РЕШЕНИЕ
№ 260860/26.10.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и първи септември две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при участието
на секретаря Ани Динкова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело
№ 20166 по описа
на съда за
2019 г.,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на Д.Д.Д., ЕГН **********,*** срещу „П.Е.Д.” ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, с която е предявен иск с правно
основание чл. 128, т.2 от КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 773,41 лв. (след допуснатото изменение в цената на иска по реда на чл
214 от ГПК), представляваща неизплатено трудово възнаграждение за месеците от октомври
и ноември 2019 г., включително; ведно със законната лихва върху главниците от
датата на депозиране на исковата молба – 10.12.2019 г. до окончателното
изплащане на задължението.
В исковата молба ищцата Д.Д.Д.,
чрез адв. Н.С. поддържа, че по силата на трудов договор е изпълнявала в
предприятието на ответника „П.Е.Д.” ООД длъжността „офис мениджър” от
17.10.2019 г. – 13.11.2019 при брутно месечно трудово възнаграждение 1160,00
лв. Твърди, че поради неплащане на трудовото си възнаграждение за месец
октомври е прекратила едностранно трудовото правоотношение чрез писмено
волеизявение изпратено до ответника чрез услуга „Т.“. Пддържа, че ответникът ѝ дължи трудово възнаграждение за месец
октомври от 554,78 лв., а за ноември 331,43 лв., което не и е заплатено до
датата на подаване на исковата молба. По изложените съображения моли за уважаване
на исковете.
Претендира присъждане на разноски.
Извън
срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК
ответникът „П.Е.Д.” ООД, чрез адв Й. С. е подал писмено становище, с което оспорва основателността на исковете и
моли за приложение на чл. 78, ал.2 от ГПК, тъй като не е дал повод за завеждане
на делото.
В съдебно заседание ищцата поддържа спора, чрез процесуалния си представител.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното от фактическа и правна страна:
За успешното провеждане на производството по исковете с правно основание чл. 128, т.2 от КТ срещу работодателя, в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, 1) че е бил в
трудово правоотношение с ответника в процесния период, 2) в който реално е положил твърдения обем от труд при ответника; 3) размера на дължимото
възнаграждение, съобразно уговореното по трудовия договор; 4) падежа на
задължението за плащане на дължимото трудово възнаграждение и изпадането в
забава за заплащането му.
При установяване на горните факти по делото, за ответника възниква
задължението да докаже пълно и главно, че е изправна страна по сключения между
страните трудов договор, а именно, че е изпълнил задълженията си за заплащане
на уговореното трудово възнаграждение за процесния период.
Ако отнесем горното към представения по делото Трудов договор № * г. и обстоятелството, че ответникът в подаденото
становище е потвърдил, че е бил работодател на ищцата, може да се направи несъмнен
извод, че между страните по делото е съществувало трудово правоотношение, по
силата на което ищцата е престирала труд при ответното дружество на длъжност „офис
мениджър”, включително в процесния период октомври и ноември 2019 г.
Видно от реквизитите на представения трудов договор уговореното месечно
възнаграждение в размер на 1160,00 лв. е следвало да се изплаща до 25-то число
от месеца за предходния месец. В тази връзка като доказателство по делото е
прието неоспореното заключение на ССчЕ, изготвено от
вещото лице Д.П., което съдът намира за пълно, компетентно и обективно. Същото
установява, че към датата на изготвяне на експертизата дължимото на ищцата
нетно трудово възнаграждение за месеците октомври и ноември възлиза на 773,41
лв.
Респективно от изложеното следва, че събраната доказателствена съвкупност
непротиворечиво доказва възникването на правопораждащите факти разпределени в
тежест на доказване на ищеца по условно обособените по-горе т. 1 до 4
вклюичително. Следва да се посочи и че ответникът не е оспорил размерът на
исковите претенции.
Предвид изложеното и на обстоятелството, че по делото ответникът не е въвел
твърдения, нито е представил доказателства, за това че е заплащал дължимото
трудово възнаграждение за месеците октомври и ноември 2019
г., съдът приема, че такова се дължи на ищеца за процесния
период в размер на 773,41 лв.
За пълнота следва да се посочи, че основателността на направените от
ответника в депозирания извън срока по чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба
възражения, че ищецът не се е явил да потърси дължимото му се възнаграждение, е
ирелевантна за крайния извод на съда досежно изискуемостта на процесните
вземания, която възниква с изтичането на уговорения между страните падеж, в
случая 25.12.2019 г., съобразно уговорката в чл. 4 от договора. Всъщност тези
възражения биха били релевантни само ако срещу беше насочен иск за обезщетение
за забава върху дължимите трудови
възнаграждния, какъвто обаче не е предявен в случая.
В обобщение предявеното по съдебен ред вземане на ищеца за трудово
възнаграждение се явява доказано по основание и размер и искът следва да се
уважи изцяло, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба.
Съобразно изхода на делото, включително с оглед прекратената част от
производството (в цялост по отношение на претенцията по чл. 221 от КТ и
частично по иска по чл. 128, ал.2 от КТ при изменението по чл. 214 от ГПК) и двете страни имат право да репарират част от
сторените разноски. В случая не са налице основания за приложение на нормата на
чл 78, ал. 2 от ГПК съобразно искането на оветника в този смисъл. Несъмнено
местоизпълнението на задължението за заплащане на трудовото възнаграждение е
предприятието (чл. 270, ал. 1 от КТ), като то се изплаща лично на работника или
служителя по ведомост или срещу разписка, поради което то е търсимо, а не
носимо. Единствено в изключението на чл. 270, ал. 3, изр. 2 от КТ (ако по
искане на работника възнаграждението се изплаща по банков влог) задължението е
носимо, но конкретният случай не е такъв, видно от клаузите на чл. 4 на
договора. Следователно, служителят следва да се яви в предприятието, за да
получи трудовото възнаграждение, а ако не го направи се счита, че той
неоправдано не приема предложеното му от работодателя изпълнение и не дава
необходимото съдействие за изпълнението, в който случай е налице забава на
кредитора по смисъла на чл. 95 от ЗЗД. И в тази хипотеза обаче, за да се
освободи от задължението си, длъжникът следва да предприеме действията по чл.
97, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, а именно – да изпълни паричното си задължение чрез
влагане на сумата по сметка в банка на името на кредитора, за което не е
необходимо разрешение на съд. До предприемане на действията по чл. 97, ал. 1 от ЗЗД длъжникът не може да се ползва от предвиденото в чл. 96 от ЗЗД
освобождаване от последиците на собствената си забава. В конкретния случай
ответникът не твърди да е предприел действията по чл. 97, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД,
нито да е платил включително понастоящем процесните
суми. Следователно, същият не се е освободил от последиците на собствената си
забава, поради което и не е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 от ГПК –
ответникът е бил в забава към момента на предявяване на иска, от последиците на
която не се е освободил по реда на чл. 97, ал. 1 от ЗЗД, поради което е дал
повод за завеждане на делото.
По делото само ищецът е представил доказателства за сторени разноски, а
именно списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие от
14.01.2020 г. удостоверяващ заплащането от ищцата на адвокатско възнаграждение
от 400,00 лв., което не е уговорено по отделено за иска по чл. 128, ал.2 от КТ
и оттегления по чл. 221 от КТ, респективно съдът намира, че е уговорено по
равно – т.е. по 200,00 лв. за всеки от исковете. Предвид това с решението по
делото на ищцата следва да ѝ се присъди сумата от 174,54 лв.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден
да заплати по сметка на
ВРС държавна такса съобразно цената на уважения иск в размер на 50,00 лв., както и част от внесения от бюджета на съда депозит
за назначаване на ССчЕ от 75,58 лв., съобразена с
първоначалната цена на исковете.
Мотивиран от горното, Варненският
районен съд
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА „П.Е.Д.” ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на Д.Д.Д., ЕГН **********,*** сумата 773,41 лв., представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение
за месеците от октомври и ноември 2019 г., включително; ведно със законната
лихва върху главниците от датата на депозиране на исковата молба – 10.12.2019
г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 128, т.2 от КТ.
ОСЪЖДА „П.Е.Д.” ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:*** да
заплати на Д.Д.Д., ЕГН **********,*** сумата 174,54 лв., представляваща сторените по делото
съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА „П.Е.Д.” ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***
да залати в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Варненски районен съд сумата от 125,58 лв. съставляваща
дължима по делото държавна такса и депозит за вещо лице, на осн. чл. 78, ал.6 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на предварително изпълнение, на основание чл.242, ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: