№ 22875
гр. София, 07.09.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в закрито заседание на
седми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20211110151324 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 248 от ГПК.
Образувано е по молба на ответника „Софийска вода“ АД за изменение в частта за
разноските на постановеното по делото решение от 19.07.2022г. Молителят твърди, че
съдът, разглеждащ установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, не следвало да присъжда
разноски на длъжника в заповедното производство съобразно отхвърлената част от исковете,
тъй като исковото производство представлявало продължение на заповедното такова и
подаването на възражение нямало самостоятелен характер, освен това законът не въвеждал
изискване за мотивиране на възражението. Същото представлявало единствено
предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, поради
което на длъжника-ответник не се дължало двукратно възмездяване за едно и също нещо.
Оспорва присъдения размер на адвокатското възнаграждение в заповедното и исковото
производство като прекомерен.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК адв. Н. КР. – адвокат с право на разноски по чл. 38, ал. 2
ЗАдв и процесуален представител на ответника СТ. П. М. – е взела становище по молбата, в
което развива съображения за нейната неоснователност. Твърди, че възражението за
прекомерност на адвокатското възнаграждение било преклудирано, тъй като не било
направено до приключване на устните състезания по делото, освен това липсвало правно
основание да се откаже присъждане на разноски в заповедното производство.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, намери следното.
Молбата за изменение на решението в частта за разноските е подадени в рамките на
срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК от легитимирано лице – ищец в производството, поради което
е процесуално допустима. С оглед обстоятелството, че се оспорват разноските присъдени на
насрещната страна, допустимостта на молбата не е обусловена от представяне на списък по
чл. 80 ГПК /в този смисъл Определение № 51 от 18.03.2022г. на ВКС по ч.гр.д. №
755/2022г., I г.о./.
Разгледана по същество, молбата е неоснователна.
Производството по иска за установяване на вземането по заповедта за изпълнение,
уреден в чл. 415, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК вр. чл. 422, ал. 1 ГПК, представлява продължение на
заповедното производство дотолкова, доколкото искът е специален и има за цел
преодоляване на възражението на длъжника срещу вземането и влизане в сила на заповедта
за изпълнение, но не е част от заповедното производство. За разлика от производството по
отменения ЗГС, уреденото в действащия ГПК заповедно производство не се трансформира в
исково при подаване на възражение от длъжника, а запазва своя самостоятелен характер.
Съгласно нормата на чл. 81 ГПК съдът дължи произнасяне по претенциите на страните за
разноски с всеки акт, с който приключва производството пред съответната инстанция, като
1
това правило се отнася за всяко самостоятелно производство, уредено в ГПК, включително
заповедното. Заповедното производство, обаче, не приключва с издаване на заповедта за
изпълнение, а с нейното влизане в сила. То има едностранен характер единствено до
конституиране на длъжника по него, което става от момента на връчване на преписа от
заповедта за изпълнение. От този момент за длъжника възникват процесуалните права,
уредени в чл. 413, ал. 1 ГПК, чл. 414, ал. 1 ГПК, чл. 414а ГПК, чл. 419 ГПК, чл. 420 ГПК,
които са свързани с извършване на разходи, включително за адвокатско възнаграждение.
Именно поради тази причина с т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС
е прието, че в хипотезата на подадено в срок възражение и предявен иск за установяване на
вземането, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал.1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както
в исковото, така и в заповедното производство. Това разрешение се отнася както разноските
на заявителя в заповедното производство, така и за тези на длъжника, сторени за неговата
защита след връчване на преписа от заповедта за изпълнение.
Липсата на изискване за мотивиране на възражението не е аргумент за отказ от
присъждане на разноски - тя следва от формалния характер на заповедното производство, в
което заявителят подава заявление по образец, съдържащо единствено твърдения за права, а
длъжникът – възражение по образец, съдържащо единствено тяхното отричане. Също като
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, подаването на възражение
срещу заповедта за изпълнение представлява процесуално действие по защита правата на
длъжника, осъществено в рамките на съдебно производство, което е самостоятелно от
исковото и за него се дължат отделни разноски. Това е така на първо място, защото при
непредявяване на установителния иск от заявителя, до исково производство изобщо не би
могло да се достигне, а на второ място, защото развитите във възражението оспорвания на
длъжника подлежат на разглеждане в производството по установителния иск, независимо от
това дали е подаден отговор на исковата молба.
В конкретния случай длъжникът е бил представляван в заповедното производство от
адвокат, който не е подал бланкетно възражение, а е релевирал оспорване на вземането по
размер, както и възражение за изтекла погасителна давност. Съгласно правилото на чл. 81
ГПК и цитираните по-горе тълкувателни разяснения, с решението по установителния иск
съдът дължи произнасяне по сторените от ответника разноски в заповедното производство.
В него ответникът е бил представляван безплатно, поради което и на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв, представлявалият го адвокат има право на възнаграждение в определен от съда
размер. Тъй като размерът на възнаграждението се определя от съда с решението,
допусимостта на неговото оспорване по реда на чл. 248 ГПК не е обусловено от
предварително релевирано възражение за прекомерност на размера. В случая, обаче,
възраженията на молителя са неоснователни, тъй като присъденото на адв. К.
възнаграждение в заповедното и исковото производство е в минимален размер съобразно
материалния интерес по делото и съобразно правилата на чл. 7, ал. 7 НМРАВ /за
заповедното производство/ и чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ /за исковото производство/. В тази
насока следва да се добави още, че при наличието на изрична норма, определяща размера на
адвокатското възнаграждение на страните в заповедното производство /защита по смисъла
на чл. 7, ал. 7 НМРАВ се осъществява и от длъжника/, няма основание за прилагане на други
разпоредби по аналогия.
Предвид гореизложеното, искането за изменение на решението в частта за разноските
е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на „Софийска вода“ АД за изменение в частта
за разноските на Решение от 19.07.2022г., постановено по гр.д. № 51324/2021г. по описа на
2
СРС, 175-ти състав.
Определението може да бъде обжалвано с частна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3