РЕШЕНИЕ
№ 786
гр. Пловдив, 12.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20215330100307 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба на Г. З. Х., ЕГН
********** против „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, с която са предявени
евентуални осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит
„Профи Кредит – Стандарт“ № **** от 17.07.2019 г., който бил недействителен, поради
противоречие с изискванията на чл. 11, т.1, т. 9 и т.10, чл. 10, чл. 10а, вр. с чл. 22 ЗПК.
Твърди, че по силата на сключения договор, кредитодателят му е предоставил
паричен кредит в размер на 2000 лева, със срок на кредита 36 месеца, размер на вноската по
кредита била в размер на 97.28 лева, при ГПР в размер на 49.07 % и ГЛП в размер на 41 %,
като общо дължимата сума по кредита, възлиза на 3502.31 лева. Твърди още, че освен
горните основни задължения и параметри по договора, в последния е посочено, че се дължат
възнаграждения за допълнителни услуги, както следва: 600 лева – допълнителна услуга
„Фаст“ и 1400 лева – допълнителна услуга „Флекси“, общо 2000 лева. Уговорено било,
съгласно погасителния план, че възнаграждение в размер на 2000 лева за двете
допълнителни услуги, ще се изплаща на вноски от по 55.56 лева, която сума се прибавя към
вноската по възнаградителна лихва и главница и става неразделна част от нея. Така общият
размер на месечното задължение за вноска възлиза на 152.84 лева, а общият размер на
задължението по договора, ведно с допълнителните услуги, възлиза на 5502.31 лева.
Твърди, че към датата на депозиране на исковата молба, е заплатена от ищеца сума
в размер на 2892.20 лева, чрез извършени плащания. За периода от 20.08.2019 г. до
20.12.2019 г. вкл. е заплатил пет вноски, от по 152.48 лева, или общо 764.20 лева,
включващи 277.80 лева за плащания за допълнителни услуги и 486.40 лева – за
възнаградителна лихва за посочения период. На 09.01.2020 г. е погасил предсрочно
задълженията си по договора, като е заплатил сумата от 2128 лева, или общо платеното по
договора, за периода от 20.08.2019 г.-09.01.2020 г. е 2892.20 лева.
1
Твърди, че сключения договор е изцяло недействителен, поради което счита, че
ответникът се е обогатил без основание, със сумата от 892.20 лева, доколкото е следвало да
върне само чистата стойност на кредита – 2000 лева.
Евентуално, твърди, че ответникът се е обогатил без основание, със сумата от
277.80 лева, представляваща платени възнаграждения за пакет допълнителни услуги, за
периода от 20.08.2019 г. до 20.12.2019 г., тъй като такива не са били дължими, поради
тяхната недействителност и поради непредоставяне на услугата.
По – конкретно сочи, че в договора за потребителски кредит липсва дата и място на
сключването му, както изисква чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК.
На следващо място, в договора, липсва информация относно условията за
прилагането на договорения лихвен процент и индекс и референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, доколкото в договора за кредит липсва
информация за вида на възнаградителната лихва и лихвения процент и дали същата е
фиксирана или свързана с лихвен индекс, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Освен това, в договора било посочено, че ГЛП е 41 %, като липсвала информация
за условията за прилагането му и дали същият е фиксиран или се определя от определен
пазарен лихвен индекс. От договора не ставало ясна базата, върху основата на която се
начислява лихвеният процент и как е разпределен във времето. Последното водило до
неяснота как е формирана възнаградителната лихва и защо се дължи в посочения размер в
договора. Не било посочено и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита. Това обстоятелство,
счита, че води до недействителност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК.
На следващо място, твърди, че е налице нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не е посочен начинът на изчисляване на ГПР, каквато и да
било информация как е формиран същият, както и по какъв начин е определена общо
дължимата сума по него.
