РЕШЕНИЕ
№ 378
гр. Пловдив, 25.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20225001000234 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №227 от 16.12.2021 г.,постановено по т.д.№570/2020 г. по описа на ОС.-
П.,ТО,XX-ти състав,е признато за установено между „Е.Ф.“АД-гр.Б.,ЕИК ********* и
„К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД-гр.П.,ЕИК *********,че „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД дължи на „Е.Ф.“АД
следните суми:53100 евро,ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
пред РС-П.-03.02.2020 г. до окончателното изплащане,представляваща дължима главница по
договор за предоставяне на паричен заем,обезпечен с ипотека №***-***-*** от 16.03.2017 г.
по нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №***,том *,дело №*** от **** г. на
Нотариус Г.Н.,вписан в Служба по вписванията-гр.П.,ведно с погасителен план;2787 евро-
представляваща общ размер на дължима възнаградителна лихва за периода 20.07.2017 г.-
20.03.2018 г. и 23364 евро-наказателна лихва за периода 20.03.2018г.-20.01.2020 г.,за които
суми е издадена заповед №**** за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№****/**** г. по описа на РС-П.,II гр. състав,като
иска за наказателна лихва за разликата от 23364 евро до пълния предявен размер от 29011,51
евро и за периода 20.07.2017 г.-20.03.2018 г. е отхвърлен като неоснователен.
Със същото решение „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД-гр.П.,ЕИК ********* е осъден да заплати
1
на „Е.Ф.“АД-гр.Б.,ЕИК ********* сумата от 6133,84 лв. за извършени съдебни разноски
пред първата инстанция и сумата от 5919,31 лв.-разноски в заповедното производство,двете
суми по съразмерност.
Решението на ОС-П. от 16.12.2021 г. е постановено при участието на А. Р.
К.,гражданин на Р.Ф.,роден на **.**.**** г. в Х. област,У.С.,притежаващ международен
паспорт **№*******,издаден на 26.08.2020 г. от М.Р.,валиден до 26.08.2025 г. и паспорт на
р. гражданин №** ** ******,издаден на 17.06.2013 г. от отдел У. гр.М.,район Я.,с постоянен
адрес:Р.,гр.М.,проезд ****,като трето лице-помагач на страната на „Е.Ф.“АД-гр.Б.,ЕИК
*********.
Решението на ОС-П. от 16.12.2021 г. е постановено и при участието на ДР. СТ.
ИВ.,ЕГН ********** от гр.П.,със съдебен адрес: ****,чрез адвокат И.Ч.,като трето лице-
помагач на страната на „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД-гр.П.,ЕИК *********.
Срещу горното съдебно решение е подадена обща въззивна жалба от „К.М.Ц.-
Т.Ж.“ООД-гр.П.,ЕИК *********-ответник в първоинстанционното производство и от ДР.
СТ. ИВ.-трето лице-помагач на страната на посоченото дружество-жалбоподател.Жалбата е
насочена срещу частта на първоинстанционното решение,с която предявените от „Е.Ф.“АД-
гр.Б.,ЕИК ********* против „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД-гр.П.,ЕИК ********* установителни
искове по чл.422 от ГПК са уважени и е призната за установена дължимостта на исковите
суми,както следва:53100 евро-главница по процесния заемен договор;2787 евро-
възнаградителна лихва за периода 20.07.2017 г.-20.03.2018 г. и 23 364 евро-наказателна
лихва за периода 20.07.2017 г.-20.03.2018 г..Жалбоподателите считат решението в тази му
част за неправилно по съображения,изложени във въззивната жалба.
В същата жалба е изложен довода,че първоинстанционният съд неправилно е
отхвърлил като неоснователна претенцията на третото лице-помагач Д.И. за защита в
качеството му на потребител по смисъла на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и относимото
национално законодателство /Закон за защита на потребителите/,в което е транспонирана
директивата,с оглед възражения за неравноправност на клаузи на процесните договори-
главен/заемен/ и акцесорен /обезпечителен/.Поддържа се в тази връзка аргумента,че макар и
да не е страна в заемното правоотношение,третото лице е страна по ипотечното
правоотношение, явяващо се акцесорно спрямо първото и като потребител,в качеството си
на физическо лице по смисъла на §13,т.1 от ДР на ЗЗП,същият има право на защита,в
обхвата на която чл.4,§1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета поставя и клаузите,“съдържащи
се в друг договор,от който произтича“ договорът /в случая ипотеката/.Изложени са и
допълнителни съображения за приложимостта на посочената директива към
кредитни/заемни договори,обезпечени с ипотека.Развити са и доводи срещу извода на
съда,че ипотекерният длъжник не може да се ползва от защита като потребител,тъй като
кредитополучателят е юридическо лице и възраженията му са ограничени до кръга на тези
по чл.151 от ЗЗД,както и срещу извода,че липсва специален закон,който да дава
потребителска защита в хепотезата на трето задължено лице,като жалбоподателите сочат,че
такъв специален закон е именно ЗЗП.
