Решение по дело №2258/2017 на Административен съд - Бургас

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е 

 

№ 485/13.03.2018 година, гр.Бургас

 

            Административен съд – Бургас, в съдебно заседание на шести февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:

Съдия: Веселин Енчев

 

при секретар Г.С.,

разгледа адм.д. № 2258/2017 година.

 

Производството е по глава десета раздел І от АПК във връзка с чл. 211 от ЗМВР.

Образувано е по жалба от старши полицай А.К.Г. с ЕГН ********** и съдебен адрес ***, чрез адвокат А.А. ***, против заповед № 3282з – 2192/01.08.2017 година на директора на главна дирекция „Гранична полиция“ в МВР, с която е прекратено служебното правоотношение на жалбоподателя с министерството (лист 12).

В жалбата се твърди, че оспорената заповед е незаконосъобразен административен акт, издадена в нарушение на материалния и процесуалния закон. Заявява се, неспазването на императивното изискване на закона за образуване на дисциплинарно производство е засегнало правото на защита на жалбоподателя. изтъква се, че при назначаване на държавна служба, органът по назначаването е бил наясно с факта на осъждането на Г. като това не е попречило той да бъде назначен. Поддържа се, че Г. е бил въведен в заблуждение, че е издадена заповед за освобождаването му по негово заявление, а не поради установеното обстоятелство по чл. 155 ал.1 т.2 от ЗМВР.

Иска се, съдът да отмени обжалваната заповед, като незаконосъобразна. Претендират се разноски.

В съдебно заседание жалбоподателят – чрез процесуален представител, поддържа жалбата и иска съдът да постанови решение, с което заповедта да бъде отменена. Ангажира доказателства.

Ответникът, чрез процесуален представител – юрисконсулт, поддържа, че жалбата е неоснователна. Представя административната преписка и допълнителни доказателства, с които обосновава наложеното наказание.

След като се запозна със събраните по делото доказателства и изложеното от страните, от фактическа страна съдът установи следното.

А.Г. е назначен на работа в МВР със заповед рег. № 1042/12.07.1999 година на директора на Национална служба „Гранична полиция“ в МВР, с присвоено звание „сержант“ на длъжност „завеждащ служба“ в комендантски взвод на Гранично поделение за ОЗДГ от РГС – Бургас, считано от 26.07.1999 година.

Към момента на издаване на обжалваната заповед Г. е работил като старши полицай (водач на патрулен автомобил) в група „Охрана на държавната граница“ от Гранично полицейско управление – Царево при РДГП – Бургас.

За периода на работата си като служител на МВР Г. е бил наказван веднъж – през 2001 година и награждаван дванадесет пъти – през 2000 година, 2002 година, 2006 година, 2007 година, 2009 година, 2011 година, 2012 година, 2013 година, 2014 година, 2015 година и през 2016 година (два пъти).

На 22.06.2017 година с писмо рег. № 7855р – 4457 директорът на дирекция „Вътрешна сигурност“ в МВР уведомил директора на главна дирекция „Гранична полиция“, че на 30.01.1991 година с присъда по н.о.х.д. № 439/1990/1990  година Районен съд – Бургас е признал А.Г. за виновен в това, че на 08.07.1990 година в град Ахтопол е нанесъл средна телесна повреда – престъпление по чл. 129 ал.1 от НК, като на основание чл. 55 ал.2 б.“б“ от НК му е наложил наказание „глоба“ в размер на 800 лева (лист 14).

Въз основа на данните в писмото, началникът на отдел „Правно – нормативно обслужване“ в ГДГП изготвил становище до началника на отдел „Човешки ресурси“ в ГДГП, в което било посочено, че установения факт се явява обстоятелство по смисъла на чл. 155 ал.1 т.2 от ЗМВР (лист 16).

