Р Е Ш Е Н И Е
№261386/25.11.2020г.
гр.
Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ районен СЪД, гражданско ОТДЕЛЕНИЕ, ХХІ състав, в публично заседание на тридесети октомври, през две хиляди и двадесета година, проведено в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАИЛ МИХАЙЛОВ
при участието секретаря Даяна Петрова, като разгледа докладваното от съдия Михайлов гр. дело №8171 по описа на Варненски районен съд за 2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба от „E.M.” ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление *** P.– К. № 4-6 срещу С.А.П., ЕГН********** с адрес
*** и И.К.В.,ЕГН ********** с адрес
***, за приемане на установено в отношенията
между страните, че същите дължат в условията на солидарност сумата от 1500 лева, представляваща частична претенция за главница
от общо дължим
размер от 5910,79 лева, както и сумата от 1500 лева, представляваща частична претенция за договорна
лихва от общо дължим размер от 4106,25 лева за периода 14.03.2011г. до 18.01.2016г., които задължения произтичат от
договор за потребителски кредит от 14.03.2011г. сключен между “Ю.Б.” АД и С.А.П.,
ЕГН ********** с адрес
*** в качеството и
на кредитополучател, по който
договор за потребителски кредит поръчител
е И.К.В., ЕГН********** с адрес ***, което вземане е придобито от ищеца по силата на договор за продажба и
прехвърляне на вземанията (цесия) от 18.01.2016г.,ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 14.02.2019г. до
окончателно изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение за парично задължение по
чл. 410 ГПК №1263/18.02.2019г., постановена по ч.гр. дело № 2405/2019г. на ВРС,
на осн. чл. 430 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД, по реда на чл. 422 ГПК.
В исковата молба се излагат
твърдения, че кредиторът „Ю.Б.”
АД на 14.03.2011г. е
отпуснал потребителски кредит на ответницата С.А.П. в размер на 6010 лева, със срок
за изпълнение на задължението от 120 месеца. Договорът за потребителски кредит
е обезпечен с поръчителството на втория ответник. Твърди, че след усвояване на
кредита ответницата не е осъществявала редовни плащания по договора за кредит,
поради което твърди, че общото задължение по същия възлиза на 10149,54 лева, от
които 5910,79 лева – главница, 4106,25 лева – договорна лихва и 132,50 лева
такси и разноски по обслужване на кредита. Вземането по договора за
потребителски кредит от 2011г. е придобито по силата на договор за цесия от
18.01.2016г. от ищеца. Посочва, че длъжниците са уведомени за осъществената
цесия с уведомление от 05.12.2018г. Със следващо писмо длъжниците са поканени
да погасят дългът си, като със същото цялото вземане е обявено от кредитора за
предсрочно изискуемо.
В условията на евентуалност
се предявяват осъдителни искове за
осъждане на С.А.П., ЕГН**********
с адрес *** и И.К.В.,ЕГН
********** с адрес *** солидарно да
заплатят на „E.M.” ООД
ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление ***
P.– К. № 4-6 сумата от 1500 лева, представляваща частична претенция за главница от общо дължим
размер от 5910,79 лева, както и сумата от 1500 лева, представляваща частична претенция за договорна лихва от общо дължим размер от 4106,25 лева, които задължения произтичат от договор за потребителски кредит от
14.03.2011г. сключен между “Ю.Б.”
АД и С.А.П., ЕГН ********** с адрес *** в качеството и на
кредитополучател, по който договор за потребителски кредит поръчител е И.К.В.,ЕГН ********** с адрес
***, което вземане е
придобито от ищеца по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземанията
(цесия) от 18.01.2016г., на осн. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ.
В случай, че не бъдат уважени
главните установителени искове, ако не бъде прието за
установено, че е настъпила предсрочна изискуемост на задължението преди
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение в съда – 14.02.2019г., ищецът сезира съдът с евентуални осъдителни
искове при твърдения, че процесните задължения
се дължат от ответниците под формата на падежирали към момента на депозиране на заявленето в
съда -14.02.2019г. задължения за главница и договорна лихва по договор за
потребителски кредит от 14.03.2011г., което вземане е придобито от ищеца по
силата на договор за продажба и прехвърляне на вземанията (цесия) от
18.01.2016г.
В срока по чл. 131 ГПК е
депозиран писмен отговор от ответниците, с който същите излагат възражения за
недопустимост на предявените искове, а в условията на евентуалност намират
същите за неоснователни.
Оспорва се твърдението, че е
настъпила предсрочна изискуемост на задължението по договора за кредит,
доколкото не се обосновава на коя дата е осъществено последното плащане на
погасителна вноска по него. Възразява на твърденията, че ответниците са
уведомени за намерението на кредитора да обяви вземането за предсрочно
изискуемо преди депозиране на заявлението в съда, като счита, че не е налице
валидно уведомяване. В евентуалност се релевират възражения за погасяване по давност на част от вноските с настъпил
падеж за периода преди 14.02.2014г. или пет години преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда. При
тези съображения счита, че съобразно погасителния план към договорът за
потребителски кредит сумата под формата на дължима главница и договорна лихва
обхваната от възражението възлиза на общо 2968,04 лева. В евентуалност се
правят възражения за недействителност
на договора за потребителски кредит като противоречащ на ЗПК. Счита, че при
възникване на облигационното правоотношение не е изпълнено задължението на
банката по чл. 5 от ЗПК, не е спазено изискването на чл.10, ал.1 ЗПК, поради
което на осн. чл.22 ЗПК договорът е недействителен. За недействителна в
частност намира клаузата за уговорен лихвен процент по кредита във вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Посочва, че в договора не са
съдържат данни за ГПР, на осн. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съдът, след съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно и по вътрешно
убеждение, приема за установено следното от фактическа страна:
С договор за потребителски
кредит № FL572719/14.03.2011г. на ищеца
С.П. е отпуснат потребителски кредит в размер на 6010 лева, по който договор
кредитор е „Юробанк И Еф Джи България“ АД. Уговорен е
фиксиран лихвен процент в размер на 8% за първата година, като за всяка
следваща година страните са уговорили променлива лихва.Договорът е сключен при
поръчителство от страна на ответника И.К.В..
