Р Е Ш Е Н И Е
№
ІІ - 128
13.04.2020г.
гр. Бургас
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Бургаският окръжен съд гражданска колегия, втори въззивен състав
На деветнадесети ноември 2019 година
В публичното заседание в следния състав:
Председател: Росица Темелкова
Членове: Таня Русева-Маркова
Елеонора Кралева
Секретар: Стойка Вълкова
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдия Русева-Маркова
гражданско дело номер 1589 по описа за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
С
Решение № 2034
от 13.08.2019г., постановено по гр. дело № 1368/2019г. по описа на Районен съд
– Бургас е отхвърлен иска на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД със седалище
гр. София против Х.Г.Б. *** за установяване съществуване на вземането му по
частно гр. дело № 7528/2018г. по описа на Районен съд – Бургас, по което е
издадена Заповед № 3800 от 23.10.2018г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК, за сумата от 9 500 лева главница, дължима по Договор за
потребителски кредит № 796763 от 19.01.2012г., сключен между „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг” ЕАД и ответника, като вземанията на „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг” ЕАД са прехвърлени на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД с Договор
за цесия от 22.06.2015г. съгласно Приложение № 1 към него – неразделна част от
Договора за цесия, за което длъжникът е уведомен.
Против
постановеното решение е депозирана въззивна жалба от „Кредит Инкасо Инвестмънтс
БГ” ЕАД със седалище гр. София, с която се претендира първоинстанционното
решение да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено друго решение
по съществото на спора, с което да бъде уважена ищцовата претенция в пълен
размер. В жалбата се посочва, че атакуваното решение е неправилно, постановено
в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и е необосновано. В жалбата се посочва, че първоинстанционният съд е
достигнал до неправилен извод за липса на валидно облигационно отношение по
Договор за кредит № 796763, тъй като анализът на представените пред първата
инстанция доказателства сочат недвусмислено към противоположното заключение, а
именно - че е подписан договор за отпускане на потребителски паричен кредит,
като всички необходими предпоставки и условия за възникване на валидно
облигационно отношение между страните, са изпълнени, поради което договорът за
кредит е влязъл в сила. В жалбата се посочва, че представеният писмен Договор
за кредит № 796763 е достатъчно доказателство за валидното сключване на
процесния Договор за потребителски кредит, тъй като независимо от известните прилики
с договора за заем по чл. 240 от ЗЗД, сключеният между страните договор за
потребителски кредит, който представлява самостоятелен, обособен вид договор, с
различни от заема правна същност и действие и по съществото си е консенсуален
договор и самото съгласие но страните за сключване на договора, изразено чрез
подписването му, е достатъчно сделката да се счита сключена.
В
съдебно заседание въззивното дружество не изпраща представител, депозира по
делото писмено становище, в което изразява становище по основателността на
претенцията.
Ответната
страна по жалбата – Х.Г.Б. чрез своя процесуален представител депозира по
делото писмен отговор, в който посочва, че счита направените възражения в
жалбата за неправилни, необосновани и недоказани и счита, че не следва да бъдат
взети под внимание. С депозирания пред съда отговор се претендира да бъде
потвърдено първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Посочва
се, че е неправилно твърдението на въззивното дружество, че е налице
неправилност на решението поради факта, че съдът е приел, че ищецът не е
ангажирал достатъчно доказателства за възникването и наличието на облигационно
отношение между страните по повод на предоставяне на парична сума в заем е
неоснователно и неправилно. Посочва се, че първоинстанционният съд е указал на
ищеца да установи по пътя на пълно и главно доказване предпоставките, довели до
дължимост на претендираната сума, като му е указано да докаже по несъмнен начин
наличието на валидно облигационно отношение между ответника и „Уникредит
Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД. Посочва се, че съдът е изпълнил задълженията си
съобразно разпоредбата на чл. 146 от ГПК и не е налице съществено нарушаване на
съдопроизводствените правила.
В
съдебно заседание – ответната страна по въззивната жалба – Х. Б. чрез своя
процесуален представител оспорва жалбата и счита, че следва да бъде оставена
без уважение.
Бургаският окръжен съд като взе предвид разпоредбите на закона, исканията и твърденията на страните и събраните по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени
са два обективно съединени иска от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД със
седалище гр. София против Х.Г.Б. ***, с които се претендира да бъде прието за
установено, че Х.Г.Б. дължи на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД със седалище
гр. София сума в размер от 9 500 лева, представляваща остатък от
непогасена главница по Договор за потребителски кредит № 796763, както и
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до
окончателното погасяване на дълга.
Предявените
искове са по реда на чл. 422 от ГПК след депозирано възражение против издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение № 3800 от 23.10.2018г. по чл. 410
от ГПК, постановена по частно гр. дело № 7528/2018г. по описа на Районен съд –
Бургас.
В исковата молба се посочва, че между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД в качеството му на кредитодател и Х.Г.Б. в качеството му на кредитополучател е подписан Договор за отпускане на потребителски паричен кредит, по силата на който на Х.Б. е предоставен кредит в размер на 15 000 лева, 480 лева – комисионни и 2 066, 40 лева, застрахователна премия. В исковата молба се посочва, че кредитополучателят се е задължил да погаси усвоения кредит чрез 120 анюитетни месечни вноски, всяка от които в размер на 327, 55 лева, като последната месечна вноска е следвало да бъде направена в срок до 21.01.2022г. Посочва се, че кредитополучателят Х.Б. е направил 34 вноски по погасяване на задължението, както и е погасил 13, 08 лева начислени лихви за просрочие или общо е внесъл сума по кредита в размер на 10 847, 92 лева. В исковата молба се посочва, че на дата – 22.06.2015г. между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД е сключен Договор за цесия, по силата на който „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД в качеството си на цедент е цедирал вземането си по гореописания Договор за потребителски кредит на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД в качеството му на цесионер и съгласно този договор цедента е прехвърлил на цесионера парични вземания, произтичащи от просрочени и неизплатени Договори за потребителски кредити. Претендира се единствено да бъдат осъден ответника да заплати сума в размер на 9 500 лева, представляваща остатък от непогасена главница по Договор за потбребителски кредит, както и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението 22.10.2018г. до окончателното погасяване на дълга.
С отговора на исковата молба, депозиран пред Районен съд – Бургас от страна на Х.Г.Б. се твърди, че изпратеното от ищцовата страна Уведомление за извършеното прехвърляне на вземания не е получено лично от Х.Б., нито е налице доказателство, че той е бил запознат с наличното задължение. Посочва се, че не може да се приеме и приложеното към исковата молба Уведомление за извършено прехвърляне на вземания за надлежно уведомяване на длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Посочва се, че предявеният иск е неоснователен тъй като не е спазена процедурата по надлежно уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост по договора за отпускане на потребителски кредит.
Първоинстанционният съд е отхвърлил претенцията на ищцовата страна изцяло, като в мотивите си съдът е приел, че от ангажираните доказателства не се установява възникване на твърдяното правоотношение между страните за сумата от 15 000 лева. Съдът в своите мотиви е посочил, че няма данни за усвояване на цялата сума по кредита.
На основание чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
От събраните по делото доказателства се установява, че между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и Х.Б. е сключен Договор № 796763 за отпускане на потребителски паричен кредит на обща стойност от 17 546, 40 лева, от които 15 000 лева чиста стойност на кредита, сума в размер на 480 лева, представляваща комисионни и сума в размер от 2 066, 40 лева, представляваща застрахователна премия. Видно от представения по делото договор страните са се споразумели погасяването на кредита да стане чрез 120 месечни вноски – всяка една от по 327, 55 лева, като към договора е представен Погасителен план, от който е видно месечно какво съдържа всяка една от дължимите вноски. От събраните по делото доказателства се установява и обстоятелството, че от страна на Х.Б. е отправено искане до кредитора за рефинансиране на съществуващ дълг, от което е видно, че той е посочил, че желае с отпуснатата сума по потребителския паричен кредит, за която е одобрен в размер на 15 000 лева да се заплатят следните суми – сума в размер на 298, 43 лева, сума в размер на 363, 97 лева, сума в размер на 230, 73 лева, сума в размер на 1 509, 97 лева и сума в размер на 489, 82 лева - тоест – обща сума в размер на 2 892, 92 лева. Видно от представените доказателства по делото е представено и Съгласие за директен дебит, от което е видно, че Х.Б. се е съгласил директно от неговата сметка да се погасяват суми – редовни и просрочени по потребителски кредит № 796763.
От събраните по делото доказателства се установява и обстоятелството, че на дата – 20.01.2012г. в полза на Х.Б. е преведена сума в размер на 12 105, 70 лева от страна на „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД с основание – паричен заем по Договор № 796763. Установява се и обстоятелството, че на дата – 20.01.2012г. е извършен превод в размер на 12 105, 70 лева в полза на Х.Б. с основание – за кредитен превод от страна на „Уникредит Булбанк“ АД – тоест – сборът на сумите, с които са рефинансирани съществуващи стари задължения на Х.Б. към самата финансова институция, която е отпуснала неговия кредит и към трето лице възлиза на обща сума в размер на 2 892, 92 лева и със заплащането на чистата сума в размер на 12 105, 70 лева – общият размер на отпуснатия кредит възлиза на 15 000 лева, поради което и следва да се приеме, че дружеството реално е отпуснало на Х.Б. като кредит сума в размер на 15 000 лева. При това положение, настоящата инстанция намира, че изводът на Районен съд – Бургас относно липсата на доказателства за превод на сумата, отпусната по Договор № 796763 е неоснователен, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че част от сумата в размер на 12 105, 70 лева е предоставена директно на кредитополучателя, а с останалата част от сумата в размер на 2 892, 92 лева са рефинансирани съществуващи до този момент стари задължения на Х.Б. след негово изрично и детайлно искане за това. При това положение, настоящата инстанция намира, че от събраните по делото доказателства се установява, че между страните е възникнала валидна облигационна връзка, по силата на която ищцовото дружество е предоставило кредит в размер на 15 000 лева на ответната страна по делото – Х.Б. със задължение да върне заетата сума на равни месечни вноски. Нещо повече – по делото не се спори, че част от поетото задължение е заплатено от страна на Х.Б., като в исковата молба се признава, че са заплатени 33 месечни погасителни вноски, а след като е съобщена цесията на ответната страна са заплатени на още четири вноски допълнителни суми, които действия могат да се отнесат и като признае за съществуване на облигационната връзка между страните.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав намира, че направеното възражение във въззивната жалба е основателно и следва да се приеме, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение и за ответната страна е възникнало задължението да върне заетата сума.
По отношение на направеното възражение във въззивната жалба относно липсата на валидно прехвърляне на вземането по цесионния договор, предвид обстоятелството, че няма данни покупната цена по сключения договор да е изплатена, съдът съобрази следното:
От
приложените по делото доказателства безспорно се установява, че е сключен
Договор за продажба на прехвърляне на вземания (цесия) от 22.06.2015г. между
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД в качеството си на цедент е прехвърлил, а
„Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД в качеството си на цесионер, от който е
видно, че цедентът е прехвърлил на цесионера необслужвани от длъжниците
вземания за период от над 180 дни просрочие съгласно Рамков договор от
05.12.2013г., произхождащи от договори за потребителски кредити, сключени от
Цедента с физически лица. Видно от представеното Приложение № 1 (лист 21 от
първоинстанционното производство) към този договор – за вземания към
22.06.2015г., от което е видно, че по силата на цитирания Договор за
прехвърляне на вземанията е прехвърлено вземането и на Х.Г.Б. По делото се
установява, че цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжниците по
сключените договори за заем за извършената цесия (лист 22 от
първоинстанционното производство.) По делото се установява, че на Х.Г.Б. е
изпратено уведомително писмо, с което длъжникът се уведомява за извършеното
прехвърляне на вземането на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, както и изрично за
обстоятелството, че кредиторът на който следва да се изплати задължението е
именно – „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, но ответника не е намерен на
адреса, който е посочил в договора за заем. Безспорно е, че към исковата молба
също е приложено уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, което, ведно с препис от
молбата, е връчено на процесуалния представител на ответната
страна по делото – адвокат Киселичков. При това положение, настоящата инстанция
приема, че предвид трайната практика на ВКС на РБ, че получаването на
уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, приложено към исковата молба, с
връчването на преписа и доказателствата към нея не може да бъде игнорирано - с
оглед доказателствата за връчване на съобщението като част от преписката към
исковата молба на ответника, е изпълнено изискването длъжникът да е уведомен.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав счита, че с оглед на тези разрешения,
връчването на уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД на особения представител на
длъжника – ответник има правните последици,
посочени в тази разпоредба - цесията има действие за ответника по
делото.
Обстоятелството
дали е платена договорената между цедента и цесионера цена по сключения Договор
за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 22.06.2015г. е въпрос на
отношения, които са между цедента и цесионера и това обстоятелство е
ирелевантно за ответната страна по делото, тъй като това са вътрешни отношения
между страните и възражение в този смисъл би могло да се противопостави
единство на страните по Договора за продажба и прехвърляне на вземания (цесия)
от 22.06.2015г.
Следва да се отбележи, че по делото няма данни Х.Г.Б. да е уведомен за твърдяна настъпила предсрочна изискуемост на предоставения му кредит от страна на ищцовото дружество, за което се твърди, че му е изпратено нарочно известие, но то се е върнало от адреса на Х.Б. с отбелязване, че не е потърсено от страна на получателя.
По
отношение на претенцията за заплащане на сума в размер на 9 500 лева,
представляваща неизплатена главница от предоставения заем (главница) по
сключения между страните Договор за потребителски кредит № 796763 от
19.01.2012г., съдът намира следното:
С оглед приетото в Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г., постановено по тълкувателно дело № 8/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС на РБ допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. ВКС на РБ приема, че разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост, когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението. В цитираното тълкувателно решение, съдът приема, че в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК съдът е обвързан от посочения в петитума на исковата молба размер и период на претенциите за главница, възнаградителна лихва, мораторно обезщетение. Поради това, присъждайки вноските с настъпил падеж в хода на производството, съдът следва да съобразява дали възнаградителната лихва, съставляваща компонент от тези вноски, е включена в общия заявен размер и период на исковите претенции. Ако кредиторът претендира присъждане на цялата главница като предсрочно изискуема, ведно с обезщетение за забава, но възнаградителната лихва е поискана само за периода до твърдяното от кредитора настъпване на предсрочна изискуемост, съдът не може да присъди възнаградителната лихва, чиято изискуемост ще настъпи в хода на производството по иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Поради това от вноските с настъпил падеж в хода на производството ще следва да се присъди само частта, съставляваща главница съгласно погасителния план.
От представените по делото доказателства се установява, че предоставената като заем сума в полза на Х.Г.Б. е следвало да бъде върната на 120 равни месечни вноски, като последната дата, на която е следвало да бъде изплатена и последната вноска следва да бъде извършена на 21.01.2022г., поради което и съдът намира, че към настоящия момент е станала дължима и дължимата към 21.02.2020г. – деветдесет и седма поред погасителна вноска. При това положение, съдът намира, че претенцията е основателна за вноските с настъпил падеж до дата – 21.02.2020г.
Изрично в исковата молба се признава обстоятелството, че ответникът е заплатил обща сума по кредита в размер на 10 847, 92 лева, които представляват 33 пълни месечни вноски в размер на 327, 55 лева и част от 34 месечна погасителна вноска. Посочва се също и обстоятелството, че след извършената цесия ответникът е заплатил още 7 825, 45 лева на четири вноски, тези суми са приспаднати от общия му дълг и към настоящия момент се претендира остатъка от неплатената главница в размер на 9 500 лева.
При това положение, настоящата инстанция намира, че освен платените 33 месечни вноски с платената сума от 7 825, 45 лева ответникът по делото – Х.Б. е заплатил още 23 погасителни вноски (327, 55 лева х 33 е равно на 7 533, 65 лева) и частична сума в размер от 291, 80 лева от 24 вноска и към настоящия момент са дължими вноските от месец февруари 2017г. до месец февруари 2020г. и тъй като ищцовата страна претендира единствено главница от дължимите суми, то въз основа на представения погасителен план следва да се приеме, че дължимата сума е в размер на 5 600, 53 лева. По делото няма данни ответника да е заплатил други суми, извън посочените от ищцовата страна, поради което и настоящата инстанция намира, че предявеният иск е основателен за сума в размер на 5 600, 53 лева и именно до този размер следва да бъде уважена претенцията, като за горницата над 5 600, 53 лева до претендирания размер от 9 500 лева предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
На основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД следва да се приеме и обстоятелството, че е основателна и претенцията за заплащане на законна лихва върху сумата, която следва да бъде присъдена от датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 22.10.2018г. до окончателното плащане.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав намира, че направените от настоящата инстанция правни и фактически изводи не съвпадат с тези, които са направени от първоинстанционния съд, поради което и атакуваното решение следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлена претенцията за сумата от 5 600, 53 лева, представляваща остатък от дължима главница и вместо него да бъде постановено ново решение по същество на спора, с което предявеният иск бъде уважен за сума в размер от 5 600, 53 лева, като бъде прието за установено по отношение на ищцовото дружество, че Х.Г.Б. дължи на дружеството сума в размер от 5 600, 53 лева, представляваща главница, дължима по Договор за потребителски кредит № 796763 от 19.01.2012г., сключен между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ответната страна – Х.Б., като вземанията на „Уникредит Кънсюмър Файненсинг ЕАД по договора са прехвърлени на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАС с Договор за цесия от 22.06.2015г., съгласно Приложение № 1 към него – неразделна част от Договора за цесия, за което длъжникът е уведомен, ведно със законната лихва върху сумата от 5 600, 53 лева от датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 22.10.2018г. до окончателното плащане. Следва да се отбележи и обстоятелството, че по отношение на сумата е постановена Заповед № 3800 от 23.10.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановено по частно гр. дело № 7528/2018г. по описа на Районен съд – Бургас. По отношение на останалата част от решението – за сумата над 5 600, 53 лева до претендирания размер от 9 500 лева първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По отношение на направените в производството по делото разноски, настоящата инстанция намира следното:
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК предвид обстоятелството, че по същество въззивната жалба е частично основателна и предявеният иск следва да бъде уважен, то следва да бъде уважено и искането на въззивната страна и да й бъдат присъдени направените по делото разноски – сума в размер на 240 лева (190 лева държавна такса и 50 лева възнаграждение за юрисконсулт), представляващи разноски в първоинстанционното производство – съразмерно с уважената част на претенцията в размер на 141, 49 лева, сума в размер на 240 лева (190 лева държавна такса и 50 лева възнаграждение за юрисконсулт), представляващи разноски във въззивното производство – съразмерно с уважената част на претенцията следва да бъде присъдена сума в размер на 141 49 лева, както и сума в размер от 240 лева (190 лева държавна такса и сума в размер от 50 лева, представляваща възнаграждение за юрисконсулт), представляваща направените разноски в заповедното, като съразмерно с уважената част на претенцията следва да бъде присъдена сума в размер на 141, 49 лева.
Мотивиран от горното, Окръжен съд - Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 2034 от 13.08.2019г., постановено по гр. дело № 1368/2019г. по описа на Районен съд – Бургас в частта, в която е отхвърлена претенцията за сума в размер от 5 600, 53 лева и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД със седалище гр. София, ЕИК ********* и адрес на управление гр. София, район Люлин, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес център „Люлин 6“, ет. 2, представлявано от Ярослав Орликовски, Бастиан Рингхард и Томаш Яжембович, че Х.Г.Б., ЕГН ********** *** дължи на ищцовото дружество сума в размер от 5 600, 53 (пет хиляди и шестотин лева и петдесет и три стотинки) лева, представляваща главница, дължима по Договор за потребителски кредит № 796763 от 19.01.2012г., сключен между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ответната страна – Х.Б., като вземанията на „Уникредит Кънсюмър Файненсинг ЕАД по договора са прехвърлени на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАС с Договор за цесия от 22.06.2015г., съгласно Приложение № 1 към него – неразделна част от Договора за цесия, за което длъжникът е уведомен, ведно със законната лихва върху сумата от 5 600, 53 лева от датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 22.10.2018г. до окончателното плащане, като за сумата е постановена Заповед № 3800 от 23.10.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановено по частно гр. дело № 7528/2018г. по описа на Районен съд – Бургас.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2034 от 13.08.2019г., постановено по гр. дело № 1368/2019г. по описа на Районен съд – Бургас в останалата му част, а именно в частта, в която претенцията е отхвърлена за сумата над 5 600, 53 лева до претендираната сума от 9 500 лева.
ОСЪЖДА Х.Г.Б., ЕГН ********** *** да заплати на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД със седалище гр. София, ЕИК ********* и адрес на управление гр. София, район Люлин, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес център „Люлин 6“, ет. 2, представлявано от Ярослав Орликовски, Бастиан Рингхард и Томаш Яжембович сума в размер на 141, 49 (сто четиридесет и един лева и четиридесет и девет стотинки) лева, представляваща направените по делото разноски в първоинстанционното производство, сума в размер на 141, 49 (сто четиридесет и един лева и четиридесет и девет стотинки) лева, представляваща направените по делото разноски във въззивното производство, както и сума в размер на 141, 49 (сто четиридесет и един лева и четиридесет и девет стотинки) лева, представляваща направените по делото разноски в заповедното производство.
Решението
подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд на Република България.
Препис от постановеното решение да изпрати на страните за запознаване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.