Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 27.10.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на първи октомври през две хиляди и двадесета година,
в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно
гражданско дело № 2647 по описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 14.06.2019г. по гр. д. № 19290/2017г. Софийски районен съд, ГО, 50 състав,
е уважил предявеният от Д.Н.В. срещу „Ч.Е.Б.“ АД отрицателен установителен иск
с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване несъществуването на
вземане в полза на ответника за сумата от 17, 20 лева, представляваща ½
част от задължение по фактура № **********/13.03.2012г. за периода от 05.02.2012г.
до 06.03.2012г. за имот с клиентски номер 300014779727, находящ се в гр. София,
жк „******.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответното
дружество „Ч.Е.Б.“ АД, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на
формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на
материалния закон. Конкретно се поддържа необоснованост на решаващия мотив за
уважаване на иска, а именно, че ответникът не е ангажирал доказателства за
изискуемостта на претенцията и за основанието за начисляването й. Освен това
ответникът не е твърдял, че процесното задължение е сторнирано, поради което
липсата на доказателства за това обстоятелство е ирелевантно за процесния спор.
Напротив, ответникът твърди, че оспореното вземане съществува и е дължимо, като
представлява стойност на реално потребена и незаплатена ел. енергия в
наследствения имот на ищцата. Изложени са съображения, че в първоинстанционното
производство са ангажирани доказателства за основанието на начисляване на
процесната сума, а именно – фактура, справка за показанията на средството за
търговско измерване, а цените на електрическата енергия са публични достъпни за
всички. Вземането било и изискуемо съгласно установения ред и срок за плащане
на същото, предвидени в Общите условия за продажба на електрическа енергия.
Навеждат се и доводи, че дори и да се приеме, че сумата по процесната фактура е
погасена по давност, това не я прави недължима, т.к. погасяването по давност е
институт, който прави принудителното изпълнение върху вземането недопустимо, а
няма като правна последица несъществуване на същото. И това е така, тъй като
естественото задължение може да се изпълни доброволно и това плащане няма да
бъде недължимо. По изложените съображения е направено искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се
отхвърли.
Насрещната
страна в производството Д.Н.В. оспорва основателността на въззивната жалба. Поддържа,
че липсва облигационна връзка между страните, че липсва реално потребено и
преминало през електромера количество на ел. енергия за исковия период, както и
релевираното възражение за погасяване на вземането по давност. Счита, че
ответното дружество не е установило по реда на пълното и главно доказване
съществуването на валидно облигационно правоотношение по продажба на ел.
енергия, както и обема на реално консумираната ел. енергия в имота.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка
с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Предявен
е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за
установяване несъществуване на вземане за доставена ел. енергия.
За
да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че е сезиран с процесуално
допустими искове за установяване несъществуването на вземане по договор за продажба
на ел. енергия, както и че ищцата е страна по облигационно правоотношение с
ответното дружество по продажба на топлинна енергия. Основателността на иска е
обоснована с липсата на ангажирани доказателства за основанието за начисляване
на процесното задължение и неговата изискуемост.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
решение е валидно, допустимо и правилно. По наведените във въззивната жалба
оплаквания съдът намира следното:
Предмет
на исковото производство по чл. 124, ал. 1 от ГПК, е съществуването на самото
изпълняемо право. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест, всяка едно от страните трябва да докаже обстоятелствата, на които
основава своите искания или възражения. Независимо от процесуалното си
качество, кредиторът трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а
длъжникът – възраженията си срещу вземането.
Правният интерес от предявяването на отрицателен установителен
иск, като абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост съгласно
чл. 124, ал. 1 ГПК, е налице тогава, когато ответникът по иска претендира
отричаното от ищеца право. От значение за допустимостта на иска са действията
на ответника по предявяване на претенции срещу ищеца, осъществени извън
съдебното производство. Ако ответникът се защитава срещу иска чрез доказване
съществуването на отреченото право, то не е налице съмнение по въпроса, че
ответникът претендира това право и липсва необходимост ищецът да доказва
правния си интерес. Отричането, че съществува спор по предмета на делото,
включително признаването на иска в хода на производството или на отделни факти,
на които се основава, не водят до отпадане на правния интерес от него, когато
ответникът е предявил оспорената претенция извънсъдебно. В този смисъл е и
практиката на Върховния съд, изразена в решение № 43 от 1.II.1990 г., II ГО, съгласно което интерес от
установителен иск ще е налице и когато ответникът признава иска в съдебно
заседание, но извънсъдебно го оспорва.