Представен е погасителен
план към потребителски кредит № FL572719/14.03.2011г.,
от който се установява, че крайният срок за изплащане на задължението по договора
е уговорен на 14.03.2021г. Задължението е разсрочено на 120 бр. погасителни
вноски, всяка в размер от по 72,92 лева за първата година, а след това от по
91,48 лева, като общият размер която кредитополучателя следва да възстанови
възлиза на 10755,98 лева, от която сума 6010 лева главница и 4745,98 лева възнаградителна
лихва.
С договор от 18.01.2016г.
за прехвърляне на вземанията „Юробанк И Еф Джи
България“ АД прехвърля на ищеца „Е.М.“ ЕООД вземанията си към длъжници, вземания
са подробно посочени в Приложение №1 за извършена цесия, в което се сочи, че
вземането по договор за потребителски кредит № FL572719/14.03.2011г. на ищеца С.П. се придобива
от ищеца в размер на 10149,54 лева, от което 5910,79 лева главница, 4106,25
лева лихва към 31.12.2015г., сумата от 132,50 лева такси и разноски към
31.12.2015г., което вземане е с падеж на задължението на 14.03.2021г. В
разпоредбата на т.4.3 от договорът за цесия от 18.01.2016г. се съдържа
упълномощаване на приобретателя по договора, по силата на което той следва да
осъществи уведомяване на длъжниците във връзка с осъществената цесия.
С пълномощно изх. №
3787/05.03.2013г. „Е.М.“ ЕООД упълномощава „А.Д.– И.Д>“, представлявано от адв. И.и адв. Денев с правата да
осъществява уведомяване на всички длъжници за осъществената цесия.
С пълномощно от
06.03.2013г. „А.Д.– И.Д>“, чрез адв. И.преупълномощава адв. Р.М.да
осъществи уведомяване на всички длъжници за осъществената цесия, по силата на
която „E.M.“ е придобил вземанията.
С писмо от 05.12.2018г., адв. М.,
като пълномощник на „E.M.“ уведомява длъжника С.А.П. са осъществената цесия от
18.01.2016г., с която вземането по договора за потребителски кредит е придобито
от ищеца. В уведомлението се съдържа и изявление за упражняване правото за
поставяне на вземането по кредита като предсрочно изискуемо с оглед
неизпълнение на задължението от страна на длъжника. Към уведомлението е приложена
обратна разписка №7100015335344/05.12.2018г., от която се удостоверява, че на
адреса който е посочен като адрес на длъжника С.П. ***, адресата е непознат.
Приета по делото е съдебно –
счетоводна експертиза на в.л. П. от 10.09.2020г., уточнена със заключение
депозирано на 22.10.2020г. От заключението се установява, че общият размер на
задължението по договора за потребителски кредит за главница възлиза на 5910,79
лева, а за договорна лихва в размер на 4627,72 лева, съответно 290 лева месечни
такси. Общо погасената сума възлиза на 230,61 лева, от която 99,21 лева
главница и 118,26 лева договорна лихва. В Приложение №1 към заключението на
в.л. се посочва, че плащането от страна на длъжника е отнесено към погасяване
на първите три месечни вноски по договора, като след това не се установява ново
плащане. За периода 11.03.2011г.-14.02.2019г., след отчитане плащане на първите
три погасителни вноски размера на падежиралите
главници възлиза на 3851,68 лева, а на договорните лихви на 4289,31 лева. За
периода 14.02.2014г. – 14.02.2019г., размера на падежиралите
вноски по главница възлиза на 2897,40 лева, а на договорната лихва на 2581,72
лева.
При тази установеност на фактите, съдът възприе следните
правни изводи:
В тежест на ищецът по предявеният
иск по реда на чл.422 ГПК е да установи, че между страните е валидно възникнало
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит, съответно
изпълнение на задължението си, че сумата по договора е получена от
кредитополучателя.
Не се спори между страните,
поради което съдът прие за безспорно установено и ненуждаещо се от доказване,
че между страните „Ю.Б.” АД и ответницата П. е възникнало
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит № FL572719/14.03.2011г., при което на последната е предоставен кредит в размер на 6010 лева. Безспорно е, че
вторият ответник е поръчител по процесния договор за потребителски кредит.
Въпросите по същество на спора с оглед изложените в исковата молба
твърдения и възраженията на ответника в отговора на исковата молба, са
концентрирани около валидността на договора за кредит, от гледна точка
наличието в последния на клаузи, които противоречат на ЗПК, уведомяването на
длъжника по договора за осъществената цесия, като и уведомяване за намерението
на кредитора да отнесе вземането си за предсрочно изискуемо. В евентуалност се
релевират и възражение за погасяване по давност на претендираната главница и
договорна лихва.
