О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./………... 2019 г.
гр. Варна
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен състав в закрито съдебно заседание, проведено на деветнадесети
декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА П.
мл.
с. НАСУФ ИСМАЛ
като
разгледа докладваното от мл. съдия Н.
Исмал
въззивно
частно търговско дело № 1963 по описа за 2019 година,
за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 248, ал. 3,
изр. 2-ро вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Образувано е по
повод частна жалба с вх. 67352/18.09.2019 г., депозирана адв. К.Б., ЕГН **********,
адв. Н.И., ЕГН ********** и от Адвокатско съдружие „Сияна Консулт“, БУЛСТАТ
*********, представлявано от адв. Сияна Великова, и тримата със съдебен адрес:***,
офис партер, против
определение № 10792/21.08.2019 г., постановено по гр. д. № 15407 по описа за
2018 г. на РС-Варна, 43-ти съдебен състав, с което са отхвърлени исканията с
правно основание чл. 248, ал. 1 от ГПК на ответника Г.Д.П., ЕГН **********, направени
с молби, както следва: вх. № 50504 от 10.07.2019 г. чрез адв. К. Б.; вх. №
50505 от 10.07.2019 г. чрез адв. С. Великова и вх. № 50529 от 10.07.2019 г.,
чрез адв. Н. И., за допълване на протоколно определение от 07.06.2019 г., с
което производството по гр. д. № 15407 по описа за 2018 г. на РС-Варна е
прекратено досежно сумата в размер на 1216.44 лева, поради отказ от иск, в
частта му относно дължимите разноски.
В
частната жалба са наведени доводи за неправилност и необоснованост на обжалвания
съдебен акт, поради което се моли въззивният съд да го отмени и постанови ново,
с което да уважи искането за допълване на процесното определение в частта за
разноските, като се осъди ищецът да заплати на ответника възнагражденията за
адвокатска услуга. Поддържа се, че на ответника Г.П. е предоставена безплатна
правна помощ, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в хода на
заповедното производство по ч. гр. д. № 2888/2018 г. по описа на РС-Варна,
както и по гр. д. № 17276/2018 г. по описа на РС-Варна – по установителния иск
по чл. 422 от ГПК и по осъдителния иск по чл. 79 от ЗЗД. Поддържат, че поради отказ от иск и
прекратяване на производството по гр. д. № 15407/2018 г. по описа на РС-Варна
досежно погасената сума в размер на 1216.72 лева, ответникът на основание чл.
78, ал. 4 от ГПК има право на разноски, съразмерно с прекратената част. Сочи
се, че Г.П. не е дала повод за завеждане на исковото производство с поведението
си. От друга страна, се навеждат твърдения, за това че интересът за предявяване
на иск за съществуване на вземането е отпаднал, ако има плащане след подадено
възражение по чл. 414 от ГПК.
Претендират
се съдебно-деловодни разноски и в настоящото производство.
В срока за отговор по чл. 276 от ГПК е постъпил писмен отговор от
насрещната страна „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК *********. Последният
счита, че частната жалба е неоснователна, а обжалваният съдебен акт следва да
се потвърди като правилен, по подробно изложените в отговора доводи.
Относно допустимостта на частната
жалба:
Частната
жалба е подадена в законоустановения едноседмичен преклузивен срок, от
активнолегитимирани лица, при наличие на правен интерес, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Относно основателността на частната
жалба:
Съдът
след съвкупен анализ на доказателствата, събрани, проверени и приобщени по реда
на ГПК и като съобрази аргументите по жалбата и отговора, приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
На 27.02.2018 г. „Банка ДСК“ ЕАД е
подала пред Районен съд - Варна заявление с вх. № 14125 за издаване на заповед
за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК въз основа на
извлечение от сметка № 21223810, против длъжника Г.П. и поръчителя К.К., за
сумите, както следва: 11066.48 лева – главница по договор за кредит от 30.08.2013
г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на
заявлението пред съда – 27.02.2018 г. до окончателното погасяване на
задължението; 512.26 лева – договорна лихва за периода от 20.11.2017 г. до
27.02.2018 г.; 7.46 лева – мораторна лихва за периода от 20.11.2017 г. до
27.02.2018 г. и 120.00 лева – такса изискуемост.
На 26.04.2018
г. е издадена процесната заповед № 2769 за изпълнение на парично задължение по
чл. 417 от ГПК, за горепосочените суми, ведно със сторените пред заповедния съд
разноски. Срещу същата на 13.09.2018 г. /в срока по чл. 414 от ГПК/ е депозирано
възражение от частния жалбоподател чрез адв. Б., като претендираните разноски
за депозираното възражение за недължимост на процесните сума е 622.66 лева, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
На
16.11.2018 г. банката е депозирала искова молба с вх. № 75383, с която против Г.П.
са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК и в условията на
евентуалност са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 430, ал. 1-2 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД.
На
14.01.2019 г. е постъпил писмен отговор с вх. № 2390 от Г.П. чрез адвокатско
съдружие „Сияна Консулт“ по предявения в условията на евентуалност осъдителен
иск, като претендираните от ответника разноски са 881.19 лева, на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
На
15.01.2019 г. е постъпил друг отговор с вх. № 2788 от Г.П. чрез адв. Н.И. по
предявения положителен установителен иск, като претендираните от ответника
разноски са в размер на 881.19 лева.
