Решение по дело №1032/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във вр. с чл. 215 от Закона за устройство на територията ЗУТ/.

Образувано е по протест, подаден от прокурор в Районна прокуратура – Варна, срещу Разрешение за строеж № 227/25.10.2023 г. на Главния архитект на Район „Приморски“ при Община Варна.

В протеста се твърди нищожност на разрешението за строеж поради противоречието му с материалния закон, тъй като е издадено в несъответствие с действащия ПУП – ПРЗ на СО „Акчелар“. Отправеното до съда искане е за обявяване нищожността на издаденото от Главния архитект на Район „Приморски“ при Община Варна Разрешение за строеж № 227/25.10.2023 година.

В съдебно заседание протестът се поддържа изцяло. Счита се, че разрешението за строеж е незаконосъобразно поради издаването му в нарушение на чл. 24, ал. 1 и 2 и чл. 142, ал. 5, т. 1 от ЗУТ. Претендира се присъждане на направените по делото разноски за държавна такса и за депозити за вещо лице.

Ответникът – Главен архитект на Район „Приморски“ при Община Варна, не изразява становище по подадения протест.

Заинтересованата страна „Стройгарант Варна“ ЕООД, чрез представител по пълномощие, оспорва подадения протест. Счита, че не са налице основания за обявяване на нищожност на разрешението за строеж. Сочи, че установеното от вещото лице отклонение от ПУП с 62 см. на две от фасадите не обосновава нищожност, а само унищожаемост на разрешението за строеж, но срокът по чл. 149, ал. 4 от АПК за оспорването му като унищожаемо е изтекъл. Поради това намира протеста за неоснователен и моли за неговото отхвърляне и за присъждане на направените разноски по делото.

Заинтересованите страни – Г. Н. Д., П. В. К., Р. В. К., С. Н. Д. и Н. К. К., не изразяват становище по подадения протест.

Съдът, след преценка на доказателствата и доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Със заявление за издаване на разрешение за строеж рег. № АУ102139ПР/24.10.2023 г. /л. 11-12 от класьор, представен от Район „Приморски“/ „Стройгарант Варна“ ЕООД е поискало от Главния архитект на Район „Приморски“ при Община Варна да му бъде издадено разрешение за строеж на обект: многофамилна жилищна сграда с подземен гараж в УПИ XXVII-445, кв. 26, идент. 10135.2522.1303, по плана СО „Акчелар“, гр. Варна.

С Разрешение за строеж № 227/25.10.2023 г., издадено от Главния архитект на Район „Приморски“ при Община Варна /л. 3-4 от делото/, е разрешено на „Стройгарант Варна“ ЕООД, П. В. К., Р. В. К., Г. Н. Д., С. Н. Д. и Н. К. К., собственици съгласно нотариален акт /НА/ № 138/24.08.2023 г., том IV, рег. № 7310, дело № 962/2023 г. /л. 19-20 от класьор, представен от Район „Приморски“/, НА № 18/04.09.2023 г., том VII, рег. № 7717, дело 1034/2023 г. /л. 21-22 от класьор, представен от Район „Приморски“/, НА № 22/18.10.2023 г., том VIII, рег. № 9092, дело № 1210/2023 г. /л. 23-24 от класьор, представен от Район „Приморски“/, заповед по чл. 16 от ЗУТ № 3973/30.11.2022 г., вписана в Служба по вписвания – Варна с акт № 24, том CNC, вх. рег. № 40000, дело № 24218/02.12.2022 година, изграждане на „Многофамилна жилищна сграда с подземен паркинг в УПИ ХХVІІ-445 / № 10135.2522.1303/, кв. 26, по плана на СО „Акчелар“, гр. Варна. Разрешението за строеж е влязло в сила на 14.11.2023 г., видно от направеното върху него отбелязване.

С жалба рег. № ОС24000062ВН_002ВН/01.02.2024 г. от Д. В. А. до Кмета на Община Варна е направено искане за спиране и премахване на незаконен строеж, представляващ масивна седеметажна сграда в ПИ с идентификатор 10135.2522.1303, с възложител „Стройгарант Варна“ ЕООД и за отмяна на издаденото за сградата разрешение за строеж, а в условията на евентуалност – да бъде сезиран компетентният орган – Окръжна прокуратура – Варна, която да оспори по надлежния ред пред съда издаденото разрешение за строеж.