Предвид обстоятелството, че администрацията на ГДГП не разполагала с актуална справка за съдимост на жалбоподателя, такава била изискана от Районен съд – Царево. Такава справка (№ 393/31.07.2017 година) била издадена, а фактите в нея съвпаднали с фактите, установени от служителите на дирекция „Вътрешна сигурност“ на МВР (лист 20).

Въз основа на писмото от дирекция „Вътрешна сигурност“ на МВР и справката от РС – Царево, ответникът e издал заповедта, обжалвана в настоящото производство.

По делото (включително в кадровото досие) са налични четири различни справки за съдимост на жалбоподателя, издадени от РС – Царево за нуждите на МВР - № 261/02.02.1999 година, № 895/26.10.2016 година, № 1223/31.07.2017 година и № 393/31.07.2017 година. Според справки № 261/02.02.1999 година и № 1223/31.07.2017 година, Г. не е осъждан. Според другите две справки той е осъждан и реабилитиран на основание чл. 86 от НК на 24.02.1997 година.

Съгласно писмо изх. № 7167/06.07.2017 година от Районен съд – Бургас до ГД „Гранична полиция“, н.о.х.д. № 439/1990 година по описа на РС – Бургас с обвиняем А.Г. е било архивирано през 1991 година, а след изтичане на петгодишен срок за съхранение – унищожено, като от него няма запазен краен съдебен акт (лист 18).

При така изложените фактически данни, които се подкрепят от приложените по делото писмени доказателства съдът достигна до следните правни изводи.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл.149 ал.1 от АПК, от надлежна страна (адресата на заповедта).

Съобразно разпоредбата на чл.168 ал.1 от АПК, съдът преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 от АПК.

В конкретния случай, заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е издадена от директора на главна дирекция „Гранична полиция“. С оглед длъжността на освободения служител, той е компетентен орган по смисъла на чл. 227 във връзка с чл. 159 ал.1 т.1 и чл. 37 ал.2 от ЗМВР.

Заповедта е издадена в писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 59 ал.2 от АПК.

В производството по издаването на заповедта не са допуснати процесуални нарушения. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че преди издаването на акта е следвало да бъде проведено дисциплинарно производство, в което да му бъде дадена възможност да изрази становище по констатациите, послужили като фактическо основание за прекратяване на служебното му правоотношение. А.Г. не е извършил каквото и да дисциплинарно нарушение, а е налице обективна несъвместимост между съдебното му минало и предпоставките за работа като служител в МВР. Затова и непровеждането на дисциплинарно производство от издателя на заповедта не съставлява процесуално нарушение. Действително, по делото има данни, че жалбоподателят е инициирал прекратяване на служебното си правоотношение по реда на чл. 226 ал.1 т.4 от ЗМВР със заявление от 04.07.2017 година (лист 37). Това заявление, обаче, не обвързва ответника и той е имал възможност (от която се е възползвал) да прекрати правоотношението с Г. на друго основание.

По съответствието с приложимото материално право.

Съгласно чл. 155 ал.1 т.2 от ЗВР, държавен служител в МВР може да бъде дееспособно физическо лице, което не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията.

Нормата на чл. 226 ал. 1 т. 7 б. "д" от ЗМВР прогласява, че служебното правоотношение се прекратява при обективна невъзможност на държавния служител да изпълнява задълженията си поради установяване наличието на обстоятелства по  чл. 155 ал. 1 т. 2, когато не е възможно налагането на дисциплинарно наказание "уволнение".

Разпоредбата на чл. 226 ал.1 т.7 б.“д“ от ЗМВР е императивна и задължава компетентния орган при установяване на несъвместимост да прекрати служебното правоотношение със съответния служител.