Настоящият
съдебен състав споделя практиката на ВКС, намерила израз в постановеното на
22.02.2018г. определение по ч.гр.д. № 510/2018г., ІV ГО, в частта относно
преценка на допустимостта на предявен отрицателен установителен иск за
недължимост на вземане. В това определение е посочено, че длъжникът има интерес
от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от
принуда /процесуална или извънпроцесуална/, тъй като може да поиска
постановяване на решение при признание на иска. Ответникът по предявен
установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствие
на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при
признание на иска. Освен това, титулярът на вземане има право да го претендира
от длъжника и ако получи изпълнение, то е надлежно, дори възможността за
принудителното му изпълнение да е била погасена с изтичането на давността.
Давността е не само забрана за принудително изпълнение на вземането, но и
забрана да бъде установено неговото съществуване или несъществуване, тъй като
то може да е погасено и длъжникът да се е лишил добросъвестно от издадените
разписки. Когато длъжникът се позове на давност, предмет на предявения иск по
чл. 439 от ГПК не е съществуването или несъществуването на вземането, а
съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение.
Когато същият иск е предявен по общия ред и претендиращият кредитор няма право
на принудително изпълнение, предмет на делото е забраната да се установява
съществуването или несъществуването на вземането.
В
конкретния случай е установено, че е налице изрично оспорване на предявения иск
в депозирания отговор на исковата молба. Позоваването
на давността е средство за защита и доколкото не се прилага служебно /чл. 120
от ЗЗД/ изисква волево изявление на длъжника /позоваване на изтичането
на давностния срок/
чрез предявяване на иск, възражение срещу предявен иск или извънсъдебно – чрез
отправяне на волеизявление до кредитора.
По тези съображения настоящият съдебен състав счита релевираните във въззивната
жалба доводи за недопустимост на предявените искове за неоснователни.
По
основателността на предявения иск:
На
етапа на въззивното производство между страните по делото е спорно
обстоятелството дали ищецът е потребител на ел. енергия за процесния обект. По
така повдигнатия спор настоящият съдебен състав приема следното:
Спорното
правоотношение по доставка на електрическа енергия на краен клиент намира правната си уредба в Закона за енергетиката, който
регламентира правоотношението за продажба на електрическа енергия за битови
нужди като произтичащо от договор, при държавно регулирани цени от Комисията за
енергийно и водно регулиране (КЕВР) и публично известни общи условия. Според
действащата разпоредба на чл. 98а от ЗЕ крайният
снабдител продава електрическа енергия при публично известни общи условия, предложени от крайния снабдител и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник и влизат
в сила за клиентите
на крайния снабдител, без изрично писмено приемане /чл. 98а, ал. 4 от ЗЕ/. Процесното
правоотношение се регламентира и от Общите условия на договорите за продажба на
електрическа енергия на "Ч.Е.Б." АД, приети на основание чл. 98а ЗЕ,
одобрени от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) с
Решение № ОУ - 059 от 07.11.2007 г. и влезли в сила на 26.11.2007г. и Общите
условия на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на
"ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ" АД, приети на основание чл. 98б ЗЕ,
одобрени от ДКЕВР с Решение № ОУ - 056 от 07.11.2007г. и влезли в сила на
26.11.2007г., като същите са публикувани съгласно изискванията на чл. 98а, ал.
3 ЗЕ в централен ежедневник, видно от представения сертификат за публикуване на
реклама, издаден от департамент "Маркетинг и реклама" на вестник
"Телеграф". Същите са представени и приети по делото като писмени
доказателства.
