№ 454
*, 16.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XI-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря ЗОЯ ДР. ТРЕНЕВА
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Гражданско дело №
20221520100136 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по искова молба, депозирана от М. КР. Д. против дъщерите й И.Д.,
действаща лично и със съгласието на своя баща и законен представител И.Д. и М.Д.,
чрез законния й представител И.Д..
В молбата се сочи, че ищцата и И.Д. са бивши съпрузи. От брака си имали
родени две деца – И. и М..
Твърди се, че със съдебно решение № 441/22.10.2015г., постановено по гр.д. №
1531/2015г. на КРС, бракът между съпрузите бил разтрогнат, родителските права
спрямо двете деца били предоставени за упражняване от техния баща, а майка им,
ищца в настоящото, се съгласила да им заплаща месечна издръжка по 90,00 лв. за всяко
от децата.
Въпреки прекратяването на брака й с И.Д. обаче, ищцата продължила да живее с
него и децата си в семейното им жилище, находящо се в *, ул. „Ал. Стамболийски“ №
39. На практика нищо в отношенията на ищцата с бившия й съпруг и нейните деца не
се било променило. Тя продължавала да полага непосредствени грижи по
отглеждането, възпитанието и издръжката на двете си деца. Осигурявала им храна,
парични средства, закупувала им дрехи, обувки и учебни помагала. Помагала им и за
уроците. Това нейно поведение продължило до 10.10.2021 г., когато поради
неразбирателство с бившия си съпруг, се изнесла от семейното жилище, а децата
останали да се отглеждат от него.
Сочи се още, че на 15.11.2021г. ищцата получила покана за доброволно
изпълнение от ДСИ при КРС по изп.д. № 20211520400121 с приложен към нея
изпълнителен лист от 05.11.2021 г. Задължението по образуваното изпълнително дело
възлизало на сума от 12780 лв., представляващо дължима за двете й деца издръжка за
1
периода, считано от 22.10.2015 г. (датата на влизане в сила на съдебното решение, с
което е прекратен бракът на Д. със съпруга й), или за 71 месеца.
Ищцата счита, че не дължи посочената сума, доколкото за времето от
22.10.2015г. до 10.10.2021г., е живяла заедно с децата си, полагала е непосредствени
грижи по отглеждането, възпитанието им и тяхната издръжка.
Ето защо се поддържа искане да бъде постановено решение, по силата на което
да се приеме за установено спрямо ИВ. ИВ. Д., ЕГН: **********, действаща лично и
със съгласието на законния си представител ИВ. В. Д., ЕГН: ********** и М. ИВ. Д.,
ЕГН: **********, действаща чрез законния си представител ИВ. В. Д., ЕГН:
**********, всички с адрес: *****************, че М. КР. Д., ЕГН: **********, с
адрес: *****************, не дължи сумата по изпълнителен лист от 05.11.2021 г.,
издаден по гр.д. № 1531/2015 г. на Районен съд – Кюстендил, по който е образувано
изпълнително дело 20211520400121 от описа на ДСИ при КРС, изразяваща се в
заплащането на месечна издръжка за двете й деца в размер на 180,00 лв., считано от
22.10.2015г. до 10.10.2021 г., или общо издръжка за 71 месеца, възлизаща на сумата от
12780 лв., както и че не дължи разноски по воденото изпълнително дело.
Претендират се и сторените съдебно-деловодни разноски.
Обстоятелства, от които произтичат възраженията на ответника:
В срока по чл. 131 от ГПК ответниците са депозирали отговор на исковата
молба. Сочат, че ищцата, поради неморалното си поведение и психически проблеми,
станала причина за разтрогването на брака й с И.Д., който единствено и с помощта на
семейството си, се грижел за тях.
Твърди се, че между 2015 г. и 2020 г. М.Д. не е живяла с бившия си съпруг и
двете им деца, както се сочи в исковата молба. Идвала само да ги вижда, при което им
„купуваше неща – дрешки и тетрадки и оставаше по някой лев“, но не спазвала
установения режим на лични контакти. Това от друга страна било добре, предвид
недобрата среда на нейното семейство, което допълнително щяло да обремени децата.
Едва в началото на 2020 г. М. се завърнала в семейното жилище, въпреки
неохотата на бившия й съпруг. Последният решил да преустрои гаража им в магазин за
дрехи, където същата да работи. Независимо от това М., водейки децата си на детските
площадки в *, завързала интимна връзка с трето лице – И.И., като на 23.10.2021г.
заявила, че напуска семейното жилище, а на 24.10.2021г., децата й и бившият й съпруг
й помогнали да се изнесе.
Твърди се, че в последствие ищцата осъществявала тормоз спрямо двете си деца,
за което техният баща сезирал надлежните институции. Отделно, било заведено и дело
за увеличаване на дължимите издръжки, при което издръжката за детето И. била
увеличена на 180,00 лв., а за М. – на 170,00 лв. Периодът, в който родителите на децата
съжителствали заедно, бил от началото на 2020 г. до 24.10.2021г., през което време Д.
била безработна, а разходите й ги поемал нейният бивш съпруг и баща на децата й.
Посочено е и че на 11.11.2021г. бащата на ответниците подал жалба до Районна
прокуратура с № 4145/2021 г. за неплащане на издръжка за минал период.
В открито съдебно заседание исковата молба се поддържа от ищеца и оспорва
от ответните страни.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, че М.Д. и И.Д. са бивши съпрузи, чиито брак бил
2
прекратен със съдебно решение № 441/22.10.2015 г., постановено по гр.д. №
1531/2015г. на КРС, с което било утвърдено и споразумение между тях досежно
последиците от прекратяването на брака.
Не спорно и това, че от брака си имат родени две деца – ответниците по този иск
И. и М.. Родителските права спрямо децата били предоставени за упражняване от
техния баща, а майка им - ищца в настоящото, се съгласила да им заплаща месечна
издръжка по 90,00 лв. чрез него, именно по силата на утвърденото от съда
споразумение по гр.д. № 1531/2015г. на КРС.
Липсва спор по това, че било заведено и дело за увеличаване на дължимите
издръжки, при което издръжката за детето И. била увеличена на 180,00 лв., а за М. – на
170,00 лв. по силата на решение по гр.д. 2278/2021 г. на КРС. Издаден е бил и
изпълнителен лист, видно от материалите по изп.д. №121/2021 г. на ДСИ при КРС,
присъединен за изпълнение към него.
За събирането на посочената издръжка било образувано изп.д. №
20211520400121, задължението по което възлиза на сума от 12780 лв., представляващо
дължима за ответниците издръжка за периода 22.10.2015 г. (датата на влизане в сила на
съдебното решение, с което е прекратен бракът на Д. със съпруга й), или за 71 месеца.
Приложено по делото е и заверено копие от самото изп.д. №121/2021 г. на ДСИ
при КРС.
Обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване в хода на производството е
било обстоятелството, че от месец март 2020 г. до 24.10.2021 г. ищцата е живяла заедно
с децата и техния баща в семейното им жилище в *****************.
Приложено е Удостоверение № 0222/2022 г. за промени в постоянен и настоящ
адрес, видно от което в исковия период ищцата е отразила промяна в настоящия си и
постоянен адрес, като от 01.02.2016 г. до 23.12.2021 г. има официално вписан такъв в *,
*****************.
Приобщени са писмени доказателства – л. 38-87 за движението на суми по
сметката на И.Д. за исковия период, вкл. и частни писмени такива, съставени от него.
Събрани са и гласни доказателствени средства.
Свидетелят С.К.Ч. твърди, че бракът между ищцата и бащата на ответниците бил
прекратен през 2015 г., но децата останали да живеят при И.. М. отишла за кратко при
майка си, но се върнала и до м. октомври 2021 г. живяла заедно със семейството си в
семейното жилище в *, на *****************. Грижела се за децата, работела,
купувала им дрехи, храни, тетрадки.
Свидетелят Д.В.М. сочи, че ищцата имала брак с И.Д., който бил прекратен през
2015 г. След развода за малко поживяла при родителите й, но след това пак се върнала
и продължила да си живее с него в семейното им жилище на *****************.
Децата също живеели заедно с майка си и баща си в това жилище до към края на 2021
г. После ищцата напуснала семейното жилище, но до този момент полагала грижи за
децата, купувала им дрехи, тетрадки.
Свидетелят М.Х.В. има впечатления, че М. и И. през есента на 2015 г. се
развели. М. си събрала багажа и си отишла при майка й, където пребивала до 2020 г.
Тогава, по време на пандемията, И. решил да даде шанс на връзката им, за да имат
децата майка до себе си. От 2015 г. до 2020 г. родителите поддържали контакти в
смисъл, че тя ходела да вижда децата за по два часа. Цялата грижа за тях обаче, била
поето от баща им.
3
След това тя пак се изнесла. Основно всичките доходи, които И. имал, били от
сестра му. Той се грижел за децата си. Не работел, защото ги гледал, т.к. към момента
на развода те били на 5 и на 8 години. В този период, когато се развели, единственият
човек, който му помагал, била сестра му. Сочи са налично психично отклонение,
регулирано с медикаменти. Между 2020 – 2021 г. тя не работела и И. решил да я
прибере. Категорична е, че в периода 2015 – 2020 г. ищцата не е живяла в семейното
жилище и не е полагала грижи за децата.
Свидетелят П.С.Г. също твърди, че М. и И. са разведени от 2015 г. След развода
в семейното жилище останал И. с двете деца, а М. се изнесла. Върнала се през 2020 г.
Сочи, че от 2015 г. до 2020 г. посещавал дома на И., но нямало случай М. да е била там.
И. живеел с децата и със сестра си. Той се грижел за семейството. Към края на 2020 г.
започнал да я заварва, защото той се събрал с нея.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след
преценка поотделно и в съвкупност на събраните по делото писмени доказателства,
които са допустими, относими и безпротИ.речиви.
Останалите, събрани по делото доказателства не променят крайните изводи на
съда, поради което не следва да се обсъждат подробно.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна страна следното:
По допустимостта:
Предявен е отрицателен установителен иск срещу взискатели по образувано
изпълнително дело за установяване несъществуването на правото, предмет на
принудителното изпълнение, с правно основание по чл. 439 ГПК. Посочената правна
норма дава възможност на длъжника по изпълнително дело да оспори чрез иск
изпълняемо право. Искането в случая се основава на твърдения за факти, възникнали
след издаване на изпълнителния лист – отпаднало основание, настъпило след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено основанието,
въз основа на което е образувано процесното изпълнително производство. Това
обстоятелство обуславя неговата допустимост съобразно предвидените в чл. 439 ГПК
условия досежно претенцията, че ищцата не дължи сумата по изпълнителен лист от
05.11.2021 г., издаден по гр.д. № 1531/2015 г. на Районен съд – Кюстендил, по който е
образувано изпълнително дело 20211520400121 от описа на ДСИ при КРС, изразяваща
се в заплащането на месечна издръжка за двете й деца в размер на 180,00 лв., считано
от 22.10.2015г. до 10.10.2021 г., или общо издръжка за 71 месеца, възлизаща на сумата
от 12780 лв.
Досежно включените в петитума на исковата молба разноски –„…както и че не
дължа разноски по воденото изпълнително дело.“: В тази част искането е недопустимо,
доколкото тези суми не са посочени в изпълнителния лист, респ. не са включени в
основното вземане, чиято дължимост се установява в производството по чл. 439 ГПК.
Нещо повече, за оспорване на разноските е предвиден друг ред - обжалване действията
на съдебния изпълнител по реда на чл.435 от ГПК. От друга страна сумите,
представляващи разноски по водено съдебно и изпълнително производство, се следват
на длъжника при успешно проведено производство по реда на чл. 439 от ГПК и са
нормативно разписана последица от закона при уважаване на такъв иск. По отношение
на тях не се дължи отделен диспозитив, признаващ недължимостта им от ищеца – спр.
Определение № 1079 от 1.03.2018 г. на САС по в. гр. д. № 509/2018 г., Определение №
4
1442 от 9.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. ч. гр. д. № 1375/2018 г. При тези аргументи
претенцията в тази част се явява недопустима, което обуславя връщането на исковата
молба и прекратяването на производството по нея.
По основателността:
Искът за оспорване на изпълнението, уреден е в чл. 439 ГПК, по правната си
същност е извънредно средство за защита на длъжника в изпълнителното
производство.
В доказателствена тежест на ищеца по този иск – длъжник в изпълнителното
производство, е да установи със средствата на ГПК материалните предпоставки за
уважаването му - 1/ наличие на валидно възникнали парични вземания на ответника
срещу ищеца, за чието удовлетворение е образувано изпълнителното дело; 2/
неизпълнение на задължението за заплащане на същите от страна на ищеца-длъжник;
3/ отпаднало основание, настъпило след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено основанието, въз основа на което е образувано
процесното изпълнително производство или макар и да съществува, не подлежи на
принудително изпълнение, респ. да установи твърденията си, че са погасени
вземанията, предмет на изпълнителното производство чрез предоставяне на
издръжката в натура в резултат на съвместното живеене на страните в посочения
период 22.10.2015 г. – 10.10.2021 г.
В случая по наличието на първите две предпоставки липсва спор по делото.
Видно и от ангажираните писмени доказателства със съдебно решение №
441/22.10.2015г., постановено по гр.д. № 1531/2015г. на КРС, бракът между съпрузите
бил разтрогнат, родителските права спрямо двете деца били предоставени за
упражняване от техния баща, а майка им, а ищца в настоящото производство се
съгласила да им заплаща месечна издръжка по 90,00 лв. за всяко от тях.
С решение по гр.д. 2278/2021 г. на КРС издръжката за детето И. била увеличена
на 180,00 лв., а за М. – на 170,00 лв.
За тези вземания бил издаден изпълнителен лист на 05.11.2021 г., приведен в
изпълнение, като пред ДСИ при КРС било образувано изп.д. № 20211520400121.
Задължението по образуваното изпълнително дело е в размер на 12780 лв., но няма
данни да е било платено.
В този смисъл спорът е концентриран в това дали в периода от 22.10.2015 г. –
10.10.2021 г. ищцата е изпълнявала задължението си да плаща издръжката на своите
деца, присъдена с № 441/22.10.2015г., постановено по гр.д. № 1531/2015г. на КРС, в
натура.
В нормата на чл. 143, ал. 1 СК законодателят е предвидил, че всеки родител е
длъжен съобразно своите възможности и материално състояние да осигурява условия
на жИ.т, необходими за развитието на детето. Това задължение съществува до
отпадане на законовото основание за даване на издръжка – пълнолетие на издържаното
лице, настаняването му в институция на държавна издръжка, или изменението й. Без
правно значение е дали детето е родено в брак, както и дали родителите му живеят или
не заедно. По правило издръжката представлява парично задължение. В съществото си
тя винаги представлява сума, необходима за покриване ежедневните и обичайни
нужди, присъщи при отглеждането и възпитанието, в това число не само за учебници и
учебни материали, но и такива от културно-битово естество. Съгласно разпоредбата на
чл. 146, ал. 1 СК паричната издръжка се изплаща ежемесечно като при забава се дължи
законната лихва. Разпоредбата чл. 143, ал. 2 СК предвижда, че родителите дължат
5
издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца, независимо дали са
работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си. Когато някой от тях
не упражнява родителските права и в негова тежест е присъдена парична издръжка,
той е длъжен да я изплаща ежемесечно на детето си чрез/със съгласието на родителя,
на когото е предоставено упражняването на родителските права, тъй като правото на
издръжка принадлежи на детето, ако липсва споразумение за предоставянето й в
натура. Безспорно, когато детето и родителят живеят съвместно, средствата се
предоставят и в натура. В този смисъл издръжката действително може да бъде както
парична, така и в натура, но точното изпълнение на това задължение на родителите е
поставено в зависимост единствено от интереса на детето. Следователно в тежест на
ищцата бе да установи, че в процесния период е изпълнявала точно задължението си за
издръжка, като ежемесечно или е плащала определената със съдебно решение сума от
за всяко дете или е предоставяла издръжка в натура. Престирането на издръжка в
натура обаче, както вече се посочи, може да стане при съгласие от двете страни -
даващата и получаващата. При липса на съгласие задължението за издръжка е парично.
Тоест задължението за даване на издръжка, особено когато размерът й е определен
със съдебно решение, е безусловно и не може да бъде изменяно само по волята на
родителя, като той избира дали и как да изпълнява задължението си. Хипотези, при
които даващата страна е живяла в общо домакинство, предоставяла е средства за
обучение, дрехи или е закупувала необходими вещи и храна на получаващата страна,
са обстоятелства без правно значение, т.к. са изпълнение на родителско задължение,
предвидено в чл. 143, ал. 1 СК. Не може да се презюмира обаче, че изпълват състава на
задължението по чл. 143, ал. 2, вр. чл. 146, ал. 1 СК. Тук изобщо не са наведени
доводи, а и доказателства, че между даващата и получаващата страна е постигнато
съгласие престирането на дължимата издръжка да е в натура. При липса на такова
съгласие съдът, за да се приеме, че ищецът е изпълнил задължението си за издръжка,
вменено му с посоченото съдебно решение, и респективно, че правото на детето да
получава такава е погасено чрез предоставяне в натура, е необходимо установяването
при условията на кумулативност наличието на две предпоставки: детето (в случая
децата) да е живяло само при майка си и тя да му е осигурявала необходимите средства
за издръжка - в този смисъл е Решение № 134/25.06.2012 г. по гр.д. № 90/2011 г., ІV г.
о. на ВКС. Тук не е спорно, че в целия процесен период децата са живели с родителя,
на когото е предоставено упражняването на родителските права – техният баща.
Изобщо не е застъпена теза да са живели единствено с майка си, като страните не
спорят, че само за периода март 2020 г. до 24.10.2021 г. са живели съвместно с двамата
си родители. Нещо повече, в този времеви период на съвместно съжителство не твърди
само майката да е полагала грижи за издръжката, отглеждането и възпитанието на
децата. Липсват дори индиции и за това, че когато бившите съпрузи са живели в едно
домакинство с децата си, разходите им са били общи и са били поемани само от
ищцата. В този смисъл съдът се доверява на възприятията на свидетелите М.Х.В. и
П.С.Г., които цени като непосредствени и обективни. Те са категорични, че в периода
2015 г. до 2020 г. родителите поддържали контакти, доколкото ищцата ходела да вижда
децата за по два часа, но цялата грижа за тях, а и издръжката им, поемал баща им.
Показанията на посочените лица са подкрепени от писмените доказателства по
делото – в т.см. са приложените Удостоверение№ 0222/2022 г. и Удостоверение№
0222/2022 г. за промени в постоянен и настоящ адрес, видно от което в исковия период
ищцата е отразила промяна в настоящия си и постоянен адрес, като от 01.02.2016 г. до
23.12.2021 г. има официално вписан такъв в *, *****************, макар и семейният
дом и адресът на който са живели децата, да е в * на *****************
6
От друга страна свидетелите С.К.Ч. и Д.В.М., че в сочения период семейството
живяло в общо домакинство, но съдът приема, че впечатленията им не са
непосредствени, респ. не могат да бъдат ценени с доверие, т.к. свидетелят Ч. сочи, че
никога не е посещавала семейството в жилището им, а свидетелят Малчова също е
категорична, че никога не е посещавала семейния им дом. При тези обстоятелства не
може да се възприеме за обективно и твърдението им, че ищцата живеела заедно със
семейството си и децата си в периода 2015 г. до 2020 г. Нещо повече, дори и да се
приеме, че всички са живели заедно в този период, в показанията на тези свидетели не
се съдържат данни единствено майката да е осигурявала необходимите средства за
издръжка на децата. Видно и от приобщената справка за актуално състояние на
действащи трудови договори тя не е полагала труд по трудово правоотношение след
2020 г., като доказателства за реализирани доходи и в предходен такъв не са
ангажирани.
При тези факти, въпреки разпределената доказателствена тежест, ищцата не
успя да проведе пълно и главно доказване на релевантните за основателността на
претенцията обстоятелства, като не ангажира доказателства, чрез които да създаде
сигурно убеждение у съда, че вземанията за издръжки са били погасени чрез плащане
или изпълнение в натура. Поради това съдът приема, че исковата претенция е
неоснователна и като такава подлежи на отхвърляне.
По разноските:
Разпоредбата на чл. 81 ГПК предвижда, че съдът се произнася по исканията на
страните за разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната
инстанция. Отговорността в т.см. е функционално обусловена от изхода на спора. Ето
защо и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в случая разноски се дължат единствено на
ответниците. По делото са ангажирани доказателства за заплатена такса за издаване на
2 бр. съдебни удостоверения в размер на 10 лв. (л. 151 от делото) и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. (л. 37 от делото) от ответницата И.Д.. С
оглед на това и поради изхода на спора те ще бъдат възложени в тежест на ищцата.
Ответницата М.Д. не е сторила деловодни разноски, но се иска присъждане на
адвокатско възнаграждение в условията на чл. 38 от ЗА за осъщественото в нейна
защита процесуално представителство от адв. Вл. М.. Приложен е и договор за правна
помощ в този смисъл – спр. л. 36 от делото. Според трайната съдебна практика
адвокатското възнаграждение, дължимо на основание чл.38, ал.2 от ЗА, се присъжда
директно на процесуалния представител на страната, като в тази насока се прилагат
процедурните правила по чл.78 и сл. от ГПК. Ето защо адвокатското възнаграждение
по чл.38, ал.2 от ГПК се присъжда по искане на страната и следва да бъде включено в
списъка на разноските, тъй като с оглед разпоредбите на ГПК, същото е част
разноските по делото, а не представлява самостоятелна претенция на адвоката към
ответната страна. В случая такъв списък не е представен, но съдът намира, че
възнаграждението следва да бъде определено по реда на чл. 38 ал. 2 изр. 2 от ЗА в
минималния размер предвиден в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, който изчислен съобразно правилото на чл. 7 ал. 1 т. 6
от същата е 300 лева.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
7
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исковата претенция на М. КР. Д., ЕГН:
**********, с адрес: *, с адрес *****************, против ИВ. ИВ. Д., ЕГН:
**********, действаща лично и със съгласието на законния си представител ИВ. В. Д.,
ЕГН: ********** и М. ИВ. Д., ЕГН: **********, действаща чрез законния си
представител ИВ. В. Д., ЕГН: **********, всички с адрес: *****************, да се
приеме за установено спрямо ответниците, че ищцата не дължи сумата по
изпълнителен лист от 05.11.2021 г., издаден по гр.д. № 1531/2015 г. на Районен съд –
Кюстендил, по който е образувано изпълнително дело 20211520400121 от описа на
ДСИ при КРС, изразяваща се в заплащането на месечна издръжка за двете ответници
деца в размер на 180,00 лв., считано от 22.10.2015г. до 10.10.2021 г., или общо
издръжка за 71 месеца, възлизаща на сумата от 12780 лв., КАТО НЕОСНОВАТЕЛНА,
И ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ДЕЛОТО И ВРЪЩА ИСКОВАТА молба
като недопустима по отношение на искането за установяване недължимостта на
разноски по воденото изпълнително дело.
ОСЪЖДА М. КР. Д., ЕГН: **********, с адрес: *, с адрес *****************,
да заплати на ИВ. ИВ. Д., ЕГН: **********, действаща лично и със съгласието на
законния си представител ИВ. В. Д., ЕГН: **********, двамата с адрес:
*****************, сума в общ размер на 410,00 лв. (четиристотин и десет лева и нула
стотинки) - сторени разноски в производството.
ОСЪЖДА М. КР. Д., ЕГН: **********, с адрес: *, с адрес *****************,
да заплати адв. В. М. сумата от 300,00 лв. (триста лева и нула
стотинки), представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на М. ИВ. Д., ЕГН: **********, действаща чрез законния си
представител ИВ. В. Д., ЕГН: **********, по гр.д. №136/2022 г., по описа на КРС, 11-
ти състав, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кюстендил в
двуседмичен срок от съобщаването му, а в прекратителната му част в едноседмичен
такъв.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
8