Твърди също, че на основание §1, т. 2 ДР ЗПК във вр. §1, т. 1 ДР ЗПК, в ГПР е
следвало да намерят отражение и допълнителните възнаграждения за т.нар. привидни
възнаграждения за допълнителни услуги. Липсата на посочването им в ГПР водила и до
липса на посочване на ГПР като императивно установено в ЗПК съдържание на договора.
Отделно, сочи, че чрез привидните възнаграждения за допълнителни услуги се заобикаля
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК за това, че ГПР не може да бъде по – висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В конкретния
случай, твърди, че възнаграждение за допълнителни услуги не е включено при изчисляване
на ГПР, а ако било сторено това – ГПР е много по – висок от пет пъти размера на законната
лихва.
Освен това твърди, че уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет от
допълнителни услуги в размер на 2000 лева, е нищожна, като противоречаща на
императивните правни норми – разпоредбите на чл. 10, ал. 2, предл. второ и на чл. 10а, ал. 3
и ал. 4 ЗПК. Излага съображения, че тези допълнителни услуги, всъщност представляват
действия по усвояването и управлението на кредита, за които не се дължи заплащане,
съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Твърди, че посочената сума като възнаграждение за закупен
пакет от услуги не се дължи на основание чл. 10, ал. 4 ЗПК, тъй като в договора нямало
конкретно описание на вида, размера и действието, за което е начислено възнаграждението
за т.нар. допълнителни услуги. Освен това, твърди, че описаните в допълнителното
споразумение допълнителни услуги са действия, целящи осигуряване на изпълнението на
задълженията на потребителя по договора и управлението на същия, а събирането на такси
и комисионни за дейности, свързани с усвояването и управлението на кредита е забранено с
нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Отделно се твърди недължимост на таксите за допълнителни
услуги, тъй като същите са част от заемното правоотношение и чрез изплащането им се
заобикаля императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като с уговорката да се
2
заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва. Освен това сочи, че в посочения ГПР в размер на 49.07
% не са включени плащанията за възнаграждение за допълнителен пакет услуги, макар и да
е следвало да бъдат включени и ако последното е било сторено, то ГПР ще е по-висок от
петкратния размер на законната лихва.
Поради недействителност на договора, се дължало връщане само на предоставената
главница, а всичко платено над нея – било получено от ответника без правно основание.
С оглед изложеното, се иска да се осъди ответникът да му заплати сумата от 892.20
лева, представляващо платено без основание, за периода от 20.08.2019 г. до 09.01.2020 г. по
недействителен договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ № ****, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 11.01.2021 г. до
окончателното й изплащане.
В условията на евентуалност, се иска да се осъди ответникът да му заплати сумата
от 277.80 лева, представляващо платено без основание, по клауза за възнаграждения за
пакети допълнителни услуги, за периода от 20.08.2019 г. до 20.12.2019 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 11.01.2021 г. до
окончателното й изплащане.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество не е подал писмен отговор.
Със становище, депозирано от ответника, преди първото по делото открито съдебно
заседание, ответното дружество оспорва исковете. Излага, че разпоредбите на чл. 11, ал. 1 и
чл. 22 ЗПК регламентират по позитивен и негативен начин минимално необходимото
съдържание на договора за потребителски кредит, като за да е действителен договорът,
същият следва да съдържа информацията по чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК, като твърди, че
процесният договор за кредит съдържа тази информация. Сочи, че датата и мястото на
сключване на процесния договор са посочени на последната му страница. Нищожност
поради заобикаляне на закона не била налице, поради липса на субективния елемент на
основанието. Страните имали за цел реализиране на процесната сделка, която не била
забранена от ЗПК и я осъществили по уредения в него начин. Навежда доводи, че
възнаграждението, което се дължи за поискания и закупения от ищеца пакет от
допълнителни услуги, по никакъв начин не може да се възприеме като такса за дейност,
свързана с усвояването и управлението на кредита, защото възнаграждението не е
еднократно при извършване на действието, каквато била семантиката на забранените с
правна норма, такси. Освен това, допълнителните услуги, които кредиторът е предоставил
на ищеца и които е включил в пакет, давали възможности на ищеца да извършва
едностранна промяна на погасителния план по кредита си, а не представлявали
възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни административни действия по
кредита. На следващо място, излага, че допълнителните услуги предоставяли правото на
ищеца да получи услуги, които не били свързани с дейността на кредитора по отпускане на
кредити, а са свързани с желанието, нуждата и конкретното финансово състояние на ищеца.
Счита, че всички услуги, които кредиторът му е предоставил и се е задължил да му
предоставя за в бъдеще, със закупуването на допълнителни услуги, не могат да се приемат
като действия по усвояване и управление на кредита.
На ищеца бил предоставен Стандартен европейски формуляр, както и Общите
условия, като същият при информиран избор пожелал закупуването на пакета за
допълнителни услуги, за което следвало да заплати и уговореното възнаграждение.
Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
3
На първо място, съдът намира, че в конкретния случай, въпреки липсата на подаден
отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК от ответника „Профи Кредит България“
ЕООД, последиците от неподаването на писмен отговор не следва да бъдат приравнявани с
признание на иска или на фактите по спора. Липсата на отговор по чл. 131 ГПК не лишава
ответника от възможност да заяви становище по иска в първото съдебно заседание, нито
освобождава съда от задължението да събира доказателства по свой почин /да назначи вещо
лице/, да обсъжда събраните по делото доказателства по искане на противната страна или да
съобрази служебно известните му факти, когато те са от значение за решаването на делото.
В този смисъл е Решение № 290 от 15.08.2011 г., по гр.д. № 1211/2010 г. по описа на ВКС,
ГО, І гр.о. Освен това, едва след доклада по чл. 146 ГПК се считат очертани параметрите на
спора. Не следва законът да бъде тълкуван в смисъл, че неподаването на писмен отговор по
чл. 131 ГПК преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които
той се основава, както и да отрази становище по представените доказателства, вкл. тяхната
относимост. Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок, прави иска
основателен, или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК.
Ето защо и съдът намира, че въпреки липсата на подаден в срока по чл. 131 ГПК
отговор на исковата молба, съдът следва да обсъди възраженията по съществото на спора,
направените от ответното дружество в становището му, депозирано преди първото по делото
съдебно заседание и преди окончателния доклад по чл. 146 ГПК.
По делото не се спори, че между страните е подписан Договор за потребителски
кредит Профи Кредит Стандарт № **** от 17.07.2019 г., по който предоставената сума е
усвоена. С процесния Договор, на ищеца е предоставена сума в размер на 2000 лева.
Уговорена е между страните договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по
заема е 41.00 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 49.07 %. Ищецът се е задължил
да върне сумата на 36 месечни погасителни вноски, като общият размер на всички плащания
е записан, че възлиза на 3502.31 лева. В раздел VІ от Договора, е уговорено и закупуването
на допълнителни услуги „Фаст“, за което се дължи възнаграждение в размер на 600 лева и
„Флекси“ – с уговорено възнаграждение в размер на 1400 лева, като сумата за
възнаграждението за допълнителните услуги е разсрочена на равни части, по 55.56 лева към
всяка вноска. Посочено е, че общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни
услуги възлиза на 5502.31 лева, по 152.84 лева всяка вноска.
Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата
сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7 - 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на
4
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 49.07 %, а възнаградителната лихва – 41.00 %, но от съдържанието на договора не може да
се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР,
нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 7 % между размера на ГПР и
лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това
именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово
основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата
сума не е сборът от стойността на главницата и лихвата, ведно с разходите по ГПР, а е в
размер на 5502.31 лева. Изрично е отбелязано, че в тази обща сума е включена стойността
на закупената допълнителна услуга, по която се дължи възнаграждение за предоставените от
ответника на ищеца услуги „Фаст“ и „Флекси“ в общ размер на 2000 лева.
Относно възнаграждението за допълнителни услуги, съдът намира, че не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция
в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Според Общите условия, допълнителната услуга „Фаст“ представлява приоритетно
разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит (чл.15.1), а допълнителната
услуга „Флекси“ (чл.15.2)– се отнася до възможността да се променя погасителния план при
определени условия, включваща възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски; възможност за намаляване на размера на определен брой погасителни вноски;
възможност за промяна на датата на падежа на погасителните вноски.
Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение
към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната
сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения
падеж.
В настоящия случай, услугата „Фаст“ представлява действие по усвояване на кредита
във времево отношение, а тези по „Флекси“ имат за предназначение да улеснят
взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на кредитора да управлява
по-добре договора и изплащането на сумите по него. Доколкото се касае за възнаграждения
по усвояването и управлението на кредита, с тях реално се заобикаля разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат
включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така, с
тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в
5
договора годишен процент на разходите от 49.07 % не отговаря на действителния такъв.
Това се потвърждава и от изготвената от вещото лице М.М. и приета по делото съдебно –
счетоводна експертиза като обективна, компетентно дадена и неоспорена от страните, че
годишният процент на възнаграждението за пакет за допълнителни услуги, с който се
оскъпява кредита, е 33.33 %.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този
смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.,
Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33
от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Не е спазено и последното изискване на т. 10 - да се посочат и взетите предвид
допускания, използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да
включва всички разходи на финансовата институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи.
По делото е прието заключение на съдебно - счетоводна експертиза, по което вещото
лице е посочило, че общият размер на плащанията по Договор за потребителски кредит
„Профи Кредит Стандарт“ № **** от 17.07.2019 г., направени от ищеца за периода от
20.08.2019 г. до 09.01.2020 г., е 2 892.34 лева. Липсва основание за получаването на сумата
892.34 лева, представляваща разликата между дължимата главница от 2 000 лева и
платеното от ищеца 2892.34 лева по договора, която се явява платена без основание.
Поради което предявеният иск за сумата от 892.20 лева е в рамките на този размер,
поради което същият следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от подаване
на исковата молба до погасяването, като последица.
Ето защо претенцията е основателна и следва да бъде уважена.
Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявения
евентуален осъдителен иск за осъждането на ответника да му заплати сумата от 277.80 лева,
представляващо платено без основание, по клауза за възнаграждения за пакети
допълнителни услуги, за периода от 20.08.2019 г. до 20.12.2019 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба в съда – 11.01.2021 г. до окончателното й
изплащане.
Относно разноските:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат само в
полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е съответно искане, представен е
списък по чл. 80 ГПК и доказателства за сторени такива в размер на: 50 лева– за държавна
такса, 100 лева – за експертиза и 400 лева – за заплатено адвокатско възнаграждение,
съобразно ДПЗС.
6
С оглед направеното от ответника възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, съдът следва да извърши преценка.
Предвиденият минимален размер на адвокатско възнаграждение, определен съгласно
чл. 7, ал. 2, т. 1 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, е в размер на 300 лева.
Съдът като съобрази разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от НАРЕДБА № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, както и правната и фактическа сложност на спора,
намира, че възражението за прекомерност на адвокатския хонорар е основателно, поради
което и претендираното адвокатско възнаграждение ще се редуцира до 350 лева.
Ето защо и, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, общият размер на разноските, дължими в
полза на ищеца е 500 лева, които ще се възложат в тежест на ответника.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление – гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, да заплати на Г. З.
Х., ЕГН **********, с адрес: гр. П. ****, сумата в размер на 892.20 лева (осемстотин
деветдесет и два лева и двадесет стотинки) - получена без основание сума по сключения
между тях Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **** от
17.07.2019 г., за периода от 20.08.2019 г. до 09.01.2020 г., ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 11.01.2021 г. до окончателното погасяване,
както и 500 лева (петстотин лева) – деловодни разноски за производството по настоящото
гражданско дело № 307/2021 г. по описа на РС - Пловдив.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _/п/______________________
7