Р Е Ш Е
Н И Е
Номер двадесет и седми април Година 2020
София
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
С. о. съд, Наказателно
отделение, Втори въззивен състав
На девети март Година
2020
В открито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. .Н
ЧЛЕНОВЕ: 1. Я. Б.
2. Н. В.
Секретар Р. А.
Прокурор С. П.
Като разгледа докладваното от съдията Н.
В.н.а. дело № 732 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 318 и сл.
вр. чл. 378, ал. 5 НПК, образувано по жалба от обвиняемия С.Б.В. ***, срещу
решение, постановено по н.а.д. № 282/2019 г. по описа Районен съд – гр. Елин Пелин.
С обжалваното решение обвиняемият
С.Б.В. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 325б, ал. 2, т.
2, вр. ал. 1 НК и на основание чл. 78а, ал. 1 НК е освободен от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание – глоба в размер на 1 000
лв. На обвиняемия са възложени направените на досъдебното производство разноски
по делото, които възлизат на 201,20 лв.
Недоволен от решението e останал обвиняемият, който в
срока по чл. 319, ал. 1 НПК и на основание чл. 318, ал. 3 НПК е подал жалба, с
която предявява искане да се отмени решението и да се постанови ново, с което
да бъде оправдан изцяло. Искането за оправдаване се поддържа с доводи, които по
същество се свеждат до твърдения за обективна и субективна несъставомерност на
деянието. В тази насока се поддържа за установено от фактическа страна, че
кучето е било опасно агресивно, че обвиняемият се е страхувал, че то може да
нахапе и друг човек /освен свид. Цв. И.а, която се е грижила за кучето/ или
дете и че деянието е извършено, за да се предотвратят бъдещи такива действия на
животното, в каквато насока е и фактологията, изнесена в постановлението на
прокурора по чл. 375 НПК. Твърди се, че обвиняемият не е знаел как се процедира
в такива случаи. При условията на евентуалност се иска намаляване размера на
наложеното административно наказание – глоба от 1000 лв. - с довода, че глобата
в такъв размер е непосилна за него, тъй като е пенсионер и получава пенсия в
размер на 270 лв. месечно.
В срока по чл. 322 НПК е
постъпило писмено възражение срещу жалбата, подадено от прокурор при РП – Е. П..
В писменото възражение на прокурора се изнасят доводи, че обжалваният съдебен
акт е правилен и следва да бъде потвърден. Излагат се доводи и за неприложимост
на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК. В подкрепа на последното най-напред са
изложени пространни теоретични съждения по въпроса кога едно деяние е
„малозначително“ по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК, а конкретно се твърди, че в
случая тази разпоредба не е приложима, тъй като обвиняемият е лице с висока
степен на обществена опасност, която прокурорът извежда от обстоятелството, че
срещу него е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 3, вр.
чл. 115 НК.
По реда на чл. 320, ал. 4 НПК
упълномощените защитници на обвиняемия – адв. С.Т. и адв. К. Т. - са подали
допълнително писмено изложение за допълване на доводите, посочени в жалбата.
Изхождайки от установеното, че кучето е нападало хора, защитата твърди, че
инкриминираното деяние е осъществено в хипотезата на чл. 160, ал. 2, т. 3 от
Закона за ветеринарномедицинската дейност, която допуска умъртвяване на животни
при нападение на хора от животни и самозащита, като законът не поставя
изискване това да се извърши само към момента на нападението, но и когато
животното напада хора, какъвто е случаят. На следващо място се поддържа довод,
че деянието е несъставомерно от обективна страна, тъй като обвиняемият не е
проявил жестокост към животното и с това да му е причинил противозаконно смърт,
а животното е било умъртвено чрез ловно
оръжие. Твърди се и липса на умисъл за извършване на престъпление по чл. 325б,
ал. 2, т. 2 НК, тъй като обвиняемият е застрелял опасния питбул по молба на
стопанката му и за да предотврати следващи нападения с евентуални фатални
последици.
Защитата поддържа и довод, че в
случая щеше да е налице осъществен състав на административно нарушение по чл.
151 от Закона за ветеринарномедицинската дейност, ако животното е умъртвено без
законно основание и/или по начин, който допуска излишна болка и страдание /т.е.
не чрез евтаназия/, санкционирано с разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от същия
закон.
При условията на евентуалност се
твърди, че деянието поради своята малозначителност не е общественоопасно, или
алтернативно – неговата обществена опасност е явно незначителна. В тази насока
се поддържа, че не следва да се отчитат доводите на прокурора в насока за
по-висока степен на обществената опасност на личността на обвиняемия, която
прокурорът неправилно извежда от обстоятелството, че същият има полицейска
регистрация по чл. 325б НК и няколко месеца след това деяние му е било
повдигнато обвинение по чл. 116 НК.
Не се предявяват искания за
събиране на доказателства.
В съдебно заседание
представителят на СОП оспорва жалбата и моли да се потвърди обжалваното решение
като правилно и законосъобразно.
Обвиняемият С.Б.В. не се явява и не
взема становище в съдебно заседание.
Софийският окръжен съд, втори
въззивен състав, след като се запозна с оплакванията в жалбата, с
доказателствата по делото и с доводите на страните и извърши проверка в
пределите по чл. 314, ал. 1, вр. чл. 313, вр. чл. 378, ал. 5 НПК на обжалвания
съдебен акт, установи следното:
При съблюдаване на процесуалните
правила за събиране и проверка на доказателствата в диференцираната процедура
по глава двадесет и осма от НПК – чл. 378, проведена пред първия съд,
последният е направил верни и обосновани от доказателствата по делото изводи по
фактите, значими за правилното решаване на делото. Съвкупният им анализ
установява фактическата обстановка, изложена в предложението на прокурора по
чл. 375 НПК и възприета и изложена от първоинстанционният съд в мотивите на
обжалваното решение. Между страните не се въвежда спор по фактите, като фактическите
констатации на първия съд са убедително доказателствено аргументирани и
въззивната инстанция изцяло се съгласява с тях, поради което не се налага
подробното им преповтаряне.
От събраните и надлежно проверени
в хода на проведеното съдебно следствие в първоинстанционния съд доказателства е
установено следното:
Свид. В. Ц. Г. притежавал куче от
породата „П.“, което оглеждал в дворно място, находящо се в с. Н. хан, община Е.
П., обл. С.а, ул. „О.“ № 16. До 2015 г. той обитавал посочения имот и основно
той, подпомаган от брат му Т., се грижел за кучето, но след като се преместил
да живее на друго място, кучето било изоставено само в имота, вързано със
синджир в двора.
Кучето било агресивно. Случвало
се да се отскубне от синджира и при преминаване на хора по улицата да се хвърля
по оградата на имота, лаейки по преминаващите. Имало и случай, когато успяло да
излезе на улицата и нападнало свид. К. С., събаряйки я на земята, но тогава го
повикал братът на свид. Вл. Г. – Т. - и кучето се прибрало. Свид. С. много се
уплашила от този случай и изпитвала страх да минава покрай къщата, в чиито двор
било кучето.
След като кучето било изоставено
само, вързано в двора, майката на свид. Вл. Г. – свид. Ц. И., – която живее в
същото село, трябвало да се грижи за него, но когато влизала в двора, за да го
храни, кучето лаело срещу нея, скачало към нея, за да я ухапе. Свид. Ц. И.
много се страхувала от кучето и затова спряла да ходи при него и да му носи
храна. От 2016 г. за кучето се грижел единствено съседът – свид. Р. Й., който
му давал храна.
Свид. Ц. И. изпитвала големи
притеснения за поведението на кучето, опасявала се, че може да излезе на
улицата и да нападне хора, вкл. и децата, които обичайно играят на улицата и
тези опасения не ѝ давали покой.
На 13.09.2017 г. свид. Ц. И.
отишла да нахрани кучето, оставила храната без да го доближава и когато се
обърнала с гръб към него, то я нападнало и я захапало в областта на седалището.
Тя се опитала да се отърве, замахнала с ръка, но кучето захапало китката на
ръката ѝ. Свид. Цв. И. започнала да вика за помощ, но никой не се озовал
и тя, лазейки, успяла да се отърве и да излезе извън двора.
След този случай опасенията на
свид. Цв. И., че кучето, поради своята агресивност, може да нападне случайно
минаващи по улицата хора или пък деца, неимоверно се увеличили. Предложила на
свид. Р. Й.в да му даде кучето, тъй като той и така му дава храна, но той не го
искал. Предложила да го даде на други хора, но никой не го искал. Тогава свид.
Цв. И. се обърнала към обв. В., когото познавала и знаела, че е ловец и има
ловна пушка, и го помолила да застреля кучето. Разказала му за последния
случай, при който кучето я е нападнало и му показала раните си. Обв. В. се
съгласил.
На 17.09.2017 г. свид. Цв. Ил.
отишла до дома на обв. В., който взел ловното си оръжие – ловна пушка марка „ИЖ
.“ с № .3, 12-ти калибър и двамата заедно отишли с автомобила на обвиняемия до
имота, където било кучето. Обвиняемият влязъл в имота и прострелял кучето с два
изстрела и по този начин го умъртвил. През това време свид. Цв. И. останала в
автомобила.
Установена е пряка и непрекъсната
причинноследствена връзка между действията на обвиняемия и смъртта на кучето,
като в такъв смисъл е приетата съдебна ветеринарномедицинска експертиза, която
установява, че смъртта на кучето е настъпила вследствие тежка травма от
огнестрелно оръжие и голяма кръвозагуба.