По отношение на първата категория възражения на ответника, че договора за
потребителски кредит противоречи на разпоредбите на чл.5, чл.10, ал.1, чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, съдът намира следното:
Хипотезата на чл. 5, ал.1 ЗПК съдържа задължението на кредитора да представи
на кредитополучателя, т.нар. преддоговорна информация
за потребителския кредит. В настоящият случай изрично в разпоредбата на чл. 24
от договора за потребителски кредит, под формата на едностранно декларирани
обстоятелства, първата ответница в качеството й на кредитополучател и вторият
ответник, като поръчител по договора са посочили, че преди сключване на същия
им е била предоставена преддоговорна информация,
свързана с условията на договора, който информация се е съдържа в стандартен
европейски формуляр. С полагане на подписи чиято автентичност не се оспори в
хода на съдебното производство, следва да бъде прието, че ответните страни са релевирали едностранно волеизявление, с което са потвърдили
предоставяне на задължителната по реда на чл.5, ал.1 ЗПК информация от страна
на кредитора.
Съобразно чл. 10, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора. Твърдението, че размера на шрифта в договора
е по-малък от 12 е факт, който следва да бъде установен от страната, която се
позовава на него, а т.е. от ответниците. Същите не ангажираха доказателства в
подкрепа на това си възражение, вкл. и посредством релевиране на искане за
назначаване на експертиза с предмет изследване размера на шрифта в договора.
Визуалното осъществяване на съпоставка на размера на шрифта предполага
невъзможност да бъде преценен точния размер на използвания шрифт в оригинала на
процесния договор, като на изследване би подлежал не представеното от страната
заверено за вярност копие от договора, а оригинала на същия.
Разпоредбата на чл.11,ал.1,
т.9 ЗПК урежда съдържанието в договора за потребителски кредит на лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент,
който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се
прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти. В тази връзка следва да бъде посочено, че в
разпоредбата на чл. 3, ал. 1 и ал.2 от договора е уговорено, че първоначално
уговореният лихвен процент възлиза на 8%, който е приложим единствено за
първата година от погасяване на задължението, след което се уговаря променлива
годишна лихва, която се формира от базовият лихвен (БЛП) процент на банката за
потребителски кредити с надбавка в размер на 1,250 пункта. Посочено е, че БЛП
към момента на сключване на договора възлиза на 12,750 процента. Няма данни по
делото, че след сключване на договора за потребителски кредит, кредиторът да е
изменял размера на БЛП по същия, при което би се достигнало до изменение
посоченият в разпоредбата на чл.3, ал.2 от договора БЛП, който е бил действащ
при възникване на облигационното правоотношение. При действието на определяния
в договора БЛП с включване на съответната надбавка е изготвен погасителния
план, който съдържа разбивка на дължимите по размер погасителни вноски за
първата година от действието на договора, съответно за останалите вноски до
неговото окончателно погасяване. На основа този БЛП и посочената в договора
надбавка е изготвено заключението по допусната в хода на съдебното производство
съдебно – счетоводна експертиза на в.л. П., от която се установява, че размера
на съответната погасителна вноска съответства на размера, който е посочен в
погасителния план. При тези съображения съдът приема, че в договора се съдържа
информация за уговорения лихвен процент, не само за първата година от
действието на договора, но и до окончателното му погасяване, при което намира,
че разпоредбата на чл.11,ал.1, т.9 ЗПК е спазена
е възражение е неоснователно. БЛП като компонента за определяне лихвеният
процент след първата година не е изменян от размерът си посочен в договора, при
което не може да бъде прието, че по неясни критерии се определя размера на дължимата
договорна лихва за този период.
Разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК изисква като част от съдържанието на договора за потребителски кредит
да се съдържат данни за годишният процент на разходите (ГПР) по кредита, така и
общата сума, която е дължима от потребителя. В съответствие с това изискване на
закона в разпоредбата на чл. 3, ал.4 и
чл.5 от Договора е посочено, че ГПР възлиза на 14,16 процента, а общата сума,
която кредитополучателя следва да заплати възлиза на 11055,41 лева. Изрично е
посочен в съдържанието на договора и начинът на определяне на ГПР.
В заключение следва да бъде
направен извод, че тази категория възражения на ответниците за наличието на
неравноправни клаузи в договора за банков кредит са неоснователни, предвид
това, че не се установи противоречие на съдържанието на договора с
императивните изисквания на закона.
Втората категория възражения
изложени в отговора на исковата молба се свързани с въпроса за уведомяването на
дължниците за осъществената цесия, по силата на която
настоящият ищец е придобил вземането срещу тях.
Разпоредбата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишния кредитор да
осъществи уведомяване на длъжника за осъщественото прехвърляне на задължението
в полза на новия кредитор, като това уведомление няма действие по отношение
редовността на цесията, а има за цел да сведе до знанието на длъжника на кого
следва да продължи за заплаща задължението си. Съдебната практика е константна
при разбирането си около това, че новия кредитор може да осъществи тази дейност
по уведомяване на длъжника, стига да бъде надлежно упълномощен от стария
кредитор. Следва да се посочи, че съдебната практика приема, че уведомяването
за осъщественото прехвърляне на вземането може да бъде осъществено и в хода на
съдебното производство с получаване на препис от исковата молба и
придружаващите от документи, като бъде прието, че надлежно на длъжника е
съобщена цесията, включително и в хипотезата, при която последния в съдебното
производство се представлява от процесуален представител или от назначен особен
представител.
Към исковата молба, като писмено
доказателство по делото се представя договор за цесия от 18.01.2016г., по
силата на който настоящият ищец придобива вземането по процесния договор за
потребителски кредит. В разпоредбата на чл. 4.3 от договора за цесия се съдържа
изявление за упълномощаване от страна на цедента в полза на цесионера във
връзка със задължението за уведомяване на длъжниците по реда на чл. 99, ал.3 ЗЗД. Ищецът в качеството си на цесионер преупълномощава с пълномощно от 05.03.2013г. „А.Д.И.Д>“, които от своя страна преупълномощават адв. М. с
правата по чл.99, ал.3 ЗЗД. Последната в качеството си на пълномощник с изрично
уведомление от 05.12.2018г. уведомява първата ответница, в качеството й на длъжник
по договора за потребителски кредит, че вземането е било предмет на договор за
цесия от 18.01.2016г. Договорът за цесия от 18.01.2016г. ведно с Приложение №1
към него, в което е индивидуализиран процесния договор за потребителски кредит,
длъжникът и размера на задължението предмет на прехвърляне са приложени към
исковата молба, същите се връчени на ответниците ведно с разпореждането на съда
по чл. 131 ГПК. При тези съображение следва да бъде направен извод, че цесията
е редовно съобщена с връчване препис от съдебните книжа, при което тези
възражения са неоснователни.
По отношение възраженията, че не
е осъществено уведомяване за намерението на кредитора да обяви вземането си по
процесния договор за потребителски кредит, като предсрочно изискуемо:
От момента на сключване на цесионната сделка върху новия кредитор преминават всички
права, които е имал старият кредитор по отношение на дължника,
в това число и възможността да обяви договора за предсрочно изискуем при
наличие на предвидените в договора предпоставки.Длъжникът може да прави срещу
новия кредитор всички възражения, които има по отношение на стария кредитор, в
това число и за липса на изрично обявена предсрочна изискуемост, в който смисъл
и съдебната практика съдържаща се в мотивите на Решение №204/25.01.2018г.,
постановено по т.дело №2230/2016г. на ВКС, І-во т.о.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й.Този извод се извлича от мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по Тълкувателно
дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, от които може да бъде
направен и извод, че предсрочната изискуемост следва да бъде съобщена на длъжника преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда. Съдебната практика
е категорична относно обстоятелството, че изявлението на банката – кредитор, респ.
цесионера за
предсрочна изискуемост на кредита, достигнало до длъжника в хода
процеса не може да бъде отчетено
като относим факт по чл.235, ал.3 ГПК в производството по реда на чл. 422 ГПК.В тази хипотеза
за приложение на предсрочната изискуемост е необходимо същата да е обявена на
длъжника преди депозиране на заявлението в съда.
Със заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.02.2019г., настоящият ищец е сезирал
съда, като въз основа на заявлението е издадена заповед за изпълнение за
парично задължение по чл. 410 ГПК №1263/18.02.2019г., постановена по ч.гр.дело
№ 2405/2019г. на ВРС. Срещу издадената заповед са депозирани възражения от
длъжниците, поради което е образувано настоящото производство по реда на чл.
422 ГПК. В последното и съобразно дадените задължителни указания в ТР 4/2014г.
следва да бъде направен извод, като бъде даден отговор на въпроса дали
волеизявлението на кредитора, с което обявява вземането за предсрочно изискуемо
е доведено до знанието на длъжника пред депозиране на заявлението в съда –
14.02.2019г. За да установи това обстоятелство ищецът представи уведомление
ведно с обратна разписка № 7100015335344/05.12.2018г., което е адресирано до
ответницата С.П. на адреса по договора, който страна е заявила при възникване
на облигационното правоотношение, като от отбелязването в обратната разписка се
установява, че на така посоченият адрес адресата е непознат. Това са и
единствените по делото данни за осъществен опит за уведомяване на длъжника, че
вземането на кредитора се отнася като предсрочно изискуемо. Това отбелязване в
обратната разписка към уведомлението от ищеца за настъпила предсрочно изискуемо
не покрива изискванията за редовно връчване на уведомлението на длъжника,
поради което следва да бъде прието от съда, че намерението на кредитора да
обяви предсрочна изискуемост на вземането му, преди депозиране на заявлението в
съда не се е осъществило.
С
оглед гореизложеното се поставя въпроса, как следва да постъпи съдът в случай,
че установи, че не е настъпила предсрочната изискуемост на вземането и има ли
възможност да бъдат присъдени падежиралите вноски.
Положителен
отговор на този въпрос бе даден с Тълкувателно решение от 02.04.2019г.,
постановено по тълкувателно дело №8/2017г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите на
цитираното решение изрично се разясни, че е допустимо
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ. По въпроса досежно това за кои падежирали вноски следва да бъде уважена претенцията, ВКС
посочи, че това е момента към датата на формиране на силата на пресъдено
нещо.
От заключението на в.л. П. по
назначената съдебно – счетоводна експертиза, се установява, че по отношение на
главницата ответницата е заплатила първите три погасителни вноски, съобразно
погасителният си план на обща стойност в размер на 99,21 лева. Падежът на
първата незаплатена погасителна вноска е настъпил на 14.07.2011г., а падежа на погасителната
вноска настъпил преди разглеждане на делото в последното открито съдебно
заседание (30.10.2020г.), в което е приключило съдебното дирене е 14.10.2020г.,
поради което за този период 14.07.2011г. – 14.10.2020г. следва да бъде и
изчислен размера на падежиралите погасителни вноски
по процесния договор за потребителски кредит, които по размер възлизат на 5467,94 лева, която сума се
установява от осъществените от съда изчисления на база данните съдържащи се в
заключението на съдебно – счетоводната експертиза.
По отношение на възражението
за погасяване по давност на главницата:
По отношение въпроса за погасителната давност за
вземания предмет на договор за кредит в съдебната практика се застъпват две становища. В една част от
съдебните решения се приема, че договорът за потребителски като разновидност на
договора за заем, при който е налице неделимо плащане и
договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в
такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора,
поради което е приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. По
отношение началния момент на давността следва да се съобрази разпоредбата на
чл. 430, ал. 1 ТЗ, съгласно която с изтичане на срока по кредита
кредитополучателят е длъжен да върне цялата сума, ведно с уговорената договорна
лихва, като ако не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, вземането на
кредитора става изискуемо след изтичане на уговорения срок. От този момент
започва да тече давността по чл. 114 ЗЗД, като приложим е общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 ЗЗД. /Решение № 261 от 12.07.2011 г. на
ВКС по гр. д. №795/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 28 от 5.04.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК, Решение по търговско дело
№976/2016г. на ВОС/.
От друга страна съдебната
практика приема виждането, че
задължението поето от длъжника е да внася анюитетните
вноски за погасяване на задълженията по договора за кредит и следователно
давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от
датата, на която плащането е било дължимо по отношение на финансовата
институция. В подкрепа на това, че вземането на банката за всяка неплатена
вноска е изискуемо на падежа й, е и предвидената в чл.60, ал.2 от ЗКИ
възможност банката да се снабди с изпълнителен лист за просрочените по договора
вноски (в какъвто смисъл са и предявените в условията на евентуалност
осъдителни искове в настоящото производство). Предвид това погасени по
давност са вземанията за падежиралите вноски за
главница, които попадат извън пет годишния период, предхождащ подаването на
заявлението по чл.417 ГПК / в случая 14.02.19г./. В този смисъл е решение по
гр.д. № 6629/2013г. ВКС, IV ГО, решение по т.д. № 1153/2014г. на ВКС, II ТО;
решение №83/26.05.2017г. по търг. дело №50394/2016 ГК; решение
№161/08.02.2016г. по търг. дело №1153/2014, 2 -ро ТК;
Решение по възз.т.д № 1457/2018 г. по описа на ВОС/.
Настоящият първоинстанционен
съдебен състав приема практиката на съдилищата, съобразно която пет годишната
погасителна давност по отношение вземанията за главница по договорите за
потребителски кредит настъпва по отношение на всяка една отделна неплатена
вноска от момента на настъпване на нейния падеж. Производството, което е висящо пред съда се
развива по реда на чл. 422 ГПК или същото е исково, но след проведено заповедно
производство по издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, при което исковото производство се счита за продължение на
заповедното, а исковата молба се счита за предявена от момента на предявяване
на заявлението в съда. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК е депозирано в съда на 14.02.2019г., поради което
погасени по давност се явяват всички задължения за заплащане по договора за
потребителски кредит под формата на главница, които са падежирала преди
14.02.2014г. Съобразно справка №1 към допълнение на заключението на съдебно –
счетоводна експертиза на в.л. П., това се явяват вноските от №4 са падеж на
задължението 14.07.2011г. до № 34 с падеж на задължението 14.01.2014г., които
възлизат на обща стойност от 954,28 лева. Първите три погасителни вноски с
падеж 14.04.2011г.-14.06.2011г. също са погасени по давност, но по отношение на
последните се установява, че те са заплатени от първият ответник в размер на 99,21
лева, а платеното задължение, което е погасено по давност не съставлява
задължение, което е платено без правно основание.
При така изложеното от
общият размер на падежиралите и незаплатени
погасителни вноски за периода 14.03.2011г. – 14.10.2020г. в размер на 5467,94 лева,
следва да бъдат приспаднати погасените по давност за периода 14.07.2011г. –
14.01.2014г. в размер на 954,28 лева, при което следва извода, че за периода 14.02.2014г.
– 14.10.2020г. общият размер на дължимата главница по договора за потребителски
кредит възлиза на 4513,66 лева. За периода 14.03.2011г.-14.06.2011г. дължимата
главницата е заплатена от кредитополучателя, а за периода
14.07.2011г.-14.01.2014г. е погасена по давност. Така изложеното обосновава и
окончателното решение на съда, че частично предявената претенция за сумата от
1500 лева се явява основателна, като част от общия размер на задължението по
договор за потребителски кредит за главница от 4513,66 лева за периода 14.03.2011г.
– 14.10.2020г., поради което следва да бъде изцяло уважена.
Между кредитора и вторият
ответник В. е възникнал валиден договор за поръчителство, поради което
процесната сума е солидарно дължима.
