№ 6552
гр. София, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Виктория Мингова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело
№ 20221100508692 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20040076/03.06.2022г., постановено по гр.д. №67180/2018г. по
описа на СРС, 175 състав, е признато за установено по предявения от Д. К. Б.
срещу Л. Г. К. иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.59, ал.3 от
ЗС, че ограниченото вещно право на ползване на Л. Г. К. върху половината от
апартамент №28, находящ се в гр. София, ж.к. „Люлин“, бл.**** (сегашен №203),
вх.****, застроен на 87,86 кв.м., при съседи: стълбище, В.С.Т., И. З.К. и ул. 214-та,
представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4356.387.15.5
по КККР, одобрени със заповед №РД-18-14/06.03.2009г. на изп. директор на
АГКК, заедно с припадащото му се мазе №11, при съседи: коридор, И. Л.С., И.
З.К. и ул. 214-та, и ведно със съответните му 1,568% идеални части от общите
части на сградата и правото на строеж върху мястото, ведно с всички подобрения
в имота, учредено с нотариално завещание №5, том І, рег. №3391, дело №5/2007г.
от 30.10.2007г. на нотариус С.М., е погасено поради неупражняването му в
продължение на пет години. Осъдена е Л. Г. К. да заплати на Д. К. Б. на основание
чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 2721,26 лева, представляваща сторените по делото
разноски.
1
Постъпила е въззивна жалба срещу решението от ответницата Л. Г. К., чрез
адв. Я. С., назначен за особен представител по реда на чл.48, ал.2 от ГПК, като се
излагат оплаквания, че същото е неправилно поради противоречие с материалния
закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Въззивникът счита, че първоинстанционният съд е извършил неправилна
преценка относно упражняването на ограниченото вещно право на ползване чрез
трето лице. Поддържа, че ищецът е бил допуснат от ответницата да използва
целия недвижим имот, като ½ от същия се ползвала от името и за сметка на
въззивницата, упражнявайки правото на ползване. В тази връзка ответницата
упълномощила ищеца да извършва всички действия пред предприятия,
извършващи комунални услуги във връзка с недвижимия имот. Действията от
името и за сметка на въззивника във връзка със заплащането на комунални услуги,
данъци и притежаването на ключ за недвижимия имот налагали извода, че
правото на ползване е упражнявано чрез трето лице – собственика на имота.
Излага доводи, че въззивницата е упражнявала правото си на ползване чрез трето
лице, каквото се явявал именно ищецът по делото, и фактът, че ползвателят живее
и пребивава в друга държава, не рефлектирал върху правото на ползване, тъй като
било манифестирано желанието ищецът да упражнява правото на ползване от
нейно име и за нейна сметка. Ищецът от своя страна се съгласил да упражнява
това право, приемайки изричното пълномощно, предоставено му от ползвателя.
Поради това следвало да се приеме, че между страните е сключен договор за заем
за послужване. От факта, че въззиваемата страна пребивава в недвижимия имот,
не можело да се направи извод, че той е установил собствено владение, което да е
произвело като правен ефект погасяване на правото на ползване на въззивника.
Поради това счита, че правото на ползване не е погасено по давност, доколкото е
упражнявано чрез трети лица. Поддържа, че от събраните по делото доказателства
се установява изричното съгласие между страните ищецът да упражнява правото
на ползване на ответницата за недвижимия имот. Поради изложеното моли
решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният
иск да бъде отхвърлен.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната
страна, с който се заявява становище за неоснователност на жалбата.
Въззиваемата страна поддържа, че правото на ползване е лично право, поради
което не може да бъде споделена тезата, че същото може да се упражнява чрез
трето лице. Не било установено по делото, че ответницата е упражнявала правото
си на ползване чрез трето лице – ищецът по делото. Липсвали каквито и да било
2
съглашения между страните или изявления на ответницата, от които да става ясно,
че правото на ползване ще се упражнява чрез трето лице. Във връзка с
представеното от ответницата на ищеца пълномощно, излага доводи, че същото е
предоставено в качеството на ищеца на собственик на недвижимия имот. Правата,
предоставени по силата на посоченото пълномощно, по никакъв начин не били
свързани с упражняване на право на ползване. Пълномощното било съвсем общо
и касаело единствено представителство пред административни органи и то
досежно наследствените права на въззивницата. Със същото по никакъв начин не
били предоставени правата на ищеца да упражнява учреденото в полза на
ответницата право на ползване върху ½ ид.ч. от имота. Освен това ищецът
ползвал имота на самостоятелно основание, а именно в качеството си на
собственик на апартамента, и носител на правото да ползва останалата ½ идеална
част от имота, която не е обременена с учреденото в полза на ответницата право
на ползване. По делото било категорично установено, че ответницата не е
упражнявала правото си на ползване след 2008г., като по делото били събрани
многобройни доказателства за това обстоятелство. През периода след 2008г.
ответницата не пребивавала и не живеела на територията на РБ, следователно през
тези години по никакъв начин не е упражнила правото си на ползване на ½ от
недвижимия имот, поради което същото било погасено с изтеклата петгодишна
давност. Поради изложеното моли за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на
3
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства са
правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за
спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК,
които да променят установената от районния съд фактическа обстановка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите
по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Правото на ползване е ограничено вещно право, което съгласно чл.56, ал.1
от ЗС включва използването на вещта съобразно нейното предназначение и
получаването на добивите от нея без да се променя съществено. На основание
чл.59, ал.3 от ЗС правото на ползване се погасява, ако не се упражнява в
продължение на 5 години. Този срок е давностен, поради което и на основание
чл.120 от ЗЗД не се прилага служебно, а е необходимо позоваване на настъпило
погасяване на ограниченото вещно право. За настъпването на погасителния ефект
е необходимо в рамките на течението на срока носителят на ограниченото вещно
право да бездейства в упражняване на което и да е от правомощията по чл.56, ал.1
от ЗС. По съдържание упражняването на вещното право на ползване от ползвателя
не се различава от това на собственика на имота, учредил правото, и следва да се
разбира не само като постоянно обитаване на жилището (недвижимия имот), а
като всяка форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно
или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на
дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Ползвателят може
да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем (арг. от
чл.60 от ЗС), както и под формата на заем за послужване и съответно да
упражнява правото си чрез другиго – решение №14 от 20.03.2015г. по гр. д. №
5426/2014 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; решение №347/02.12.2011г. по гр. д. № 30/2011 г.
на ВКС, ГК, ІІ ГО, и др.
По предявен от собственика иск за погасяване на отстъпеното право на
ползване на основанието по чл.59, ал.3, пр.2 от ЗС, в тежест на ползвателя е да
докаже упражняването му по посочения начин лично или чрез трети лица в
рамките на предвидения в закона период от време.
В случая се установява от събраните по делото доказателства, че в полза на
ответницата е учредено вещно право на ползване върху ½ идеална част от
процесния недвижим имот, а ищецът е собственик на имота. Установява се от
4
съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, че в
периода след 2008г. ответницата е напуснала територията на РБ и постоянно
пребивава и живее в друга държава. Установява се също така, че имотът се
обитава от ищеца и неговото семейство.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба доводи, че ответницата
е упражнявала правото си на ползване чрез друго лице, а именно ищеца, на когото
е предоставила пълномощно да я представлява пред комуналните предприятия
във връзка с жилището, върху половината от което има учредено право на
ползване. Съгласно решение №60143 от 24.11.2021г. по гр. д. № 1217/2021 г., І ГО
на ВКС, ответникът по иска по чл.59, ал.3, пр.2 от ЗС носи тежест да докаже
възражението си, че е упражнявал правото си на ползване в обекта било чрез
трети лица, било и чрез самия собственик. Ответникът следва да докаже също, че
е допуснал в имота тези лица със свои активни действия, т. е. чрез изразена воля
от страна на ползвателя. В случая въззивната инстанция приема, че не се
установява от събраните по делото доказателства ищецът да е бил допуснат в
жилището от ответницата, нито се твърди и установява конкретно правно
основание за това. Установява се от събраните по делото доказателства, че ищецът
обитава жилището в качеството си на негов собственик, като с оглед
обстоятелството, че в полза на ответницата е учредено право на ползване върху ½
идеална част от имота, всеки от тях право да ползва целия имот, при зачитане на
правата на другия. Поради това неоснователни са изложените във въззивната
жалба доводи, че ответницата упражнява правото си на ползване чрез ищеца, като
такъв извод не бил могъл да бъде направен и въз основа на представеното
пълномощно, с което същата е упълномощила ищеца да я представлява пред
предприятия, извършващи комунални услуги във връзка с недвижимия имот. Така
предоставеното пълномощно не изпълва съдържанието на вещното право, тъй
като за да се приеме, че се упражнява, е необходимо да е обективирано във
фактически действия по отношение имота, каквито не се установяват в настоящия
случай, нито може да бъде направен извод въз основа на пълномощното, че
ответницата е изявила воля да упражнява правото си на ползване върху ½ идеална
част от имота посредством предоставянето ѝ на ищеца.
Ето защо въззивната инстанция намира, че учреденото вещно право на
ползване на ответницата върху ½ идеална част от процесния имот е погасено
поради неупражняването му в продължение на 5 години, поради което искът с
правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.59, ал.3 от ЗС, е основателен и
решението, с което същият е уважен, е правилно.
5
Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни
инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора в полза на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени направените за въззивната инстанция разноски за възнаграждение за
особен представител на въззивника в размер на 1100 лева, съгласно представения
списък по чл.80 от ГПК.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20040076/03.06.2022г., постановено по гр.д.
№67180/2018г. по описа на СРС, 175 състав.
ОСЪЖДА Л. Г. К. да заплати на Д. К. Б. разноски за въззивната инстанция
в размер на 1100 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6