Р Е Ш Е Н И Е
град София, 23.04.2020 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на дванадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ..………… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №1846 по описа за 2019 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-чл.273 и чл.248, ал.3 от ГПК.
С решение №42427 от 29.08.2018г., постановено по гр.дело №31764/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 53-ти състав, е признато за установено по предявените от "Т.С." ЕАД срещу К.С.Л. и А.М.Л. обективно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК, че ответниците дължат на ищеца при условията на солидарност на основание чл.79 ЗЗД сума в размер на 397.53 лв., за доставена топлинна енергия през периода от 01.12.2013г. до 30.04.2016г., ведно със законна лихва за периода от 09.01.2017г. до изплащане на вземането, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сума в размер на 75.00 лв., лихва за забава за периода от 31.01.2014г. до 30.12.2016г., като отхвърля искът за главницата за сумата над 397.53 лв. до пълния предявен размер, както и искът за лихвата за сумата над 75.00 лв. до пълния предявен размер. С решението са осъдени К.С.Л. и А.М.Л. да заплатят на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сума в размер на 350.00 лв., направени разноски в исковото и заповедното производство.
С определение №53264 от закрито съдебно заседание на 12.11.2018г., постановено по гр.дело №31764/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 53-ти състав, е оставена без уважение молбата на К.С.Л. и А.М.Л. с правно основание чл.248, ал.1 от ГПК за изменение на решение №42427 от 29.08.2018г. в частта на разноските, присъдени в полза на ищеца, както и е допълнено решение №42427 от 29.08.2018г., в частта на разноските в полза на ответниците, като е осъдена "Т.С." ЕАД да заплати на К.С.Л. на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 68.00 лв., както и е осъдена "Т.С." ЕАД да заплати на А.М.Л. на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 51.00 лв.
Постъпили
са две въззивни жалби поотделно от двамата ответници
- К.С.Л. и А.М.Л., чрез адв.Й.Л., срещу решението на СРС в частта,
в която са уважени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД, както и в частта на възложените в
тежест разноски.
В
двете въззивни жалби са инвокирани идентични доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части,
като постановено в нарушение на материалния закон. Изложени са доводи, че по делото е останал недоказан факта на
възникнали договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия,
съответно оспорва се приетия от съда факт, че притежават качеството потребители
на топлинна енергия. Твърди се, че не са обсъдени всички представени доказателства и
по-конкретно декларация от председателя на ЕС на жилищната сграда, в която се намира
процесния топлоснабден имот, от 20.05.2006г., в която е декларирано, че имотът
е необитаем, предвид на което липсва основание за начисляване на топлинна
енергия за исковия период и такава не се дължи. Излага се още, че СРС не е посочил на какво основание е приел, че
отговорността на двамата ответници следва да се ангажира при условията на
солидарност. Предвид на изложеното молят съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови
друго решение, с което да отхвърли предявените искове с правно
основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД. Претендират присъждане на разноски. Представят списък по
чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, в молба от 11.02.2020г. взема становище за
неоснователност на подадените въззивни жалби от ответниците.
Трето лице-помагач - „Б.Б.” ООД не изразява становище по подадените въззивни жалби.
Постъпили са две частни жалби поотделно от двамата ответници - К.С.Л. и А.М.Л., чрез адв.Й.Л., срещу определение №53264 от закрито съдебно заседание на 12.11.2018г., постановено по гр.дело №31764/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 53-ти състав, в частта, в която е допълнено решение №42427 от 29.08.2018г., в частта на разноските като в полза на ответниците са присъдени разноски. В двете частни жалби са релевирани идентични доводи за недопустимост на обжалваното определение, алтернативно за незаконосъобразност, като постановено в нарушение на закона. Твърди се, че СРС по своя инициатива е допълнил постановеното решение в частта на разноските, без да е сезиран с надлежно искане за това от ответниците, което е основание за недопустимост на постановения съдебен акт. Поддържа се още, че в случай, че съда приема, че има надлежно сезиране с искане по реда на чл.248, ал.1 от ГПК, то сумите, които са присъдени в полза на ответниците, са неправилно изчислени, не са съразмерни на отхвърлената част на предявените искове. Молят съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното определение. Претендират присъждане на разноски.
Ответната страна - „Т.С.” ЕАД и третото лице-помагач - „Б.Б.” ООД, не изразяват становище по подадените частни жалби.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу К.С.Л.
и А.М.Л. при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед предмета на двете
въззивни жалби, с които е сезиран, съдът
приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно
решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание
чл.422 от ГПК във
връзка с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Постановеният съдебен акт в частта, в която са
отхвърлени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, е влязъл в сила като необжалваем.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №1002/2017г. по описа на СРС, IІ
Г.О., 53-ти
състав, въззиваемият-ищец-
„Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 09.01.2017г. и е
постановена на 12.01.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК срещу К.С.Л. и А.М.Л. за заплащане при условията на
солидарност на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК са подадени поотделно от двамата
длъжници - К.С.Л. и А.М.Л. възражения, поради което дължимите от тях суми, посочени в заповедта на изпълнение,
са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивните жалби, с които съдът е
сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за частична
основателност на предявените от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответниците - К.С.Л. и А.М.Л. искове за
признаване за установено, че К.С.Л. и А.М.Л. дължат на „Т.С.” ЕАД при условията на
солидарност на основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сума в размер на 397.53 лв., за доставена топлинна енергия през периода
от 01.12.2013г. до 30.04.2016г., ведно със законна лихва за периода от 09.01.2017г.
до изплащане на вземането, както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сума в размер на 75.00 лв., лихва за забава за
периода от 31.01.2014г. до 30.12.2016г.. Прието е, че
между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответниците, в качеството
на собственици на имота, имат задължение да заплащат стойността на доставяната
от ищеца топлинна енергия в процесния имот. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по
делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия
в имота на ответниците при спазване на изискванията на Общите условия по
договора за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна
уредба, доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за
исковия период от време. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите
от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло
изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи досежно
частичната основателност на исковите претенции като на основание чл.272 ГПК
препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да
обсъди доводите релевирани в подадените въззивни жалби досежно
незаконосъобразността на обжалваното решение.
Във връзка с твърденията
на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за
доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход
във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува
и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. В
конкретния случай между страните не се спори, а
това се установява и от доказателствата, че през исковия период процесната
сграда е била топлофицирана, че ищецът е доставил в абонатната станция на
сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер,
както и че ответниците са собственици на процесния топлоснабден имот, който имот
се намира в сграда – етажна собственост. Относно факта, че имотът е придобит от
ответниците в режим на СИО, няма наведено
надлежно оспорване в срока по чл.131 от ГПК, предвид на което правилно СРС е
приел с оглед на ангажиране по делото доказателства, че ответниците са съсобственици на процесния имот, придобит по време на брака им и представляващ семейна имуществена общност. С оглед приложение на нормата на чл.32 от СК е прието, че
задълженията свързани с
доставка на топлинна енергия до процесния имот са солидарни. С оглед на това
правилно първоинстанционният съд е приел, че през исковия период ответниците имат качеството
потребител на топлинна енергия и са страни по договорното отношение с ищеца за
продажба на топлинна енергия. В случая е приложила нормата на чл.153, ал.1 (изм. - ДВ, бр.54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г.), която
постановява, че всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл.36, ал.3. Ето защо изложените в обратния смисъл доводи във въззивната
жалба на ответниците са неоснователни.
Въззивният съд приема, че от
анализа на събраните по делото доказателства се установява обема и качествените
показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. При кредитиране
заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при
спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответниците е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ
съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението
към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите
за топлинна енергия за имота на ответниците са начислени в съответствие с действащата за
исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от
вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени
формули за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените
му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира.
Относно възражението на
ответниците, че от представени по делото доказателства се установява факта, че
имотът е необитаем, предвид на което не се дължи заплащане на топлинна енергия
за исковия период, съдът намира за неоснователно. Действително по делото е
приложена декларация от председателя на ЕС на жилищната сграда, в която се
намира процесния топлоснабден имот, от 20.05.2006г., в която е декларирано, че
имотът е необитаем, но същата е неотносима към предмет на спора и отделно от
това не представлява годно доказателство, тъй като обективира свидетелски
показания в писмен вид, което е недопустимо. Фактът дали през исковия период
процесният топлоснабден имот е
бил необитаем, е изцяло ирелевантен за правния спор, в случая
относимо е единствено обстоятелството кой е собственик на имота и същият носи отговорност за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия. При определяне размера на ползваната през
процесния период топлинна енергия СРС правилно се е съобразил изготвеното по
делото заключение на съдебно-техническа експертиза, в която е изчислен действителният
размер на задълженията на потребителя за реално доставената през процесния
период топлинна енергия след приспадане на сумите по изравнителните сметки,
като не са включени стари задължения и корекции за предходни периоди.
