Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 28.01.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети
декември през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 6258 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 27.02.2020г., постановено по гр.дело № 17497/2019г.
по описа на СРС, ГО, 87 състав, е отхвърлен предявеният от В.Ц.П. срещу Висш
съдебен съвет на Република България иск с правно основание чл. 225, ал. 1 от ЗСВ за заплащане на сумата от 77 892 лева, представляваща обезщетение за
прослужено време /11 години/ в органите на съдебната власт, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок
въззивна жалба от ищеца В.Ц.П., в
която се поддържат оплаквания за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на постановеното решение,
както и доводи за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че мотивите
на съдебния акт са неясни, неточни и в противоречие с приетия доклад, тъй като
всички обстоятелства, включени в предмета на доказване според изготвения доклад
по делото по чл. 146 от ГПК, били установени. Поддържа, че първоинстанционният
съд е тълкувал стеснително нормата на чл. 225, ал. 1 от ЗСВ, поради което
неправилно е приел, че само съдия, прокурор и следовател има право на
определеното с посочената разпоредба обезщетение, и само, когато прекратяването
на правоотношението им е за такава длъжност. В случая ищецът бил доказал, че
има 11 години магистратски стаж, придобит в РП – Благоевград, като инспектор в
ИВСС и като член на ВСС. Първоинстанционният съд обаче отказал да приложи
нормите за зачитащия му се стаж по чл. 29, ал. 3 и чл. 53, ал. 2 от ЗСВ. Не
било взето предвид и обстоятелството, че според чл. 28 и чл. 52 от ЗСВ,
времето, през което са изпълнявани длъжности на изборен член на ВСС и на
инспектор в ИВСС, се зачита за стаж по чл. 164, ал. 1 -7 от ЗСВ. По тези
съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване
на друго, с което предявените искове да се уважат.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна Висш
съдебен съвет на Република България е подала отговор на въззивната жалба, с
който същата се оспорва. Изложени са съображения, че първоинстанционното
решение е правилно и обосновано като краен резултат, независимо от
обстоятелството, че първоинстанционният съд не е приел за основателно
възражението за недопустимост на производството поради липса на пасивна процесуална
легитимация на конституирания ответник. Във въззивното производство се
поддържат всички доводи за недопустимост на предявения иск, основани на
следните възражения: ВСС не разполага с правомощия относно определянето и
изплащането на предвидените в ЗСВ обезщетения; по отношение на ищеца било
налице мандантно правоотношение на изборен член на ВСС, което няма характер на
трудово такова, нито на служебно, поради което счита, че ответникът в
производството не се явява работодател, респ. орган по назначението на ищеца. Посочено
е още, че разпоредбата на чл. 29, ал. 3 от ЗСВ урежда фикция, според която
стажът като изборен член на ВСС се зачита за стаж по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ.
Развити са съображения, че волята на законодателя е лице, което в определен
период от време е било изборен член на ВСС, да има възможност да получи
обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ и за това време, но не като последица от
осъществяването на публичния си мандат на изборен член на ВСС, а като последица
от осъществяването на функция като съдия, прокурор или следовател и след
приключването на мандата му като изборен член на кадровия орган на съдебната
власт, стажът по който да бъде добавен към стажа му като магистрат, което в
случая не се установява да е налице по отношение на ищеца. По тези съображения
е направено искане за обезсилване на постановеното решение и прекратяване на производството
по делото. В условията на евентуалност са развити доводи относно приложимата
нормативна уредба, като е акцентирано на обстоятелството, че разпоредбата на
чл. 225, ал. 1 от ЗСВ свързва правото на обезщетение с освобождаване на
магистрата от неговата длъжност в орган на съдебната власт, а не изобщо с
освобождаването му от каквато и да е друга длъжност. Навеждат се и съображения,
че към датата на прекратяване на мандатното правоотношение на ищеца липсва
правна норма, която да свързва статута на изборните членове на ВСС с този на
магистратите, по отношение на обезщетението по чл. 225 от ЗСВ. Счита, че при
съвместното тълкуване на нормите на чл. 29, ал. 3 от ЗСВ и чл. 53, ал. 2 от ЗСВ
се налага извод, че за да има правна последица възникването на право на
обезщетение за годините, през които едно лице е било изборен член на ВСС, този
стаж следва да бъде добавен към стаж, който лицето е имало, преди да бъде
избрано за член на ВСС и/или впоследствие – след прекратяване на мандата му
като изборен член на ВСС и заемането на длъжност на съдия, прокурор или
следовател, до прекратяване на правоотношението му като магистрат. Въззиваемата
страна развива подробни съображения, че нормата на чл. 139г от ЗСВ /отм./ няма
обратно действие, поради което стажът на ищеца в РП Благоевград не следва да
бъде взет предвид при определяне на прослуженото време като магистрат. При това
положение общият магистратски стаж за времето на заемането на длъжността
инспектор в ИВСС и изборен член във ВСС е по-малък от изискуемия според чл.
