е изпълнил задължението си по чл. 36, ал. 1 от АПК, събрал е служебно всички доказателства, относими към конкретния казус и е постановил оспорения административен акт в съответствие с правото на ЕС, при спазване и на указанията, дадени в мотивите на решение № 314 от 01.12.2023 г. на АдмС – Русе, постановено по адм. дело № 387/2023 г. по описа на съда.

При така установената фактическа обстановка и относима към нея нормативна уредба, обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане се явяват законосъобразно постановени. Жалбата следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

С оглед изхода от делото и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК в полза на НОИ – София, юридическото лице, съгласно чл. 2, ал. 2 от Правилника за организацията и дейността на Националния осигурителен институт, в структурата на което се намира органът-издател на оспорения акт, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. Л. В. от гр. Русе против решение № 1040-17-7 от 24.01.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, с което е отхвърлена жалбата й по административен ред и е потвърдено разпореждане № 171-00-688-7 от 17.12.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе.

ОСЪЖДА С. Л. В., [ЕГН], с адрес: гр. Русе, [улица]да заплати на Националния осигурителен институт, гр. София сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.