№ 1192
гр. Варна , 08.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ в публично заседание на двадесет
и трети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Жана Ив. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Тони Кръстев Въззивно гражданско дело №
20213100501089 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 276798/08.03.2021 г. от В. Б. ИВ. и СТ. Т. ИВ.
против Решение № 260537/19.02.2021 г. на ВРС по гр.д. № 195/2020 г. по описа на същия
съд, с което е отхвърлен иска на В. Б. ИВ. и СТ. Т. ИВ. срещу „ЕОС МАТРИКС” ЕООД за
признаване за установено по отношение на ответника, че ищците не дължат изпълнение по
изп. дело № 20198070400938 относно вземания посочени в заповед за незабавно изпълнение
от 04.12.2012г. и изпълнителен лист издадени по ч.гр. дело № 17782/2012г. по описа на РС-
Варна солидарно срещу тях, като ги е осъдил да заплатят сторените по делото разноски.
Според жалбоподателите атакуваното решение е недопустимо и неправилно като
постановено при нарушение на материалния закон. Поддържа, че първоинстанционният съд
в разрез с доказателствата и доводите на ищците е приел, че се търси установяване на
погасени по давност задължения по договор за кредит от 01.02.2008 г. между Райфайзенбанк
/България/ ЕАД и ЕТ "В.И.", С.И., докато искът има за предмет задължения, възникнали на
основание договор за кредитен лимит по международни кредитни карти MasterCard Business
в размер на 2000 лева. Прави извод, че съдът се е произнесъл извън предмета на спора, а не
се е произнесъл по иска за признаване за установено между страните недължимост на
сумите по договора за кредитен лимит от 01.02.2008 г. Излага, че сумите се търсят в
изпълнително производство № 20198070400938 по описа на ЧСИ Н.Д., като е установено, че
е налице прекратително постановление на ЧСИ от 21.05.2019 г. по изпълнително дело №
1916/2015 г., преобразувано от ИД № 755/2012г. по описа на ЧСИ. Установено по
1
горецитираното производство било, че последното валидно изпълнително действие е от
18.03.2015 г. ИД № 938/2019г. пред ЧСИ Н.Д. било образувано по молба на ответника на
13.09.2019 г., т.е. това е срокът, който очертава крайният период на настъпилата погасителна
давност. Изтъква, че прекратяването на изпълнителното производство става по право, когато
не са извършвани изпълнителни действия повече от две години, като новата давност започва
да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие, което в
случая било 21.12.2012 г. по отношение на ищцата И., и с настъпването на перемпция на
21.12.2014 г. От същата дата се счита, че е започнала да тече и нова давност по отношение
на В.И., когато е поискано налагането на запор върху сметките му. Оспорва извода на съда,
че в случая е приложима общата петгодишна давност, тъй като изпълнителният лист е
издаден въз основа на заповед за изпълнение и от значение е давността, с която се погасява
самото вземане. Вземането касае периодични плащания /така наречения „револвиращ
кредит"/. Развива подробни съображения като поддържа, че при кредитните карти
погасителната давност обикновено е тригодишна, като започва да тече от момента, в който
автоматично настъпва т.нар. предсрочна изискуемост, като не е необходимо банката да
уведомява клиента за това. Отправя до съда искане за отмяна на решението на ВРС и за
уважаване изцяло на предявения иск.
В срока за отговор въззиваемата страна моли обжалваното решение да се потвърди
като валидно, допустимо и правилно по изложени съображения и като се позовава на
практиката на ВКС по конкретни спорни въпроси. Прави искане да и се присъдят сторените
́
разноски.
В съдебно заседание пред въззивниците поддържат въведените с жалбата оплаквания.
Представят писмена защита, в която поддържат оплакванията за недопустимост и
неправилност на обжалваното решение.
За да се произнесе по спора Варненски Окръжен съд съобрази следното:
ВРС е бил сезиран с установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за
признаване за установено по отношение на ответника, че ищците не дължат изпълнение по
изп. дело № 20198070400938 по описа на ЧСИ рег. № 807, относно вземания посочени в
заповед за незабавно изпълнение от 04.12.2012г. и изпълнителен лист издадени по ч.гр. дело
№ 17782/2012г. по описа на РС - Варна солидарно срещу тях за следните суми: 1328лева,
представляваща главница по договор за кредит от 01.02.2008г., ведно със законната лихва от
30.11.2012г. до изплащане на вземането; 249,10 лева, представляваща изискуема редовна
лихва за периода 07.02.2011г. до 30.08.2012г.; 226,76 лева, представляваща изискуема
наказателна лихва за периода 06.06.2011г. до 29.11.2012г. и 136,08 лева, представляваща
направени по делото разноски за платена държавна такса и юк. възнаграждение, поради
изтекла погасителна давност след влизане в сила на заповедта по чл. 417 ГПК.
