Решение по дело №1835/2022 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1320
Дата: 3 юни 2022 г. (в сила от 3 юни 2022 г.)
Съдия: Димитринка Костадинова-Младенова
Дело: 20221100501835
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 23 февруари 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 1320
гр. София, 03.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
ДИМИТРИНКА ИВ.
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря В. Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от ДИМИТРИНКА ИВ. КОСТАДИНОВА-
МЛАДЕНОВА Въззивно гражданско дело № 20221100501835 по описа за
2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20217662 от 01.12.2021г., постановено по гр.дело №65555/2020 год. по
описа на СРС, ГО, 33 състав, е признато за установено на основание чл. 439 ГПК, че С.Х.Х.
не дължи на С.С.И. сумата от 12 000 лева, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди, присъдени с присъда по ВНОХД № 390/2013. по описа на СГС ведно
съсд законната лихва върху главницата до изплащане на вземането, за което е издаден
изпълнителен лист от 03.11.2014г. по НОХД № 12479/2012г. по описа на СРС. С посоченото
решенние ответникът С.С.И. е осъден да заплати на ищеца С.Х.Х. сумата от 1500 лв.
разноски по делото и по сметка на СРС сумата от 480 лв. дължима държавна такса.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ответника С.С.И.. Жалбоподателят твърди, че не е изтекла давността на
вземането му, за което е образувано изпълнително дело № 1809/2014г. по описа на А.Б. с
рег. № 850 на КЧСИ. Сочи, че в периода 2015г. до 22.12.2020г. от негова страна са
предпириемани изпълнителни действия, които са довели до прекъсване на давностния срок.
Твърди, че действия по изпълнителното дело са предприемани и след 2017г. , когато според
ищеца е настъпила перемпция, а именно на 18.01.2018г., след това на 25.01.2018г., през
2021г., като и на 21.06.2021г., с които е прекъсвана погасителната давност. По изложените
съображения моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата С.Х.Х., действащ чрез процесуалния си представител адв. А.М. е
депозирал отговор, в който е изложил подробни доводи, че обжалваното решение следва да
бъде потвърдено. Поддържа, че първоинстанционният съд бил достигнал до правилни
1
изводи за това предприемането на кое изпълнително действие прекъсва давността за
вземането на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, откога започва да тече нова погасителна давност
за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено и тече ли давност
за вземането докато трае изпълнителният процес. Излага подробни доводи, че въззивникът
се е дезинтересирал от изпълнителното дело като от 25.09.2015г. до 18.01.2018г. в разките
на повече от две гидини не е предприел никакви изпълнителни действия. Твърди, че от
последното изпълнително действия – 25.09.2015г. до 25.09.2020г. е изтекла петгодишната
погасителна давност, поради което след тази дата е погасено провото на принудително
изпълнение върху вземането, предмет на изпълнителното дело. С оглед на изложеното
правилно първоинстанционният съд бил приел, че давността за процесните вземания е
изтекла, поради което е уважил исковите претенции на въззиваемата страна. Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решене потвърдено
като правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане отрицателни установителни искове с правно основание чл.
439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, разгледано по същество е неправилно.
Безспорно е установено по делото, че изпълнително дело № 1809/2014 по описа на
частен съдебен изпълнител А.Б., с рег.№ 850 на КЧСИ, е било образувано на 03.11.2014год.
по молба на С.С. И. въз основа на изпълнителен лист от 03.05.2014 год., издаден въз основа
на влязла в сила присъда по НОХД № 2479/2012г. по описа на СРС срещу С.Х.Х. за сумата
от 12 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
инкриминирано деяние. С молбата взискателят е възложил на частния съдебен изпълнител
всички действия по чл. 18 ЗЧСИ, като и да извърши имуществено проучване на длъжника и
предприеме изпълнителни действия за събиране на вземането, като изрично са посочени
изпълнителните действия - опис на движими вещи, запор на трудово възнаграждение и
банкови сметки.
След образуване на изпълнителното дело, съдебният изпълнител е извършил
имуществено проучване на длъжника, като е предприел редица изпълнителни действия. На
06.11.2014 г. са изпратени запорни съобщения до търговските банки в Република България и
е изготвена покана за доброволно изпълнение до длъжника. Запорните съобщения са
връчени на 07.11.2014 г., като от постъпилите отговори се установява, че длъжникът имал
разкрити банкови сметки в „Обединена бългаска банка” АД и „Търговска банка В.”.
Последните банкови институции са отговорили на съдебния изпълнител списма, в които са
посочили, че са наложили запор до посочения в запорното съобщение размер на разкритите
на името на длъжника С.Х.Х. банкови сметки.
