РЕШЕНИЕ
№ 1413
гр. Велико Търново, 15.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVII СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:АННА ДИМОВА
при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЧЕВА
като разгледа докладваното от АННА ДИМОВА Гражданско дело №
20214110102370 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на „Дипеста“ ООД –
град Велико Търново, чрез адв. Ал. Ч. - ВТАК, срещу Н. СТ. Н.. Процесуалният
представител на ищеца развива съображения, че на 15.05.2015 година, в град Велико
Търново, ответникът е издал запис на заповед в полза на ищеца за сумата в размер на 4
500 лева, с падеж 20.07.2015 година. Посочва, че на 20.06.2018 година Н.Н. е заплатил
по записа на заповед сумата в размер на 1 000.00 лева, а на 30.05.2020 година – сумата
в размер на 1 500.00 лева. Твърди, че въз основа на подадено заявление за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, кредиторът „Дипеста“ ООД – град
Велико Търново се е снабдил със Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист, издадени по Ч.гр.д. № 1736/2021г. на ВТРС, срещу които
длъжникът е подал възражение. Посочва, че след издаване на заповедта за изпълнение
ответникът е заплатил по банков път и сумата в размер на 700.00 лева. Направено е
искане да бъде прието за установено по отношение на Н. СТ. Н., че дължи на
„Дипеста“ ООД – град Велико Търново сумата в размер на 1 300.00 лева,
представляваща задължение по запис на заповед, издаден на 15.05.2015 година, с
падеж 20.07.2015 година, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното изплащане на задължението, за които
суми е издадена Заповед № 775 за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК
1
от 24.06.2021 година и изпълнителен лист по Ч.гр.д. № 1736/2021 година на ВТРС.
Претендира да бъдат присъдени направените от дружеството разноски по делото както
в исковото, така и в заповедното производство.
Препис от исковата молба е връчен редовно на ответника по делото, като в
срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Процесуалният
представител на ответника оспорва изцяло предявения иск както по основание, така и
по размер, като навежда възражение за изтекла погасителна давност на вземането по
процесния запис на заповед, доколкото с оглед разпоредбите на чл. 537 ТЗ, във връзка
с чл. 531, ал. 1 ТЗ давността е изтекла на 20.07.2018 година с изтичането на
тригодишния срок от настъпване на падежа на записа на заповед. Твърди, че на
посочените в исковата молба дати 30.05.2020 година и 20.06.2018 година ответникът е
бил в чужбина и не е плащал посочените суми нито лично, нито чрез трето лице.
Навежда доводи, че единствената сума, която е платена от ответника е сумата в размер
на 700.00 лева, преведена от него по банкова сметка на ищцовото дружество, но едва
след като давността вече е била изтекла. Направено е искане предявеният по делото
иск да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. Претендира да бъдат
присъдени направените от ответника разноски по делото.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и представените по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Няма спор по делото, а и от приложения по Ч.гр.д. № 1736/2021 година на ВТРС
Запис на заповед /л. 7 от Ч.дело/, се установява, че на 15.05.2015 година Н. СТ. Н., като
издател по записа на заповед, неотменимо и безусловно се е задължил, без протест и
разноски да заплати на „Дипеста“ ООД – град Велико Търново сумата в размер на
4 500.00 лева. Посочен е и падежът по ценната книга – на 20.07.2015 година. В
документа е посочено мястото на издаване, както и начинът на плащане – по банкова
сметка на поемателя, с посочен в ценната книга IBAN на последния.
По делото са приложени и Приходни касови ордери от 20.06.2018 година и от
30.05.2020 година /л. 4 и 5 от Ч.дело/ за сумата в размер общо на 2 500.00 лева, както и
Данни от тахографски лист от 30.05.2020 година на Н.Н., Карта на водач на Н.Н. №
********* от 15.03.2018 година, Заповед № 87/03.04.2018 година и Разпечатка с данни
от тахографска карта за 20.06.2018 година /л. 14 и 15; 29 и 30/.
От приложеното заверено копие на Извлечение № 112 от 24.06.2021 година от
банкова сметка на „Дипеста“ ООД, издадено от „Уникредит Булбанк“ АД /л. 5 от
делото/ се установява, че на 23.06.2021 година Н. СТ. Н. е превел по сметка на
ищцовото дружество сумата в размер на 700.00 лева за погасяване за задължението му
по записа на заповед. Обстоятелство, което не само не се оспорва, а и е признато от
ответника, чрез процесуалния му представител, в отговора на исковата молба.
В проведеното на 25.11.2021 година са събрани гласни доказателства.
2
Свидетелят К. Т. Д. заявява, че е съпруга на управителя на ищцовото дружество, както
и че живеят във Велико Търново на ул. „Оборище” № 10 Г, а Н. СТ. Н. живее в
съседния вход на същия блок, и го познава. Посочва, че Н. дължи от 2015 година 4
500.00 лева на дружеството на съпруга й. Дружеството има бензиностанция и той
зареждал там, като тя работи на бензиностанцията и всеки ден или през ден е там.
Заявява, че тази сума от 4 500.00 лева той я натрупал и след това приключил със
зарежданията и им подписал запис на заповед, че наистина дължи тези пари. Посочва,
че през 2018 година имало плащане от 1 000.00 лева, но не си спомня дали е била при
плащането и не знае от кого точно са предадени парите и са стигнали до управителя на
бензиностанцията. След това през 2020 година имало още едно плащане от 1 500.00
лева, но отново не си спомня дали е присъствала. Парите пак са предадени и са
стигнали до управителя. Заявява, че тъй като са комшии, редовно го виждат пред входа
и го питали какво става, кога ще плати, а той отговарял, че е в затруднено положение,
че ще плати и да го изчакат още малко. Преди година пак го срещнали пред блока и го
попитали какво става, а той казал, че знае, че им дължи пари, но е претърпял инсулт
или инфаркт и е в тежко положение. Посочва, че никога не е отричал, че ги дължи и
винаги е казвал да го изчакат още малко. След предявяване на приложените по делото
приходни касови ордери свидетелката заявява, че почеркът и подписът са на съпруга й.
Свидетелят Д. С. Д. посочва, че е съдружник в ищцовото дружество, като брат
му П. С. Д. е съдружник и управител на същото, както и че познава ответника, който
живее в кв. „Колю Фичето” на „Оборище” № 10. Заявява, че той дължи пари на
дружеството, тъй като преди време е бил клиент на бензиностанцията и имал служебни
автомобили, които зареждали гориво на отложено плащане, като след известно време
спрял да плаща. Посочва, че той не отричал, че дължи парите, обещавал, че ще плати и
така минало много време. Заявява, че Н. подписал запис на заповед през 2015 година за
тези пари в размер на 4 500.00 лева, след което правил частични плащания, на които
той не е присъствал и не може да кажа дали тези плащания са правени лично от него
или от някой друг. Посочва, че през 2018 година имало някакво плащане, после пак
след 2 години след дълги разговори по телефоните. Н. никога не е отричал, че ги
дължи тези пари и обещавал, че ще ги плати.
Свидетелят Д. С. Н. заявява, че е брат на ответника, както и че познава П. С. Д.,
тъй като са комшии и работи на бензиностанция „Дипеста”. Посочва, че последно
разговаряли пред блока им в началото на юни 2021 година и му казал, че брат му му
дължи пари от 2015 година. Заявява, че и преди това е чувал от брат си, че му дължи
пари, но не знае за каква сума става въпрос и дали брат му е подписвал документ за
такава сума. Заявява, че преди 2021 година не е давал пари нито на дружеството, нито
на управителя, както и че брат му също не е плащал, тай като няма откъде да плати.
Посочва, че когато се видели с П., той казал брат му да му се обади и да се разберат.
