№ 21081
гр. София, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МОНИКА ХР. ХРИСТОВА
при участието на секретаря ИННА Т. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от МОНИКА ХР. ХРИСТОВА Гражданско дело
№ 20241110156233 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба, депозирана от „Т‘ ООД
срещу „Ф Б“ ЕООД, с която с която е предявен осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД, с искане да се постанови
решение, с което да бъден осъден ответникът да заплати на ищеца сумата в
общ размер на 1162 лева, представляваща сбор от сумата от 700 лв. - платена
без основание сума в полза на ответника по Договор за потребителски кредит
№ *** г., и сумата от 462 лв. - платена без основание сума в полза на
ответника по Договор за потребителски кредит № *** г., които вземания са
цедирани на ищеца с Договор за цесия от 17.05.2022 г., сключен между Т. И. И.
и „Т“ ООД, ведно със законната лихва, считано от дата на подаване на
исковата молба – 30.07.2024 г. до окончателно изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че основният предмет на дейност на
ищцовото дружество е предоставяне на информация, подпомагане и
консултации на физически лица, ползвали бързи кредити. Излага, че с Т. И. И.
е сключен Договор за цесия от 17.05.2022 г., по силата на който цедентът е
прехвърлил вземане в общ размер на 1162 лева, представляваща сбор от
сумата от 700 лв. - платена без основание сума в полза на ответника по
Договор за потребителски кредит № *** г. и сумата от 462 лв. - платена без
основание сума в полза на ответника по Договор за потребителски кредит №
*** г. Твърди, че за извършената цесия ответникът е уведомен с уведомления,
връчени на 18.05.2022 г. и 13.07.2022 г. Излага, че между цедента и ответника
са сключени Договори за потребителски кредит по реда на ЗПК и ЗПФУР,
съгласно които кредитополучателят е следвало да заплати главница и
възнаградителна лихва, както и такса за допълнителна услуга – гаранция.
Твърди, че всички суми по договорите са заплатени от цедента. Прави
1
възражение за нищожност на договорите, евентуално на отделни техни
клаузи. Сочи, че съгласно чл. 5 от процесните договори за кредит, следва да
бъдат обезпечени с поръчителство, предоставено от „ФБЛ“, за което се
начислявала такса за гарант в размер почти равен на главницата по
договорите. Твърди, че таксата е била включена в погасителния план, както и
че е била част от вноската по кредита. Сочи, че плащанията за
поръчител/гарант са получавани от ответното дружество. Излага, че договори
за поръчителство/гаранция не са сключвани, а в случай че се установи
наличието на такива – оспорва същите като нищожни поради противоречие
със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. Твърди, че
ответното дружество и „ФБЛ“ са свързани лица. Подробно аргументира, че
целта на клаузите за обезпечение е свързана единствено с получаване на
приходи от ответника. Счита, че таксата за допълнителна услуга следва да е
включена в размера на ГПР. Подробно излага доводи, че договорите за кредит
не отговарят на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 12 ЗПК. С
уговарянето на клауза предвиждаща предоставяне на обезпечение,
аргументира, че се прехвърля задължението на финансовата институция за
предварителна оценка на платежеспособността на кандидатстващите за
кредит върху кредитополучателя. Твърди, че при включване на таксата за
допълнителна услуга в размера на ГПР, същият надвишава допустимия по
закон размер. Сочи, че липсва съгласие за сключване на процесните договори
за кредит, че не е предоставена преддоговорна информация. Оспорва
договорите като нищожни и поради неспазен шрифт. Твърди, че не са
представени погасителен план и стандартен европейски формуляр в 2
екземпляра, че е нарушено изискването договорите да са написани на ясен и
разбираем език. Друго основание за нищожност счита, че е непосочването на
размера на погасителната вноска, както и на правото на предсрочно
погасяване на кредита. Сочи още, че не е посочен размер на ГЛП, че не е
разписана методиката за начина, по който се формира ГПР, както и че клаузите
от договорите са неравноправни. В условията на евентуалност оспорва като
нищожна клаузата на чл. 5 от договорите. Оспорва и клаузите от тарифата към
общите условия, предвиждащи, че при забава потребителят дължи освен
законната лихва, и всички направени за събиране на вземането разноски. В
заключение сочи, че в договорите за кредит и в тарифата към ОУ, липсва
клауза за задължаване на потребителя да заплати такса за гаранция. При тези
твърдения моли съда да уважи предявените искове.