Твърди се, че на основание издадена заповед за изпълнение и изп. лист по ч.гр.д. №
2
17782/2012г. на ВРС в полза на Райфайзенбанк България ЕАД било образувано изп.д. №
20158070401916. Изпълнителното дело е било прекратено от ЧСИ с постановление от
21.05.2019г. на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК. Банката прехвърлила вземанията си по
договора за кредит на ответника. Впоследствие и въз основа на същия изп.лист от ответника
било образувано ново изп.д. под № 20198070400938 по описа на ЧСИ рег. № 807. Ищците
твърдят, че не дължат изпълнение по изп.дело, тъй като банката прехвърлила вземането си
на ответника без тяхното съгласие и без да бъдат уведомени за това, а освен това вземането
било погасено по давност, защото не били предприемани никакви изпълнителни действия.
Ответникът е подал отговор, с който искът се оспорва като недопустим и
неоснователен. Възразява, че след прекратяване на изп.д. № 755/2012г., преобразувано под
№ 1916/2015г. на ЧСИ рег. № 807, е започнала да тече нова 5 г. давност, в рамките на която
е било образувано ново изп.д. № 938/2019г. на ЧСИ рег. № 807, поради което понастоящем 5
г. давност не е изтекла.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Оплакването за нарушаване на диспозитивното начало от страна на
първоинстанционния съд и произнасяне по непредявен иск е неоснователно. Видно от
приобщените по делото писмени доказателства въз основа на заповед от 04.12.2012 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.
№17782/12 г. на ВРС е издаден изпълнителен лист в полза на Райфайзенбанк (България)
ЕАД, срещу В. Б. ИВ. и СТ. Т. ИВ., за солидарно заплащане на сумата от 1939,94 лв.,
включваща 1328 лв. – главница по договор за кредит от 01.02.2008 г., ведно със законната
лихва от 30.11.2012 г.; 249,10 лв. – редовна лихва за периода 07.02.2011 г. до 30.08.2012 г.;
226,76 лв. – наказателна лихва за периода 06.06.2011 г. - 29.11.2012 г. и 136,08 лв. –
разноски. Въз основа на така издадения изп.лист е образувано изп. д. № 20127150400755 по
описа на ЧСИ М.П., рег. № 715 при ВОС, преобразувано в изп. д. № 20158070401916 на
ЧСИ Н.Д.. Последното е прекратено с постановление от 21.05.2019 г. на основание чл. 433,
ал.1, т. 8 ГПК. По молба на ответника от 13.09.2019 г. е било образувано ново изп.д. №
983/2019г. с предмет вземането по изп.лист издаден по ч.гр.д. № 17782/2012г. на ВРС.
Видно от формулирания с уточняваща молба от 20.05.2020 г. от ищците петитум, именно
това вземане е предмет на иска, и по същото ВРС се е произнесъл с обжалваното съдебно
3
решение, поради което наведените във въззивната жалба доводи за недопустимост на
съдебния акт, тъй като искът имал за предмет задължения, възникнали на основание договор
за кредитен лимит по международни кредитни карти MasterCard Business в размер на 2000
лева, са абсолютно неоснователни.
По отношение на въведените с въззивната жалба оплакванията касаещи съществото
на спора съдът намира следното:
Съгласно чл. 110 от ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички
вземания, за които законът не предвижда друг срок. В чл. 111, б.б. „б“ и „в“ от ЗЗД е
предвидена кратка тригодишна давност за вземанията за обезщетения и неустойки от
неизпълнен договор, както и за вземанията за наем, за лихви и за други периодични
плащания. Според 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години.
С влизането в сила на заповедта за изпълнение се преклудират всички факти,
настъпили до изтичане на срока за възражение. Това следва от разпоредбата на чл. 424, ал.1
от ГПК, съгласно която длъжникът може да предяви иск за несъществуване на вземането
само на основание новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, които не са
могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението или с които
не е могъл да се снабди в същия срок. По същество няма разлика между хипотезата на чл.
424, ал.1 от ГПК и тази на чл. 303, ал. 1 от ГПК, която предвижда същите предпоставки за
отмяна на влязло в сила решение. Това сходство между правните последици на влязлата в
сила заповед за изпълнение, когато длъжникът не е възразил, и влязлото в сила съдебно
решение, дава основание част от съдебната практика да се обедини около становището, че
влязлата в сила заповед се ползва със сила на пресъдено нещо (така Определение № 214 от
15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., ГК).
Правните последици от влязлата в сила заповед за изпълнение са идентични с тези на
влязлото в сила съдебно решение. Процесуалната преклузия по отношение на фактите и
доказателствата, настъпили, респ. известни, до изтичане на срока за възражение, обуславя
същото установително действие на заповедта в отношенията между страните, каквото е
предвидено в чл. 298, ал. 1 от ГПК по отношение на влязлото в сила съдебно решение.
Изпълнителната сила на двата акта е еднаква – чл. 405, ал. 1 от ГПК.
Съгласно чл. 117 ал. 2 от ЗЗД ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години. Настоящият състав на Варненски окръжен
съд споделя разбирането, че чл. 117 ал. 2 от ЗЗД следва да се прилага за всички актове, на
които законът придава правоустановяващо действие и изпълнителна сила. Такива са
влезлите в сила решения на съдилищата, заповедите за изпълнение, съдебно-спогодителните
протоколи, решенията и определенията на арбитражните съдилища и сключените пред тях
спогодби по арбитражни дела. От момента на връчване на заповедта за изпълнение на
4
длъжника става известна претенцията на кредитора и от този момент той има възможност да
се защити с всички предоставени му от закона средства. Ако длъжникът не възрази в
определения срок след получаване на заповедта, същата ще влезе в сила и ще добие силата и
значението на подлежащото на изпълнение съдебно решение, за което се отнася чл. 117, ал.
2 ГПК.
При това положение давността за всички вземания, посочени в процесната заповед за
изпълнение от 04.12.2012 г. по ч.гр.д. № 17782/12 г. на ВРС е с начален момент 12.02.2013 г.
– датата на влизането и в сила като давностният срок е петгодишен.
́
По въпроса дали давността е била прекъсната с образуването на 21.12.2012 г. на
изпълнително дело № 755/2012 г. настоящият въззивен състав приема, че следва да се
приложи разрешението, дадено с Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. по гр. д. № 3/80 г. на
Пленума на ВС, според което с образуването на изпълнително дело давността се прекъсва, а
по време на изпълнителния процес давност не тече. Както е прието в решение №
170/17.09.2018г. на ВКС по гр.д. № 2382/2017г., ІVг.о., извършената с т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС отмяна на
ППВС № 3/18.11.1980 година поражда действие от датата на обявяването на ТР, като
даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на
ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите
към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди
това.
Съгласно чл.116, б.в ЗЗД и разясненията, дадени с ТР № 2/26.06.2015 г. по т.дело №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва от предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В този смисъл
определящо е именно предприетото последно валидно изпълнително действие, от който
момент започва да тече нова погасителна давност за вземането.
Така в разглеждания случай давността е прекъсната с образуването на изпълнително
дело на 21.12.2012 г. и не е текла до 26.06.2015 г. – датата на обявяване на ТР №
2/26.06.2015 г. по т.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. От тази дата е започнала да тече
нова петгодишна давност, която изтича на 26.06.2020 г., освен ако не бъде прекъсната по
някой от посочените в ТР 2/2015 г. способи.
След прекратяването на изп. д. № 1916/2015 г. с постановление от 21.05.2019 г. на
основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК е образувано висящото и към настоящия момент изп.д. №
983/2019 г. с предмет спорното вземане по изп. лист издаден по ч.гр.д. № 17782/2012г. на
ВРС. По това дело давността е била прекъсната най-напред с молбата за образуването му на
13.09.2019 г., доколкото взискателят е поискал извършване конкретно действие по
изпълнението – опис на движими вещи на длъжниците и такъв е бил насрочен за 18.12.2019
г. На 05.02.2020 г. давността отново е била прекъсната с налагането на запори върху
вземания на ищците по банкови сметки в Банка ДСК ЕАД.
5
Следователно, предявеният иск за недължимост на вземането по изпълнителен лист
от 04.12.2012г., издаден по ч.гр.дело № 17782/2012 г. на ВРС на предявеното от длъжниците
основание се явява неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.
Като е изложил сходни мотиви и е достигнал до същия краен извод
първоинстанционният съд е постановил законосъобразен и правилен съдебен акт, който
следва да бъде потвърден.
При този изход на спора в тежест на въззивника на осн. чл.78, ал.3 ГПК следва да
бъдат възложени сторените от въззиваемата страна за въззивно производство разноски в
размер на 100 лв. юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК
вр. с чл.25 от НЗПП.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260537/19.02.2021 г., постановено по гр.д. № 195/2020.
на ВРС.
ОСЪЖДА В. Б. ИВ., ЕГН ********** и СТ. Т. ИВ., ЕГН ***, двамата с адрес **** да
заплатят на ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК ********* сумата от 100 лв. (сто лева),
представляваща сторени във въззивното производство разноски, на основание чл. 78, ал.3
вр. с ал. 8 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване съгл. чл.280, ал.3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6