С
протоколно определение от 07.06.2019 г. РС-Варна, на основание чл. 233 от ГПК,
е прекратил производството по делото по иска за главница за разликата над
10486.45 лева до пълния предявен размер от 11066.48 лева; по иска за договорна
лихва за разликата над 3.03 лева до 512.26 лева и по иска за мораторна лихва и
такса изискуемост в пълния предявен размер, респективно 7.46 лева и 120.00
лева, поради отказ от иск, който е направен с оглед на доброволните плащания
сторени на 16.05.2018 г. и 08.08.2018 г., т.е. след подаване на заявлението по
чл. 417 от ГПК в съда и издаване на процесната заповед, но преди датата на
исковата молба, което се установява от заключението на вещото лице по
назначената ССчЕ.
На
10.07.2019 г. са подадени три отделни молби от ответника Г.П. по чл. 248 от ГПК
за допълване на прекратителното определение от 07.06.2019 г. в частта за
разноските съразмерно с прекратената част от иска, както следва: 64.72 лева – в
полза на адв. Б. за предоставената безплатна правна помощ по ч. гр. д. №
2888/2018 г. по описа на РС-Варна; 91.59 лева – в полза на адв. Сияна Великова,
управител на „Сияна Консулт“ за предоставената безплатна правна помощ по
осъдителния иск и 15.59 лева за платен депозит за ССчЕ; 91.59 лева – в полза на
адв. Н.И. за предоставената безплатна правна помощ по установителния иск и
15.59 лева за платен депозит за ССчЕ.
С
определение № 10792/19.08.2019 г., чиято правилност се обжалва пред настоящия
съдебен състав, РС-Варна е оставил без уважение исканията по чл. 248 от ГПК.
Предвид изложеното въззивният съд
достига до следните изводи:
Отговорността
за разноските
по делото по чл. 78 от ГПК
е облигационно правоотношение между страните по спора, има материалноправен
характер, обхваща само разноските за производството, направени от насрещната
страна по делото, страната не може да бъде освободена от нея, обусловена е
винаги от изхода на спора и може да бъде реализирана само във висящ исков
процес. Съгласно процесуалноправната норма, обективирана в разпоредбата на чл. 81 от ГПК, разноските по делото се присъждат с окончателния акт, а окончателният акт
е решението по същество или определението за прекратяване на делото поради
недопустимост. В този смисъл е и практика на ВКС - Определение № 314 от 4.10.2018 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 2402/2018 г., III г. о., ГК и Определение № 505 от 18.10.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1446/2017 г., I
т. о., ТК.
В конкретния случай производството е прекратено, на основание чл. 233 от ГПК
поради упражнено право на отказ от иск, което е резултат от стореното след
заповедното производство, преди исковото, доброволно плащане.
В хипотеза, когато спорът не се
разрешава по същество, а делото е прекратено, поради отпадане на правния
интерес, свързано с действие на ответниците, това само по себе си не е
достатъчно за ангажиране на отговорността за разноските на насрещната страна, а е необходимо да
се изследва причината да се заведе делото. Да се приеме противното означава
отговорността за разноските при един вероятно основателен или допустим но неоснователен иск,
по отношение на който по-късно отпада интереса от воденето му, да се понесе от
страната, в чиято полза би се разрешил спора. Това би противоречало на
цялостната концепция на законодателя, заложена в разпоредбите на чл. 78 от ГПК, че
отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно
право, предмет на делото. В този смисъл е каузалната практика на ВКС, обективирана в решение
№ 67/3.04.2014 г. по гр. д. № 2944/2013 г. на IV ГО на ВКС и определение № 152 от
28.03.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 2363/2015 г., I т. о., ТК.
В
конкретния случай, макар да има плащане от страна на частния жалбоподател и
неговия поръчител преди исковата молба, то това е станало след подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК и издаване на изпълнителното основание, дори
плащането в размер на 1500.00 лева от 08.08.2018 г. е след издаване на
изпълнителния лист, удостоверяващ процесуалното право на принудително
изпълнение.
Нещо
повече, след плащанията от 16.05.2018 г. и 08.08.2018 г., главният длъжник и
неговият поръчител през м. септември 2018 г. са депозирали възражения за
недължимост на претендираните суми, като видно от съдържанието на същите никъде
не са споменали за плащанията, които са сторили. Възражението е бланкетно и в
по-голямата си част съдържа мотиви за присъждане на разноски в полза на
адвоката, осъществяващ безплатна правна помощ в заповедното производство,
изразяваща се единствено в депозиране на възражение по образец, вместо излагане
на доводи за недължимост на цялата претендирана сума поради извършените по-рано
във времето доброволни плащания.
С
оглед на това че плащанията са извършени след заповедното производство, макар
преди исковото, депозирайки възражението по чл. 414 от ГПК, частният
жалбоподател е станал причината за предявяване на установителните и в условията
на евентуалност осъдителните искове, поради което не следва да му се присъждат
претендираните разноски, поради прекратяване на производството в частта за
1216.72 лева.
Поради съвпадане на крайните изводи
на двете съдебни инстанции, обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Относно
съдебно-деловодните разноски:
При този изход от делото, на частния
жалбоподател не следва да му се присъждат разноски по настоящото производство.
Водим от изложеното, СЪДЪТ
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 10792/21.08.2019 г., постановено по гр. д. №
15407 по описа за 2018 г. на РС-Варна, 43-ти съдебен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.