225, ал. 1 от ЗСВ стаж от минимум 10 години. С оглед изложеното счита, че
обжалваното решение е правилно и обосновано с действащите към релевантния
момент правни норми, поради което следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Предявен е иск с правно основание чл. 225, ал. 1 от ЗСВ.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че производството по делото е процесуално
допустимо спрямо ответника в качеството му на работодател, поради
обстоятелството, че последната заемана от ищеца длъжност е на изборен член от
квотата на Народното събрание, поради което ВСС се явява легитимиран да
отговаря по предявения иск. По същество са развити съображения, че в ЗСВ в
редакцията му към датата на освобождаване на ищеца от длъжност като член на ВСС,
е уредено право на еднократно парично обезщетение в полза на магистрат – съдия,
прокурор и следовател, като последица от осъществяване на функциите му като
такъв, като законът единствено предвижда възможност при освобождаването му, при
определяне на общия брой на годините прослужено време, към стажа му като
магистрат да се добави и стажът като изборен член на ВСС, инспектор или главен
инспектор в ИВСС, след приключване на мандата му на такива длъжности. Формиран
е извод, че кръгът на материално-правно легитимираните лица да получат
обезщетението е определен в цитираната норма и такова се следва единствено в
полза на магистрат, който отговаря на изискванията, поставени в закона.
Доколкото ищецът е бил освободен от магистратска длъжност на 01.09.1984г., като
след тази дата не е полагал труд в съд, прокуратура или следствие на
магистратска длъжност, при което правоотношението със съответния орган на
съдебната власт да е било прекратено след приключване на мандата му като член
на ВСС, е прието, че предявеният иск е неоснователен.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми. Във връзка с доводите в жалбата следва да се
добави и следното:
Въззивният съд не споделя доводите на въззиваемата
страна за недопустимост на предявения иск поради липса на пасивна процесуална
легитимация на конституирания ответник в производството. Процесуалната
легитимация на страните като абсолютна процесуална предпоставка за
съществуването и упражняването на право на иск се извежда от изложените в исковата
молба фактически твърдения за правопораждащия претенцията юридически факт. Процесуалната
легитимация на двете страни следва от правното твърдение на ищеца, обусловена е
от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от
претендираното или отричано от ищеца право. Когато съдът проверява дали искът е
предявен от и срещу надлежна страна той трябва да изхожда от правото, което се
претендира или отрича с исковата молба. Докато процесуалната легитимация следва
от правното твърдение на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и
дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение – кой е
носител на правото и кой е носител на правното задължение. Съответствието между
процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество,
който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и
допустимостта на иска.
В аспекта на изложеното настоящият съдебен състав
приема, че от изложените в исковата молба безпротиворечиви твърдения се налага
извод, че ответникът е надлежно процесуално легитимирана страна. Ищецът излага
обстоятелства за съществуващо между страните мандатно изборно правоотношение,
по силата на което В.П. е заемал длъжността „член на ВСС”. Твърди, че при
прекратяване на правоотношението за него е възникнало право на еднократно
парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ, което се дължи от ответника в
качеството му на работодател на ищеца към момента на възникване на това право.
Не е посочено, а и не се установява, след изтичане на мандата на ищеца той да е
заемал магистратска длъжност. При това положение се налага извод, че изложените
ясни фактически твърдения, съответстващи изцяло на заявения петитум, сочат на
наличие на надлежна пасивна процесуална легитимация на ВСС като ответник по
делото. Преценката дали ищецът има качеството на кредитор по спорните вземания,
съответно – дали ответникът е задължено лице по твърдяната облигация, включително
дали между страните е съществувала описаната в исковата молба правна връзка,
източник на предявеното вземане, следва да се извърши с акта по същество на
спора.
Членовете на ВСС са такива по право – Председателя на
ВКС, Председателя на ВАС и Главния прокурор, и изборни членове. Половината от изборните
членове се избират от Народното събрание, а другата половина – пряко от
съдиите, прокурорите и следователите – чл. 130, ал. 3 от Конституцията на
Република България. И в двата случая е налице избор от избирателно тяло
/Народното събрание, общо събрание на съдиите, прокурорите и следователите/,
които избират своите кандидати по реда определен в чл. 19-29н от ЗСВ. С вота
си, въз основа на проведения избор, избирателното тяло учредява правоотношение
на избраните лица с ВСС, като ги конституира за членове на този орган. Това е акт
на овластяване на определени лица да изпълняват конкретни правомощия предвидени
в Конституцията на Република България и ЗСВ. Това са изборни правоотношения
като начин на определяне състава на един държавен орган. Тези правоотношения не
могат да се определят като трудови, нито като служебни, а лицата, които заемат
длъжността „изборен член на ВСС“ са изборни мандатни членове на държавен орган,
осъществяващи функцията по ръководство на съдебната власт.