В случая, обстоятелствата, посочени в чл. 155 ал. 1 т. 2 от ЗМВР не са установени по несъмнен начин. Според част от издадените справки от РС – Царево, жалбоподателят е бил осъден за извършване на умишлено престъпление от общ характер, и реабилитиран, т.е. не отговаря на изискванията за изпълняване на служба в МВР. Според другите справки, обаче, той изобщо не е осъждан, т.е. въпросът за евентуалната му реабилитация е ирелевантен към спора. Две от справките (№ 1223 и № 393) са издадени на една и съща дата, но са с противоположно съдържание. Всички представени справки/удостоверения за съдимост са издадени за „нуждите“ на МВР, т.е. в тях би следвало да се съдържат идентични обстоятелства за съдебното минало на жалбоподателя. От приложеното писмо от РС – Бургас се констатира, че по наказателно дело № 439/1990 година Г. е определен като „обвиняем“, а не като „подсъдим“ - лице на което е връчен обвинителен акт и което участва в съдебната фаза на наказателния процес, съответно по отношение на което съдът би постановил присъда. Съдебният акт е унищожен с цялото дело.

Осъждането на гражданин за извършване на умишлено престъпление от общ характер е пречка за назначаването му на служба в МВР. Това разрешение е възприето и поддържано от законодателя последователно с разпоредбата на чл. 193 ал. 2 т. 2 от ЗМВР от 1997 година (отменен, приложим към датата на назначаване на Г. в МВР), с нормата на 179 ал. 1 т. 2 от ЗМВР от 2006 година (отм.), както и с  чл. 155 ал. 1 т. 2 от действащия ЗМВР. Нормата е императивна и прилагането й е свързано единствено с установяване на обстоятелството, обосноваващо несъвместимост, което може да стане и след като служебното правоотношение вече е възникнало. Смисълът на разпоредбата е да се отстранят от служба в МВР служители, за които е установена пречка да изпълняват такава, независимо от това дали несъвместимостта е съществувала към момента на назначаването, като по този начин се цели да създадат условия за добросъвестно и компетентно изпълнение на службата от лица, които притежават необходимите морални и професионални качества за това.

В конкретния случай, фактът на осъждането на Г. за умишлено престъпление от общ характер не е доказан, а са налице разнопосочни данни на липсата/наличието му. При така възникналото съмнение, съдът приема, че ответникът не е доказал наличието на фактическото основание за прекратяване на служебното правоотношение на жалбоподателя. От приложеното кадрово досие на А.Г., съдът прави извод, че той е изпълнявал добросъвестно и професионално служебните си задължения за периода на работа в министерството. Множеството награди, които е получил и равномерното им разпределение в годините, показват, че жалбоподателят е разполагал с компетентност и качества да осъществява правомощията си като служител на ГД „Гранична полиция“.

Обстойно цитираната от процесуалния представител на ответника трайна съдебна практика на ВАС по сходни казуси е неотносима, предвид спецификата на настоящия случай – недоказаност на факта на осъждане на жалбоподателя. 

Заповедта следва да се отмени.

Изходът от оспорването обуславя възлагане на разноските в производство върху бюджета на ответната администрация, доколкото от процесуалния представител на жалбоподателя е направено своевременно искане в тази насока. Едновременно с това, съдът констатира, че уговореното и заплатено възнаграждение на процесуалния представител на жалбоподателя значително надхвърля разумните размери за спор с подобна правна и юридическа сложност. Отделно от жалбоподателя недължимо е платена държавна такса в размер на 10 лева – за разглеждане на спора по същество. Затова съдът счита, че на основание чл. 8 ал.2 т.3 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да определи разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. Така общият размер на разноските, дължими от ответника, възлиза на 410 (четиристотин и десет) лева. Главна дирекция „Гранична полиция“ е юридическо лице по чл. 37 ал.2 от ЗМВР, затова дължи заплащане на разноските в производството. 

С оглед на изложеното, на основание чл.172 ал.2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И

 

ОТМЕНЯ заповед № 3282з – 2192/01.08.2017 година на директора на главна дирекция „Гранична полиция“ в МВР.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“ да заплати на А.К.Г. с ЕГН ********** и съдебен адрес *** сумата от 410 (четиристотин и десет) лева.

 

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен административен съд в 14 -дневен срок от съобщаването му.

 

 

 

 

СЪДИЯ: