Решение по дело №1153/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 25/09.04.2012 г., постановено по гр. д. № 1736/2011 г., Кърджалийският районен съд е отхвърлилпредявения от Л. Х. У. от с. Е., общ. А., област К. против „Г.- К.” - гр. К., иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10000 лв., причинени вследствие на заболяване от професионална болест силикоза I стадий, ретикуломикронодозна форма с призната трайна неработоспособност от 20 %, считано от 09.08.2010 г. до 01.05.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане.

Недоволен от така постановеното решение е останал жалбодателят Л. Х. У., който чрез процесуалният си представител го обжалва с молба да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с което предявения иск бъде уважен. Претендира направените по делото разноски за двете инстанции. Излага съображения, че решението е необосновано, постановено в противоречие на материалния и процесуалния закон. Съдът в противоречие на разпоредбата на чл. 200 от КТ приел, че безвиновната отговорност на работодателя, може да бъде ангажирана за вреди от професионално заболяване, които са причинили намалена работоспособност 50 % и над 50 %. Съдът не съобразил изменението на чл. 200 ал. 1 от КТ, чийто смисъл бил уеднаквяване на терминологията на КТ и КСО и тази промяна не изключвала отговорността на работодателя за всички причинени на работника вреди от трудова злополука или професионално заболяване и не била ограничена от обстоятелството дали временната нетрудоспособност, призната от ТЕЛК, е под 50%.

В писмен отговор и в съдебно заседание ответникът по жалбата я оспорва и моли да се потвърди атакуваното решение, ведно със законните последици. Излага съображения, че решението е законосъобразно и обосновано, а жалбата- неоснователна. Поддържа, че на основание чл. 200 от КТ, работодателят отговарял имуществено само при наличието на 50 и над 50 % временна или трайна нетрудоспособност на работника, каквато жалбодателят нямал, поради което съдът правилно отхвърлил иска.

Въззивният съд като прецени събраните по делото доказателства по повод и във връзка с подадената жалба, констатира:

Жалбата е подадена в срок от лице, имащо интерес от обжалването и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна, поради следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 200 от КТ. Ищецът твърди в исковата молба, че с ответника по иска бил в трудово- правни отношения в продължение на повече от 20 години и работил като подземен миньор- копач в рудник „Е.”, общ. А., обл. К. до 2007 г. Понастоящем бил пенсионер за осигурителен стаж и възраст. Твърди, че от началото на 2002 г. започнал да страда от заболяването силикоза I стадий, ретикуломикронодозна форма, което било признато за професионално и било включено в Списъка на професионалните болести, приет с ПМС № 80/2011 г. Професионалния му характер бил констатиран от медицинските органи с експертно решение № 8/02.04.2011 г. на НЕЛК по белодробни болести. Видно от този акт, страданията му датирали от 2002 г. с процент на инвалидизация по причина на професионалното заболяване в размер на 20 % и 40 % инвалидизация по причина общо заболяване, което било в резултат на професионалното му заболяване. Твърди, че професионалната болест била свързана със значителни физически и психически страдания и болки, които търпял ежедневно, намалено самочувствие и увереност в собствените си сили, което представлявало неимуществени вреди, които оценява на 10000 лв.

Съдът, като прецени доказателствата, приема за установено от фактическа страна следното:

От експертно решение № 0008/04.01.2011 г. на НЕЛК- гр. С. се установява, че на Л. Х. У. по повод извършване на пълно преосвидетелстване, след като е отменено решението по оценка работоспособността и по причинна връзка на ТЕЛК, е издадено ново решение, с което е определена на освидетелствания 44 % трайно намалена работоспособност със срок на инвалидност до 01.05.2011 г. Като причини за трайно намалената работоспособност се сочи 40 % общо заболяване с дата на инвалидизация 02.12.2002 г. и 20 % професионално заболяване с дата на инвалидизация 09.08.2010 г. Установява се, че водещата диагноза е пневмокониоза, причинена от прах, съдържащ силиций. Професионалното заболяване е силикоза I стадий, ретикуломикронодозна форма. От приложените по делото епикризи се установява, че ищецът е бил на лечение в Университетска болница М. „С. И. Р.”- С. за времето от 28.01.2011 г. до 05.02.2011 г. с окончателна диогноза: Бронхиектатична болест във възпалителен тласък, както и в М. „Д. А. Д.” - К.- Кардиологично отделение- за времето от 16.03.2011 г. до 17.03.2011 г. с окончателна диагноза: ИБС, САП- ІІ ФК. Несигнификантна коронарна атеросклероза. АХ- ІІІ ст. Дислипидемия. ЛПХБ. Като придружаващи заболявания са посочени: ЗД- тип 2 на диетолечение. Диабетна полиневропатия. ХОББ.Цервикална спондилоза. Състояние след счупване на лявата тибия. Силикоза І стайдий, ретиколо микро нодозна форма. Обезитас- ІІ степен.

По делото е представено заключение на в. л. д. Н. Ч. по назначената по делото съдебно- медицинска експертиза, което съдът не приема в частта, в която е посочено, че ищецът няма диагноза „силикоза”, тъй като в тази си част то противоречи на приложените епикризи и решение на НЕЛК по белодробни болести- С. В тази връзка следва да се посочи, че постановеното от НЕЛК- София решение е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност- за наличието на установено по надлежния ред професионално заболяване, за началната дата, от която може да бъде претендирано обезщетение за причинените в резултат на заболяването вреди и за наличието на причинна връзка, като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя. С характер на официални свидетелстващи документи, чиято материална доказателствена сила обвързва съда, са и приложените медицински епикризи. Съдът приема заключението на вещото лице в останалата му част.

По делото е приложен и протокол за извършено проучване на професионална болест на НОИ- РУ „СО”- К., в който има данни за „професионалния маршрут” на ищеца, както и за това, че същият е работил при ответника до 24.06.2008 г.

При така установеното от фактическа страна, съдът приема, чепредявения иск по чл. 200 ал. 1 от КТ, е неоснователен и недоказан по следните съображения:

Според правилото на чл. 200 от КТ за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им. За да възникне отговорността на работодателя по смисъла на чл. 200 от КТ, е необходимо да са налице всички елементи на фактическия състав, а именно: наличие на трудово правоотношение между страните към момента на предявяване на иска, като няма пречка да се търси обезвреда и след прекратяване на трудовото правоотношение, но трябва такова да е съществувало към момента, в който е възникнало професионалното заболяване; последното да е признато за такова по надлежния ред; наличие на претърпени вреди от работника и пряка причинно- следствена връзка между настъпилите вреди и заболяването. Или, първата предпоставка за ангажиране отговорността на предприятието по чл. 200 от КТ е наличие на трудово правоотношение. По делото ищецът не е представил доказателства в подкрепа на основното си твърдение, че е бил в трудово правоотношение в продължение на повече от 20 години с ответника и е работил като подземен миньор- копач в рудник „Е.”, общ. А., обл. К. до 2007 г.- както се твърди в исковата молба, както и към 09.08.2010 г., когато е било признато професионалното му заболяване с решение на НЕЛК. В приложения по делото протокол за извършено проучване на професионална болест на НОИ- РУ „СО”- К. има данни за „професионалния маршрут” на ищеца, но това не е редът за установяване съществуването на трудово правоотношение.

Във връзка с горното, съдът отчита от една страна, че процесуалният представител на ответника, е оспорил иска изцяло по основание и по размер, както в писмения отговор на исковата молба, така и в съдебно заседание, макар конкретно да не е изложил съображения относно основния факт за наличието на трудово правоотношение. От друга страна, първоинстанционният съд при доклада по делото, по който страните не са възразили, не е признал нито едно право или обстоятелство, приел е, че всички обстоятелства се нуждаят от доказване и всяка страна трябва да докаже твърденията си- респ. ищецът е следвало да докаже, че са налице предпоставките за отговорността на ответника и на първо място- наличието на трудово правоотношение между страните по делото към момента на възникване на професионалното заболяване. Доказателства относно тази основна предпоставка на иска, ищецът не е представил и същата не е доказана по несъмнен начин. Следва да се отчете и обстоятелството, че с експертното решение на НЕЛК по белодробни болести- София, професионалния характер на заболяването е признат, считано от 09.08.2010 г., което обстоятелство с още по- голямо основание предпоставя необходимостта да се изясни наличието на трудово правоотношение между страните по делото към този момент, тъй като обезщетение се дължи от деня на увреждането- в случая от 09.08.2010 г. Именно професионалното заболяване е правопораждащият факт, от който за работника възниква правото да търси от работодателя обезщетение за претърпените от него вреди, което се констатира по установен от закона ред и от определен от закона орган. Признаването на професионалния характер на заболяването е от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността- ТЕЛК и НЕЛК. В случая, професионален характер на заболяването на ищеца е признат на 04.01.2011 г., считано от 09.08.2010 г. с експертно решение на НЕЛК по белодробни болести- София. Или, началната дата, от която той може да претендира обезщетение за причинените му вреди е 09.08.2010 г., тъй като преди тази дата заболяването му няма професионален характер. Следва да се посочи още и, че ако признаването на заболяването за професионално е станало след прекратяване на трудовото правоотношение между страните, това не освобождава работодателят от отговорност по чл. 200 от КТ, но само ако заболяването е възникнало и е констатирано по съответния ред за първи път през периода на съществуване на трудовото правоотношение. В случая, освен наличието на трудово правоотношение, ищецът не е доказал и какви болки и страдания търпи, тяхната степен, интензитет и продължителност, в какъв стадий на развитие е заболяването, и как, съчетани с болките от общото му заболяване, се отразяват на начина му на живот.

С оглед на изложеното и след като ищецът не е представил доказателства за наличието на трудово правоотношение с ответника по иска към момента на признаване на професионалното заболяване, то не е налице първата предпоставка на иска по чл. 200 от КТ, който поради това се явява неоснователен, респ. ответникът не следва да отговаря по реда на чл. 200 от КТ за причинените на ищеца при изпълнение на работата неимуществени вреди от професионално заболяване и иска следва да се отхвърли.

За пълнота, следва да се посочи, че незаконосъобразно първоинстанционният съд е приел, че след като не е установена трайно намалена работоспособност 50 % и над 50 % на работника или служителя, работодателя не отговаря имуществено. Съдът е приел, че в случая на ищеца след като била призната 44 % трайно намалена работоспособност, същият не попадал в категорията на работниците и служителите, на които на основание чл. 200 ал. 1 от КТ работодателя дължи обезщетение за причинени вреди. В редица решения по реда на чл. 290 от ГПК, ВКС е уеднаквил практиката, като е приел, че и след измененията на разпоредбата на чл. 200 от КТ /ДВ бр. 52/2004 г. и ДВ бр. 15/2010 г./ - увреденият работник или служител може да търси обезщетение за причинените му вреди, щом те са резултат от трудова злополука или професионална болест- без значение дали причинената му нетрудоспособност е под или над 50%. В този смисъл е Р № 472/23.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 550/2010 г., IV г. о., ГК по чл. 290 от ГПК, в което е прието, че „И когато трайно намалената работоспособност е под 50 %, работодателят дължи обезщетение за вредите, които стоят в причинна връзка с професионалното заболяване или ексцесът от него.” И в редица други решения / гр. д. № 2487/2008 г. на III ГО, гр. д. № 483/2009 г. на III ГО, гр. д. № 69/2009 г. на IV ГО, гр. д. № 855 за 2009 г. на IV ГО и др./, ВКС е приел освен, че вредите, понесени от работници/служители вследствие трудова злополука или професионално заболяване, довели до трайно намалена работоспособност под 50 %, подлежат на обезщетяване от работодателя на основание чл. 200 от КТ, също и, че изменението на КТ през 2004 г. само е заменило понятието „инвалидност” с „трайна неработоспособност над 50 %”, уеднаквявайки терминологията по КТ и КСО, но тази промяна не изключва отговорността на работодателя за всички причинени на работника вреди от трудова злополука или професионална болест.

Впрочем, като е отхвърлил иска, първоинстанционният съд е постановил по същество правилно решение, което следва да се потвърди.

С нормата на чл. 359 от КТ законодателят е освободил работниците и служителите, ищци по дела за трудови спорове, само от заплащането на дължимите към съда държавни разноски за съдебното производство, независимо от изхода на делото. Но работниците и служителите, ищци по дела за трудови спорове, са длъжни да заплатят направените от работодателя разноски в случаите, когато предявените от тях искове бъдат отхвърлени. С оглед на това и предвид размера на предявения иск, както и съобразно разпоредбата на чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ищецът- жалбодател пред тази инстанция, следва да заплати на ответника сумата в размер на 750 лв., адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, тъй като няма представени доказателства за направени разноски за въззивна инстанция. Водим от изложеното, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 25/09.04.2012 г., постановено по гр. д. № 1736/2011 г. по описа на Кърджалийския районен съд.

ОСЪЖДА Л. Х. У. с ЕГН * от с. Е., общ. А., област К., с адрес за призоваване: гр. К., ул. „Б.” № *А, адв. М. К. да заплати на „Г.- Кърджали” , със седалище и адрес на управление гр. К., ул. „Р. № *, с ЕИК * разноски по делото за двете инстанции в размер на 750 лв.

Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: Членове: 1/ 2/