Предвид горното съдът намира, че правилно
първостепенният съд е приел за частично основателен и е уважил предявения иск
за главница срещу ответниците за сумата от 397.53 лв., за доставена топлинна енергия през периода
от 01.12.2013г. до 30.04.2016г., ведно със законна лихва за периода от 09.01.2017г.
до окончателното изплащане. В тази част обжалвания съдебен акт следва да бъде
потвърден.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и в частта, в която е уважен предявения установителен иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата
от 75.00 лв., лихва за забава
за периода от 31.01.2014г. до 30.12.2016г.. Конкретни доводи за
незаконосъобразност на обжалваното решение в частта, в която е уважен установителния иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД, не
са наведени в двете жалби, предвид на което съдът препраща към изложените от
СРС мотиви, които счита за правилни и законосъобразни. Предвид разпоредбата на чл.32 от
ОУ към договора за доставка на топлинна енергия е определен срок за заплащане
на дължимата от купувача месечна цена на доставената топлинна енергия - 30 дни
от изтичането на периода, за който се отнася. В този смисъл и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано
от деня следващ последния ден от горния срок купувачът на топлинна енергия
изпада в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на
доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че
избраният ред за начисляване на енергията е по прогнозни и една изравнителна
сметки. Следователно след като е налице уговорен срок за заплащане на дължимата от
купувача месечна цена на доставената топлинна енергия изпадането в забава не е обусловено от изпращането на покана до
длъжника. Първостепенният
съд правилно в съответствие с доказателствата по делото е приел, че ответниците са изпаднали в забава относно задължението за заплащане на
месечната стойност на доставената топлинна енергия и е изчислил размера на дължимото
обезщетение за забава върху размера на непогасената главница за исковия период
от време като е приложил нормата на чл.162 от ГПК. Съдебното решение в частта,
в която е уважен предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр.с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 75.00 лв.,
лихва за забава за периода от 31.01.2014г. до 30.12.2016г. е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на страните по
делото, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 ГПК. Първостепенният
съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е
съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на
ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422,
респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд съдебното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските, определени
съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция въззивниците нямат право на разноски. Настоящият състав счита, че в полза на
въззиваемата страна не следва да се присъждат разноски за юрисконсултско
възнаграждение поради липсата на извършени процесуални действия от процесуален
представител на въззиваемия – няма подадени отговори по въззивните жалби, както
и не е осъществено процесуално представителство в съдебно заседание.
По подадените частни жалби:
Частните жалби са подадени в срока по
чл.248, ал.3 от ГПК и са процесуално допустими.
Разгледани по същество са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Обжалваното определение
№53264 от закрито съдебно заседание на 12.11.2018г. в частта,
в която е допълнено решение №42427 от 29.08.2018г., в частта на разноските,
като в полза на ответниците са присъдени разноски, е правилно и законосъобразно.
Относно релевираното от
жалбоподателите възражение за недопустимост на обжалваното определение, съдът
намира за неоснователно. Оплакването на жалбоподателите за липсата на надлежно
сезиране на СРС с искане по реда на чл.248, ал.1 от ГПК се явява неоснователно.
Такова искане е обективирано в подадените две въззивни жалби, поради което
правилно СРС преди да администрира въззивните жалби е провел производство по
чл.248 от ГПК, по което е постановено обжалваното определение. Постановеният
съдебен акт е допустим и правилен, съобразен изцяло със закона. В мотивите на
постановеното определение съдът подробно е изложил аргументи, на основание на
които е приел до какъв размер претенцията на ответниците са присъждане на
разноски се явява основателна. В случая правилно е приложена нормата на чл.78,
ал.3 от ГПК и присъденият размер на дължимите в полза на ответниците разноски е
изчислен съразмерно отхвърлената част на предявените искове. Всички изложени
оплаквания в двете частни жалби са неоснователни и не намират опора в закона и
събраните доказателства. По изложените аргументи подадените частни жалби се
явява неоснователни и като такива следва да се оставят без уважение.
В производството по частните
жалби в полза на жалбоподателите не се дължат разноски и искането им за
присъждане на такива се явява неоснователно.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №42427 от 29.08.2018г.,
постановено по гр.дело №31764/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 53-ти състав, в обжалваните части.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадените две частни жалби от двамата ответници - К.С.Л.
и А.М.Л.,
чрез адв.Й.Л., срещу определение №53264 от закрито съдебно
заседание на 12.11.2018г., постановено по гр.дело №31764/2017г. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 53-ти състав, в частта, в която е допълнено решение №42427 от 29.08.2018г.,
в частта на разноските, като в полза на ответниците са присъдени разноски.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./