2
В жалбата са изложени и заявените още в първоинстанционното производство от
Д.И. аргументи за наличие на неравноправни клаузи,привнесени от кредитния в ипотечния
договор,без да са индивидуално договорени с него като ипотекарен длъжник.Твърди се в
тази насока,че упоменатата в чл.18 /1/ от кредитния договор „такса за управление на заема“
в размер на 8 100 евро,финансирана от самия заем и върната от ответника на ищеца веднага
след като на първия /като заемател/ е била преведена заемна сума от 10 000 евро на датата
17.03.2017 г.,представлява скрита лихва по заема,въведена във вреда на заемателя и
ипотекарния длъжник,без да е индивидуално договорена с последния,доколкото липсва в
текста на ипотечната сделка,за разлика от този на заемния договор,по който Д. И. не е
страна.Заявено е,че по този начин И. се оказва обвързан да обезпечи получаването на сума
различна и по-голяма от действително предадената на заемателя,т.е. несъществуващ дълг и
така въпросната такса пряко рефлектира в патримониума на ипотекарния длъжник,като
потребител по §13,т.1 от ДР на ЗЗП.Изложен е в този контекст и довода,че клаузата на чл.18
от процесния договор не дели обезпечаването на административното обслужване на
кредита,а авансово и скрито събиране на част от главницата и поставяне в неблагоприятно
положение на основния и ипотекарния длъжници.
В процесната въззивна жалба се твърди още,че първоинстанционният съд изобщо не
се е произнесъл по заявеното при условие на евентуалност възражение за нищожност на
процесната клауза на чл.18 от заемния договор като противоречаща на добрите нрави по
смисъла на чл.26,ал.1 от ЗЗД,а също така,че неправилно и необосновано е отхвърлил
възраженията на жалбоподателите по размера на претендираната редовна
лихва.Неразгледано от първоинстанционния съд,според твърденията на жалбоподателите,е
останало и възражението им за нищожност-като неравноправна клауза-на чл.12 от заемния
договор относно начина на определяне размера на претендираните „наказателни
лихви“.Излагат се и аргументи по съществото на това възражение.В обобщение се твърди,че
клаузите на чл.12 от заемния договор,въз основа на които се претендират взeмания за
наказателната лихва,са нищожни клаузи по смисъла на чл.26 от ЗЗД,а именно поради
установяването им в противоречие с добрите нрави,дефинирани като „неписани етични
правила,приети в обществото,които целят да създадат равнопоставеност,добросъвестно
упражняване на правата и взаимно зачитане на правата на гражданите“ и представляващи
„граница,въведена от законодателя при зачитане на договорната свобода“ съгласно
разясненията в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк.д.№1/2009 на ОСТК на ВКС.
Твърди се още от жалбоподателите,че е останало неразгледано от
първоинстанционния съд е алтернативното им на предходното възражение,а именно това,че
клаузите на чл.12 от заемния договор представляват нищожни клаузи поради това,че
представляват неравноправни такива по смисъла на Директива 93/13/СИО на Съвета и в
частност по смисъла на т.1,б.“д“ на Приложение към чл.3,§3 на Директивата,а
именно:“условие,според което от потребителя се изисква да изплати неоснователно висока
неустойка като компенсация,когато не изпълни задължението си“.
И на база всички изложени във въззивната жалба съображения е поискано от
3
жалбоподателите да бъде отменено първоинстанционното решение в обжалваната му част.
От въззиваемото дружество „Е.Ф.“АД-гр.Б.,ЕИК ********* /ищец в
първоинстанционното производство/ и от А. Р. К.-трето лице-помагач на страната на
ищеца,е подаден общ писмен отговор на въззивната жалба чрез пълномощника им адв.
М.С..В същия отговор е изложено становището,че въззивната жалба е неоснователна и
следва да бъде оставена без уважение,а решението на първоинстанционния съд следва да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.Конкретни доводи за мотивиране на това
становище са изложени в отговора.Заявено е и искане за присъждане на разноски за
въззивното производство както в полза на въззиваемото дружество,така и в полза на третото
лице-помагач А.К..
От страните не са заявени доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените от жалбоподателите оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства
и доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лица,имащи
правен интерес да обжалват конкретното първоинстанционно решение в обжалваната му
част.Наред с това жалбата е подадена при спазване на двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от
ГПК и чрез надлежно упълномощен представител на жалбоподателите.Ето защо процесната
въззивна жалба подлежи на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен
акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната
власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите
му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява
процесуално допустимо в обжалваната му част,с която съдът се е произнесъл по
предявените от ищеца и процесуално допустими установителни искове по чл.422 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията в процесната жалба и събраните по
делото доказателства, Пловдивският апелативен съд приема следното:
Производството по т.д.№***/**** г. по описа на ОС-П.,ТО,XX-ти състав е
образувано по предявени от „Е.Ф.“АД,с ЕИК ********* против „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД с ЕИК
********* установителни искове по чл.422 от ГПК,с които е поискано да се признае за
установено между страните,че ответникът дължи на ищеца следните суми:сумата от 53 100
евро,ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението пред РС-П.-03.02.2020
г. до окончателното изплащане,представляваща дължима главница по договор за
4
предоставяне на паричен заем,обезпечен с ипотека №***-***-*** от 16.03.2017 г. по
нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №***,том *,дело №*** от **** г. на
Нотариус Г.Н.,рег. №*** на НК,вписан в Служба по вписванията-гр.П. под вх. рег.№*** от
16.03.2017 г.,акт №**,том *,дело №***/**** г.,ведно с погасителен план;сумата от 2787
евро,представляваща общ размер на дължима възнаградителна лихва за периода 20.07.2017
г.-20.03.2018 г. и сумата от 29011,51 евро-наказателна лихва за периода 20.07.2017 г.-
20.01.2020 г.,за които е издадена заповед №**** за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№****/**** г. по описа на РС-П.,II гр.
