Р Е Ш Е Н И Е

№ 60

гр.Пловдив, 11.06.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Пловдивският апелативен съд, първи граждански състав, в открито съдебно заседание на 01.06.2020г. в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ГАЛИНА АРНАУДОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕНА АРНАУЧКОВА

РУМЯНА ПАНАЙОТОВА

секретар:Стефка Тошева

 

след като разгледа докладваното от съдия Арнаучкова възз.гр.д.№ 90/2020г. по описа на АС - Пловдив, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Въззивно производство по реда на чл.258 и сл ГПК.

С Решение № 1460/09.12.2019г., постановено по гр.д.№ 1092/2019г. по описа на ОС - Пловдив, се осъжда Областна дирекция на МВР - П., ЕИК ., да заплати на Б.К.Ц., ЕГН ********** сумата 10 182.96лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на телесно увреждане, което му е било причинено на 11.06.2017г. в гр.П., ул. „Е. П.” № 29, по време на изпълнение на служебните му задължения като старши полицай с месторабота IV РПУ-П., признато за трудова злополука с Протокол № 10/15.06.2017г., ведно със законната лихва от 11.06.2017г., както и 407.32лв. - разноски по съразмерност, а за разликата до предявения размер от 30 000лв. искът е отхвърлен и Б.К.Ц. е осъден да заплати на Областна дирекция на МВР - П. разноски по съразмерност в размер на 33.94лв.

Срещу Решение № 1460/09.12.2019г., постановено по гр.д.№ 1092/2019г. по описа на ОС - П., в частта, с която искът е уважен, е постъпила въззивна жалба, вх. № 38175/19.12.2019г., от Областна дирекция на МВР - П., ответник в производството пред първостепенния съд, с оплаквания за неправилност, искане за отмяна и за отхвърляне на иска, алтернативно – за намаляване на присъдения размер на обезщетението, както и за присъждане на разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

На осн. чл.265 ГПК в преклузивния срок – първото редовно съдебно заседание пред въззивния съд – е допуснато присъединяване към въззивната жалба на подпомагащата страна – П.М.Ю., ЕГН **********.

В постъпилия в срок писмен отговор, вх.№ 3604/03.02.2020г. от насрещната въззиваема страна Б.К.Ц., чрез процесуален представител адв.Т.А., въззивната жалба се оспорва, моли се за отхвърлянето й, както и се претендира присъждането на разноски.

Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния срок, от активно процесуално легитимирано лице, имащо интерес от въззивно обжалване, редовна е по съдържание и приложения и е изпълнена процедурата за изпращане на препис от жалбата за отговор до насрещната страна, поради което се поставя на разглеждане по същество.

Пловдивският апелативен съд, въз основа на оплакванията в жалбата и оспорванията в отговора, след като извърши дължимата, на осн. чл.269 ГПК, служебна проверка, при преценка на данните по делото, намира следното:

Производството пред ОС - Пловдив, в което е постановено обжалваното решение, е образувано въз основа на Разпореждане от 17.05.2019г. по гр.д.№ 2035/2018г. по описа на РС - П., за изпращане на делото по подсъдност, след като преди това с влязло в сила, като необжалвано, Решение № 355/21.03.2019г., постановено по възз.гр.д.№ 2802/2018г. по описа на ОС - П., е обезсилено частично Решение № 3449/17.04.2018г.по гр.д.№ 2035/2018г. по описа на РС - П., в частите, с които Областна дирекция на МВР - П. е осъдена да заплати на Б.К.Ц. обезщетение за неимуществени вреди от претърпяната на 11.06.2017г.трудова злополука в размер на 6000лв., а за разликата до предявения размер от 30 000лв. искът е отхвърлен, както и в частите, с които са присъдени разноски по този иск, и в тези части делото е изпратено по компетентност на ОС - Пловдив.Като необжалвано, Решение № 3449/17.04.2018г.по гр.д.№ 2035/2018г. по описа на РС - Пловдив е влязло в сила в частта, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за размера над 30 000лв. до 60 000лв.

Така, предмет на делото е парично вземане в размер на 30 000лв. на ищеца – полицейски служител за обезщетение за репариране на неимуществени вреди от причинената му средна телесна повреда по време на изпълнение на служебните му задължения, за заплащането на което се претендира ангажиране на обективната отговорност на ответника ОДМВР - П..