Взискателят по изпълнителното дело – ответникът С.С.И. с молба от 25.03.2015г. е
поискал от съдебния изпълнител да наложи запор върху трудовото възнаграждение на
ищеца. Съдебният изпълнител е разпоредил извършването на справка за регистрирани
трудови договори на длъжника. Такава е извършена на 26.03.2015г. От нея се установява, че
длъжникът има регистрирано трудово правоотношение с работодател „С.**” ЕООД гр.
София.
Със запорно съобщение с изх. номер от 26.03.2015 г., съдебният изпълнител е
наложил запор върху трудовото възнаграждение, получавано от длъжника от „С.**” ЕООД
гр. София. След като не е получен отговор от третото задължено лице с молба от
2
25.09.2015г. взискателят С.И. е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение
на длъжника, като при липса на отговор е поискал работодателят да бъде предупреден, че
носи административно-наказателна отговорност при неизпълнение разпореждане на съдебен
изпълнител. Съдебният изпълнител е изпратил напомнително писмо изх. № 150707 от
29.09.2015г., което е получено от третото задължено лице – „С.**” ЕООД на 30.09.2015г. От
получения от работодателя отговор се установява, че длъжникът С.Х. е служител в
дружеството, но не могат да бъдат правени удръжки от възнаграждението му, тъй като
получаваният размер е по-малък от минималната работна заплата за страната.
С призовка от 29.09.2015 г., получена от длъжника С.Х. на 01.10.2015 г., последният е
уведомен от съдебния изпълнител, че е насрочен опис на движимите му вещи на 01.10.2015
г. По делото няма данни описът да е бил извършен.
На 29.09.2015 г. съдебният изпълнител отново е изпратил запорни съобщения до
търговските банки в страната, в това число и до „Обединена българска банка” АД и до
„Търговска банка В.” АД, съобщенията на които са връчени на 02.10.2015 г. От постъпилите
по изпълнителното дело отговори се установява, че длъжникът имал разкрити банкови
сметки при тях. След получаване на новите запорни съобщения, банковите институции са
отговори съответно на 12.10.2015 г. и на 15.10.2015 г., че е извършена актуализация на вече
наложения запор, като е взет предвид новопосоченият размер на задължението, и са
наложени нови запори.
С молба по изпълнитерлното дело вх. № 1210/03.02.2016 г. взискателят и ответник в
настоящото производство С.С.И. е поискал от съдебния изпълнител да изиска официален
отговор от НОИ върху каква сума са внасяни осигуровки на длъжника и дали същият работи
на 4-часов работен ден. Вследствие на молбата са изискани справки, като е получен отговор
от ТП на НОИ – София.-град.
С молба по изпълнителното дело вх. №625/18.01.2018г. взискателят С.С.И. е
поискал от съдебния изпълнител да извърши справка за местоработата на длъжника, като
такава е извършена от съдебния изпълнител.
На 23.01.2018 г. съдебният изпълнител отново е изпратил запорно съобщение до
„Търговска банка В.” АД, получено от третото задължено лице на 25.01.2018 г., както и
запорно съобщение до работодателя на длъжника „Н и Н Секюрити” ООД, съобщението до
което дружество е връчено чрез залепване на уведомление. Третото задължено лице -
„Търговска банка В.” АД е депозирал по изпълнителното дело отговор на 31.01.2018г., с
който информира съдеблния изпълнител за актуализиран размер на наложения по банковата
сметка на длъжника запор, чрез налагане на нов запор. Същата търговска банка е уведомила
на 28.06.2018 г. съдебния изпълнител, че е предприето закриване на разкритата банкова
сметка на длъжника.
С призовка за принудително изпълнение от 07.05.2019 г. съдебният изпълнител е
уведомил длъжника за насрочен опис на движими вещи за 15.07.2019г., като по делото няма
данни призовката да е връчена, както и да е извършен опис на вещи.
С молба с вх. № 6564/21.06.2021 г. по описа на ЧСИ взискателят - ответникът С.И. е
направил искане съдебният изпълнител да извърши ново проучване на имуществото на
длъжника. След депозирането й съдебният изпълнител е извършил справки за действащи
трудови договори и притежавани МПС от длъжника.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи.
Предявен е иск с правно основание чл. 439 ГПК. Исковият ред за защита по чл. 439 ГПК
на длъжника, срещу когото е издадена заповед за изпълнение, е приложим при позоваване
на факти, които са новонастъпили – след влизане в сила на заповедта за изпълнение. В
разглеждания случай ищецът основава отрицателния си установителен иск на изтекла
давност, която счита, че е започнала да се отброява от 25.03.2015г. когато е последното
според него предприето по делото изпълвително дейсдтвие.
По делото не се спори, че между страните има образувано изпълнително дело
3
№1809/2014г. по описа на ЧСИ А.Б. с рег. № 850 на КЧСИ с район на действие СГС.
Изпълнителното производство е образувано по изпълнителен лист, издаден въз основа на
влязла в сила присъда, постановена по ВОХД № 390/2014г. на СГС в полза на С.Х.Х..
Между страните не е спорно, че ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 12 000
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от инкриминирано
деяние по влязла в сила присъда на 27.03.2013г. Изпълнителният лист срещу С.Х.Х. е
издаден на основание чл. 190 ал. 2 и чл. 416 НПК въз основа на влязла в сила присъда.
Правните последици на присъдата се приравняват на тези на съдебно решение, постановено
в исков процес. В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД от 03.11.2014г. е
започнала да тече петгодишна давност.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на
ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това
дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/, като примерно и неизчерпателно
са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността. Взискателят има задължение
със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки
изпълнителни действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, включително
като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови
изпълнителни способи. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен
да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес
давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска
нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не
иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога
съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение,
тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата
давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното
производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по
време валидно изпълнително действие.
С посоченото Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила Постановление №
3/1980 год. на Пленума на Върховния съд.
Според даденото с ППВС № 3/1980 год. тълкуване образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не
тече. С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение е дадено противоположно
разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко
действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не спира. С Решение № 170 от 17.09.2018 год. на ВКС по гр. дело №
2382/2017 год., IV г. о., ГК и Решение № 51 от 21.02.2019 год. на ВКС по гр. дело №
2917/2018 год., IV г. о., ГК, е прието, че прилагането на даденото с посоченото
Тълкувателно решение тълкуване за период преди постановяването му би имало за
последица погасяване по давност на дадени вземания, които са били предмет на
изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от
този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на
постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване,
което би довело и до несъобразяване на действащото към този момент ППВС. Поради това
4
даденото с отмененото тълкувателно ППВС и Тълкувателното решение тълкуване на
правната норма следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се
отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за период преди отмяната на
тълкувателния акт, като новото Тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в
бъдеще. С оглед на това извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015
год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 год.
поражда действие от датата на обявяването на Тълкувателното решение, като даденото с т.
10 от Тълкувателното решение разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение
на висящите към този момент изпълнителни производство, но не и за тези, които са
приключили преди това.
В контекста на изложеното настоящият съдебен състав приема, че за периода, докато
първоначално образуваното срещу ищеца изпълнително дело №20148500401809 по описа на
частен съдебен изпълнител А.Б., с рег.№850 на КЧСИ, е било висящо, давност за вземанията
не е текла. По делото не е установено да е изтекла и перемпция. Безспорно с установява, че с
предприетите по молба на въззивника от страна на съдебния изпълнител действия, а именно
на 18.01.2018г., след това на 25.01.2018г., през 2021г., като и на 21.06.2021г. е прекъсвана
давността. От посочената дата до момента /до приключването на съдебното дирене в
настоящата инстанция/ не е изтекъл изискуемия срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което и
процесното вземане не е погасено по давност. В този смисъл релевираната претенция на
ищцата се явява неоснователна и подлежат на отхвърляне.
Изводите на въззивния съд не съвпадат с тези на СРС. По изложените съображения
въззивната жалба следва да бъде уважена, като обжалваното решение следва да бъде
отменено, а искът – отхвърлен като неоснователен.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на делото съдът приема, че в тежест на въззивника следва да се постави
отговорността за разноски на въззиваемия, за които същият е представил списък по чл. 80 от
ГПК.
Въззивникът С.Х. чрез процесуалния си представил е направил своевременно
възражение за прекомерност на размера на претендираното адвокатско възнаграждение.
Минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен съобразно чл.9, ал.1 вр.
чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения възлиза на 890 лв. С оглед предмета на спора, неговата правна и фактическа
служност претендираният размер не е прекомерен, поради което в полза на въззиваемата
страна следва да се присъди претендирания размер от 1000лв.
Поради което на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК въззивникът С.Х.Х. следва да бъде
осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ сумата от 240 лв., представляваща
направените разноски във въззивното производство и адвокатски хонорар в размер на 1000
лв.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 20217662 от 01.12.2021 г., постановено по гр.дело №65555/2020
год. по описа на СРС, ГО, 33 състав като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С.Х.Х., ЕГН ****, с адрес гр. София, ж.к. **** срещу
С.С.И., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. **** иск с правно основание чл. 439, ал. 1
ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 12 000 лв.,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, присъдени с присъда по
ВНОХД № 390/2013г. на СГС, ведно със законната лихва върху главницата до изплащане на
вземането, за което е издаден изпълнителен лист от 03.11.2014г. по ВНОХД № 2479/2012г.
по описа на СРС.
5
ОСЪЖДА С.Х.Х., ЕГН ****, с адрес гр. София, ж.к. **** да заплати на „С.С.И., ЕГН
**********, с адрес гр. София, ж.к. **** на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК сумата от 240
лв., представляваща направените разноски във въззивното производство и 1000 лв.
заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от получаване на
съобщението отстраните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6