Звъннал на брат си и той му казал, че ще се обади, че му дължи пари и че ще се
3
разберат да му преведе някаква част от сумата и евентуално като се прибере в
България, да му даде останалата част от парите. Заявява, че след това му е превел
700.00 лева. Посочва, че в края на март, началото на април 2018 година брат му
заминал за Германия и се върнал в края на август 2018 година, като през това време
карал тир вътрешно в Германия.
От приложеното към делото Ч.гр.д. № 1736 по описа на Районен съд – Велико
Търново за 2021 година се установява, че във връзка с подадено Заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК на 24.06.2021 година са издадени Заповед №
775 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и
изпълнителен лист срещу длъжника Н. СТ. Н. за сумата в размер на 2 000.00 –
главница по Запис на заповед от 15.05.2015 година, с падеж – 20.05.2015 година, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението –
15.06.2021 година до окончателното изплащане на задължението, както и сумата в
размер на 340.00 лева, представляваща направени по делото разноски. Заповедта за
изпълнение е връчена редовно на длъжника, който в срока по чл. 414 ГПК е подал
възражение срещу нея, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК на
заявителя е указано, че може да предяви иск за вземането си.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Предявеният иск за установяване вземането на ищеца към ответника е
процесуално допустим, доколкото е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК от
кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, връчена на
длъжника, който в срока по чл. 414 ГПК е подал възражение срещу заповедта, поради
което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК на заявителя е указано, че може да
предяви иск за установяване на вземанията си. Същият има за предмет посочените в
заповедта за изпълнение суми.
Предмет на установителния иск по чл. 422 ГПК е установяване съществуването
на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на посоченото в нея
основание. В този смисъл, за да бъде уважен предявеният по делото иск е необходимо
в условията на пълно и главно доказване ищецът да установи, че в негова полза е
издаден редовен от външна страна запис на заповед, действителен като едностранна
абстрактна правна сделка, вземането по който е станало изискуемо. В тежест на
ответника по делото е да докаже възраженията срещу предявения иск, включително
чрез провеждането на насрещно доказване за наличие на факти, които да изключват,
унищожават или погасяват претендираното вземане, а именно изтекла погасителна
давност на вземането, в какъвто смисъл са и дадените с Определение № 1719 от
28.09.2021 година на съда по делото указания във връзка с разпределението на
доказателствената тежест в процеса.
4
Не е спорно между страните по делото, а и от приложения по Ч.гр.д. №
1736/2021 година на ВТРС Запис на заповед /л. 7 от Ч.дело/, се установява, че на
15.05.2015 година Н. СТ. Н., като издател по записа на заповед, неотменимо и
безусловно се е задължил, без протест и разноски да заплати на „Дипеста“ ООД – град
Велико Търново сумата в размер на 4 500.00 лева. Посочен е и падежът по ценната
книга – на 20.07.2015 година. В документа е посочено мястото на издаване, както и
начинът на плащане – по банкова сметка на поемателя, с посочен в ценната книга
IBAN на последния.
Следва да се има предвид, че приложеният по делото запис на заповед, на който
ищецът основава вземането си, отговаря на изискванията на закона за форма и
съдържание и е валиден. Съгласно разпоредбата на чл. 535 ТЗ записът на заповед
следва да съдържа: наименованието "запис на заповед" в текста на документа;
безусловно обещание да се плати определена сума пари; падеж; място на плащане;
името на лицето, на което трябва да се плати; дата и място на издаване и подпис на
издателя. По своята правна същност, записът на заповед е едностранно волеизявление,
облечено в законоустановена писмена форма, с посочено в чл. 535 ТЗ съдържание.
Съгласно чл. 536, ал. 1 ТЗ, документ, който не съдържа някои от реквизитите,
посочени в чл. 535, не е запис на заповед, освен в случаите на ал. 2, 3 и 4. Процесният
документ е наименован "запис на заповед" и съдържа това словосъчетание в текста си,
издателят е поел безусловно задължение да заплати на поемателя сумата в размер на 4
500.00 лева, от които ищецът претендира само сумата в размер на 1 300.00 лева,
посочени са и датата, мястото на издаване, както и начинът на плащане. Падежът е
уговорен на определена дата – 20.07.2015 година. По несъмнен начин са
индивидуализирани издателят и поемателят по ценната книга.
Съгласно т. 17 от ТР № 4 от 18.06.2014 година на ОСГТК на ВКС, предмет на
делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на
издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК /т. 10 - след измененията/ е
съществуването на вземане, основано на записа на заповед. При въведени от страните
твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по
повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и
каузалното правоотношение. В тази хипотеза всяка от страните следва да докаже
фактите, на които са основани твърденията и възраженията й и които са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респективно -
несъществуването на вземането по записа на заповед.
В случая по делото в исковата молба и отговора на исковата молба липсват
твърдения за наличието на конкретно каузално правоотношение, във връзка с което да
е издадена ценната книга, поради което на доказване в производството подлежи
5
единствено съществуването на конкретното вземане, основано на записа на заповед.
Освен това ответникът не оспорва както издаването на записа на заповед, така и че
задължението по него не е изпълнено, както и че е извършил плащане по записа на
заповед в полза на ищцовото дружество по банков път на 23.06.2021 година, като се
позовава на изтекла давност по отношение на останалата част от вземането.
В чл. 110 и следващите ЗЗД се съдържат общите норми, уреждащи института на
погасителната давност, а разпоредбата на чл. 531, ал. 1 ТЗ, приложима и по отношение
на записа на заповед /чл. 537 ТЗ/ предвижда, че исковете по записа на заповед срещу
платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа, в случая от 20.07.2015 година.
Както общоприетото и господстващо становище в правната теория, така и постоянната
практика на съдилищата приема, че погасителната давност е материалноправен
институт. Изтеклата давност не води до погасяване на самото вземане, на
изпълняемото право, а на възможността да бъде принудително изпълнено. Вземането
продължава да съществува като естествено, длъжникът продължава да дължи и същото
може да бъде изпълнено доброволно от него – чл. 118 ЗЗД. Целта на погасителната
давност е стимулиране на кредитора да упражнява своевременното субективните си
граждански права. На кредитора чрез нея се отнема възможността да иска
принудително осъществяване на своето право. Това става, след като длъжникът
упражни правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на иск или правото на
принудително изпълнение на кредитора поради това, че то не е упражнено в определен
от закона срок от време. Съгласно изричната разпоредба на чл. 120 ЗЗД давността не се
прилага служебно. Това означава, че освен изтичане на определения в закона срок от
време, за да настъпи погасителният ефект трябва да бъде направено и волеизявление от
длъжника, че иска да се ползва от давността, доколкото за него съществува и
възможността да изпълни. Възражението за изтекла погасителна давност може да се
направи само тогава, когато титулярът на вземането, за което е изтекла давността, иска
да получи изпълнение. Ето защо възражението за изтекла погасителна давност не може
да се направи извън исковия процес /Решение № 186 от 19.06.2013 година по гр.д. №
927/2012 година на IV г.о. на ВКС/.
Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД давността се прекъсва с признаване
на вземането от длъжника, а от прекъсването на давността започва да тече нова давност
- чл. 117, ал. 1 ЗЗД. По делото са приложени приходни касови ордери от 20.06.2018
година и от 30.05.2020 година /л. 4 и 5 от Ч.дело/ за сумата в размер общо на 2 500.00
лева, но същите са оспорени от процесуалния представител на ответника по делото.
Вярно е, че подписаните от страната документи се ползват и с обвързваща съда
материална доказателствена сила за удостоверените с тях неизгодни за издателя факти
и обстоятелства и тогава документите имат доказателствени сила срещу него. В случая
по делото обаче, с представените разписки ищецът се домогва да докаже не само
плащане на част от задължението по записа на заповед, която не е предмет на делото,
6
но и датите, на които това е станало. В този смисъл в тази част представените
приходни касови ордери се ползват единствено с формална доказателствена сила, като
предвид разпоредбата на чл. 180 ГПК, като подписани от представител на „Дипеста“
ООД, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са
направени от тези лица. Същите не са подписани от ответника, въпреки че в тях е
вписан именно той като платец, поради което няма обвързваща доказателствена сила
спрямо него. По делото бяха ангажирани доказателства за опровергаване съдържанието
на тези документи, а именно, че ответникът по делото не е заплатил посочените в тях
суми на 20.06.2018 година и на 30.05.2020 година. От приложените по делото Данни от
тахографски лист от 30.05.2020 година на Н.Н., Карта на водач на Н.Н. № ********* от
15.03.2018 година, Заповед № 87/03.04.2018 година и Разпечатка с данни от
тахографска карта за 20.06.2018 година /л. 14 и 15; 29 и 30/ безспорно се установява, че
на посочените дати ищецът не е бил в Република България, респективно – няма как да е
платил лично /както е посочено в ордерите/ на управителя на „Дипеста“ ООД сумите,
за които са издадени. Освен това по делото не се събраха и конкретни доказателства, че
тези суми са платени от ответника чрез трето лице. Разпитаните по делото свидетели –
К. Д. и Д. Д. не знаят дали ответникът или някой друг, как и кога е платил посочените
суми, а посочват единствено, че приходните касови ордери са изготвени от управителя
на дружеството. Освен това, съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК е
недопустимо със свидетелски показания да се доказва погасяване на установени с
писмен акт парични задължения. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че
от събраните по делото доказателства не се установява по безспорен и категоричен
начин, че на посочените в приходните касови ордери дати ответникът е извършвал
плащания по процесния запис на заповед. Още повече, че в приложения по делото
запис на заповед изрично е предвидено, че задължението по него е платимо по банков
път.
Действително, признание на задължението би могло да бъде направено и с
определено волеизявление на длъжника. Признаването е едностранно волеизявление, с
което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора.
Признаването на задължението, необходимо за прекъсването на давността, може да
бъде изразено и в конклудентни действия. Тези действия се изразяват в поведението на
длъжника, с което, макар и не изрично, се манифестира волята на същия да потвърди
факта на съществуването на дълга. По въпроса до кого следва да бъде адресирано
изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на
давността на основание чл. 116, б. „а” ЗЗД е образувано тълк. дело № 4/2019 година на
ОСГТК, но няма спор в съдебната практика, че за да е налице признаване на вземането
по смисъла на чл. 116 б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на
давностния срок, който в случая по делото, е тригодишен от падежа на задължението,
т.е. до 20.07.2018 година /Решение № 26 от 24.07.2018 по т. д. № 1853/2017 година на I
7
т.о. на ВКС; Решение № 100 от 20.06.2011 година по т.д. № 194/2010 година на II т.о.
на ВКС; Решение № 422 от 15.06.2004 година по г.д. № 1231/2003г.; Решение № 98 от
26.07.2013 година по т.д. № 851/2012 година на I т.о. на ВКС и много други/. В случая
по делото свидетелите К. Д. и Д. Д. посочват, че ответникът никога не е отричал, че им
дължи пари, че „през няколко месеца“, „преди година“, казвал, че ще плати, но от
показанията им не става ясно по какъв повод, за това задължение и кога са правени
тези волеизявление от длъжника – преди или след изтичането на давностния срок.
Единствено свидетелят Д. Н. заявява, че когато говорил с брат си, след проведен в
началото на месец юни 2021 година разговор с П. Д., брат му казал, че му дължи пари и
ще му се обади, че ще му преведе някаква част от сумата и евентуално като се прибере
в България да му даде останалата част. Предвид изложеното, съдът намира, че от
събраните по делото доказателства не се установява в периода от падежа на
задължението по записа на заповед до изтичане на давностния срок, предвиден в
разпоредбата на чл. 531, ал. 1, във връзка с чл. 537 ТЗ ответникът да е извършил
валидно волеизявление за признаване на конкретното вземане към ищеца, произтичащо
от процесния запис на заповед, което да води до прекъсване на давността.
Не е спорно по делото, а и от събраните доказателства безспорно се установява,
че след изтичането на давността ответникът е заплатил на ищцовото дружество сумата
в размер на 700.00 лева по банков път, но доколкото плащането е извършено след
изтичането на давностния срок, същото не води до прекъсването му, а единствено
предвид разпоредбата на чл. 118 ЗЗД длъжникът не може да иска връщането на тази
сума. В Решение № 186 от 19.06.2013 година по гр.д. № 927/2012 година на IV г.о ВКС
изрично приема, че съгласно нормата на чл. 113 ЗЗД валиден отказ от субективното
право на погасителна давност може да се направи само след изтичането й. За разлика
от неупражняването на субективното право на позоваване на погасителна давност във
висящ процес, което може да е със знание или без знание за правните последици,
отказът преди или по време на висящия процес е винаги съзнавано волеизявление.
Длъжникът като знае същността на правото си трябва и да иска настъпването на
правните последици от непозоваването на погасителна давност. Приема се, че няма
форма за действителност на едностранното волеизявление за отказ от субективното
право на погасителна давност, като същият може да бъде изричен, така и мълчалив, но
от съдържанието му трябва да може по несъмнен начин да се направи извод, че
длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност било
относно цялото парично задължение, било само за част от него. По тези причини не
може да има валиден отказ от погасителна давност при неиндивидуализирани по
размер чрез тяхната стойност парични задължения. Това е така, защото без такава
определеност не може да има валидно изразена воля за самото съдържание на
задължението, за което е изтекла погасителната давност. В този смисъл съдът в
настоящия му състав приема, че извършените лед изтичането на погасителната давност
8
както частично плащане по записа на заповед, така и признанието на ответника пред
брат му, че дължи пари на ищеца и евентуално като се прибере в България ще му ги
даде, не представляват валиден отказ от погасителна давност по отношение на
остатъка от задължението по процесния запис на заповед. От съдържанието на тези
действие – частично плащане и волеизявление не може по несъмнен начин да се
направи извод, както за индивидуализацията на самото задължение, така и че
длъжникът не желае да се ползва от последиците па погасителната давност относно
цялото паричното задължение.
Мотивиран от всичко изложено по-горе съдът намира, че предявеният по делото
установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК се явява неоснователен, поради
погасяване по давност на задължението по Запис на заповед от 15.05.2015 година, с
падеж 20.07.2015 година за сумата в размер на 1 300.00 лева, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 15.06.2021
година до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена
Заповед № 775 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 ГПК от 24.06.2021 година по Ч.гр.д. № 1736/2021г. по описа на Районен съд –
Велико Търново, поради което и като такъв следва да бъде отхвърлен.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да
бъде осъден да заплати на ответника направените от него разноски по делото в размер
на 300.00 лева за заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ДИПЕСТА“ ООД, със седалище и адрес на
управление град Велико Търново, ул. "Петър Пармаков" № 3, с ЕИК ********* срещу
Н. СТ. Н. от *, с ЕГН ********** иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във връзка с
чл. 53 ТЗ за сумата в размер на 1 300.00 лева /хиляда и триста лева/ ,
представляваща задължение по Запис на заповед от 15.05.2015 година, с падеж
20.07.2015 година, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението – 15.06.2021 година до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издадена Заповед № 775 за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 24.06.2021 година по Ч.гр.д. №
1736/202 година по описа на Районен съд - Велико Търново, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН, поради погасяване на задължението по давност.
ОСЪЖДА „ДИПЕСТА“ ООД, със седалище и адрес на управление град
Велико Търново, ул. "Петър Пармаков" № 3, с ЕИК ********* да заплати на Н. СТ.
Н. от *, с ЕГН ********** сумата в размер на 300.00 лева /триста лева/,
9
представляваща направените от ответника разноски по делото за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по частно
гражданско дело № 1736 по описа на Районен съд – Велико Търново за 2021 година.
Препис от решението да се връчи на страните по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Велико Търново в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
10