От фактическа страна не е било спорно, установено е, не се оспорва и следва да се възприеме следната фактическа обстановка:

На 11.06.2017г. ищецът Б.Ц., който е бил на длъжност „старши полицай” в IV РПУ - П., назначен със заповед в ОДМВР- П., считано от 26.03.2013г.( вж удостоверение от ОДМВР - П. на л.10), по време на изпълнение на служебните задължения, е бил бутнат от нарушител - подпомагащата ответника страна П.Ю., който паднал върху ищеца, притискайки го в областта на дясното коляно, при което коляното на ищеца изпукало силно и той изпитал силна болка в тази област, но успял да се изправи с помощта на колегата си, с когото патрулирали заедно, но до края на смяната продължил да изпитва силна болка в областта на дясното коляно и затруднения при придвижването, а след приключване на смяната посетил медицинско заведение, където при извършения лекарски преглед и направената рентгенова снимка били констатирани изкълчване, навяхване и разтягане на колатералната ставна връзка на дясната колянна става и му е била поставена обездвижваща шина (вж Протокол за трудова злополука № 10/15.06.2017г. на ТП на НОИ - П. на л.9).

При първичния лекарски преглед на 11.06.2017г. в 11ч.(вж амб. лист на л.30, анамнезата) ищецът е съобщил, че не може да стъпва на крака и да свива коляното и има силни болки, поради което е насочен за консултация с травматолог и към ОПЛ за уреждане на отпуск поради временна нетрудоспособност.След консултацията с лекар-травматолог на ищеца са били дадени препоръки за туторна имобилизация за 15 дни (л.34).При следващия преглед от лекар - специалист на 23.06.2017г.(л.28) е констатирано, че 14-дневната туторна имобилизация е свалена, ищецът има ограничени движения в дясно – затруднена и болезнена флексия, има остатъчна болезненост в колянната става – парапателарно, назначени са НСПВС и физиотерапевтични процедури и е дадено мнение за продължаване на времената нетрудоспособност за 1 месец.При последващия лекарски преглед на 10.07.2017г.(вж амб.лист на л.29/ е била свалена туторната имобилизация, установени са обективно хипотрофия на бедрената мускулатура, ограничени движения, остатъчна болезненост в колянната става- парапателарно и положителен симптом на Аплей, Макмъри и Чаклин и след като е констатирано, че диагностичната цел не може да бъде постигната при условията на извънболичната помощ, поради изчерпани диагностични възможности, е прието, че следва да се направи ЯМР, а, след извършения ЯМР, от който са установени данни за увреда на ПКВ( вж амб. лист от 01.08.2017г. на л.31) ищецът е бил насочен за пластика на ПКВ /предната кръстна връзка/ на дясното коляно.

На 21.08.2017г. ищецът е постъпил за оперативно лечение (вж епикриза от ВМА - МБАЛ С. на л.21), след което, на 22.08.2017г. е претърпял операция за пластика на предната кръстна връзка/ПКВ на дясното коляно, болничният престой е продължил една седмица и ищецът е изписан на 28.08.2019г. в добро общо състояние, като са му дадени препоръки са за отбременяване на крайника за срок от 30 дни, същият е бил вертикализиран и имобилизиран с 2 патерици, изписана му е терапия и му е разрешен отпуск, поради временна нетрудоспособност.

При прегледа на 13.12.2017г.(вж амб. лист на л.36), 6 месеца след злополуката, ищецът е имал лек оток на болната става, болков синдром при палпация и движения и хипотрофия на бедрената мускулатура.

Съгласно ЕР на ТЕЛК от 15.12.2017г./л.22/, като е констатирано, че ищецът е бил със самостоятелна походка в леко накуцване в дясно, с ограничени движения в крайната фаза на флексия в ставата, състоянието му след извършената операция на 22.08.2017г. е нестабилизирано, не са възстановени движенията в ставата в пълен обем, както и е необходимо продължаване на рехабилитацията, без ищецът да е инвалидизиран, е оправдана временната му нетрудоспособност за времето от 08.12. до 15.12.2017г. и същата е продължена.

Злополуката с ищеца на 11.06.2017г. е била призната за трудова по чл.55, ал.1 от КСО с Разпореждане № 5104-15-195/19.06.2017г. на ТП на НОИ – П.(л.6-10), а от неоспореното заключение на СМЕ (л.117-126) е установено да е налице пряка причинна връзка между нараняванията на ищеца на дясната колянна става и трудовата злополука.

Ищецът е ползвал непрекъснат продължителен отпуск, поради временна нетрудоспособност, от датата на злополуката на 11.06.2017г.до 14.01.2018г., или общо 7 месеца и 4 дни.От доказателствената съвкупност по делото, показанията на разпитаните свидетели и заключението на СМЕ не е установено ищецът да е бил обездвижен напълно, както и не е била констатирана трайната му нетрудоспособност. От гласните доказателства при първоначалното разглеждане на делото –обясненията на вещото лице д-р Б. в с.з. на 19.09.2018г. и показанията на св.А. К.-Ц. и С. Б. в същото с.з. е установено, че, след злополуката на 11.06.2017г.ищецът е изпитвал силни болки, имал е оток, не е можел да свива коляното и да стъпва на десния си крак, бил е обездвижен, на легло, имал е трудности при придвижването и обслужването, бил е неспокоен и травмиран, изпитвал е сериозни болки и след операцията, както и ограничения при придвижването и обслужването, търпял е и ограничения в социалните си контакти.Болките и неудобствата на ищеца постепенно са намалявали във времето с възстановяване на връзката в ставата и от февруари 2018г. ищецът се е върнал на работа.

По заявление на ищеца(л.108 ), ответникът е заплатил и ищецът е получил на 29.05.2018г. парична сума в размер на 4 817.04лв., представляваща еднократно обезщетение на осн.чл.238, ал.1 ЗМВР в размер на 6 месечни възнаграждения.

Без уважение е оставено искането на ищеца в заявление, вх.№ 92-15670/18.10.2017г.(л.13) до ЗК“ДЗИ – Ж.“ ЕАД за изплащане на застрахователно обезщетение в размер на 30 000лв. за репариране на неимуществени вреди от трудовата злополука от 11.06.2017г. по застрахователен договор за групова рискова застраховка“Живот“ на служителите на МВР № 5785 опм-16-5785 mng-5/24.03.2016г.(л.16-20/, за което ищецът е уведомен от застрахователя с писмо, изх.№ 92-3112/19.10.2017г./л.15/, тъй като имуществените вреди не представлявали покрит риск по застраховката, поради което не се дължало изплащане на обезщетение за тях.

За да постанови решението в обжалваната част, с която на ищеца е присъдено обезщетение за репариране на неимуществени вреди в размер на 10 182.96лв., е прието за неоснователно възражението за недопустимост на иска, а по същество поставеният на разглеждане правен спор е сведен до това след изплащане на ищеца на предвиденото в чл.238, ал.1 ЗМВР обезщетение за средна телесна повреда в размер на 4817.04лв. ищецът, като служител на МВР дали не е загубил правото да получи обезщетение за същото събитие в по-висок размер от предвидения в специалния закон.Прието е, че смисълът(целта) на нормата на чл.238, ал.1 ЗМВР е да облагодетелства служителите на МВР, като им гарантира по-опростен и бърз ред за получаване на гарантирано по размер обезщетение за понесените по служба телесни увреждания, без да се налага да прибягват до съдебни процедури и свързаното с тях забавяне и процесуални тежести, но не и да ги лиши от възможността, когато претърпените от тях вреди надхвърлят тези, които се покриват от предвиденото в специалния закон обезщетение, да потърсят по съдебен ред репарирането им, аналогично на общата разпоредба на чл.200 КТ.Ето защо е прието, че размерът на дължимото обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи от съда по справедливост. При определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, на осн. чл.52 ЗЗД, са съобразени следните конкретни правно релевантни обстоятелства: значителният интензитет на първоначално претърпените на 11.06.2017г. болки, отокът и невъзможност да свива коляното и да стъпва на десния крак, като е съобразно, че ищецът не е бил в безпомощно състояние, тъй като е можел да ходи самостоятелно с направената му туторна имобилизация; продължителността на болките и нестабилността, затрудненията при свиване на коляното; настъпилата хипотрофия на бедрената мускулатура; претърпените . допълнителни болки и ограничения и при извършената на 22.08.2017г. операция и едноседмично болнично лечение и раздвижването след това; общата продължителност на възстановителния период след злополуката 7м. и 3 дни, през които ищецът е търпял болки и ограничения, които обаче постепенно са отшумявали с времето, като са останали ограничения само в крайната фаза на сгъване и разгъване ; съобразено е, че в нито един момент ищецът е не е бил обездвижен напълно и на легло и изцяло зависим от чужди грижи, а е могъл да се придвижва самостоятелно, макар и със затруднение; липсата на трайно и невъзвратимо засягане на двигателната функция; липсата на сериозна промяна в икономическата обстановка в страната спрямо момента на злополуката.Ето защо, е прието, че обезщетение в размер на 15 000лв. в най-пълна степен би репарирало причинените на ищеца неимуществени вреди.За недоказано е прието възражението на подпомагащата страна за съпричиняване на резултата от ищеца, на осн.чл.51, ал.2 ЗЗД, конкретно ищецът да е предизвикал скъсването на предната колянна връзка след злополуката на 11.06.2017г., поради по-ранно сваляне на туторната имобилизация. След приспадане от дължимото обезщетение в размер на 15 000лв.на сумата 4817.04лв., в какъвто размер е заплатеното и полученото от ищеца обезщетение на същото основание, с решението в обжалваната част е присъдено обезщетение за репариране на причинените неимуществени вреди в размер на 10 182.96лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 11.06.2017г. до окончателното изплащане.

При служебната проверка, на осн. чл.269 ГПК, се констатира, че решението е валидно и допустимо(в обжалваната част).

При служебната проверка за спазване на императивни правни норми досежно материално-правна квалификация на делото се приема следното:Както се посочи, изведен от въведеното основание и заявения петитум, предмет на делото е парично вземане на ищеца – полицейски служител за обезщетение за репариране на неимуществени вреди от причинената му средна телесна повреда по време на изпълнение на служебните му задължения, за заплащането на което се претендира ангажиране на обективната отговорност на ответника ОДМВР - П.. Тъй като не се твърди и не се установява вредите на ищеца да са били причинени от делинквент, който да е действал при и по повод възлагане на работа от ответника, е неприложима разпоредбата на чл.49 ЗЗД, визираща обективна отговорност за вреди на възложителя. Неприложима е и разпоредбата на чл.200 КТ, визираща обективна отговорност на работодателя за вреди при и по повод на изпълнение на трудовите функции по съществуващо трудово правоотношение, тъй като въведените твърдения са за наличие на служебно, а не на трудово правоотношение между страните.

Тъй като са въведени твърдения, че ищецът е бил държавен служител – полицейски орган по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР (Обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г.), а за статута на тази категория служители на МВР, съгласно изрично посоченото в същата разпоредба, е приложим ЗМВР, се приема, че правилната материално-правна квалификация на предмета на спора е чл.238, ал.1 ЗМВР.Не е налице непълнота на закона, поради което липсва и основание за прилагане по аналогия на закона на разпоредбите на чл.200 КТ и чл.125, ал.1 ЗДС, като нормата на чл.238, ал.1 ЗМВР е специална и дерогира прякото приложение на по-общата разпоредба на чл.125, ал.1 Закона за държавния служител/ЗДС.

При така дадената материално-правна квалификация на предмета на делото – претендираното обезщетение за обезщетение за вреди от причинената по време на изпълнение на службата при ответника средна телесна повреда, се приема, че решението в обжалваната част е допустимо, тъй като е постановено по предмета на спора.Не се отразява на допустимостта на решението в обжалваната част получаването от ищеца на обезщетение на същото основание в размера, псочен в разпоредбата на чл.238, ал.1 ЗМВР.

Въззивната проверка за правилност, на осн.чл.269 ГПК, се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните във въззивната жалба конкретни оплаквания за неправилност, а именно следните: за постановяване на решението в обжалваната част в нарушение на закона – на разпоредбите на чл.238 ЗМВР с доводи за недължимост на обезщетение за вреди от претърпяната по служба телесна повреда от ищеца в по-висок размер от вече получения от ищеца и на чл.52 ЗЗД с доводи за прекомерно завишаване на размера на обезщетението за неимуществени вреди, както и за необоснованост на изводите за наличието на причинна връзка между трудовата злополука и претърпените от ищеца неимуществени вреди и за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца.

Съгласно приложимата в случая разпоредба на чл.238, ал.1 ЗМВР на служителите в МВР, претърпели телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения, се изплаща обезщетение в размер 10 месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 месечни възнаграждения при средна телесна повреда.

Като неоспорени и законосъобразни следва да се възприемат изводите, че в случая са налице всички кумулативни предпоставки за ангажиране на обективната отговорност на ответника за обезщетение за вреди от претърпяната на 11.06.2017г. по служба средна телесна повреда, призната за трудова злополука, с материално-правно основание чл.238, ал.1 ЗМВР, каквото обезщетение е заплатено и ищецът е получил, но в размера посочен в разпоредбата на чл.238, ал.1 ЗМВР - 6 БТВ.Поставеният пред съда правен спор се свежда до това има ли материално право ищецът да получи от съответната администрация - ОД на МВР по-висок размер обезщетение за репариране на неимуществени вреди от причинената по време на службата средна телесна повреда и в какъв размер.

Приема се, че приложимата разпоредба на чл.238, ал.1 ЗМВР в частта, с която е регламентирана обективната имуществена отговорност на съответната администрация на МВР за репариране на вреди при причинена средна и тежка телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения е ясна, поради което е ненуждаеща се от тълкуване.В частта, с която нормативно е лимитирана имуществената обективна отговорност на съответната администрация на МВР до посочените в нея размери, се приема, че разпоредбата е неясна, тъй като е в противоречие с други аналогични норми от системата на правото, а именно разпоредбите на чл.200 КТ и чл. чл.125 ЗДСл, поради което се нуждае от тълкуване.Такава форма на неяснота на правните норми е изрично обоснована от правната доктрина - „Теория на тълкуването”, изд. „Сиби” 2007г., проф.Росен Ташев, л.145-149, като поставяща под съмнение смисъла на нормата и налагаща да бъде тълкувана по начин да се осъществи целеното от законодателя единство с правната система или да се извърши системното й тълкуване.Приема се, че разпоредбата на чл.238, ал.1 ЗМВР в частта, с която нормативно се лимитира обективната имуществена отговорност за вреди третира неблагоприятно полицейските служители в сравнение с всички останали държавни служители, работници и служители, това  нарушава справедливостта и води до несправедливи социални резултати.Ето защо, се налага да се извърши тълкуване на разпоредбата на чл.238, ал.1 ЗМВР в посочената част.С оглед констатирания недостатък, който не е езиков, а е по-общ, следва да се приложи логическият начин на тълкуване или тълкуване по аналогия на неясният елемент от тълкуваната норма, което следва да се извърши с помощта на другите ясни аналогични норми, които, както се посочи, са неприложими пряко или по аналогия, а именно разпоредбите на чл.125 Закона за държавния служител (Обн., ДВ, бр. 67 от 27.07.1999 г., в сила от 28.08.1999г.) и чл.200 КТ, регламентиращи сходна с разглеждания случай обективна отговорност на съответната администрация, респективно на работодателя за вреди, причинени на държавен служител, респективно на работник или служител по трудово правоотношение, в които не е нормативно лимитиран размерът на дължимото обезщетение за вреди на работника или служителя.Като се изхожда от това, че целта на законодателя не би могла да е да постави в по-неблагоприятно положение полицейските служители, се приема, че и обективната отговорност на съответната администрация на МВР в хипотезата на чл.238, ал.1 ЗМВР не би следвало да бъде нормативно лимитирана.Този тълкувателен резултат се приема да е достатъчно убедителен, поради което не се налага прилагането на други начини на тълкуване на разпоредбата на чл.238, ал.1 ЗМВР в посочената неясна част.Като краен резултат от тълкуването, се приема, че размерът на обезщетението по чл.238, ал.1 ЗМВР не следва да бъде нормативно ограничен.

Поради изложеното, дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на чл.238, ал.1 ЗМВР следва да бъде определено от съда по справедливост на осн. чл.52 ЗЗД, след което от този размер следва да бъде приспаднато вече заплатеното и полученото обезщетение за неимуществени вреди.

Съдебната практика( напр.Решение № 2 от 27.02.2018г. на ВКС по гр. д. № 2303/2017г., III г.о., ГК), приема, че при определяне по справедливост по см. на чл.52 ЗЗД от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да извърши преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които при телесни увреждания са: характерът на увреждането и неговата трайност, начинът на извършването му, обстоятелствата при които е извършено, влошаване състоянието на здравето, включително допълнителното, причинените страдания, физически и психически. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да вземе предвид и дали и в каква степен пострадалият се е възстановил след извършени операции и проведено лечение, като по този начин съчетано да приложи критериите „продължителност на болките и страданията” и „последици от получените увреждания”.