състав.
Обстоятелствата,на които се основават исковете,са следните:
Най-напред са изложени такива относно издаването на сочената в исковата молба
заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК за исковите суми,както и за подадено от длъжника
възражение срещу заповедта на основание чл.414 от ГПК и дадени от заповедния съд
указания до кредитора-ищец за предявяване на иск против длъжника за установяване на
вземането си,съответно за предявяване на процесните искове в установения от закона
едномесечен срок от получаване на съобщението,съдържащо същите указания.
По съществото на спора ищецът е изложил твърдения,че по силата на договор за
предоставяне на паричен заем,обезпечен с ипотека №***-***-*** от 16.03.2017 г., по
нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №***,том *,рег.№****,дело №*** от
**** г. на Нотариус Г.Н.,рег.№*** на НК,вписан в Служба по вписванията-гр.П. под вх.
рег.№*** от 16.03.2017 г.,акт №**,том *,дело №***/**** г,в качеството си на заемодател е
предоставил на ответното дружество-заемател,паричен заем в размер на 53100 евро,като
заедно с това било договорено върху цялата непогасена част от предоставената заемна сума
да бъде начислявана годишна лихва в размер на 7 %.Изложил е и твърдението,че
ответникът,като заемател,се е задължил да издължи заема до крайния срок-20.03.2018г.,при
спазване на следния погасителен план:11 равни месечни вноски по издължаване на
лихва,всяка от които в размер на 309,75 евро и една последна месечна вноска по
издължаване на главница и лихва в размер на 53 409,75 евро,платими не по-късно от 20-то
число на текущия календарен месец.Било уговорено още,че в случай на неплащане в срок,на
частично и/или забавено плащане на която и да е дължима месечна погасителна вноска
и/или месечна лихва,заемателят дължи допълнителна наказателна лихва за просрочие в
размер на 2 % месечно върху цялата непогасена част от предоставената заемна сума,считано
от датата на дължимо плащане до момента на окончателно погасяване на всички просрочени
дължими суми за главница,възнаградителна и наказателна лихва.
Ищецът твърди,че заемната сума е била предоставена на части /траншове/ чрез
банкови преводи по посочената в ИМ банкова сметка на ответното дружество при
„У.Б.“АД,както следва:10 000 евро-на17.03.2017 г.,15 000 евро-на 17.03.2017 г. и 28 100
евро-на 22.03.2017 г.Заемателят-ответник започнал да обслужва заема,но изпаднал в
просрочие и не издължил дължимата сума в договорения срок-20.03.2018 г.,като към
подаване на заявлението по ч.гр.д.№1604/2020 г. по описа на РС-П.,същият дължал на
5
заявителя общата сума от 84 898,51 евро,включваща непогасена главница в размер на 53100
евро,просрочени месечни редовни /възнаградителни/ лихви с настъпил падеж в общ размер
на 2787 евро,формиран от сбора на девет непогасени месечни вноски за лихва,всяка в
размер на 309,75 лв. и със съответен падеж,посочен в исковата молба,както и сумата от
29011,51 евро,представляваща обща сума на начислените наказателни /обезщетителни/
лихви за просрочие /забава/ върху непогасената част от главницата,формирана от сбора на
начислените наказателни лихви за просрочие,както са описани като отделен размер и период
в исковата молба и намален с платените от длъжника,след последното му редовно плащане
по заема,общо 2848,49 евро /като датите и размера на въпросните плащания също са
посочени в исковата молба.
Ответникът „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД, с ЕИК ********* е подал в законния срок писмен
отговор на исковата молба,в който е изразил становище,че претенцията на ищеца е
неоснователна относно претендираните лихви.В тази връзка е заявил,че договорната лихва
надхвърля законоустановената такава и по същество претенцията се явява неоснователна в
тази й част.По тези съображения ответникът е поискал в отговора си да бъде отхвърлена
претенцията на ищеца над сумата от 53 409,75 евро.
От ищеца не е подадена допълнителна искова молба в законния срок и съответно на
това не е извършена по-нататъшна размяна на книжа между страните по реда на глава 32-ра
от ГПК.
С определение,обективирано в протокола от проведеното на 12.07.2021 г. открито
заседание по първоинстанционното дело,окръжният съд е конституирал А.К.,гражданин на
Р.Ф.,роден на **.**.**** г.,като трето лице-помагач на страната на ищеца,считайки че
ищецът има правен интерес от конституирането на това физическо лице като ТЛП на негова
страна предвид представени доказателства,че спорните по делото вземания са прехвърлени
на същото лице със сключен между него и ищеца договор за цесия.
