№ 3871
гр. В., 02.11.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – В., III СЪСТАВ, в закрито заседание на втори
ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Даниела Ил. Писарова
Членове:Светлана Тодорова
Цветелина Г. Хекимова
като разгледа докладваното от Даниела Ил. Писарова Въззивно частно
гражданско дело № 20213100502569 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.413, ал.2 ГПК. Образувано е по ЧЖ на МЪНИ
ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ ЕАД, ЕИК *********, правоприемник на МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ ООД, София, чрез адв.М.Й. срещу разпореждане №11187/22.07.2021г.,
постановено по ЧГД №7579/2021г. на ВРС, 9 състав, в частта, в която е отхвърлено
заявление на настоящия жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, за сумата в размер на 2510.54 лева, представляваща просрочена
договорна лихва, дължима за периода от 10.12.2020г. до 10.05.2021г., по договор за
потребителски кредит от 05.10.2020г. Твърди се, че в обжалваната част съдебният акт е
неправилен и незаконосъобразен. Претендира се отмяната му ведно с постановяване
издаване на заповед и в тази част.
В жалбата се излага, че ВРС е бил сезиран от заявление за издаване заповед за
изпълнение от страна на МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ ООД, праводател на МЪНИ
ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ ЕАД, срещу длъжника Н.Ш. С. за следните суми: 425.10 лева –
главница по договор за кредит; 2510.54 лева просрочена договорна лихва, начислена за
периода от 10.12.20г. до 10.05.2021г. както и 69.76 лева лихва за забава за периода от
11.12.2020г. до 21.05.2021г. Твърди се, че сумите се дължат въз основа на договор за
потребителски кредит №М0000002593/05.10.2020г. За да отхвърли частично претенцията по
чл.410 ГПК съдът е установил неравноправност на клаузи от договора за кредит,
съотв.противоречие с добрите нрави. Съдът е заключил, че цената на кредитирането е
прекомерна, над обичайните и допустими от обществения морал 100%, което е в пряко
противоречие с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Според жалбоподателя, съдът е обсъдил
редакцията на разпоредбата от ЗПК, която не противоречи на уговорките по договора, но се
1
позовал на грешна съдебна практика, относима към предходната редакция на закона, преди
сключването на процесния договор и приел, че възнаградителна лихва в размер на 35%
надхвърля допустимия трикратен размер на законната такава. Поради изложеното, съдът
приел, че тази клауза от договора противоречи на добрите нрави и има за цел
неоснователното обогатяване на кредитодателя. Съдът извършил и неоснователна
съпоставка между пълния размер на предоставения кредит и уговорената лихва без да
отчете, че е предявена само падежирала част от главницата ведно със съответната
договорна лихва. Поддържа се, че както уговорената възнаградителна лихва не надхвърля
петкратния размер на законната лихва съгласно чл.19, ал.4 ЗПК, така и уговорения ГПР от
41.25% не надхвърля пет пъти размера на законната лихва /възнагр.лихва е 35%/. Прави се
довод, че на основание чл.145, ал.2 ЗЗП, процесната клауза не може да бъде проверявана за
неравноправност, тъй като касае основния предмет на договора, в сл. главница и
възнаградителна лихва.
При преценка редовността на ЧЖ съдът констатира, че същата отговаря на
изискванията за редовност – подадена е от надлежна страна, чрез редовно упълномощен
проц.представител, в преклузивния срок, при интерес от обжалване. Препис от жалбата не
подлежи на връчване на насрещната страна.
При преценка по същество на жалбата въззивният състав намира същата за
основателна поради следното: Предмет на производството пред ВРС е подадено от МЪНИ
ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ ООД, ЕИК *********, София, заявление по чл.410 ГПК, за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение срещу длъжник Н. ИВ. СТ., за
задължения въз основа на договор за потребителски кредит от 05.10.2020г. Претенцията на
заявителя касае незаплатена главница към 10.05.2021г., считано от 10.12.2020г., в размер на
425.10 лева; 2510.54 лева – възнаградителна лихва по договора, за периода от 10.12.2020г. до
10.05.2021г. и лихва за забава в размер общо на 69.76 лева, за периода от 11.12.2020г. до
21.05.2021г. Към заявлението са приложени Договор за потребителски кредит ведно с
погасителен план към същия, където е видно уговаряне на погасителни вноски до
10.09.2026г. /71 бр. вноски/, в които влиза част от главница и възнаградителна лихва, които
се съотнасят в обратен ред – в началото частта на лихвата заема приоритетна част като
постепенно намалява за сметка увеличаване частта на главницата. С допълнителна молба от
24.06.2021г. заявителят е уточнил, въз основа указания на заповедния съд, че претенцията за
мораторна лихва е в размер на общо 69.76 лева, начислени на основание чл.19.2 от договора
за кредит вр.чл.33 ЗПК, както следва: 19.13 лева – лихва върху главницата за периода от
11.12.2020г. до 21.05.2021г. и 50.63 лева – лихва върху възнаградителната лихва за същия
период.
Първоинстанционният съд е отхвърлил заявлението в тази част – възнаградителна
лихва и начислена мораторна лихва, поради служебно извършена преценка за
недействителност на клаузата за договорна лихва в размер на 35%, поради противоречието
с добрите нрави, на основание чл.26, ал.1 пр.3 ЗЗД.
2
Видно от приложения към заявлението Договор за потребителски кредит за лични
нужди е уговорено предоставяне на длъжника сумата от 14 700 лева за период 71 месечни
погасителни вноски, считано от 10.11.2020г. до 2026г., разпределени в равни месечни
вноски от по 492.74 лева, формирани от главница и възнаградителна лихва. Уговорен е
фиксиран годишен лихвен процент от 35%, а дневен от 0.10%; ГПР от 41.25% като в него не
се включват разходите при неизпълнение на договорните задължения. В чл.11.6 и чл.19.2 от
договора е уговорено при просрочие на погасителни вноски потребителят да дължи и
начислени лихви за периода на просрочието в размер на законната лихва върху цялата
просрочена сума за периода от падежа до ефективното плащане. Твърди се плащане
единствено на първата вноска от плана и частично на втора вноска. Твърдят се просрочени
вноски от №2 до №7 включително, т.е. до 10.05.2021г. вкл., преди подаване на заявлението
по чл.410 ГПК на 31.05.2021г.
Доколкото е настъпило падежиране на претендираните главници към датата на
подаване на заявлението, съдът намира, че се дължат съответните просрочени части от
главницата до 10.05.2021г. вкл. ведно с дължимите върху тях мораторни лихви за периода на
просрочието. В случая заявлението за издаване на заповед за изпълнение се основава на
сключен договор за потребителски кредит, по който длъжникът - физическо лице, има
качеството потребител по смисъла на пар.13, т.1 ДР на ЗЗП, като спрямо него, освен
разпоредбите на ЗПК, приложение намират и разпоредбите на ЗЗП. Съгласно разпоредбата
на чл.9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид
договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК. В чл.11 е уредено, че договорът за
потребителски кредит съдържа годишния процент /ГПР/ на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
Според разпоредбата на чл.19 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Целта
на уредбата е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването на ГПР
по кредита.
Въззивният състав намира, че направените в конкретния договор уговорки за размера
на възнаградителната лихва, съотв. ГПР, не противоречат на императивни разпоредби на
ЗПК – чл.33, ал.2 и чл.19, ал.4 ЗПК. Предмет на предявената претенция и на жалбата е
единствено възнаградителната лихва, начислена за просрочени падежирали вноски до
подаване на заявлението. По отношение законната лихва, начислена върху
възнаграждението на кредитора, като акцесорно задължение, не е налице спор, че се дължи
такава съобразно уговорките по договора за кредит, при основателност на основното
3
задължение. Възнаградителната лихва представлява възнаграждение на кредитора за
ползване на предоставения паричен ресурс, чието уговаряне е допустимо в ЗПК, включено в
общия разход по кредита на потребителя. Лихвата като част от ГПР /35%/ не надхвърля
максимално допустимия горен праг по чл.19, ал.4 ЗПК /в петкратен на законната лихва
размер 50%/, поради което клаузата не е нищожна поради противоречие със закона. Същата
не е неравноправна по смисъла на ЗЗП, тъй като касае основния предмет на договора, а
именно възнаграждението на кредитора за предоставения кредит. Уговорката между
страните за заплащане на възнаградителна лихва не е нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Тя е в съответствие със свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД.
Предпоставките за определяне на договорна клауза като неравноправна, са: 1.
клаузата да не е индивидуално уговорена; 2. да е сключена в нарушение на принципа за
добросъвестността; 3. да създава значителна неравнопоставеност между правата и
задълженията на страните; 4. да е сключена във вреда на потребителя. Макар клаузата за
възнаградителна лихва да не е индивидуално уговорена, размерът не създава значителна
неравнопоставеност между поетите задължения, нито е сключена във вреда на потребителя.
Размерът е договорен между страните към момента на сключване на договора за кредит,
който е необезпечен, сключен за продължителен период от време – до 2026г. Същият не е
изменян едностранно от кредитора и не е обявен за предсрочно изискуем, тъй като е
предявена само падежиралата част от вноски по погасителния план.
Съобразно постановено по този повод съдебна практика е прието, че автономията на
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от
разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи
на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на
които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване
е приравнена с тази на противоречие на договора със закона. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се
закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Той следва да бъде коментиран в
контекста на чл.3 и чл.5 от ЗЗП, чл.7, ал.3 ГПК и чл.411, ал.2 ГПК. Преценката за
нищожност на договорни клаузи поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави
за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. При това, съдът намира,
че уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 35% не надхвърля чрезмерно
възнаграждението по други подобни необезпечени договори, отпускани от небанкови
фин.инситуции.
Съгласно чл.143 ЗЗП, сключените от потребител неиндивидуални клаузи в договора
са нищожни като неравноправни, ако уговорката е във вреда на потребителя и не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Уговорките, които определят
4
основния предмет на договора, сключен от потребител, и не са индивидуално договорени,
не могат да бъдат неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл.145, ал.2 ЗЗП. Клаузата за
възнаграждение на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването
за яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от
граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието може точно да бъде разбран
обхватът на поетото задължение и средният потребител, относително осведомен и в разумна
степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от
сключването на договора. Когато клаузата съдържа конкретизирано по размер задължение
на длъжника /в погасителен план/ и доколкото касае основния предмет на договора -
възнаградителната лихва по договор за кредит, и е формулиран по ясен и разбираем начин,
съгласно изискването на чл.145, ал.2 ЗЗП, не следва да се преценява като неравноправна. В
изключенията по ЗЗП, при които дори потребител не може да се позове на нищожност са
случаите, при които клаузата е уговорена индивидуално или тя определя основния предмет
на договора и последната е ясна и разбираема. Възнаградителната лихва e цената на кредита
и следователно клаузата за нея е съществен елемент на договора за кредит, поради което,
ако тя е ясна и разбираема, няма нарушение на принципите за справедливост и
добросъвестност и уговорката не противоречи на добри нрави. В случая, предмет на
претенцията са части от падежирала главница и падежирала възнаградителна лихва, които
съвпадат по размер изцяло с посочените в погасителния план лихви, т.е. налице е пълна
информираност на длъжника и яснота за размера на същите.
Въз основа на изложеното съдът намира постановеното разпореждане в обжалваната
част за неправилно. Поради различните изводи по същество, разпореждането следва да бъде
отменено и вместо това постановено издаване на заповед и за претендираните
възнаградителни лихви ведно с акцесорното им вземане за мораторни лихви. Воден от
горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане №11187/22.07.2021г., постановено по ЧГД №7579/2021г. на
ВРС, 9 състав, в частта, в която е отхвърлено заявление по чл.410 ГПК на МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ ЕООД, София, чрез адв.М.Й., за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение срещу Н. ИВ. СТ., ЕГН **********, с.И., обл.В., за сума в размер на
2510.54 лева, представляваща просрочена договорна лихва, дължима за периода от
10.12.2020г. до 10.05.2021г., по договор за потребителски кредит от 05.10.2020г., ведно със
законната лихва върху нея, за периода от 11.12.2020г. до 21.05.2021г., КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВИ:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение в полза МЪНИ
ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ ЕАД, ЕИК *********, София, универсален правоприемник на
заявителя МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ ЕООД, София, ЕИК ********* /заличено без
5
ликвидация/, чрез адв.М.Й., срещу длъжника Н. ИВ. СТ., ЕГН **********, с.И., обл.В., за
сумата в размер на 2510.54 лева, представляваща просрочена договорна лихва, дължима за
периода от 10.12.2020г. до 10.05.2021г., по договор за потребителски кредит от 05.10.2020г.
ведно със законната лихва върху нея, считано за периода от 11.12.2020г. до 21.05.2021г.
В останалата част разпореждането е влязло в законна сила.
ВРЪЩА делото на ВРС за изпълнение –за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение съгласно определението.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6