Изготвено е становище рег. № ОС24000062ВН_004ВН/20.02.2024 г. от заместник-председателя на Общински съвет – Варна /л. 5-9 от делото/, съгласно което издаденото от Главния архитект на Район „Приморски“ при Община Варна Разрешение за строеж № 227.25.10.2023 г. е незаконосъобразно, издадено въз основа на незаконосъобразно съгласувани и одобрени инвестиционни проекти, изготвени в нарушение на чл. 108, ал. 1, изречение второ от ЗУТ, вр. чл. 24, ал. 1 от ЗУТ, § 5, т. 32 от ДР на ЗУТ, § 5, т. 5 от ДР на ЗУТ, чл. 9, ал. 21, изр. 1 от Наредба № 7/22.12.2003 г. ПНУОВТУЗ, чл. 92 от Наредба № 7/22.12.2003 г. ПНУОВТУЗ, чл. 142, ал. 5 и 9 от ЗУТ и чл. 145, ал. 2 от ЗУТ.

С писмо рег. № ОС24000062ВН_006ВН/01.03.2024 г. от Директора на Дирекция „Управление на сигурността и контрол на обществения ред“ при Община Варна е подаден сигнал до Главния архитект на Община Варна и до Районна прокуратура – Варна, в който се сочи, че след извършена проверка от заместник-председателя на Общински съвет – Варна е установено незаконосъобразно издадено Разрешение за строеж № 227/25.10.2023 г. на Главния архитект на Район „Приморски“ при Община Варна, и одобрени инвестиционни проекти. От Главния архитект на Община Варна е поискано преразглеждане на издаденото разрешение за строеж и при необходимост неговото оттегляне, както и подаване на протест от прокурор с искане за обявяване на неговата нищожност.

Въз основа на подадения сигнал от Директора на Дирекция „Управление на сигурността и контрол на обществения ред“ при Община Варна е образувана преписка вх. № 3389/2024 г. по описа на Районна прокуратура – Варна, във връзка с която е подаден протестът срещу издаденото от Главния архитект на Район „Приморски“ при Община Варна Разрешение за строеж № 227/25.10.2023 г., по повод на който е образувано настоящото съдебно производство.

По делото е допуснато изготвянето на съдебно техническа експертиза /СТЕ/ и на допълнителна съдебно техническа експертиза /допълнителна СТЕ/.

От заключението на СТЕ /л. 102-107 от делото/ се установява, че е налице разлика от 0,62 м в определените коти на средното ниво на прилежащия терен на фасади „Северозапад“ и „Югозапад“ на процесния строеж, която се отразява при определяне на допустимата височина на ограждащите стени. Според вещото лице арх. инж. Р. С. височината трябва да се намали и в този смисъл в одобрения проект и издаденото Разрешение за строеж № 227/25.10.2023 г. на Главния архитект на Район „Приморски“ при Община Варна за процесната сграда градоустройственият показател „кота корниз – 10 м“ в действащия ПУП – ПРЗ, одобрен със Заповед № Г-94/14.04.2014 г. на Заместник-кмета на Община Варна, е нарушен. Констатирано е, че в одобрения проект са използвани възможностите за издатини при спазване на чл. 92, ал. 1 и чл. 93, ал. 2 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони /Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за ПНУОВТУЗ/.

В открито съдебно заседание по приемане на заключението по СТЕ вещото лице арх. инж. С. уточнява, че най-високата кота на северозападната фасада е 173.14 м, което се установява от част Геодезия на проекта.

Заключението по СТЕ е оспорено от процесуалния представител на заинтересованата страна „Стройгарант Варна“ ЕООД по отношение на констатираното завишение с 62 см над проектната кота корниз на северозападната и на югозападната фасада с твърдения, че същото се основава на неправилно приети изходни данни за най-висока кота на прилежащия терен на тези фасади. Сочи се също така, че липсва и проектът за вертикална планировка.

Съгласно заключението по допълнителната СТЕ /л. 153-156 от делото/ при реализиране на процесния строеж е спазен показателят „плътност на застрояването“ – достигнатата застроена площ е 209.20 кв.м. (21 %) при макс. 301.80 кв.м. (30 %). Установено е, че показателят „интензивност на застрояването“ е надвишен незначително – достигнатият Кинт е 1.01 при допустим 1.0. Експертът дава заключение, че в процесния проект има нарушение на допустимата височина на сградата съгласно действащия ПУП – ПРЗ, одобрен със Заповед № Г-94/14.04.2014 г. на Заместник-кмета на Община Варна, спрямо северозападната и югозападната фасадни ограждащи страни на сградата. Според вещото лице арх. инж. Р. С. проектираните архитектурно-художествени елементи – кули, разположени над покривната плоскост, не отговарят на изискванията за допустими размери съгласно Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за ПНУОВТУЗ, тъй като надвишават със 70.45 кв.м. допустимата стойност за обща площ от 25 кв.м.

В открито съдебно заседание по приемане на заключението по допълнителната СТЕ вещото лице арх. инж. С. пояснява, че при определяне на котата на средноприлежащия терен на северозападната фасада на сградата е отчетена котата на рампата, която в случая не е елемент на сградата, а на вертикалната планировка, като е посочена в част „Ситуация“ към Архитектурния проект на сградата. По отношение на средноприлежащия терен на югозападната фасада на сградата експертът прави уточнение, че площадката пред евакуационната врата по проект „Пожарна безопасност“ също е част от вертикалната планировка, така че котата на вертикалната планировка оказва влияние при определяне на височината на сградата. Заявява, че обемът на сградата зависи от моделирането на терена.

Заключението по допълнителната СТЕ, в частта относно определянето на най-ниските точки на северозападната и на югозападната фасади на сградата, е оспорено от процесуалния представител на заинтересованата страна „Стройгарант Варна“ ЕООД по съображения, че котата на рампата и тази на площадката са прилежащи части към сградата и съгласно указанията на ДНСК не следва да се вземат предвид при определяне на височината на съответната фасада.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Протестът е подаден срещу подлежащ на оспорване индивидуален административен акт по смисъла на чл. 215, ал. 1 във връзка с чл. 214, т. 1 и т. 2 от ЗУТ и от надлежна страна – прокурор при Районна прокуратура – Варна, който съгласно чл. 147, ал. 2 вр. чл. 16, ал. 1, т. 1 от АПК има правомощие да оспорва индивидуални административни актове. Доколкото в протеста до съда са релевирани единствено възражения за нищожност на оспореното разрешение за строеж, а по аргумент от чл. 149, ал. 5 от АПК искане за обявяване на нищожност на административен акт може да бъде направено без ограничение във времето, съдът намира, че жалбата е подадена в срок. Същата е депозирана пред надлежния да я разгледа родово и местно компетентен съд съгласно чл. 215, ал. 1, изречение първо от ЗУТ. Предвид гореизложеното се налага извод, че протестът е допустим.

Разгледан по същество, протестът е неоснователен по следните съображения:

Според разбирането, наложено от юриспруденцията, нищожността е положение на абсолютна недействителност на определен акт. Тя е състояние на пълна липса на правно действие на един акт, който привидно е издаден като административен акт, като нищожният акт не е породил и никога не може да породи очакваните правни последици. Обявяването на нищожността на акт няма конститутивно значение, тъй като нищо не изменя, не преустановява, а само констатира пълна незаконосъобразност. Основание за обявяване на нищожност на административен акт от съда е налице, когато е налице толкова тежко, основно нарушение на изискванията за законност, поради което актът, независимо че притежава външни белези на административен акт, не поражда правни последици.

В АПК не са уредени изрично основания за нищожност на административните актове. Съдебната практика и правната теория са възприели критерия, че такива са петте основания за незаконосъобразност по чл. 146 от АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му, не поражда правните последици, към които е насочен. Теорията е изградила следните критерии кога един порок води до нищожност и кога същият води до унищожаемост: 1. Всяка некомпетентност винаги е основание за нищожност на акта. 2. Порокът във формата е основание за нищожност, само когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма, съответно на липса на волеизявление /т.е. липса и на акт/. 3. Нарушенията на административнопроизводствените правила са основание за нищожност, само ако са толкова съществени, че нарушението е довело до липса на волеизявление /например – поради липса на кворум при издаване на административния акт от колективен орган/. 4. По правило, нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора – т.е. не е издаден на основание нито една правна норма и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат. Само пълната липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма, и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност за който и да е орган да издаде акт с това съдържание би довело до нищожност на посоченото основание. 5. Превратното упражняване на власт /несъответствието с целта на закона/ също е порок, водещ само до незаконосъобразност като правило, и само ако преследваната цел, различна от законоустановената, не може да се постигне с никакъв акт, нито на същия, нито на който и да е друг орган, посоченият порок води нищожност.

Съобразявайки наведените в жалбата твърдения за нищожност и с оглед разпоредбата на чл. 168 от АПК, съдът намира, че следва да се произнесе по валидността на акта, като разгледа поотделно всяко едно от петте основания за оспорване на административните актове по чл. 146 от АПК.

Оспореното разрешение за строеж е издадено от компетентен орган – Главния архитект на Район „Приморски“ при Община Варна, оправомощен да издава разрешения за строеж със Заповед № 005/17.02.2017 г. на Главния архитект на Община Варна, издадена на основание § 1, ал. 4 от Допълнителните разпоредби /ДР/ на ЗУТ, която норма предвижда възможност за делегиране на това правомощие от титуляра – главния архитект на общината /аргумент от чл. 148, ал. 2 от ЗУТ/, на други длъжностни лица от общинската администрация, притежаващи пълна проектантска правоспособност, каквото лице несъмнено се явява Главният архитект на Район „Приморски“ при Община Варна. Поради това и доколкото това обстоятелство не се оспорва от подателя на протеста, не е налице основание за оспорване по чл. 146, т. 1 от АПК.

Между страните по делото не се спори също така, че Разрешение за строеж № 227/25.10.2023 г. е издадено в предписаната от закона форма. Както бе отбелязано, порокът във формата е основание за нищожност само когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма, съответно на липса на волеизявление, а оттам и на липса на акт. В случая процесният индивидуален административен акт е издаден в предвидената в чл. 59, ал. 2 от АПК писмена форма, като съдържа всички реквизити, визирани в чл. 148, ал. 9 от ЗУТ.

Не се твърдят и при извършената служебна проверка не се установяват допуснати в производството по издаване на обжалваното разрешение за строеж особено съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да доведат до липса на волеизявление на административния орган, респ. да представляват основание за нищожност на издадения административен акт по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК.

Като неоснователен се преценява от настоящата съдебна инстанция и релевираният в протеста довод за нищожност на издаденото разрешение за строеж поради несъответствието му с действащия за имота подробен устройствен план /ПУП/. По аргумент от чл. 142, ал. 5, т. 1 и 2 вр. чл. 148, ал. 4 от ЗУТ изискване за законосъобразността на инвестиционния проект и на разрешението за строеж е съответствието им с предвижданията на ПУП и правилата и нормативите за устройство на територията. В случая това изискване не е спазено, което се установява от заключенията по СТЕ и допълнителната СТЕ. Вещото лице арх. инж. Р. С. е категорична, че е налице разлика от 0,62 м в определените коти на средното ниво на прилежащия терен на северозападната и на югозападната фасада на процесния строеж, което обуславя противоречието на одобрения инвестиционен проект и издаденото Разрешение за строеж № 227/25.10.2023 г. на Главния архитект на Район „Приморски“ при Община Варна с действащия за имота ПУП – ПРЗ, одобрен със Заповед № Г-94/14.04.2014 г. на Заместник-кмета на Община Варна, в частта относно предвидения в него градоустройствен показател „кота корниз – 10 м“. В заключението по допълнителната СТЕ експертът констатира и несъответствие на проектираните архитектурно-художествени елементи – кули, разположени над покривната плоскост на сградата, с изискванията за допустими размери съгласно Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за ПНУОВТУЗ поради надвишаването им със 70.45 кв.м. на допустимата стойност за обща площ от 25 кв.м.

Така установените несъответствия обаче не представляват особено съществено противоречие с посочените материалноправни разпоредби на ЗУТ, поради което същите не са основание за нищожност на разрешението за строеж. Несъответствието на разрешението за строеж с действащия за имота ПУП не води до липса на волеизявление, нито до противоречие с материалния закон, което да обоснове нищожност на акта. В случая не е налице пълна липса на предпоставките на приложимата правна норма или отсъствие на законово основание за издаване на разрешението за строеж, нито невъзможност акт с такова съдържание да бъде издаден въз основа на никакъв закон или от никой орган. В разглежданата хипотеза посочените условия не са изпълнени. Изцяло лишено от законово основание би било например издадено разрешение за строеж в имоти, в които строителството е изначално забранено /напр. в защитена зона, в имот, публична държавна собственост и др. подобни/, в който случай такъв акт не би могъл да бъде издаден на никакво правно основание от никой административен орган. Разглежданият случай не е такъв. Разрешеното с оспорения акт строителство е извършено в УПИ, за който е налице издаден и влязъл в сила ПУП – ПРЗ. Разрешението за строеж е издадено на основание чл. 142, ал. 1, ал. 6, т. 2, чл. 148, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 от ЗУТ, които норми уреждат правилата за издаване на този вид административни актове. Следователно актът не е лишен от основание, а същото е изрично уредено в нормите на ЗУТ. Не е налице и пълна липса на предпоставките или условията на материалноправните норми. Напротив, от събраните по делото доказателства се установява изпълнението на всички законови изисквания за издаването на разрешение за строеж, именно поради което е постановен и процесният, благоприятен за заявителите /заинтересовани страни по настоящото дело/, индивидуален административен акт. Освен това разрешението за строеж е проверено от органите на ДНСК преди влизането му в сила и не е отменено по предвидения в чл. 156 от ЗУТ административен ред. Съгласно Констативен протокол от 06.11.2023 г. /л. 54 от делото/, съставен от инспектор в РДНСК – Варна, инвестиционните проекти са одобрени и съгласувани в съответствие с разпоредбите на ЗУТ, като разрешението за строеж е законосъобразно.

Установеното от експертните заключения несъответствие на част от инвестиционния проект и разрешението за строеж с действащия ПУП е нарушение на материалноправните разпоредби на ЗУТ, което евентуално би могло да обоснове незаконосъобразността на разрешението за строеж до степен на унищожаемост, респ. да обуслови неговата отмяна. В случая обаче срокът по чл. 149, ал. 4 от АПК /едномесечен от издаването на разрешението за строеж/ за оспорване от прокурора на разрешението за строеж като унищожаемо, е пропуснат. Процесното Разрешение за строеж № 227 е издадено на 25.10.2023 г., т.е. срокът за подаване на протест срещу него от прокурора е изтекъл на 25.11.2023 година. Протестът, по който е образувано настоящото съдебно производство, е подаден на 14.05.2024 г., т.е. почти шест месеца след изтичане на срока по чл. 149, ал. 4 от АПК, поради което е преклудирана възможността за оспорването на акта като унищожаем, а с това и правото и задължението на съда да обсъжда възражения в тази насока.

Налага се извод за липса на основание за нищожност на разрешението за строеж по смисъла на чл. 146, т. 4 от АПК.

Не е налице и несъответствие на акта с целта на закона. Разрешение за строеж № 227/25.10.2023 г. на Главния архитект на Район „Приморски“ при Община Варна е издадено с единствената цел да бъде разрешено извършването на строителство в посочения в него урегулиран поземлен имот. Постигането на тази цел – разрешаване на строителството, е изрично уредено в раздел III Разрешаване на строителството от Глава осма Инвестиционно проектиране и разрешаване на строителството на ЗУТ /чл. 148 – чл. 156а от ЗУТ/. В случая крайната /перспективна/ цел на оспорения индивидуален административен акт, както и на правните норми на ЗУТ, е да въздейства по максимално ефективен начин върху обществените отношения, свързани с разрешаването и реализирането на строителството и строежите, а непосредствената /конкретна/ цел на същия е реализирането на разрешения с него строеж, което представлява поставеният от законодателя резултат, който трябва да се постигне чрез изпълнението на съдържащото се в този административен акт властническо волеизявление.

По изложените съображения, протестът на прокурор в Районна прокуратура – Варна, срещу Разрешение за строеж № 227/25.10.2023 г. на Главния архитект на Район „Приморски“ при Община Варна, с искане за прогласяването му за нищожно следва да се отхвърли като неоснователен.

При този изход на правния спор и с оглед своевременно направеното искане, на основание чл. 143, ал. 4 от АПК, в полза на заинтересованата страна „Стройгарант Варна“ ЕООД следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1300 лева, заплатени в брой съгласно приложения на л. 198 от делото договор за правна защита и съдействие № 7 от 18.06.2024 година.

По тези съображения и на основание чл. 172, ал. 2, предложение последно от АПК, Административен съд – Варна, Пети състав,

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ протеста на прокурор в Районна прокуратура – Варна, срещу Разрешение за строеж № 227/25.10.2023 г. на Главния архитект на Район „Приморски“ при Община Варна.

ОСЪЖДА Районна прокуратура – Варна да заплати на „Стройгарант Варна“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул. „Съборни“ № 16, ет. 2, ап. 39, сумата в размер на 1300 /хиляда и триста/ лева, представляваща разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България в 14–дневен срок от съобщаването му на страните.