Извършена е съдебнобалистична
експертиза, която установява, че средството, с което е причинена смъртта на
кучето, а именно ловна пушка марка „ИЖ .“ с № В., 12-ти калибър, е огнестрелно
оръжие по смисъла на ЗОБВВПИ.
Установено е още, че обвиняемият
притежава надлежно разрешително за носене, употреба и съхранение на описаната
ловна пушка.
Обв. В. не е осъждан и не е
освобождаван от наказателна отговорност с налагане на административно наказание
по чл. 78а НК. От приложена справка от Унифицираната информационна система на
Прокуратурата на РБ се установява, че срещу обв. В. е повдигнато обвинение за
престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 3, вр. чл. 115 НК с обвинителен акт,
изготвен от С.о.п.
Гореизложената фактическа
обстановка се установява по несъмнен начин от събраните на досъдебното
производство гласни и писмени доказателства и доказателствени средства,
посочени от първия съд.
Първоинстанционният съд, в
съответствие с изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК, е посочил изчерпателно
доказателствените средства, обосновали фактическите му констатации, по които не
съществува спор. В доказателствения материал не са налице противоречия.
При така установеното от
фактическа страна първият съд е признал обв. В. за виновен в извършване на престъплението
по чл. 325б, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК, като на 17.09.2017 г., около 10,00 ч.,
в дворно място, находящо се в с. Н. хан, община Е. . обл. С.а, ул. „О.“ № . е
проявил жестокост към гръбначно животно – куче порода „П.л“, собственост на В.
Ц. Г., като го прострелял и противозаконно му причинил смърт с огнестрелно
оръжие - ловна пушка марка „ИЖ .8“ с № В., 12-ти калибър, негова собственост и
деянието е извършено със средство, опасно за живота на хора и животни и на
основание чл. 78а, ал. 1 НК го е освободил от наказателна отговорност с
налагане административно наказание „глоба“ в размер на 1 000 лева.
Този извод на първия съд не
намира правна подкрепа, тъй като деянието на обвиняемия, макар и формално да
осъществява признаците на престъплението по чл. 325б, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК,
поради явната незначителност на неговата обществена опасност, не е престъпно по
смисъла на чл. 9, ал. 2 НК.
По повод доводите на защитата
следва да се отбележи, че макар и формално, деянието на подсъдимия осъществява
признаците на състава на престъплението по чл. 325б, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК.
От обективна страна съставът на това престъпление е осъществен, когато деецът,
като прояви жестокост към гръбначно животно, му причини противозаконно смърт.
Съдебната практика е еднопосочна по въпроса, че нормата на чл. 325б НК е бланкетна, чието съдържание се попълва от специалните закони: Закона
за защита на животните /който стои и в основата на криминализирането на подобни
актове/ и Закона за ветеринарномедицинската дейност.
Действията или бездействията,
които законът дефинира като проява на жестокост към животните, са изчерпателно
изброени в разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Закона за защита на животните, която
от своя страна с разпоредбата на т. 2 препраща и към разпоредбите на друг
специален закон – чл. 151 от Закона за ветеринарномедицинската дейност. Разпоредбата
на чл. 151, т. 1 от Закона за ветеринарномедицинската дейност изрично забранява
причиняването на смърт на животни, освен в случаите, посочени в чл. 117, ал. 1,
т. 10, 11 и 12, чл. 159, ал. 3, чл. 160, ал. 2 и чл. 179, ал. 3, или при
самозащита. По-нататък разпоредбата на чл. 160, ал. 1 ЗВМД регламентира начина
на умъртвяване на животни в случаите, когато законът допуска това, а случаите,
когато се допуска умъртвяване на животни са посочени в разпоредбата на чл. 160,
ал. 2 ЗВМД – при ликвидиране на заразни болести /т. 1/; при дератизация /т. 2/;
при нападения на хора от животно и самозащита /т. 3/; при практикуване на лов по реда на Закона за
лова и опазване на дивеча и на риболов по Закона за
рибарството и аквакултурите /т. 4/; при наличие на животни с неустановен произход /т. 5. (нова – ДВ, бр.
13 от 20202 г., в сила от 14.02.2020 г.).
В настоящия случай безспорно е
установено, че обвиняемият умишлено е причинил смърт на гръбначно животно с
огнестрелно оръжие извън хипотезата на чл. 160, ал. 2, т. 4 ЗВМД – деянието не
е било осъществено, за да се предотврати или отблъсне непосредствено нападение
на хора от животното и не е осъществено при самозащита, - с което формално е
осъществен състава на престъплението по чл. 325б, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК. Кучето
като биологичен вид е гръбначно животно, което е научно известен, ноторен факт
и не подлежи на доказване. Животното е било убито с ловна пушка, която е
средство, опасно за живота на хора и животни по смисъла на чл. 325б, ал. 2, т.