Съгласно
чл. 98б, ал. 4 ЗЕ и чл. 98а, ал. 4 ЗЕ, публикуваните общи условия влизат в сила
за потребителите, без да е необходимо изрично приемане, като в чл. 98а, ал. 5
ЗЕ e предвидена възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите
условия потребителите, които не са съгласни с тях, да внесат при съответния
краен снабдител на електрическа енергия заявление, в което да предложат
специални условия, като ако същите се приемат, това се отразява в допълнително
писмено споразумение. Ищецът не твърди и не установява да е заявил несъгласие с
публикуваните Общи условия и да е предложил специални такива съобразно дадената
от закона възможност.
По
силата на законовата уредба, продавач на доставената електрическа енергия е
крайният снабдител /субектът по чл. 94а, респ. по чл. 95 ЗЕ/, а купувач –
крайният клиент /чл. 91-92, вр. чл. 97-98а от ЗЕ/. След измененията на ЗЕ /ДВ,
бр. 54/2012г./, в сила от 17.07.2012г., битов клиент по смисъла на §1, т. 2а от
ДР на ЗЕ е клиент, който купува електрическа енергия за собствени нужди, а
съгласно § 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ в сила от 17.07.2012г., изм. ДВ, бр.
35/2015г., потребител на енергийни услуги е: а/ краен клиент, който купува
енергия и/или б/. ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за
снабдяването му с енергия. Легалната дефиниция на понятието “битов клиент” е в § 1, т. 2а от Допълнителните разпоредби на ЗЕ, а преди
- § 1, т. 42 ДР /отм./ на ЗЕ и се отнася и за правоотношението по
договора по чл. 97, ал. 1, т. 4 от ЗЕ. Чрез нея ЗЕ свързва качеството на
длъжник с качеството на собственик или на носител на ограниченото вещно право
на ползване върху електроснабдения имот, доколкото доставяната енергия е за
“собствени битови нужди” и друго не е уговорено с крайния снабдител. Договорната свобода, предвидена в чл. 9 ЗЗД, допуска и при
това правоотношение клиент на доставената електроенергия за битови нужди да е
друг правен субект – онзи, който ползва електроснабдения имот със съгласието на
собственика, респ. с титуляра на вещното право на ползване и същевременно е сключил
договор за продажба на електрическа енергия за същия имот /в този смисъл
решение № 205 от 28.02.2019г. по гр.д. № 439/2018г. по описа на ВКС, III ГО/.
Този извод следва и от клаузите на Общите условия на договорите за продажба на
електрическа енергия на “Ч.Е.Б.” АД. В чл. 4, ал. 2 от ОУ е дадено определение
на понятието “потребител на електрическа енергия за битови нужди”, а именно –
физическо лице, което е собственик или ползвател на имот, присъединен към
електроразпределителната мрежа съгласно действащото законодателство, което
ползва електрическа енергия за домакинството си. Според чл. 4, ал. 3 от ОУ,
правата и задълженията на потребител на електрическа енергия за битови нужди
може да упражнява и друго лице при условие, че собственикът или титулярът на
вещното право на ползване на имота е предоставил изрично писмено съгласие,
дадено пред продавача или пред нотариус с нотариална заверка на подписа, това
лице да бъде потребител на електрическа енергия за определен срок, като в този
случай собственикът, респективно лицето с учредено вещно право на ползване по
отношение на електроснабдения имот, носи солидарна отговорност пред продавача
за консумираната в имота електроенергия.
При
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се установява, че
релевираното от ищцата оспорване на качеството „битов клиент“ за
електроснабдения имот за исковия период е неоснователно. Ищцата е законен
наследник на Н.Д.Д.и след неговата смърт на 11.02.2012г. е придобила на
основание чл. 5, ал. 1 от ЗН 1/2 ид. част от наследствената маса като
съвкупност от права /включително право на собственост върху недвижими имоти/ и
задължения. Изрично оспорване на качеството клиент на ел. енергия по отношение
на наследодателя на ищцата не е релевирано. Не се твърди, че Н.Д.е бил вещен
или облигационен ползвател на имота, поради което се налага единствения
възможен извод, че същият е бил собственик на електроснабдения имот.