Предвид уважаване на главният
иск то не се сбъдва условието за разглеждане на евентуалният иск, чието
разглеждане е обусловено от отхвърляне на установителният
иск.
По отношение на договорната лихва:
Уговорената в договора лихва е възнаграждение за
предоставянето и ползването на паричната сума за срока на договора. С Тълкувателно решение от 02.04.2019г., постановено по
тълкувателно дело №8/2017г.
на ОСГТК на ВКС се
посочи, че съдът не може да присъди възнаградителната лихва, чиято изискуемост ще настъпи в хода
на производството по иска по реда
на чл. 422, ал.
1 ГПК. Поради това от вноските с настъпил падеж в хода на производството ще следва да се присъди
само частта, съставляваща главница съгласно погасителния план.
Претенцията за
договорна лихва се претендира в
размер на 1500 лева, като част от общото вземане по това перо в размер на
4106,25 лева, за периода 14.03.2011г.-18.01.2016г., като ищецът обвързва
крайната си дата на това си вземане с реализиране на цесионната
сделка, от която той черпи права върху вземането. Съдът вече изложи мотиви, че
при всички положения новият кредитор може да си служи с всички възражения на
стария, вкл. и тези да обяви вземането за предсрочно изискуемо, но само по себе
си прехвърляне на задължението посредством договор за цесия от 18.01.2016г. не
води до автоматично настъпване предсрочна изискуемост на вземането, без да е
осъществено валидно уведомление на длъжника за това намерение на кредитора.
Договорът за потребителски кредит е сключен на
14.03.2011г., като падежа на първата погасителна вноска по вземането за
договорна лихва настъпва на 14.04.2011г., съобразно данните от приложения
погасителен план. Първите три вноски, които включват освен договорна главница,
така и погасяване на уговорената възнаградителна лихва по договора са
заплатени, като общият размер на погасените лихви възлиза на 118,21 лева. При
изложените мотиви, че предсрочната изискуемост на вземането не настъпва с
реализиране на цесионната сделка от 18.01.2016г., то
съдът следва да осъществи преценка в какъв размер възлизат падежиралите
погасителни вноски за уговорената лихва за процесният период, като отчете
частичното погасяване, което е реализирано от длъжника, сега първи ответник в
съдебното производство.
Съобразно справка №1 към допълнение на заключението на
в.л. П. това са вземанията от позиция №4 с падеж 14.07.2011г., която вноска се
явява четвърта по погасителния план и първа неплатена на падеж от длъжника до
№58 вкл. с падеж 14.01.2016г. – последна преди придобиване на вземането по
договора за цесия от ищеца. Общата стойност на незаплатената част по договора
за потребителски кредит под формата на договорена лихва възлиза в размер на
2975,62 лева съобразно осъщественото преизчисление от
съда съобразно данните посочени в съдебно - счетоводната експертиза относно
размера на всяко едно отделно плащане за посочения период.
По отношение възражението за погасяване по давност на
договорната лихва:
По отношение на вземанията за
лихви следва да се приложи кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111, б.
„в” от ЗЗД. Съгласно ТР ОСГТК № 3/2011г. на
ВКС тези суми следва да бъдат квалифицирани като периодични плащания, по смисъла на чл.
111, б. "в" от ЗЗД, доколкото лихвите и наемите, които са посочени в чл. 111 б. „в“ от
ЗЗД са периодични по естеството си,
тъй като са свързани с периода
в който се предоставя насрещната престация. Становището, че вземането за възнаградителна лихва се
погасява с изтичане на общата давност следва да се счита за изоставено в
практиката, тъй като с ТР № 3 /2017г. на ОСГТК на ВКС ясно
се посочи, че по отношение
на изпълнението на паричните
задължения законът не прави разграничение
между различните видове лихви – възнаградителна или обезщетителна, договорна или законна. Всички видове
лихви са акцесорни вземания спрямо вземането за главницата. В тълкувателното решение се подчертава, че правилото на чл. 76, ал.
2 от ЗЗД отчита
интереса на кредитора – първо да се погасят
лихвите, а непогасената главница да продължи да се олихвява, за което е съобразена
именно уредената по-кратка погасителна давност за вземанията
за лихви по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД в сравнение
с общата погасителна давност за главницата. В този смисъл
е и по-новата съдебна практика- Решение по в.т.д. 589/2019г. и Решение по в.т.д.
1457/2018 по описа на ВОС, Определение №396/18.07.2019 по дело
№30/2019 на ВКС, ТК, I т.о, с което не е допуснато до касационно обжалване въззивното
решение, с което е прието, че погасителната давност за вземания за
възнаградителна лихва е три години.
С оглед на горното съдът приема, че вземанията за лихви
са погасени за период 3 години
назад, считано от датата на подаване
на заявлението по чл.410
в съда.
Заявлението е подадено на 14.02.2019г., поради което погасени по давност са
всички вземания за договорна лихва, които са с настъпил падеж пред 14.02.2016г.
За процесният период на тази претенция очертан с исковата молба, а именно от 14.03.2011г. до
18.01.2016г. съдът установи, че размера на падежиралата
договрна лихва възлиза на 2975,62
лева, вместо посочените от ищеца 4106,25 лева. С оглед направеното възражение за погасяване по
давност и доколкото съдът прие, че вземанията за възнаградителна лихва се
погасяват с изтичане на тригодишната давност, то претенцията за установяване
размера на договорната лихва следва да бъде отхвърлена. Последната е предявена
като дължима до 18.01.2016г., а съдът прие, че всички вземания по това перо от
договора за потребителски кредит, които са с настъпил падеж преди 14.02.2016г.
са погасени по давност. Съдът е ограничен от петитума на исковата молба за
периода, за който този иск е предявен. При тези съображения установителния иск,
който е разгледан по реда на чл.422 ГПК за установяване дължимостта на сумата
от 1500 лева, като част от общото вземане в размер на 4106,25 лева, за периода
14.03.2011г.-18.01.2016г., за задължението за възнаградителна лихва следва да
бъде отхвърлен.
С оглед
отхвърляне установителния иск следва да бъде разгледан предявеният в условията
на евентуалност осъдителен иск за
осъждане на ответниците да заплатят сумата от 1500 лева, представляваща частична претенция за договорна лихва
от общо дължим размер от 4106,25 лева. Този осъдителен иск е
предявен в случай, че не бъде уважен главният иск в хипотезата, ако не бъде
прието за установено, че е настъпила предсрочна изискуемост на задължението
преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение в съда – 14.02.2019г., при твърдения, че процесните задължения се дължат от ответниците под формата на падежирали към момента на депозиране на заявленето в съда -14.02.2019г. задължения за договорна
лихва по договор за потребителски кредит от 14.03.2011г., което вземане е
придобито от ищеца по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземанията
(цесия) от 18.01.2016г.
Процесният
договор за потребителски кредит от 14.03.2011г. предвижда настъпване падеж на
последната погасителна вноска на 14.03.2021г., като е допустимо кредиторът да
предяви иск за заплащане на настъпилите на падеж вземания, които в случая се
формират от главница и възнаградителна лихва. Както вече бе посочено първите
три погасителни вноски са заплатени, като общият размер дължимите и незаплатени
вноски за възнаградителна лихва за периода от възникване на задължението до месеца
предхождащ депозиране на заявлението в съда – 14.01.2019г. възлизат на 4289,31
лева. Ответните страни са позоваха на института на погасителната давност, който
съдът обсъди в мотивите си, като прие, че приложима за възнаградителна лихва е кратката
тригодишна давност. От изложеното следва извода, че погасителната давност
обхваща всички непогасени вземания за възнаградителна лихва за периода от
14.03.2011г. до 14.01.2016г., които възлизат на 2975,62
лева. За периода от 14.02.2016г. до депозиране на заявлението в съда вземането
за възнаградителна лихва не е погасено по давност, като същото възлиза в размер
на 1313,69 лева (4289,31 лева – 2975,62 лева). До този размер предявеният
осъдителен иск следва да бъде уважен, като за разликата над уваженият размер от
1313,69 лева до пълно предявеният
размер от 1500 лева, като частична претенция за договорна лихва от общо
дължим размер от 4106,25 лева, предявеният иск следва да
бъде отхвърлен. Между кредитора и вторият ответник В. е възникнал валиден договор за поръчителство, поради което процесната сума е солидарно дължима.
По отношение на разноските:
С
оглед изходът на спора в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски
съразмерно уважената част на предявените искове. Материалният интерес на
предявените установителни искове възлиза на 3000 лева, съответно материалният
интерес на разгледаният осъдителен иск, предявен в условията на евентуалност
възлиза на 1500 лева или общият материален интерес по спора възлиза на 4500
лева. Съдът уважи установителния иск за главница, отхвърли този за
възнаградителна лихва и частично уважи осъдителният иск, при което общата
уважена част от предявените искове възлиза на 2813,69 лева, а общо
отхвърлителната част възлиза на 1686,31 лева. Ищецът претендира присъждане на
разноски в исковото производство в
размер на 260 лева, от които 60 лева доплатена държавна такса и 200 лева
заплатен депозит за процесуално представителство. Съразмерно уважената част на
предявените искове на последния се дължат разноски в размер на 162,56 лева в исковото производство и 30 лева в заповедното производство, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК.
В
полза на ответниците следва да бъдат присъдени разноски съразмерно отхвърлената
част на предявените искове. Съдът намира възражението за прекомерност на
възнаграждението за процесуално представителство на процесуалния представител
на ответниците, което възражение е направено от ищеца са неоснователно. Двамата
ответници са с общ процесуален представител, за който е уговорено и заплатено едно
възнаграждение в общ размер от 1000 лева. Минималният размер на дължимото
възнаграждение за процесуално представителство
съобразно Наредба №1/09.07.2004г. възлиза на 845 лева, като тук следва
да бъде отчетен и броя на проведените съдебни заседания. Доколкото не е
уговорено друго в договора за правна помощ съдът приема, че уговореното и
заплатено възнаграждение за процесуално представителство е заплатено поравно от
всеки един от ответниците, при което и доколкото то не превишава минимума
посочен в наредбата, то възражението е неоснователно. При изложените
съображения в полза на последните следа да бъдат присъдени разноски в размер на
412,20 лева, на осн. чл. 78, ал.3 ГПК.