В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор от ответника, с който оспорва
предявения иск по основание и размер. Оспорва исковете като недопустими
поради липса на пасивна процесуална легитимация. Не оспорва, че с
посочените в исковата молба лица, в това число лицето Т. И. И. са сключени
посочените в исковата молба договори за кредит, но сочи, че таксата за
допълнителна услуга гаранция, е дължима на друго юридическо лице – „ФБ
ПИ. ЕЛ. СИ“, Малта. Твърди, че всички суми във връзка с обезпечаването на
заемите са превеждани директно на посоченото дружество, алтернативно ако
са получавани от него /ответника/, сочи, че това е било само в качеството му
на посредник, след което сумите били превеждани на ФБ. Оспорва и
2
легитимацията на ищеца, като сочи, че със сключването на договор за цесия,
цесионерът не става страна по договорното правоотношение. Оспорва
твърдението на ищеца, че не съществуват договори за гаранция между
кредитополучателя и ФБ. Сочи, че макар процесните договори да са
потребителски, то цесионерът не притежава качеството потребител, поради
което и подробно аргументира, че същият не може да се позовава на тяхната
нищожност поради противоречие със ЗЗП и ЗПК. Оспорва договора за цесия
като нищожен поради липса на съгласие, евентуално поради невъзможен
предмет, като в тази връзка подробно излага, че прехвърлените вземания не са
индивидуализирани. Навежда твърдения, че договорът за цесия противоречи и
на разпоредбите на ЗЗП, както и че дейността на ищцовото дружество
представлява заблуждаваща търговска практика. Сочи, че твърденията на
ищеца не са подкрепени с доказателства. Твърди, че договорите за кредит са
сключени при спазване на нормативните изисквания.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, п о вътрешно убеждение и съобразно
чл. 12 и чл.235 от ГПК, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без
основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен
да го върне. Процесната искова претенция се основава на първия фактически
състав по чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД. При първия фактически състав се касае за
получаване на имуществена облага при начална липса на правно основание,
разбирано като валидно правно задължение.
Не се спори между страните, а и се установява от представените по
делото писмени доказателства, че между Т. И. и „Ф Б“ ЕООД са сключени два
договора за потребителски кредит, а именно:
1. Договор за потребителски кредит № 760501 от 23.05.2019г., съгласно
който страните са се уговорили, че кредиторът „Ф Б“ ЕООД предоставя
на кредитополучателя, Т. И., в заем сума от 1500 лв., която заемателят
следва да върне в срок от 12 месечни погасителни вноски, при фиксиран
ГЛП от 23,00 % и ГПР в размер от 49,11 %. Общата дължима сума по
договора била 1845 лв., от които 345 лв. договорна лихва;
2. Договор за потребителски кредит № 876916 от 04.04.2020г., съгласно
който страните са се уговорили, че кредиторът „Ф Б“ ЕООД предоставя
на кредитополучателя, Т. И., в заем сума от 600 лв., която заемателят
следва да върне в срок от 12 месечни погасителни вноски, при фиксиран
ГЛП от 23,00 % и ГПР в размер от 49,11 %. Общата дължима сума по
договора била 738 лв., от които 138 лв. договорна лихва;
Съгласно т. 5 от двата договора страните се уговорили, че кредитът се
обезпечава с Поръчителство, предоставено от „ФБ“ ЕАД, предоставено в
полза на дружеството-кредитор. Дружеството – поръчител, е предложено и
одобрено от Кредитора, като кредитополучателят е декларирал, че лично е
избрал този начин на обезпечение, че е запознат с другите възможности за
обезпечаване на кредита, вкл. чрез поръчителство от посочено от него ФЛ,
3
както и че двата вида обезпечения му дават еднакви възможности да получи
кредит, при едни и същи търговски условия.
По делото е приета справка от „Банка ДСК“ , в която е посочено, че по
разплащателна сметка № 17251466 с титуляр „Ф Б“ ЕООД за периода
23.05.2019г. до 17.05.2022г. е получен един паричен превод от наредител Т. И.
от 11.12.2020г. в размер на 681.55 лева и основание „Предсрочно погасяване
на договор 876916 Т. И., ЕГН **********“.
От приетата по делото справка от „И“ АД е видно, че в периода
01.08.2020г. до 17.05.2022г. лицето Т. И. е наредило един паричен превод в
брой в полза на „Ф Б“ ЕООД за сумата в размер на 300 лева, като основанието
което е посочено е „**********“. В справката е посочено, че преди периода
01.08.2020г. не се съхранява информация.
Видно от справка от „Пощенска банка“ АД за периода 23.05.2019г. –
17.05.2022г. по сметка на „Ф Б“ ЕООД има постъпил превод в размер на 100
лева с наредител С Ф и с основание „ по договор Т. И. И. и ЕГН **********
Видно от представения по делото Договор за цесия № 1176/17.05.2022 г.,
Т. И. И., в качеството на цедент, в прехвърлила на „Т“ ЕООД, в качеството му
на цесионер, вземанията си от „Ф Б“ ЕООД в общ размер на 2079 лв.,
произтичащи от 3 броя Договори за потребителски кредит, а имено Договор
№ №65928/31.08.2018г., Договор № ***г. и Договор № ***г. и вземанията си в
размер на 2079 лв., произтичащи от Договори за гаранция, сключен между И и
„ФБ“ ЕАД, по силата на който гарантът се задължил солидарно с
кредитополучателя И. да отговаря пред кредитора за изпълнението на
задълженията му посочените по-горе договори за потребителски кредит,
сключен с „Ф Б“ ЕООД.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД кредиторът може
да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на
вземането не допускат това; предишният кредитор е длъжен да съобщи на
длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у
него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди
писмено станалото прехвърляне; прехвърлянето има действие спрямо третите
лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор.
По делото е представено и пълномощно от 17.05.2022г., с което цедентът
И. е упълномощила цесионера да съобщи на длъжника, в това число и
ответника, за прехвърлянето на вземанията. С уведомление за цесия от
12.07.2022г., получено от ответника „Ф Б“ на 13.07.2022г., видно от
представената обратна разписка, цесионерът е съобщил надлежно за
извършената цесия. Отделно от това съдът намира, че ответникът е бил
уведомен за договора за цесия с получаване на препис от исковата молба с
приложените към нея уведомление. В този смисъл е и задължителната
практика на ВКС, обективирана в решение № 78 от 09.07.2014 г. по т.д. №
2352/2013 , ВКС.
В договора за цесия в пълнота са описани страните по тях и техния
предмет, като вземанията са индивидуализирани в достатъчна степен - по
4
размер и договор за паричен заем с номер, въз основа на който са платени.
Ето защо съдът намира за доказано прехвърлянето на вземанията на
кредитополучателя по процесния договор за кредит, с договора за цесия, което
има действие спрямо дължника /настоящ ответник/, с оглед уведомяването му.
По възраженията на ответника за нищожност на договора за цесия
поради невъзможен предмет и липса на съгласие на основание чл. 26, ал.2,
пред. 1 и 2 ЗЗД съдът намира следното:
Възможността на длъжника по договор за цесия да се позовава на
нищожността на договора за цесия е ограничена от наличието на правен
интерес за прогласяване на нищожността. Такъв правен интерес не може да се
породи при сключването на договора за цесия, доколкото единствената
предизвикана от него промяна в правната сфера на длъжника е смяната на
кредитора. На новия кредитор могат да бъдат противопоставени всички
възражения, които длъжникът е имал към стария кредитор въз основа на
прехвърленото вземане, включително тези за нищожност, унищожаемост или
разваляне на договора, от който произтича вземането. След като е бил
уведомен по реда на чл.99, ал.4 ЗЗД от предишния кредитор за извършената
цесия, длъжникът може да извърши валидно изпълнение на новия кредитор и
това изпълнение ще има валиден погасителен ефект. Законът не е вменил в
задължение на длъжника да извършва проверка дали новият кредитор е
придобил вземането валидно, поради което за валидността на изпълнението е
без значение дали договорът за цесия страда от пороци и какви са те. При
евентуална нищожност на договора за цесия, ако длъжникът е изпълнил след
надлежно уведомление по чл.99, ал.4 ЗЗД, той се освобождава от
задължението си, а първоначалният кредитор следва да насочи претенциите
си към новия кредитор. Затова длъжникът няма интерес да оспорва
валидността на договора за цесия, след получаване на уведомлението по чл.99,
ал.4 ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като изпълнението
на новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на
уведомление. При това длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на
договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените
от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или
допустимо при изрично установени условия, които не са спазени /в този
смисъл са решение от 07.03.2022г. по гр. д. № 3590/2020 г. на ВКС, IV г. о. и
решение № 137 от 19.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2499/2020 г., IV г. о., ГК,
решение № 398 от 24.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3006/2023 г., I г. о., ГК на
ВКС/.