По делото не е спорно обстоятелството, че ищецът е бил
избран за член на ВСС с решение на Народното събрание на Република България от
26.09.2012г. с мандат до 02.10.2017г., включително. С оглед изложеното се
налага извод, че между страните за посочения срок от 5 години е съществувало
правоотношение във връзка с осъществяването от ищеца на изборната мандатна
длъжност и конституирането му като член на този държавен орган.
Съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 1 от ЗСВ /в
редакцията на закона към датата на прекратяване на мандатното правоотношение на
ищеца – считано от 03.10.2017г./ при освобождаване от
длъжност съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава
длъжност има право на еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни
месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната
власт, но не повече от 20. А
според чл. 29, ал. 3 от ЗСВ стажът като изборен член на Висшия съдебен съвет се
зачита за стаж по чл. 225, ал. 1.
Паричното вземане, уредено в чл. 225, ал. 1 ЗСВ, има характер на гратификация, на един израз на отблагодаряване за дългогодишна работа на длъжност за магистрата. От гледна точка на тази същност на плащането следва да се изследват всички отношения, които възникват при прилагане режима на това обезщетение. Следователно основателността на иска, с правно основание чл. 225 ЗСВ /в актуалната за спора редакция/, се обуславя от пълното и главно доказване на следните кумулативни предпоставки: съществуване на правоотношение, по което ищецът е полагал труд като съдия, прокурор или следовател, което е прекратено, независимо от правното основание за това /с изключенията, посочени в чл. 225, ал. 2 и ал. 3 от ЗСВ в приложимата редакция/
и преди прекратяване на правоотношението съдията, прокурорът или следователят да е придобил повече от 10 години стаж общо на длъжности за магистрат. Законът в нормата на чл. 29, ал. 3 от ЗСВ предвижда,
че стажът като изборен член на ВВС се зачита за стаж по чл. 225, ал. 1, а
според чл. 375, ал. 3 от ЗСВ времето, прослужено като главен инспектор и
инспектор в Инспектората към министъра на правосъдието, се зачита за стаж по чл. 164, ал. 1 - 7 /т.е. зачита се и за
стаж по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ/.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на
СРС относно кръга материално легитимирани лица, които имат право да получат парично
обезщетение по реда на чл. 225, ал. 1 от ЗСВ. Посочената разпоредба в
приложимата редакция определя изчерпателно категориите лица, които са
правоимащи за предвиденото обезщетение, като предвижда, че съответната
магистратска длъжност следва да се заема при настъпване на условията за
изплащане на обезщетение, т.е. при прекратяване на правоотношението. Липсва
основание за разширително тълкуване на нормата и включване в кръга на
материално-легитимираните лица и други, в това число изборни членове на ВСС. Друг
извод не следва от предвиденото в чл. 29, ал. 3 от ЗСВ, според която стажът
като изборен член на Висшия съдебен съвет се зачита за стаж по чл. 225, ал. 1. Посочената норма не
предвижда равенство в статута на магистратите и изборните членове относно
правото на обезщетение при освобождаване, а единствено зачитане на стажа при
определяне общата продължителност на същия.
В случая както бе посочено ищецът е освободен от
длъжност изборен член на ВСС, като липсват твърдения, че след тази дата –
03.10.2017г. той да е заемал магистратска длъжност, поради което предявената
претенция е неоснователна.
Самостоятелно основание за отхвърляне на предявения
иск е и следното:
По делото е установено, че в периода от 14.09.1981г.
до 01.09.1984г. ищецът е заемал длъжността „районен прокурор“ в Районна
прокуратура – Благоевград, а от 18.06.2008г. до 18.01.2012г. – длъжност
„инспектор“ в Инспектората към ВСС. Настоящият съдебен състав споделя изцяло
дадения в решение № 82 от 22.10.2020г. на ВКС по гр.д. № 2693/2019г., IV ГО отговор на въпроса изисква
ли се съгласно чл.
164 във вр. с чл.