Следователно, ищцата се легитимира като собственик на ½ ид. част от правото
на собственост върху имота въз основа на законово наследствено правоприемство.
Този извод се подкрепя и от извънпроцесуалното поведение на ищцата. С молба от
24.03.2017г. Д.В. е поискала от ответното дружество възстановяване захранването
на процесния имот поради изплащане на всички задължения за същия, натрупани към
този момент, включително за м. 01.2012г., м. 04.2012г., м. 05.2012г., автентичността
на която молба не е оспорена от ищцата. Към същата е приложено и удостоверение
за наследници на Никола Димитров Дойчев, върху което ищцата е обективирала
съгласие личните данни от удостоверението да бъдат използвани от „Ч.Е.Б.“ АД
във връзка с договорните отношения между страните. Впоследствие, ответното
дружество е извършило служебна пререгистрация на партидата за процесния имот на
името на Д.В.. С оглед изложеното се налага извод, че по делото е установено
наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за
продажба на ел. енергия за исковия период и качеството на ищцата – „битов
клиент“ по смисъла на §1, т. 2а от ДР на ЗЕ.
Неоснователно
е и релевираното оспорване на количеството доставена в имота ел. енергия. Ответникът
е представил по делото фактура № **********/13.03.2012г. за периода от
05.02.2012г. до 06.03.2012г., за доставена ел. енергия за имот с клиентски
номер 300014779727, находящ се в гр. София, жк „******. В същата е отразено
задължение за доставена активна дневна енергия в размер на 147 кВтч с единична
цена от 0, 08158 лв/кВтч и на активна нощна енергия в размер на 69 кВтч с
единична цена от 0, 03671 лв/кВтч, на обща стойност от 14, 52 лева. Начислени са
и дължими такси за достъп и пренос до разпределителната и електропреносната
мрежа, както и добавка за зелена енергия, които възлизат на сумата от общо 14,
15 лева. По делото е приета и справка на показанията на средството за търговско
измерване, монтирано в процесния имот, която не е оспорена от ищцата.
Показанията за дневна и нощна енергия на електромера, отразени в справката,
съответстват на записаните в процесната фактура. Цените на електрическата
енергия са публично известни и се утвърждават с решение на КЕВР. За процесния
период с решение № Ц-22 от 29.06.2011г. ДКЕВР е утвърдило считано от
01.07.2011г. цени без ДДС, по които „Ч.Е.Б.” АД, продава електрическа енергия
на битови потребители, а именно: за битови нужди – ниско напрежение: дневна
скала - 0,08158 и нощна скала - 0,03671. Със същото решение са утвърдени и
цените, които клиентите на „Ч.Е.Б.” АД, заплащат за мрежови услуги: за зелена
енергия, такса за пренос и достъп до електропреносната и разпределителната
мрежа. Видно е от отразеното в процесната фактура, че остойностяването на
доставеното количество ел. енергия в имота е извършено съобразно утвърдените
цени от ДКЕВР за дневна и нощна ел. енергия и за съответните мрежови услуги,
поради което начисляването е математически вярно. Ето защо съдът счита, че
ответното дружество установи по реда на пълното и главно доказване основанието
и размера на начислената в процесната фактура стойност за доставена ел.
енергия.
Основателен
е обаче релевираният от ищцата довод за погасяване на процесното вземане по
давност. За да стигне до този извод съдът съобрази следното:
Процесното
вземане за заплащане на цената на доставена ел. енергия представлява
“периодични плащания” по смисъла на чл. 111, буква “в” ЗЗД, за които е
приложима 3-годишна погасителна давност /в този смисъл задължителните
разяснения, дадени с ТР № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК, ВКС/, Както е изяснено в
посоченото тълкувателно решение, понятието „периодични плащания” по смисъла на
чл. 111, буква „в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения
за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви, а в мотивите на
тълкувателното решение изрично е посочено, че такъв характер имат и вземанията
за доставка на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества,
както и на доставчици на комунални услуги.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквито са
процесните/, давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в
полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение/. В
частност задълженията на ответника за заплащане на стойността на доставената
енергия са възникнали като срочни – според чл. 19, ал. 7, вр. ал. 3 от Общите
условия месечните суми са дължими в сроковете, посочени в издадените фактури. В
случая в процесната фактура е посочено, че срокът за плащане е до 29.03.2012г. Следователно
тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтича срока за плащане на
процесното задължение. От 30.03.2012г. – когато изтича срока за заплащане на
стойността на доставената ел. енергия до датата на подаване на исковата молба –
28.03.2017г., са изтекли 3 години по отношение на процесното вземане и
вземането, претендирано от ответното дружество е погасено по давност.