С друго определение,също отразено в протокола от 12.07.2021 г.,съдът е
конституирал ДР. СТ. ИВ. с ЕГН ********** като трето лице-помагач на страната на
ответника,обосновайки се с аргумента,че това лице е ипотекарен длъжник по процесния
заем и затова има интерес да бъде конституирано като ТЛП на страната на ответника.От
това трето лице-помагач е заявено в първоинстанционното производство възражение за
неравноправна клауза в процесния договор за заем-чл.18 от същия,позовавайки се на
правото си на защита срещу такава клауза в качеството му на потребител по смисъла на
№13,т.1 от ДР на ЗЗП.Изложил е и аргументи за обосноваване на становището си,че се
ползва от такава защита съгласно Директива 93/13/ЕИО на Съвета и относимото
национално законодателство-ЗЗП.При условие на евентуалност-в случай,че съдът не приеме
възражението му като потребител,засегнат от неравноправна клауза,третото лице-помагач
Д.И. е заявил възражение за нищожност на процесната клауза на чл.18 от заемния договор
като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл.26,ал.1 от ЗЗД.Наред с това е заявил
и възражение по размера на претендираната редовна лихва,поддържайки довода,че
договорения лихвен процент не е начислен върху реално предоставената заемна сума,а
6
върху формално посочена в заемния договор.Заявил е и възражение по основанието и
размера на претендираните наказателни лихви.В тази връзка е заявил и възражението,че
клаузите на чл.12 от заемния договор,въз основа на които се претендират вземания за
наказателна лихва,са нищожни по смисъла на чл.26 от ЗЗД поради установяването им в
противоречие с добрите нрави и алтернативно-че са нищожни поради това,че представляват
неравноправни такива по смисъла на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и в частност по
смисъла на т.1,б.“д“ на Приложение към чл.3,§3 на Директивата,а именно:“условие,според
което от потребителя се изисква да изплати неоснователно висока неустойка като
компенсация,когато не изпълни задълженията си“.
В обжалваното решение първоинстанционният съд е приел,че третото лице-помагач
Д.И.,явяващо се ипотекарен длъжник,не може да се ползва от защитата на потребител,тъй
като главната страна-ответник не разполага с такава по сключения от него договор.Приел е
в този контекст още,че според разпоредбата на чл.151 ЗЗД ипотекарният длъжник може да
противопостави на кредитора всички възражения,с които длъжникът разполага,но в случая
длъжникът е юридическо лице,нямащо качеството на потребител,нито пък е налице
специален закон,даващ потребителска закрила на ответника.По тези съображения
първоинстанционният съдизобщо не е разгледал в решението си заявеното от третото лице-
помагач Д.И. възражение за неравноправни клаузи.Разгледал е само възражението му за
нищожност на договорената клауза за неказателна лихва като противоречаща на добрите
нрави,но го е приел за неоснователно.По съществото на предявените искове с правно
основание чл.422 от ГПК е приел,че същите са доказани по основание и размер,изключая
иска за наказателна лихва,за който е приел,че е доказан до размера от 23364 евро и до този
размер го е уважил,а за разликата до пълния претендиран размер от 29011,51 евро и за
периода 20.07.2017 г.-20.03.2018 г. го е отхвърлил като неоснователен.
Срещу описаната отхвърлителна част на първоинстанционното решение няма
подадена въззивна жалба,съответно на което в тази част първоинстанционното решение е
влязло в законна сила.Процесната въззивна жалба,подадена общо от ответника в
първоинстанционното производство и от третото лице-помагач Д.И.,както вече се отрази по-
горе,е насочена срещу частта на първоинстанционното решение,с която исковете по чл.422
от ГПК са уважени и е призната дължимостта на съответно посочените в диспозитива на
решението суми за главница,радевна и наказателна лихва по процесния договор за
заем.Оплакванията във въззивната жалба срещу обжалваната част на първоинстанционното
решение са концентрирани върху изводите на съда за неприложимост на потребителската
защита по отношение на третото лице-помагач И. и в тази връзка-за невъзможността същото
да се позовава на неравноправност на клаузи от сключения договор за заем.В жалбата също
така се преповтарят заявените и в първоинстанционното производство от същото трето
лице-помагач възражения за неравноправни клаузи и за нищожност на клаузи от заемния
договор като противоречащи на добрите нрави.По повод на тези оплаквания следва да се
подчертае,че настоящата инстанция ще ги разглежда само доколкото те се поддържат от
третото лице-помагач,но няма да ги съобразява като заявени от името на ответника,тъй като
7
същият изначално,понеже е юридическо лице,няма предоставена му от закона възможност
да се позовава на неравноправни клаузи,макар да е страна по процесния договор и освен
това същият не е заявявал възражение в първоинстанционното производство за наличие на
такива клаузи в договора и на следващо място не се е позовавал в първата инстанция и на
нищожност на договора,респективно-на съдържащи се в него клаузи на което и да е от
предвидените в чл.26 от ЗЗД основания за нищожност.А що се отнася до поддържаните от
третото лице-помагач възражения за неравноправни клаузи,то най-напред настоящият съд
дължи преценка по въпроса дали същото лице се ползва с потребителска защита по смисъла
на ЗЗП и оттам-дали има правото да се позовава на недействителността на клаузи от
процесния договор като неравноправни.По тези въпроси въззивният съд приема следното:
От фактическа страна няма спор,а и е видно от процесния договор за предоставяне на
паричен заем,обезпечен с ипотека №***-***-*** от 16.03.2017 г.,че третото лице-помагач
ДР. СТ. ИВ. не е страна по този договор.Последният е сключен между ищеца „Е.Ф.“АД като
заемодател и ответника „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД като заемател.Третото лице-помагач обаче има
качеството на ипотекарен длъжник,предоставил свой недвижим имот като обезпечение на
вземанията на кредитора по кредитното правоотношение.Качеството му на ипотекарен
длъжник е породено по силата на учредена договорна ипотека върху недвижим имот
съгласно приложения към първоинстанционното производство /в заверено копие/
нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недв. имот №***,том *,рег.
№****,дело №***/**** г. по описа на Г.Н.-нотариус с район на действие-съдебният район
на П.Р.С. и с рег.№** по регистъра на Нотариалната камара.Същият нотариален акт е
вписан в Служба по вписванията-П. на 16.03.2017 г. с вх. рег.№***,акт №**,том *,дело
№***.Въпросът е дали като ипотекарен длъжник,третото лице-помагач има качеството на
потребител по смисъла на пар.13,т.1 от ДР на ЗЗП и съответно-дали може да се позовава на
неравноправност на клаузи от процесния договор.В това отношение настоящият съд
счита,че преценката относно възможността третото лице-помагач като ипотекарен длъжник
да се ползва от потребителска защита не подлежи веднага на отричане предвид нормата на
чл.151 от ЗЗД и с оглед обстоятелството,че кредитополучателят по заемния договор е
търговско дружество,което определено не се ползва от такава защита.
В аспекта на гореизложеното настоящият съд възприема застъпеното в съдебната
практика и извършеното от Съда на Европейските общности тълкуване по преюдициално
запитване в определение №С-74/15 на СЕС,постановено на 19.11.2015 г.,съгласно което
понятието „потребител“ по смисъла на чл.2,б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета /на
която и жалбоподателят И. се позовава в процесната жалба,а се е позовал на същата и пред
първата инстанция/ има обективен характер.То трябва да се преценява по функционален
критерий,който се състои в това да се прецени дали разглежданото договорно
правоотношение се вписва в рамките на дейности,външни за упражняването на дадена
професия.Когато е сезиран със спор по договор,който би могъл да попада в приложното
поле на тази директива,националният съд трябва с оглед на всички обстоятелства по делото
и на всички доказателства да провери дали съответната страна по договора може да бъде
8
квалифицирана като „потребител“ по смисъла на същата директива.В случаите на
физическо лице,което е приело да бъде гарант за изпълнението на задължения на търговско
дружество,задача на националния съд е да установи дали това лице е действало в рамките
на осъществяваната от него дейност по занятие,или поради връзката от функционално
естество,която то има с това дружество,като например неговото управление или значителен
дял от неговия дружествен капитал,или то е действало за цели от частен характер.При тези
условия чл.1,параграф 1 и член 2,буква „б“ от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в
смисъл,че тази директива може да се прилага към договор за обезпечение върху недвижим
имот или за поръчителство,сключен между физическо лице и кредитна институция с цел да
се гарантират задълженията,които има търговско дружество по силата на договор за кредит
към тази институция в рамките на договор за кредит,когато това физическо лице е действало
за цели,които не попадат в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие,и то
няма връзка от функционално естество с посоченото дружество.Съгласно разпоредбата на
чл.633 ГПК,решението на Съда на Европейските общности по преюдициалното запитване е
задължително за всички съдилища и учреждения в РБ.Това означава,че националните
съдилища в РБългария не могат да се отклоняват от постановеното от СЕО по отправеното
преюдициално запитване или да го заместват със свое тълкуване,различно от това,дадено от
Съда на ЕО.Затова настоящият съд възприема изцяло описаното тълкуване на Съда на
Европейските общности.И като отчита,че в случая няма данни ипотекарният длъжник
Д.И.,явяващ се гарант със стойността на собствен недв. имот за изпълнение на задълженията
на търговското дружество-кредитополучател по процесния договор за кредит,да е действало
при учредяване на обезпечението в рамките на осъществявана от него дейност по
занятие,или поради връзка от функционално естество,която има с това дружество,то следва
да се приеме,че същият ипотекарен длъжник и трето лице-помагач на страната на ответника
има качеството „потребител“,поради което може да се ползва от предвидената в специалния
закон /ЗЗП/ потребителска защита и съответно на това да се позовава на твърдения за
наличие на неравноправни клаузи в процесния договор за кредит,засягащи правата му като
ипотекарен гарант /респ. длъжник/ по този договор.С оглед на всички тези съображения
настоящият съд намира,че подлежат на преценка по същество заявените от третото лице-
помагач Д.И. възражения за неравноправни клаузи.А по съществото на тези възражения
съдът приема следното:
Третото лице-помагач твърди,че размера на заемната сума е по-голям от
действително предоставената сума,тъй като съгласно договора за заем главницата по него
/заемната сума/ е в размер на 53 100 евро,но всъщност предоставената на заемателя сума е
45 000 лв.Това се дължало на обстоятелството,че на 17.03.2017 г. ищецът е превел на
ответника сумата от 10 000 евро,а ответникът веднага върнал на ищеца сумата от 8100
евро.Последната сума била упомената в чл.18 /1/ от договора като „такса за управление на
заема“ и представлявала 15,25 % от главницата на заема.Съгласно клаузите на чл.18 от
заемния договор сумата от 8100 евро представлява,според третото лице-помагач Др. И.,такса
финансирана от самия заем и фиксирана като размер,независимо от промяната в срока или
предсрочното погасяване на заема.В този смисъл И. счита,че от самото съдържание на
9
заемния договор следва извод,че размера на посочената заета сума е по-голям от
действително предоставената сума.Намира,че по същество цитираната такса от 8100 евро
представлява скрита лихва по заема,въведена във вреда на заемателя и на него като
ипотекарен длъжник,без да е индивидуално договорена с него,доколкото липсва в текста на
ипотечната сделка,за разлика от този на заемния договор,по който третото лице-помагач не
е страна.По този начин,както поддържа същото лице,то се е оказало обвързано да обезпечи
получаването на сума различна и по-голяма от действително предадената на заемателя,т.е.
несъществуващ дълг.
Горните твърдения са неоснователни.Съгласно чл.18,ал.1 от процесния договор за
кредит,с подписването му заемателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие и се
задължава при първото предоставяне на суми по договора да заплати на заемодателя
дължимите такси за управление на заема в размер на 8100 евро.А според ал.2-ра на същата
клауза таксите са окончателни и не подлежат на връщане,независимо от възможността
срокът за връщане на заема и/или размерът на ползваните по него средства да бъдат
променяни,вкл. чрез предплащане,през времето на действие на договора.Съгласно
ЗЗП,неравноправна /съответно на това и нищожна/ е всяка неиндивидуално определена
уговорка във вреда на потребителя,която неотговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.В чл.143,ал.2 от ЗЗП е направено примерно изброяване на
хипотезите,в които клаузата,включена в договора,следва да се счита за неравноправна,като
общото между изброените хипотези е правото на търговеца едностранно и без обективна
причина да изменя договора,което води до накърняване на еквивалентността на насрещните
престации или ограничаване на способите за защита на потребителя при виновно
неизпълнение на договорни задължения от страна на търговеца.В случая клаузите на чл.18
от договора за заем не покриват нито една от предвидените в чл.143,ал.2 от ЗЗП
хипотези.Действително е уговорено заплащането от заемателя на заемодателя на такса за
управление в размер на 8100 евро при първото предоставяне на суми по договора и че тези
такси са окончателни,без да подлежат на връщане,независимо от възможността срокът за
връщане на заеми и/или размерът на ползваните по него средства да бъдат
променени,включително чрез предплащане,през времето на действие на договора.И по
първоинстанционното дело се установява,че след превода на първата сума по договора в
размер на 10 000 евро по банкова сметка на заемателя,същият е платил на заемодателя
уговорената сума за такси за управление на заема в размер на 8100 евро.Тази уговорка обаче
е ясна относно предназначението на сумата от 8100евро и по никакъв не може да се
приеме,че съставлява „скрита лихва“,както поддържа третото лице-помагач Д.И..Освен
това,макар и да е уговорено в чл.2,ал.1,т.2 от заемния договор,че заемната сума ще се
използва и за заплащане на всички такси за управление на заема,това не означава,че реално
предоставената на заемателя заемна сума е по-малка от уговорената,съответно-че
ипотекарният длъжник,както твърди третото лице-помагач,се е задължило да обезпечи с
имота си заемна сума,по-голяма от реално предоставената.Уговорената,отпусната и
10
дължима за връщане главница по договора за предоставяне на паричен заем,обезпечен с
ипотека,е ясна и е една и съща,като тя нито се намалява,нито се увеличава чрез уговорките
за заплащане на такси за управление съгласно чл.18 от договора.Така,че твърдението на
третото лице-помагач Др. И.,че посредством същите клаузи се е стигнало до обезпечаване от
негова страна на несъществуващ дълг,са изцяло неоснователни.Дори с част от отпуснатия
заем да се покриват такси за управление на заема,то размера на самия заем е такъв,какъвто е
уговорен и реално предоставен-53100 евро и както заемателят дължи връщането на този
именно размер главница,така и ипотекарният длъжник обезпечава с имота си именно този
размер на главницата по заема.Съответно на това е неоснователно и поддържаното от него
възражение за неравноправни клаузи,коментирано по-горе.
Същото трето лице-помагач е заявило и възражение за нищожност на процесната
клауза на чл.18 от заемния договор като противоречаща на добрите нрави /т.е. нищожност
на общо основание по смисъла на чл.26,ал.1,предл. трето от ЗЗД/.Това възражение подлежи
на преценка,без да е необходимо изследването и установяването на качеството „потребител“
по смисъла на §13,т.1 от ДР наЗЗП,респ. По смисъла на Директива 93/13/ЕИО.Същото
възражение е обосновано с твърдения,че авансовото плащане на сума,равна на 1/6 от
главницата по заемния договор не може да представлява действителни разноски по
„управлението“ на подобен заем,доколкото:1/дейността по управление не следва да бъде
оценена в деня на усвояване на заема;2/не следва да представлява значителна част от
неговия размер и 3/не следва да бъде фиксирана независимо от срока за неговото
погасяване,респ. независимо от възможността за предсрочното му погасяване и независимо
от действителните ангажименти на кредитора.Настоящият съд счита за неоснователно и
това възражение за нищожност на третото лице-помагач,тъй като не се касае за такса в такъв
прекомерен размер,който да е противоречащ на добрите нрави,още повече,че самата
сделка,във връзка с която е уговорена таксата в чл.18 е сключена между търговци.
Освен гореизложеното,въззивният съд,също като първоинстанционния, счита за
неоснователно и поддържаното от третото лице-помагач възражение за нищожност на
договорената клауза по чл.12,ал.1 за наказателна лихва като противоречаща на добрите
нрави.Съгласно тази клауза,в случай на неплащане в срок,на частично и/или забавено
плащане,на която и да е дължима месечна погасителна вноска и/или месечна
лихва,заемателят дължи допълнителна наказателна лихва за просрочие в размер на 2 %
месечно върху цялата непогасена част от предоставената заемна сума,считано от датата на
дължимо плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими
суми за:главница,лихва и наказателна лихва.Така уговорена,наказателната лихва няма
дотолкова прекомерен размер,че да се стига до нарушаване на добрите нрави.Както следва
от клаузата,тази лихва е в размер на 2 %,но не дневно,а месечно и се начислява само върху
непогасената част от предоставената заемна сума.
И на следващо място,третото лице-помагач Д.И. е заявило като алтернативно на
предходното възражение,това за нищожност на клаузите на чл.12 от заемния договор поради
това,че представляват неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
11
и в частност по смисъла на т.1,б.“д“ на Приложение към чл.3,§3 на Директивата,а
именно:“условие,според което от потребителя се изисква да изплати неоснователно висока
неустойка като компенсация,когато не изпълни задълженията си“.В случая не е налице
неоснователно висока неустойка /респ. наказателна лихва по чл.12 от заемния договор/ и
затова тази клауза от договора не може да бъде квалифицирана като неравноправна по
смисъла на посочената точка от Приложение към чл.3,§3 от Директива 93/13/ЕИО.
С оглед горните мотиви въззивният съд намира за неоснователни всички заявени от
третото лице-помагач възражения за нищожност на клаузи в процесния договор за паричен
заем,обезпечен с ипотека.Що се касае до единственото заявено в отговора на ответника
възражение срещу исковете,то е за неоснователност на претенцията на ищеца „относно
претендираните лихви“.Заявено е в тази връзка,че „договорната лихва надхвърля
законоустановената такава“ и по същество претенцията се явява неоснователна в тази
част.Ответникът обаче не е уточнил за коя от уговорените лихви става въпрос-
възнаградителна или наказателна.В откритото съдебно заседание на 12.07.2021 г. адв. Ч.
като пълномощник на ответника и на конституираното в това заседание ТЛП-Д.И.,е
заявил,че тъйкато изложените в отговора на ИМ съображения са съвсем кратки,то по-
подробни такива са изложени в молбата за конституиране на третото лице-помагач.Тази
мола обаче не е подадена от името на ответника,а само от името на третото лице-
помагач,поради което съдържащите сев нея доводи не могат да бъдат отнесени към
ответното дружество.Предвид това и с оглед на липсата на последващи уточнения относно
заявеното в отговора на ответника възражение,преценката му по същество е практически
невъзможна.
Освен гореизложеното,въззивният съд счита за правилен и обоснован извода на
първоинстанционния съд,че са доказани по основание предявените искове по чл.422 от ГПК
за главница,възнаградителна и наказателна лихва по процесния договор за паричен
заем,обезпечен с ипотека.Сключването на самия договор от 16.03.2017 г. между ищеца
„Е.Ф.“АД като заемодател и ответното дружество „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД като заемател е
поначало безспорно между страните обстоятелство,С този договор заемодателят предоставя
на заемателя паричен заем в размер на 53100 евро,а последният се задължава да ползва
заемната сума,съгласно конкретизираната в договора цел,както и да върне на заемодателя
заемната сума ведно с дължимите за срока на заема:лихви,такси за управление на
заема,такси,комисионни и разноски за банково обслужване,арбитражи за покупко-продажба
на валута /когато такива са необходими/ и други,съобразно уговорените в договора и
приложенията към него условия и срокове.Съгласно чл.3 от договора,пълният размер на
предоставената за ползване заемна сума,ведно с дължимите за периода на заема лихви,такси
за управление на заема,такси ,комисионни и разноски за банково обслужване,както и всички
други задължения на заемателя за плащане по договора,трябва да бъдат напълно изплатени
не по-късно от 12 месеца,считано от датата на предоставяне на суми по договора.Крайният
уговорен срок за издължаване на заема е 20.03.2018 г.,при спазване на индивидуалния
погасителен план за издължаване на заемната сума,представляващ Приложение №1 към
12
договора,заверен от страните.Видно от приложения погасителен план,заемателят следва да
изплати общо единадесет месечни погасителни вноски в размер от по 309,75 евро,като
падежната дата на първата такава вноска е 20.04.2017 г.,а на останалите десет-20-то число
на месеците май,юни,юли,август,септември,октомври,ноември,декември 2017 г.,месеците
януари и февруари 2018 г. и най-накрая заемателят дължи последна погасителна вноска с
падеж 20.03.2018 г. и в размер на 53 409,75 евро,включващ цялата главница от 53100 евро и
възнаградителна лихва в размер на 309,75 лв.
От заключението на назначената по първоинстанционното дело съдебно-счетоводна
експертиза,неоспорено от страните и кредитиращо се от съда като обосновано и
професионално извършено,се установява,че размерът на непогасената главница възлиза на
53 100 евро и няма никакво плащане по същата.Установява се още,че възнаградителната
лихва е платена с 12 вноски на обща стойност от 3 778,49 евро,вместо 3 717 евро /12 вноски
по 309,75 евро/..През първите месеци след сключването на договора плащанията на лихвата
са извършвани в срок и след прекъсване през м. юли 2017 г.,плащането е продължило през
следващите месеци до 13.04.2018 г. със закъснение,за което е платена лихва за забава.Върху
главницата са начислени наказателни лихви от 2 % месечно.За периода 20.03.2018 г. до
20.01.2020 г. стойността на наказателните лихви възлиза на 23 364 евро.Именно в този
размер и за посочения период е уважена претенцията на ищеца от първоинстанционния
съд,а за периода 20.07.2017 г.-20.03.2018 г. е отхвърлена като неоснователна.Тъй няма жалба
срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение,настоящият съд няма да
преценява дължимостта на наказателната лихва за посочения период от 20.07.2017 г. до
20.03.2018 г. и за разликата над уважения размер до претендирания такъв от 29011,51 евро.А
по отношение на претендираната главница от 53100 евро,възнаградителни лихви в размер
на 2787 евро за периода 20.07.2017 г.-20л03л2018 г. и наказателни лихви до уважения
размер от 23364 евро за периода 20.03.2018 г.-20.01.2020 г.,съдът счита,че исковите
претенции са доказани и основателни,и понеже първоинстанционният съд е уважил тези
претенции именно до посочените размери и за посочените периоди,то се налага крайния
извод,че обжалваното решение е правилно в обжалваните му части и като такова следва да
се потвърди в същите части.
Предвид потвърждаването на първоинстанционното решениев горните масти,също
ще следва да се потвърди и в частта за разноските,с която ответното дружество е осъдено да
заплати на дружеството-ищец съдебни разноски в размер на 6 133,84 лв. за първата
инстанция и 5919,31 лв.-разноски в заповедното производство.
Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция двамата жалбоподатели следва
да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемото дружество „Е.Ф.“АД разноски за въззивното
производство в размер на 4500 лв.-платено в брой адвокатско възнаграждение съгласно
представения договор за правна защита и съдействие от 08.04.2022 г.В представения списък
за разноски по чл.80 от ГПК въззиваемото дружество претендира и разноски в размер на
15,60 лв. като платени такси за куриер,но по делото липсват доказателства за плащането на
тези такси,поради което същите разноски в размер на 15,60 лв. няма да се присъдят на
13
въззиваемия.
Третото лице-помагач А. Р. К. също е заявило искане за присъждане на разноски за
въззивната инстанция,но такива не му се дължат предвид разпоредбата на чл.78,ал.10 от
ГПК.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №227 от 16.12.2021 г.,постановено по т.д.№570/2020 г. по
описа на ОС.-П.,ТО,XX-ти състав в обжалваните части,с които е признато за установено
между „Е.Ф.“АД-гр.Б.,ЕИК ********* и „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД-гр.П.,ЕИК *********,че
„К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД дължи на „Е.Ф.“АД следните суми:53100 евро,ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението пред РС-П.-03.02.2020 г. до окончателното
изплащане,представляваща дължима главница по договор за предоставяне на паричен
заем,обезпечен с ипотека №***-***-*** от 16.03.2017 г. по нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека №***,том *,дело №*** от **** г. на Нотариус Г.Н.,вписан в Служба по
вписванията-гр.П.,ведно с погасителен план;2787 евро-представляваща общ размер на
дължима възнаградителна лихва за периода 20.07.2017 г.-20.03.2018 г. и 23364 евро-
наказателна лихва за периода 20.03.2018г.-20.01.2020 г.,за които суми е издадена заповед
№**** за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по
ч.гр.д.№****/**** г. по описа на РС-П.,II гр. състав,както и в частта,с която ответника
„К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД-гр.П.,ЕИК ********* е осъден да заплати на ищеца „Е.Ф.“АД-
гр.Б.,ЕИК ********* сумата от 6133,84 лв. за извършени съдебни разноски пред първата
инстанция и сумата от 5919,31 лв.-разноски в заповедното производство,двете суми по
съразмерност.
ОСЪЖДА „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД-гр.П.,ЕИК ********* и ДР. СТ. ИВ. с ЕГН
********** да заплатят на „Е.Ф.“АД-гр.Б.,ЕИК ********* сумата от 4500 лв. /четири
хиляди и петстотин лева/,представляваща разноски за въззивното производство-платено
адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на А. Р. К.,гражданин на Р.Ф.,роден на
**.**.**** г. в Х. област,У.С.,притежаващ международен паспорт **№*******,издаден на
26.08.2020 г. от М.Р.,валиден до 26.08.2025 г. и паспорт на р. гражданин №** **
******,издаден на 17.06.2013 г. от отдел У. гр.М.,район Я.о,с постоянен
адрес:Р.,гр.М.,проезд ****,като трето лице-помагач на страната на „Е.Ф.“АД-гр.Б.,ЕИК
*********.
Решението е постановено и при участието на ДР. СТ. ИВ.,ЕГН ********** от
гр.П.,със съдебен адрес:гр.П., ****, чрез адвокат И.Ч.,като трето лице-помагач на страната
на „К.М.Ц.-Т.Ж.“ООД-гр.П.,ЕИК ********* /като в настоящото въззивно производство
същото трето лице-помагач е и едновременно с това жалбоподател/.
14
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15