Единствено за пълното, съдът намира, че така направените възражения
са неоснователни. На първо място, доколкото става въпрос за вземане за
възстановяване на платена без основание сума, не е необходимо да се
конкретизира какви задължения по договора за кредит са погасявани с
твърдяното плащане, защото в тежест на ответника, който твърди правно
основание за извършените плащания, е да докаже наличие на твърдяно от него
правното основание за получаването на сумите. Предвид това възражението за
нищожност поради липса на съгласие е неоснователно.
5
При извършената проверка относно действителността на
сключените между страните договори и на клаузи от тях, съдът
констатира следното:
По отношение на процесните договори са приложими разпоредбите на
ЗПК, съответно на ЗЗП. Съгласно т. 9 от пар. 13а ДР на ЗЗП, са транспонирани
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните
клаузи в потребителските договори, а разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
прогласява неравноправните клаузи за нищожни, като така изпълнява и
изискването на чл. 6, § 1 Директива 93/13/ЕИО, те да не обвързват
потребителя.
Договорът за потребителски кредит следва да отговаря на изискванията
за съдържание и форма съгласно чл.10 и чл.11 ЗПК, а неспазването на някои от
тях, изрично посочени в закона, има за последица недействителност на
договора за потребителски кредит – чл.22 ЗПК
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
При извършената проверка относно действителността на сключените
между страните еднотипни договори, съдът приема, че в конкретния случай не
са спазени императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В двата процесни договора е посочен годишен процент на разходите
/ГПР/, но единствено като абсолютна процентна стойност. Липсва посочване
на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК. Според разпоредбата на чл. 19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В посочения
процент следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. Тези съставни елементи обаче в
6
настоящия случай, остават неизвестни и се създават предпоставки кредиторът
да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса, предоставен за ползване на
кредитополучателя. След като кредиторът при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти,
които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер и формулировката на
законовата разпоредба, която посочва какво следва да се включва, обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
образува дали те са в съответствие с чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
На следващо място, съгласно чл.19, ал.4 ЗПК ГПР, който включва и
законната лихва, не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС.
Разпоредбата на чл. 19, ал.1 ЗПК установява, че ГПР изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи като лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни и възнаграждения, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно дефинитивната
разпоредба на § 1, т. 1. ДР ЗПК, общ разход по кредита за потребителя са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че клаузата, уговорена в чл. 5
от двата процесни договора, предвиждаща заплащането на възнаграждение за
предоставяне на гаранция представлява възнаграждение за предоставения
паричен ресурс, поради което попада в приложното поле на параграф 1, т.1 от
ДР на ЗПК и следва да бъде включен при определяне на ГПР, тъй като
съставлява разход по кредита за потребителя, което не е направено. Ето защо
съдът счита, че размерите на ГПР и общият процент разходи са посочени
неправилно в договора и не отговарят на действителните такива.
7
В конкретния случай възнаграждението за такса гарант се дължи на
трето лице гарант, различно от кредитодателя, което обаче е пряко свързано с
договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1
ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, е следвало да бъде включено при изчисляване на
ГПР. По този начин е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута. При тези данни, съдът намира, че е нарушена нормата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и договорът не съдържа годишния процент на разходите
по кредита, изчислен като една единствена процентна ставка, съгласно
изискванията на ЗПК. Нарушени са норми на закона, уреждащи съдържанието
на ГПР и начина на изчисляване на неговия размер. Посоченият размер на
ГПР е заблуждаващо по-нисък от действителния.
Предвид изложеното, съдът намира, че кредитното правоотношение
между страните по договорите за потребителските кредити се явява
недействително поради противоречие с изискванията, залегнали в чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Посоченото основание за недействителност на договорите
обосновава наличието на предпоставките за приложение на чл. 23 ЗПК,
според който при недействителност на договора за кредит, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.
Предвид изложеното съдът намира, че с плащането на суми за
погасяване на несъществуващи задължения, в полза на Т. И., съответно на
цесионера „Т“ ООД, е възникнало вземане за връщането им.
Неоснователно е възражението на ответника, че сумите, платени като
гаранция за поръчител били платени в полза на трето неучастващо в спора
лице – "ФБ". По делото не бяха представени от страна на ответника нито
твърдяните Договори за гаранция/поръчителство с уговорените по него
условия и ПП, нито са представените доказателства същият да е превеждал
суми към „ФБ“ .
По отношение на сумата в размер на 462 лева, представляваща
заплатена без основание сума от Т. И. в полза на „Ф Б“ ЕООД по договор за
предоставяне на потребителски кредит № *** г., сключен между „Ф Б“ ЕООД,
в качеството му на кредитодател, и Т. И., в качеството на кредитополучател,
което вземане е цедирано от кредитополучателя на ищеца „Т“ ООД с договор
за цесия от 17.05.2022 г., по делото се установи видно от заключението по
приетата ССчЕ, че по посочения договор кредитополучателят е заплатил сума
в общ размер 1281,55 лева – от които суми за погасяване на задължения по
договора в размер 884,24 лева и възнаграждение по договор за гаранция в
8
размер на 397,31 лева. Основание за задържане на платеното е налице само по
отношение на главницата в размер на 600 лева, като за разликата до 1281,55
лева не е налице основание за задържане на сумата от страна на ответното
дружество. Следователно претенцията за сумата от 462 лева, представляваща
заплатена без основание сума от Т. И. в полза на „Ф Б“ ЕООД по договор за
предоставяне на потребителски кредит № ***г., сключен между „Ф Б“ ЕООД,
в качеството му на кредитодател, и Т. И., в качеството му на
кредитополучател, което вземане е цедирано от кредитополучателя на ищеца
„Т“ ООД с договор за цесия от 17.05.2022г., се явява основателна по основание
и размер.
По отношение на сумата в размер на 700 лева, представляваща
заплатена без основание сума от Т. И. в полза на „Ф Б“ ЕООД по договор за
предоставяне на потребителски кредит № ***г., сключен между „Ф Б“ ЕООД,
в качеството му на кредитодател, и Т. И., в качеството на кредитополучател,
което вземане е цедирано от кредитополучателя на ищеца „Т“ ООД с договор
за цесия от 17.05.2022 г., съдът намира, че видно от приетото заключение
вещото лице не е отговорило на въпроса какви плащания са постъпвали от
кредитополучая в ползва на ответното дружество, като единствената причина
затова е обстоятелството, че ответникът не му е предоставил необходимите
счетоводни регистри, обосновавайки се с изтичане на срока за тяхното
съхранение съгласно Регламент 2016/679. Съгласно чл. 12, ал. 1, т. 2 ЗСч обаче
счетоводните регистри се съхраняват 10 години, считано от 1 януари на
отчетния период, следващ отчетния период, за който се отнасят. Този срок в
случая не е изтекъл. Ето защо съдът преценява поведението на ответника по
непредоставяне на вещото лице на необходимите му за отговор на въпрос
счетоводни документи като възпрепятстване на доказването, поради което и
доколкото той е предупреден за последиците от такова свое поведение с
определение от 02.05.2025г., съдът приема за доказано плащането от страна на
Т. И. в полза на ответника на сумата от 700 лева.
С оглед изложеното предявеният осъдителен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД се явява основателен за сумата в размер на
1162 лева и следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от датата
подаване на исковата молба, до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва
да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски. Видно от
представения Списък по чл.80 от ГПК, същите възлизат на общо 930 лв., от
която сума 100,00 лв. заплатена държавна такса, 400 лв. – депозит за
възнаграждение на вещо лице; 30,00 лв. – такси за съдебни удостоверения и
400,00 лв. – адвокатско възнаграждение. Предвид пълното уважаване на иска,
на ищеца се следват изцяло сторените от него в производството съдебни
разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
9
ОСЪЖДА „Ф Б“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. „М3, бул. АМ № ***, б*** ВХ *** ЕТ. ***, ап. ОФ *** да
заплати на „Т“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „В Л“ № *** ЕТ *** АП ***, на основание чл. 55, ал.1, пр. 1
ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 и 4 ЗЗД сумата в общ размер на 1162 лева, представляваща
сбор от сумата от 700 лв. - платена без основание сума в полза на ответника
по Договор за потребителски кредит № *** г., и сумата от 462 лв. - платена без
основание сума в полза на ответника по Договор за потребителски кредит №
*** г., които вземания са цедирани на ищеца с Договор за цесия от
17.05.2022г., сключен между Т. И. И. и „Т“ ООД, ведно със законната лихва,
считано от дата на подаване на исковата молба – 30.07.2024 г. до окончателно
изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „Ф Б“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. „М3, бул. АМ № ***, б*** ВХ *** ЕТ. ***, ап. ОФ *** да
заплати на „Т“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „В Л“ № *** ЕТ *** АП ***, сумата от 930 лева, разноски по
делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10