2 НК. Всяко умъртвяване на животно извън случаите, когато законът го допуска, е
проява на жестокост към животно по смисъла на чл. 7, ал. 2 Закона за защита на
животните и е противозаконно, а когато обект на посегателството е гръбначно
животно, деянието осъществява и състава на престъплението по чл. 325б НК.
Същевременно по делото е
установено, че кучето е проявявало агресивно поведение, създаващо опасност за
живота и здравето на хората и то в продължителен период от време – около две
години, вкл. извършвало е нападения на хора – на свид. Цв. Илиева и на свид. К.
Стоичкова. В този случай законът допуска умъртвяването на агресивното куче
/легална дефиниция се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗВМД/ чрез евтаназия,
съгласно чл. 179, ал. 1 и ал. 3, т. 4 ЗВМД. С други думи, в настоящия случай
предписаното от закона поведение е изисквало агресивното куче да бъде умъртвено
чрез евтаназия, което не е сторено, поради което умъртвяването на кучето от
обвиняемия при описаните по-горе обстоятелства е противозаконно.
Данните за проявено агресивно
поведение на кучето, свързано с нападение на хора и поради съществуващата
реална опасност от нападение на хора, вкл. деца, която опасност единствено е
мотивирала свид. Цв. И. да поиска от обвиняемия да умъртви кучето, както и
несъмнено установеното, че кучето е било умъртвено от обвиняемия именно с цел
да се предотврати опасността от бъдещи нападения на хора от животното, и
предвид обстоятелството, че поради тези агресивни прояви на кучето то
фактически е било изоставено, дефинират явна незначителност на обществената
опасност на деянието по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК, поради което то не е
престъпно.
Не намират правна подкрепа
доводите на прокурора за по-висока степен на обществена опасност на личността
на обвиняемия, доколкото се аргументират с повдигнато срещу него обвинение за
тежко умишлено престъпление /по чл. 116, ал. 1, т. 3, вр. чл. 115 НК/. При
липса на влязла в сила осъдителна присъда за такова престъпление, обвиняемият
се счита за невинен и това е принципно положение в правото, поради което и този
довод на прокурора е несъстоятелен. Освен това изводите относно приложението на
чл. 9, ал. 2 НК се отнасят единствено до степента на обществена опасност на
конкретното деяние, предмет на делото и такива аргументи е недопустимо да се
извеждат от данни за други деяния, извън предмета на обвинението. С решаваща
тежест при преценката на приложението на чл. 9, ал. 2 НК е степента на
обществена опасност на самото деяние, а не личността на дееца. Последното е от
значение за прилагането на чл. 93, т. 9 НК – „маловажен случай“ – в случаите,
предвидени в НК.
Предвид изложеното, деянието на
обвиняемия, макар и формално да осъществява признаците на престъплението по чл.
325б, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК, поради явната незначителност на неговата обществената
опасност по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК не съставлява престъпление и затова на
основание чл. 304, пр. 4 НПК обвиняемият следва да бъде оправдан по това
обвинение, а обжалваното решение, с което е признат за виновен в извършване на
това престъпление и на основание чл. 78а, ал. 1 НК е освободен от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание глоба в размер на
1 000 лв., следва да се отмени на основанията по чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК,
според правомощията на въззивния съд по чл. 334, т. 2, вр. чл. 378, ал. 5 НПК.
Предвид разпоредбата на чл. 190 НПК разноските
по наказателното производство остават за сметка на държавата.
Воден от горното и на основание
чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3, вр. чл. 378, ал. 5 НПК С.т о.съд
Р
Е
Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решението, постановено по
н.а.д. № 282/2019 г. по
описа Районен съд – гр. Е. П. и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА С.Б.В.,
със снета по делото самоличност, ЗА
НЕВИНЕН, за това че на 17.09.2017 г., около 10,00 ч., в дворно място,
находящо се в с. Н. хан, община Е. П., обл. Софийска, ул. „О.“ № . е проявил
жестокост към гръбначно животно – куче порода „П.“, собственост на В. Ц. Г., съгласно
чл. 7, ал. 2 от Закона за защита на животните, вр. чл. 151, т. 1 и чл.160 от
Закона за ветеринарномедицинската дейност, като го прострелял с огнестрелно
оръжие - ловна пушка марка „ИЖ 58“ с № В16163, 12-ти калибър, негова
собственост и му причинил противозаконно смърт, като деянието е извършено със
средство, опасно за живота на хора и животни и на основание чл. 304, пр.
последно НПК ГО ОПРАВДАВА по
обвинението за престъпление по чл. 325б, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК.
На основание чл. 190 НПК
направените по наказателно производство разноски остават за сметка на
държавата.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.