Предвид изложеното съдът намира, че ищецът доказа
правопогасяващото си възражение относно претендираните от ответника парични
суми. Основателността на това възражение има за последица настъпването на
качествена промяна в субективното право. Тя се състои в отпадане спрямо
задълженото лице от съдържанието на субективното право на възможността за
защита чрез съд и за принудителното му изпълнение. От притезание то се превръща
в естествено право, поради което следва да се отрече възможността на ответника
да осъществи принудително спрямо ищеца своето притезание.
По
изложените съображения се налага извод за неоснователност на депозираната
въззивна жалба. Като е достигнал до същите крайни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено.
По частната
въззивна жалба на Д.Н.В. срещу определение от 16.12.2019г., постановено по
гр.д. № 19290/2017г. по описа на СРС по реда на чл. 248 от ГПК:
С
обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките
за изменение на решението в частта му за разноските, присъдени в полза на адв.
Тодоров по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, поради което е отхвърлил претенцията на
адв. Тодоров за присъждане на сумата от 300 лева – адвокатско възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ на ищцата. Изложени са съображения, че
ответното дружество е установило основателността на възражението за липса на
предпоставки за присъждане на възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ на ищцата. Съдът се е позовал
на представените данни за имотното състояние на ищцата с оглед притежаваните от
нея недвижими имоти и предвид обстоятелството, че същата е едноличен собственик
на капитала на търговско дружество.
Частната
въззивна жалба е подадена от надлежна страна и в законоустановения срок, поради
което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество същата е
неоснователна.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че обжалвания съдебен акт е недопустим, тъй
като ответното дружество не е представило списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Съгласно чл. 80, изр. 1-во от ГПК страната, която е поискала присъждане на
разноски, представя на съда списък на разноските най-късно до приключване на
последното заседание в съответната инстанция. Целта на представянето на списък
на разноските е съдът да извърши корекция на съдебния си акт при евентуален
пропуск или грешка при пресмятане на разноските, претендирани от страна по
делото, но до размера на разноските, посочен в списъка. Нормата на чл. 80, изр.
2 от ГПК установява положителна процесуална предпоставка за упражняване на
правото на изменение на съдебния акт в частта за разноските от кръга на
абсолютните, а именно - представяне на списък за разноските. Липсата му води до
ненадлежно упражняване на правото да се иска изменение на решението, поради
което такова искане е недопустимо. Тези изводи обаче са приложими единствено в
хипотези, в който се иска изменение на решението в частта за разноските,
присъдени в полза на страната, която иска изменение, а не и когато се оспорва
основателността на искането за разноски на насрещната страна. В случая
ответникът е релевирал оспорване именно на основанието за присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА за
предоставената безплатна правна помощ на насрещната страна, поради което
молбата по чл. 248 от ГПК е допустима.
Разпоредбата
на чл. 38, ал. 2 от ЗА предвижда, че в случаите на оказана безплатна адвокатска
помощ и съдействие, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по
чл. 36, ал. 2 /Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения/ и осъжда другата страна да го заплати.
Предпоставките
на фактическия състав на чл. 38, ал. 2 от ЗА, при които на адвоката, оказал
безплатна правна помощ, се присъжда адвокатско възнаграждение, са следните: по
делото да е била осъществена правна помощ без договорен в тежест на доверителя
размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 от ЗА; да има заявление на
страната, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса
на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за
разноски съобразно правилата на чл. 78 от ГПК.
Съгласно
възприетото разрешение в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК
определение № 163 от 13.06.2016г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016г., І ГО, което
се споделя изцяло от настоящия съдебен състав, преценката за наличие на материална
затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да бъде направена с оглед
конкретните данни по делото, като при липса на спор между страните достатъчно
доказателство за осъществяване на основанията по чл. 38, ал. 1 от ЗА,
представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна
помощ, респективно изявлението на представляваната страна или нейния
процесуален представител, ако такъв договор не е представен. Следва да се
посочи още, че договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като
безплатна не се презюмира и следва да бъде установено от данните по делото, но
изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна правна
помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното
производство по делото не е необходимо да се провежда. Ако обаче противната
страна в производството, която по правилата на чл. 78 от ГПК следва да заплати
направените по делото разноски, твърди, че предпоставките за предоставяне на
безплатна адвокатска помощ не са налице и че страните по договора за адвокатска
услуга са договорили предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по
други съображения, различни от посочените в чл. 38 от ЗА, разполага с
процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна
правна помощ в производство по чл. 248 от ГПК, като носи и тежестта да
установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са
налице.
В
случая оспорването на твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ и
за наличие на материална затрудненост на ищцата е направено от другата страна
своевременно. Неоснователно е възражението на ищцата, че съдът служебно е
извършил проверка в Търговския регистър за притежавани от същата дялове или
акции от търговски дружества. Данни за имотното състояние на въззиваемата
страна са представени от насрещната страна в производството пред СРС с молба от
20.10.2017г. Ответното дружество е представило доказателства за притежавани от
ищцата недвижими имоти – справка от Служба по вписванията – София към
м.10.2017г., както и данни от Търговския регистър, че същата е едноличен
собственик на капитала на търговско дружество „В.1“ ЕООД. Посочените данни не
са оспорени от ищцата в производството пред СРС, нито с отговора на искането по
чл. 248 от ГПК. Приложените във въззивното производство годишни данъчни
декларации по чл. 92 от ЗКПО за търговско дружество „В.1“ ЕООД и баланс на
дружеството към 31.12.2016г. не са от естество да разколебаят изводите,
формирани от СРС относно материалната затрудненост на ищцата, доколкото както
бе посочено, са налице данни за притежавани от същата недвижими имоти. При това
положение следва да се приеме, че е опровергано наличието на поддържаното в
договора за правна защита и съдействие основание за оказване на безплатна
правна помощ в полза на въззиваемата страна – материално затруднено лице. Ето
защо е правилен изводът на СРС, че не са налице предпоставките за присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА в полза на
адвоката, предоставил безплатна правна помощ на Д.В..
По
изложените съображения подадената частна въззивна жалба е неоснователна и
следва да се остави без уважение.
По отношение на
разноските:
С
оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата. В случая се
претендира присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА за
предоставена безплатна правна помощ на Д.В.. С оглед изложените по-горе
съображения на съда, че твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ
и за наличие на материална затрудненост на въззиваемата са опровергани от
представените данни за имотното й състояние и с оглед обстоятелството, че
същата е едноличен собственик на капитала на търговско дружество „В.1“ ЕООД, се
налага извод, че не са налице предпоставките по чл. 38, ал. 2 от ЗА и искането
следва да се остави без уважение.
С
оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящето решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 141774 от 14.06.2019г., изменено по реда на чл. 248 от ГПК в частта му за
разноските с определение № 302108 от 16.12.2019г., постановено по гр.дело № 19290/2017г. по описа на СРС, ГО, 50 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
частна въззивна жалба
на адв. В. В. Т.
– процесуален представител на ищцата Д.Н.В.
срещу определение № 302108 от 16.12.2019г.,
постановено по гр.д. № 19290/2017г. по
описа на СРС, ГО, 50 състав, с което е
изменено на основание чл. 248 от ГПК постановеното по делото съдебно решение в
частта му за разноските.
Решението,
включително и в частта му с характер на определение по чл. 248, ал. 3 от ГПК, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.