225, ал. 1 ЗСВ магистратският стаж да бъде набран само при действието на
ЗСВ или следва да се отчитат годините на такава работа и преди приемането на
такъв закон. В посоченото решение на ВКС е прието, че стажът, придобит на
длъжност съдия /относимо и за другите магистратски длъжности – прокурор и
следовател/, правоотношението за която е прекратено преди влизането в сила на чл. 139
г ЗСВ (отм.); , не се включва в изискуемия се стаж, придобит на длъжност
съдия, прокурор или следовател, нито по тази разпоредба, нито по чл.
225, ал. 1 по сега действащия ЗСВ. В мотивите на съдебния акт е посочено,
че съгласно чл.
225, ал. 1 и ал.
4 ЗСВ от 2007г. /в редакцията преди изменението, обнародвано в ДВ бр.
11/2020г./ при освобождаване от длъжност съдия, прокурор или следовател с
повече от 10 години стаж на такава длъжност има право на еднократно парично
обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото
прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 20. При
последващо освобождаване от длъжност от дължимото се обезщетение се приспада
обезщетението, получено при предишното освобождаване. Гратификационно
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за 20 месеца за съдии,
прокурори и следователи е предвидено за първи път /доколкото съгласно чл. 81,
ал. 3 ЗУС от 1976 г. /отменен със ЗСВ от 1994г./
съдиите, чиито трудови правоотношения са прекратени, са се ползвали от правото
по чл.
222 КТ на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за два
месеца или за шест месеца /в зависимост от продължителността на работата при
същия работодател/, предпоставка за което е да е било придобито право на пенсия
за изслужено време и старост/ с чл. 139
г ЗСВ /отм./ /в редакцията му по ДВ бр. 133/1998г./ – поради пенсионирането
им, ако са работили през последните 10 години в системата на съдебната власт. С
измененията на разпоредбата впоследствие /ДВ бр. 74/2002 г. и ДВ бр.
112/2003г./ условията за получаване на обезщетение не са обвързани с
придобиването на право на пенсия и са като тези по чл.
225, ал. 1 по действащия ЗСВ от 2007г. /в посочената му редакция/. Видно е,
че предпоставка за възникването на право на обезщетение при освобождаване от
длъжност е наличието на най-малко 10 години магистратски стаж. Посочените
разпоредби от ЗСВ /отм./,
и ЗСВ са
материалноправни, поради което и по силата на чл.
14, ал. 1 ЗНА имат действие занапред – от влизането им в сила, както и по
отношение на заварени /висящи/ към същия момент правоотношения. Разпоредбите
нямат обратно действие, защото не е предвидено изрично и в двата закона
съобразно изискването на чл.
14, ал. 1 ЗНА преуреждане с тях на юридически факти /свързването им с
различни правни последици в сравнение с тези по отменения закон/,
несъществуващи вече към момента на влизането им в сила. В решението е прието
също, че с разпоредбата на чл. 164 ЗСВ не се преуреждат минали юридически факти – юридическият стаж е такъв и
по действалите до приемането на КРБ,
и по действалите след това правила. С оглед на това не е налице обратно действие
на разпоредбите на чл. 164 ЗСВ, поради което при преценката за продължителността на юридическия стаж,
необходим за заемане на длъжност съдия, прокурор или следовател, се взема предвид
и юридическия стаж до влизането в сила на КРБ и на ЗСВ /отм./.
С оглед изложеното се налага извод, че стажът на ищеца
като районен прокурор, придобит до 01.09.1984г., не може да бъде включен в
магистратския стаж по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ с оглед действието на
материалноправните норми на чл. 139
г ЗСВ /отм./, и чл.
225, ал. 1 ЗСВ по отношение на правоотношения, възникнали след влизането им
в сила, и по отношение на заварени правоотношения, каквото в случая не е
налице. Останалият стаж на ищеца е придобит като инспектор в ИВСС – за период
от 3 години, седем месеца и 1 един ден и като изборен член на ВСС – за период
от 5 години, т.е. общият стаж, които се зачита по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ е 8
години и седем месеца. Следователно, към момента на прекратяване на правоотношението
с ВСС – считано от 03.10.2017г., ищецът не е придобил най-малко 10 години стаж
като съдия, прокурор или следовател съобразно изискванията на разпоредбата на чл.
225, ал. 1 ЗСВ.
По тези съображения предявеният иск е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният
съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна се дължат своевременно претендираните разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева, определено по реда на чл.
78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 23, т. 1, предл. 2-ро от Наредба за заплащането на
правната помощ
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 53555 от 27.02.2020г.,
постановено по гр.д. № 17497/2019г. по описа на СРС, ГО, 87 състав.
ОСЪЖДА В.Ц.П., ЕГН **********, съдебен
адрес *** да заплати на Висш съдебен съвет на Република България, гр. София,
ул. „*******, на основание чл. 273, вр.
чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 300 /триста/ лева – съдебни разноски във
въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.