По
отношение на разгледаният осъдителен иск не е събрана държавна такса, доколкото
неговото разглеждане е било обусловено от отхвърляне на главният иск. За същия
се дължи държавна такса от 60 лева, която следва да бъде заплатена от ищеца в
размер на 7,45 лева, съответно от
ответника в размер на 52,54 лева, на
осн. чл. 77 ГПК.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
Приема за установено в отношенията между страните, че С.А.П., ЕГН********** с адрес *** и И.К.В.,ЕГН ********** с адрес
*** дължат солидарно на „E.M.” ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление *** P.– К. № 4-6 сумата от 1500 (хиляда и петстотин) лева представляваща част от общият размер на
задължението от 4513,66 лева за незаплатена главница за
периода 14.03.2011г.-14.10.2020г. по договор за потребителски кредит от
14.03.2011г. сключен между “Ю.Б.”
АД и С.А.П., ЕГН ********** с адрес *** в качеството и на кредитополучател, по който договор за
потребителски кредит поръчител е И.К.В., което вземане е придобито от
ищеца по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземанията (цесия) от
18.01.2016г.,ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението
в съда – 14.02.2019г. до окончателно изплащане на вземането, за която сума е издадена
заповед за изпълнение за парично задължение по чл. 410 ГПК №1263/18.02.2019г.,
постановена по ч.гр. дело № 2405/2019г. на ВРС, на осн. чл. 430 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД, по реда на чл. 422 ГПК.
Отхвърля предявеният иск от „E.M.” ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление *** P.– К. № 4-6 срещу С.А.П., ЕГН********** с адрес
*** и И.К.В.,ЕГН ********** с адрес
*** за приемане на установено в отношенията между страните, че същите
дължат в условията на солидарност сумата от 1500 лева, представляваща част от общият размер на задължението за договорна лихва от 4106,25 лева, за периода от 14.03.2011г. до
18.01.2016г., които задължения произтичат от
договор за потребителски кредит от 14.03.2011г. сключен между “Ю.Б.” АД и С.А.П.,
ЕГН ********** с адрес
*** в качеството и
на кредитополучател, по който
договор за потребителски кредит поръчител
е И.К.В., ЕГН********** с адрес ***, което вземане е придобито от ищеца по силата на договор за продажба и
прехвърляне на вземанията (цесия) от 18.01.2016г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение за парично задължение по чл. 410 ГПК №1263/18.02.2019г.,
постановена по ч.гр. дело № 2405/2019г. на ВРС, на осн. чл. 430 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД, по реда на чл. 422 ГПК.
Осъжда С.А.П., ЕГН********** с адрес *** и И.К.В.,ЕГН ********** с адрес
*** да заплатят солидарно на „E.M.” ООД
ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление ***
P.– К. № 4-6 сумата от 1313,69
(хиляда триста и тринадесет лева и 69 ст.) лева представляваща
дължима договорна лихва за периода от 14.02.2016г. до депозиране на заявлението в
съда -14.02.2019г. по договор за потребителски кредит от 14.03.2011г. сключен
между “Ю.Б.” АД и С.А.П., ЕГН **********
с адрес *** в качеството и на кредитополучател,
по който договор за потребителски кредит поръчител
е И.К.В., ЕГН********** с адрес ***, което вземане е придобито от ищеца по силата на договор за продажба и
прехвърляне на вземанията (цесия) от 18.01.2016г., като отхвърля предявеният
иск за разликата над уважената част от 1313,69 лева до пълно предявеният размер
от 1500 лева, представляваща част от общият размер на задължението от 4106,25
лева за периода от 14.03.2011г. до депозиране на заявлението в съда -14.02.2019г., на осн. чл. 99 ЗЗД вр.
чл. 430 ТЗ.
Осъжда С.А.П., ЕГН********** с адрес *** и И.К.В.,ЕГН ********** с адрес
*** да заплатят солидарно на „E.M.” ООД
ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление ***
P.– К. № 4-6 сумата от 162,56 (сто шейсет и два лева и 56 ст.) лева представляващи съдебно –
деловодни разноски в исковото производство и 30 (тридесет) лева съдебно – деловодни разноски в заповедното
производство, на осн. чл. 78, ал.1 ГПК.
Осъжда „E.M.” ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление *** P.– К. № 4-6 да заплати
на С.А.П., ЕГН********** с адрес *** и И.К.В.,ЕГН ********** с адрес
*** сумата от 412,20 (четиристотин и дванадесет лева и 20 ст.) лева
съдебно – деловодни разноски и възнаграждение за процесуално
представителство в исковото производство, на осн. чл. 78, ал.3 ГПК.
Осъжда „E.M.” ООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление *** P.– К. № 4-6 да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Варненски районен съд сумата
от 7,45 (седем лева и 45 ст.) лева
дължима държавна такса съразмерно отхвърлената част за разгледаният предявен
като евентуален осъдителен иск, като и 5
(пет) лева държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист, на
осн. чл.77 ГПК.
Осъжда С.А.П., ЕГН********** с адрес *** и И.К.В.,ЕГН ********** с адрес
*** да заплатят в полза на бюджета на съдебната власт по сметка
на Варненски районен съд сумата от 52,54
(петдесет и два лева и 54 ст.) лева дължима държавна такса съразмерно
уважената част за разгледаният предявен като евентуален осъдителен иск, като и 5 (пет) лева държавна такса за служебно
издаване на изпълнителен лист, на осн. чл.77 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването
му на страните. Решението в частта, с която страните са осъдени да заплатят държавна такса
в хипотезата на чл.77 ГПК има характер на определение, като същото подлежи на
обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му на страните пред
Варненски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :