Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 31.08.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на пети октомври през
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 5314 по описа за 2021
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 20026579 от 28.01.2021 год., постановено по гр.дело № 57497/2019 г. на СРС, ІІ Г.О., 178 състав, са отхвърлени
предявените от „С.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със съдебен адрес:***- адв.В., срещу С.Е.Б., ЕГН **********, съдебен адрес: ***- адв.К., искове по реда на чл.422, вр.
чл.415 ГПК, с правно основание чл.234, ал.3, т.2 КТ вр.
чл.92 ЗЗД за сумата от 1800,00 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на
задължение по договор за повишаване на квалификация от 01.03.2018 г. към трудов
договор № 33071/ 15.09.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 24.06.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, както и с
правно основание чл.86 ЗЗД за сумата от 154,50 лв.- мораторна
лихва от 17.08.2018 г. до 21.06.2019 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 1624/2019 г. по описа на Районен съд
гр.Монтана. С решението на съда е осъдено „С.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със съдебен
адрес:***- адв.В., да заплати на С.Е.Б., ЕГН **********,
съдебен адрес: ***- адв.К., на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 500,00 лв./ петстотин лева/, представляващи направени по делото
разноски.
Срещу решението на СРС, 178 с-в е постъпила въззивна жалба от „С.Б.“
ЕООД, ***, подадена чрез пълномощника адв.С.В., с
искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с
което предявените установителни искове, бъдат уважени изцяло. В жалбата се излагат доводи,
че решението е
неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение
на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона. Депозира писмени бележки, с които претендира и присъждане
на направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ответник С.Е.Б., чрез пълномощника си адв.Д.К.
оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото
писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена,
а първоинстанционното решение -потвърдено, като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. Решението е и правилно,
като постановено при спазване на съдопроизводствените
правила и материалния закон, и при обоснованост на правните изводи за
неоснователност на предявените обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от
него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на
жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Доводите в жалбата са общи, а по същество са
изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
Настоящият съдебен
състав счита, че направените окончателни изводи от
първоинстанционният
съд относно неоснователност на предявените обективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл.
422 ГПК вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са правилни
и законосъобразни, в съответствие
на материалния закон. Крайните
изводи на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства.
Съдът
приема, че в процесния случай, с оглед разпоредбата
на чл.154, ал.1 от ГПК, при условията на пълно доказване
ищецът по предявените положителни установителни
искове следва да докаже освен правоотношението между страните, но и
обстоятелството, че е
изправна страна и че е изпълнил задължението си по процесния договор на който основава вземането си срещу
ответника, което е правопораждащ факт за
вземането за главница за релевантния период от време. Такова доказване
не е проведено от ищеца чрез ангажираните в настоящето производство
доказателства.
Със сключения между страните на
01.03.2018 г. договор за повишаване на квалификация към трудов договор №
33071/15.09.2015 г., ищецът „С.Б.“ ЕООД, ***, като работодател се е задължил
съгласно разпоредбата на чл.1 от договора да проведе курс за повишаване на
квалификацията на служителя/ ответника С.Е.Б./ за длъжността „Втори асистент
мениджър“, а служителят се е задължил да я усвои. Съгласно чл.11 от процесния договор от 01.03.2018 г. за повишаване на
квалификация към трудов договор № 33071/15.09.2015 г., служителят/ ответник по
делото/ се е задължил да не прекратява трудовото правоотношение, осемнадесет
месеца, считано от датата на подписване на настоящия договор. Изрично е
уговорено между страните по делото, съгласно разпоредбата на чл.12 от процесния договор, че в случай, че служителят прекрати
едностранно трудовото правоотношение преди изтичане на сроковете по чл.11,
същият дължи на работодателя неустойка в размер на 1800 лв. Исковата претенция
на ищеца е за установяване на дължимост на
неустойката в размер на сумата от 1800 лв. уговорена в чл.12 от договора.
Съгласно чл.92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и
служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. За да бъде ангажирана отговорността на ответника по иска на основание цитираната законова разпоредба, е необходимо да са налице следните предпоставки: 1/ да съществува задължение; 2/ това задължение да не е изпълнено или
да не е изпъленно точно; 3/ неустойката
да е уговорена между страните; 4/ кредиторът
да е изпълнил задължението
си или да е бил готов да го изпълни.
В процесния случай, съконтрахентите
са уговорили неустойка в чл.12 от процесния
договор в размер на сумата от 1800 лв., дължима от служителя за неизпълнение на задължението му по чл.11 от договора, да не прекратява
трудовото правоотношение осемнадесет месеца, считано от подписване на настоящия договор.
В
практиката на ВКС, обективирана в решение №
21/12.07.2010 г. по т.дело № 470/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., Върховният касационен
съд се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК, че една от предпоставките на чл.92 ЗЗД за присъждане на неустойка за неизпълнение на договорно задължение е
претендиращият неустойката кредитор да е изпълнил или да е бил готов да изпълни
собствените си задължения по договора. Настоящият въззивен
състав споделя даденото разрешение, а именно, че уговорената в договора
неустойка за неизпълнение на поети от длъжника задължения не се дължи, ако
кредиторът, който претендира заплащането й, е неизправна страна поради това, че
не е изпълнил или не е бил готов да изпълни насрещните си задължения по
договора. В съответствие с основния правен принцип, че никой не може да черпи
права от собственото си противоправно поведение,
кредиторът не би могъл да претендира неустойка за договорно неизпълнение от
длъжника, ако самият той не е изпълнил или не е имал готовност да изпълни
насрещните си задължения така, както изисква законът /чл.63 ЗЗД /- точно,
добросъвестно и с грижата на добър стопанин.
В процесния случай
задължението на ищеца- работодател е посочено в клаузата на чл.1 от процесния договор от 01.03.2018 г. за повишаване на
квалификация към трудов договор № 33071/15.09.2015 г., с която работодателят се
е задължил да проведе курс за повишаване
на квалификацията на служителя/ ответника С.Е.Б./ за длъжността „Втори асистент
мениджър“, а служителят се е задължил да я усвои. Съдът приема, че възникването
на правото на ищеца да претендира и получи неустойката по чл.12 от договора,
уговорена за неизпълнение на договорните задължения на длъжника- ответник, предпоставя точно и добросъвестно изпълнение или готовност
за изпълнение на поетото с клаузата на чл.1 от договора задължение, което
формира съдържанието на дължимата от кредитора престация.
Изпълнението е оспорено с изрично възражение от ответника - длъжник с отговора
на исковата молба и според правилото на чл.154, ал.1 ГПК тежестта за
доказването му се носи от ищеца.
Преценката на събраните в хода на
делото доказателства не води до извод, че дружеството - ищец е изпълнило поетото задължение, визирано в договорната
клауза на чл.1 от процесния договор сключен на
01.03.2018 г., а именно: да проведе курс
за повишаване на квалификацията на служителя/ ответника С.Е.Б./ за длъжността
„Втори асистент мениджър“. Изпълнението на това задължение на ищеца не може да
се счете за доказано и от показанията на разпитания по делото свидетел К.Г..
Свидетелят Г.е обяснил, че е служител на дружеството - ищец - ръководител на
отдел „Човешки ресурси и обучение“ при ищеца. Служебната обвързаност на
свидетеля с дружеството - ищец и очевидно отговорността му за постигане на
целения с процесния договор за повишаване на
квалификация резултат създават предположение, че свидетелят е заинтересован от
разрешаване на спора за неустойка в полза на работодателя си. По делото няма
други доказателства, които да подкрепят свидетелските показания, и с оглед
разпоредбата на чл.172 ГПК същите не следва да бъдат кредитирани. Съобразявайки
правилото на чл.154, ал.1 ГПК, настоящият въззивен
състав приема, че ищецът не е доказал да е изпълнил или поне да е имал
готовност да изпълни задължението по чл.1 от договора към момента, в който
ответникът е предприел действия по прекратяване на сключения трудов договор в
нарушение на уговорката в чл.11. Съдържанието на породената от договора
облигационна връзка между страните предполага изпълнението на задължението по чл.1
да започне непосредствено след възникването й, и щом не е установено то да е
предприето, ищецът не би могъл да има качеството на изправна страна в
облигационното отношение. Неизправността лишава ищеца от правото на неустойка
по чл.12, независимо от установеното неизпълнение на задължението на длъжника
по чл.11 от договора, предвидено като основание за заплащане на неустойката.
Поради изложеното съдът приема, че в настоящия случай предявения от ищеца срещу
ответника по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителен
иск по чл.92, ал.1 от ЗЗД за установяване на дължимост
на вземане в размер на сумата от 1800 лв. се явява
изцяло неоснователен и недоказан, и
като такъв правилно е бил
отхвърлен от първоинстанционния
съд. Поради неоснователност на главния иск с правно
основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, неоснователен се явява и акцесорния
иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване на дължимост на вземане в размер на сумата от 154,50 лв., и
като такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния
съд.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с
нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При
този изход на спора на въззивника- ищец не се следват
разноски за настоящата въззивна инстанция. На
основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК
на въззиваемата страна- ответник следва да се
присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното
производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 500 лв. за въззивната инстанция
по договор за правна защита и съдействие
от 30.03.2021 г.
Така мотивиран
Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 20026579 от 28.01.2021
год., постановено по гр.дело № 57497/2019 г. на
СРС, ІІ Г.О., 178 състав.
ОСЪЖДА „С.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление:***,
да
заплати на С.Е.Б., ЕГН **********, с
адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с
чл.273 от ГПК, сумата от 500 лв. /петстотин лева/, представляваща направените
пред въззивната инстанция разноски /адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.