Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 28.05. 2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на деветнадесети май
през
две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Кристина Първанова
и
прокурора сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова
в.гр.д.№ 8539 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, ищец в
производството пред СРС. Със същата се обжалва решение № 77531/27.04.2020
г. по гр. д. № 60487/2018 г. на СРС, II гражданско
отделение, 63 състав, с което решение са отхвърлени, предявените от
въззивника-ищец искове по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, и вр.
с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Излагат се доводи за неправилност на решението и
постановяването му при противоречие с приетото в тълкувателно решение № 2/2017
на ОСГК на ВКС във връзка с чл. 153 ЗЕ и параграф 1, т. 43 от ДР на ЗЕ.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение и да постанови друго с което да уважи претенциите му. Претендират се
разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответницата пред СРС – А.Й.Я., в който отговор се
излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така
постановеното решение. Сочи се, че претенциите на ищеца са недоказани и
неоснователни, направено е възражение за погасителна давност по отношение на
главницата и лихвите за периода преди 08.03.2015 г. Не се
претендират
се разноски.
Третото
лице помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД не взема становище по въззивната
жалба. Не претендира разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 28.04.2020
г. Въззивната жалба е подадена на 30.04.2020
г.; следователно същата е в срока по
чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва, предявените от ищеца
/пред СРС/, въззивник пред настоящата инстанция, искове по чл.422 ГПК вр. с
чл.59 ЗЗД, са отхвърлени като
неоснователни, следователно въззивната
жалба е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че
обжалваното решение е постановено в
допустим процес и е валидно:
Заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, издадена по
ч.гр.д.№ 15633 по описа за 2018 г. на СРС, 63 състав е била връчена надлежно на
длъжника на 17.05.2018 г.
Възражението по чл.414 ГПК е подадено на същата дата.
Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на
заявителя на 13. 08.2018 г. Исковата молба е предявена на 13.09.2018 г.
По
основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че по делото е доказано, че ответницата е собственик на процесния
недвижим имот, представляващ магазин № 3 с административен адрес: гр.София, ул.“****партер,
вход ул.“Раковски“. Тъй като, обаче, претенцията на ищеца била основана на
неоснователно обогатяване, то доказването само на този факт не било достатъчно,
за да се приема същата за основателна. Необходимо било да се установи и, че
ответницата е ползвала доставената от ищеца топлинна енергия като по този начин
си е спестила разходи. Такива доказателства от ищеца не били представени. Нещо
повече, твърдението на ищеца, че ответницата се е обогатила за негова сметка,
се опровергавало от представените по делото доказателства – заявление за
откриване на партида от ЕТ „Р.-**-Д.А.“, договор за наем от 03.05.2010 г. и
декларация от А.Я. за съгласие за откриване на партида на ЕТ „Р.-**-Д.А.“
/л.27-30 по делото/, както и индивидуалните справки и отчети /л.76-80/. От тези
доказателства се установявало, че през исковия период за същия имот имало
открита партида на трето за спора лице – ЕТ „Р.-**-Д.А.“, което лице било
отразено от самия ищец като титуляр на аб.№ 356764. При тези си констатации,
СРС е достигнал до извода, че за процесния период е съществувало облигационно
отношение между ищеца и това трето за спора лице - ЕТ „Р.-**-Д.А.“. Съдът се е
позовал и на приетото в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк.д.№ 2/2017 г. на ОСГТК
на ВКС, че откриването на партида на ползвателя съставлява доказателство за
наличие на договор между него и топлопреносното предприятие при което
задълженията за доставена ТЕ се дължали от този правен субект, а не от собственика. Затова и предявените
искове във връзка с чл.59 ЗЗД били неоснователни и като такива са отхвърлени.
Искът във връзка с установяване вземането за лихва за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД
като акцесорен, също е приет за неоснователен и като такъв-отхвърлен.
По доводите
във въззивната жалба:
Видно от посоченото в заявлението по чл.410 ГПК, т.12
„обстоятелства, от които произтича вземането“,
твърди се, че длъжника се е обогатил без основание за сметка на
дружеството-ищец със стойността на потребената ТЕ относно процесния
топлоснабден имот, представляващ магазин с аб.№ 356764. Затова следвало да
върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
На плоскостта на неоснователното обогатяване, ищецът е
претендирал за установяване вземанията, за които му е била издадена заповед за
изпълнение по реда на чл.410 ГПК. Видно от уточнението на исковата молба с
молбата от 05.03.2019 г., посочено е, че задълженията на ответника се основават
на неоснователно обогатяване.
С
разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е предвидена възможността за ангажиране
гражданската отговорност на онзи правен субект, който се е обогатил за сметка
на другиго, като бъде осъден да върне онова с което се е обогатил, за да бъде
възстановено имущественото равновесие между субектите, до размера на
обедняването.
Имуществените
облаги имат материално естество, те са оценими в пари и се изразяват или в
увеличаване актива на имуществото на обогатения, или в намаляване на неговите
пасиви, или пък в спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е
трябвало да понесе за сметка имуществото на претърпялото обедняване лице, т. е.
обогатяването и обедняването произтичат от единството на фактическия състав,
който поражда едното и другото
Действително, ответницата е собственик на процесния недвижим
имот – същата го е придобила въз основа на съдебна спогодба в производство за
делба, виж л.34 от делото пред СРС.
Действително, касае се за обект, който се използва за
стопански нужди-магазин.
Видно от
представените с исковата молба доказателства, на 08.05.2013 г. от ЕТ „Р.-**-Д.А.“
е подадено заявление /л. 27 от исковото производство/ с което търговецът е
изразил воля за сключване на договор с ищцовото дружество за доставка на
топлинна енергия относно процесния магазин с аб.№ Т 356764. Представен е и
договор за наем от 03.05.2010 г. сключен между ответницата А.Я. като наемодател
и ЕТ „Р.-**-Д.А.“ като наемател. С нарочна декларация от 08.05.2013 г. А.Я. се
е съгласила партидата да бъде на името на наемателя /л.30/.
С оглед приетото в ТР 2/17
г. от 17 май 2018 г. на ОСГК на ВКС, собствениците или титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената
на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата,
при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като
клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й.
Правилно и в съответствие с разясненията дадени в
горецитираното ТР, СРС е приел, че откриването на партида на ползвателя
съставлява доказателство за наличие на договор между него и топлопреносното
предприятие при което задълженията за доставена ТЕ се дължали от този правен
субект, а не от собственика.
Само на това основание предявените от ищеца срещу
ответницата за установяване вземания, се явяват неоснователни.
Решението е
правилно и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции ще
следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора пред СРС, правилно са
разпределени разноските –претенциите са били изцяло отхвърлени.
Пред
въззивната инстанция – при този изход
на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемата не претендира разноски и такива не се
присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 77531/27.04.2020 г. по гр. д. № 60487/2018 г.
на СРС, II гражданско
отделение, 63 състав, изцяло.
Решението е постановено при участието на трето
лице помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.