В случая, са неоснователни оплакванията на необоснованост на изводите за размера на дължимото обезщетение..Първоинстанционният съд е съобразил всички конкретни правно- релевантни обстоятелства, каквито са вида и характера на телесното увреждане на ищеца, продължителността на физическите и психически болки и ограниченията– общо 7 месеца и 4 дни, през които е ползван отпуск за временна нетрудоспособност, допълнително причинените болки и ограничения от претърпяната операция и болнично лечение и възстановяването след това, заедно с това, че постепенно болките ограниченията са отшумявали, че ищецът не е изпаднал в безпомощно състояние, не е бил прикован на легло и не е бил трайно инвалидизиран, както и пълното възстановяване и връщането на работа.Ето защо, са неоснователни оплакванията за несправедлив размер на дължимото обезщетение, като завишен спрямо претърпените болки и страдания.

Неоснователно е оплакването в жалбата за неправилност на изводите за наличие на причинна връзка. Съдебната практика приема, че причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на делинквента, като е възможно е деянието да не е единствената причина за резултата, тоест вредата, да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем, като причинната връзка не се предполага, а трябва да се докаже.В случая, изводите за причинна връзка са обосновани с оглед на констатациите в протокола за трудова злополука, медицинската документация – амбулаторни листове, ЕР на ТЕЛК и епикризата, които са потвърдени от неоспореното заключение на СМЕ.Конкретно, от коментираната доказателствена съвкупност е безпротиворечиво установено, че именно противоправното поведение на делинквента – нарушителя, когото ищецът се е опитал да задържи при изпълнение на служебните си задължения е предпоставка за настъпване на вредите на ищеца, поради което, противно на неоснователно поддържаното, е налице причинна връзка.

Неоснователно е и оплакването за необоснованост на изводите за липса на съпричиняване на резултата от ищеца.Съдебната практика приема, че, за да е неоснователно възражението за съпричиняване, ответникът следва да докаже при пълно и главно доказване, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена груба небрежност при изпълнение на работата, т.е. не само, че е допуснато нарушение на правилата на безопасност на труда, но и, че работата е извършена при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност (Решение № 60 от 5.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5074/2013 г., IV г. о., ГК)В случая, не е проведено от ответника пълно и главно доказване ищецът да е проявил липса на елементарно старания и внимание и пренебрегване на основни правила.Действително, при първия преглед на ищеца са били дадени препоръки за 15 дневна туторна имобилизация, а при прегледа на 23.06.2017г. е констатирано, че туторната имобилизация е свалена, но от това не може да се приеме за доказано твърдяното съпричиняване, при липса на убедителни данни за това в медицинската документация и заключението на СМЕ, от които да се направи извод, че е проявена груба небрежност от ищеца.Ето защо липсват основания за намаляване на обема на отговорността на ответника за причинените на ищеца вреди, поради съпричиняване.

Като неоспорени и законосъобразни, следва да се възприемат констатациите, че от дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД следва да се приспадане вече заплатеното и полученото обезщетение от ищеца, поради което, при спазване на правилото за невлошаване на положението на жалбоподателя, при съвпадане с крайните изводи на първоинстанционния съд, решението в обжалваната част следва да се потвърди.

Разноски:С оглед на този инстанционен резултат въззивникът се осъжда да заплати разноските на въззиваемата страна за адвокатско възнаграждение пред въззивния съд в размер на 1450лв., съгласно представения договор за правна помощ на л.21.

Мотивиран от това, съдът

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1460/09.12.2019г., постановено по гр.д.№ 1092/2019г. по описа на ОС - Пловдив, в частта, с която се осъжда Областна дирекция на МВР - П., ЕИК ., да заплати на Б.К.Ц., ЕГН ********** сумата 10 182.96лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на телесно увреждане, което му е било причинено на 11.06.2017г. в гр.П., ул. „Е. П.” № 29, по време на изпълнение на служебните му задължения като старши полицай с месторабота IV РПУ-П., признато за трудова злополука с Протокол № 10/15.06.2017г., ведно със законната лихва от 11.06.2017г., както и 407.32лв. - разноски по съразмерност.

ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР - П., ЕИК ., да заплати на Б.К.Ц., ЕГН **********, разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивния съд в размер на 1450лв.(хиляда четиристотин и петдесет лева)

Решението одлежи на обжалване пред ВКС, при условията на чл.280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: