№ 9139
гр. София, 31.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ДИАНА К. АНГЕЛОВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Гражданско дело №
20211110142579 по описа за 2021 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба с вх. № 29762/20.07.2021
година от М. П. С., ЕГН **********, с адрес: гр. ............, чрез своя процесуален
представител адв. В. Н. - САК, със съдебен адрес: гр. .........., v.naidenov@vihrogoni.com
срещу „.........“ ЕООД, ЕИК ......, със седалище и адрес на управление: гр. ...........,
представлявано от ...........а.
Ищцата твърди, че на 03.04.2017 г. е сключила договор за потребителски кредит №
494310 с „.........” ЕООД. В договора било посочено, че сумата по отпуснатия заем е в размер
на 700.00 лева, а общата сума която следва да върне била в размер на 703.85 лева, платима
пет дни след сключването на договора. Уговореният фиксиран лихвен процент бил в размер
на 0.550 % (лихва в размер на 3.85 лева), а годишният процент разходи (ГПР) бил в размер
на 49.240 %. В договора било уговорено, че изпълнението на задължението на ищцата щяло
бъде обезпечено от „Ф“. Посочва, че в деня на сключването на договора ищцата сключила
договор за гаранция с „Ф“, по силата на който се е задължила да изплати възнаграждение в
общ размер на 59.15 лева. Твърди, че е погасила изцяло сумата по сключения договор, а
именно в общ размер на 763.00 лева, която сума била изплатена на „.........” ЕООД. Твърди,
че гореописаните договори са нищожни (недействителни) на основание чл. 22 от Закона за
потребителския кредит /ЗПК/ вр. чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД),
тъй като противоречали на законоустановените императивни правила. Счита, че в
процедурата уредена в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР)
- чл. 8 и сл. и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
(ЗЕДЕУУ) не била спазена, тъй като доставчиците „.........“ ЕООД и „Ф“ не изпълнили
императивно вменените им задължения да предоставят на потребителя М. С. изискуемата
преддоговорна информация, не са получили валидно съгласие на потребителя за
сключването и изпълнението на договорите, както и за условията, при които последният
може да се откаже от тях. Твърди, че всички разменени между доставчиците и потребителя
електронни съобщения не отговаряли на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ, които по
1
своята същност представляват електронни документи, които се явяват неподписани такива,
тъй като не била спазена предвидената процедура за удостоверяване на техния действителен
автор (например чрез квалифициран електронен подпис), респективно същите нямали т.нар.
„формална доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от ГПК. Сочи, че било нарушено
изискването процесиите договори да са написани по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договорите да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-
малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договорите. Твърди, че
Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 7 вр. чл. 22 от
ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание, а именно общият
размер на кредита. За действителността на договора било необходимо в общия размер на
кредита да е правилно посочена сумата, която реално подлежи на получаване от
кредитополучателя, как се изплаща същата /в брой или по банкова сметка/ и кога следва да
бъде изплатена. В случая било налице единствено формално посочване на размера на
отпуснатия заем (700.00 лева). Също така липсва посочване на начина, по който щяла бъде
изплатена сумата, както и в какъв срок.
Твърди се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1,
т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от неговото съдържание,
а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, както и общата сума, дължима
от потребителя, при посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към ЗПК начин.
Твърди, че в нарушение на императивните правила, в договора за потребителски кредит
ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни,
които са послужили за неговото изчисляване. Счита, че липсата на ясно разписана методика
на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно били включени в него и
как се формирал посоченият в договора ГПР от ГПР от 49.240 %, било в пряко противоречие
с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В
договора единствено бил посочен фиксиран лихвен процент по заема от 0.550 %, без обаче
да ставало ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Освен посочената
възнаградителна лихва, в съдържанието на договора не били включени всички останали
такси и разходи (в това число възнаграждение по сключения договор за поръчителство),
индивидуализирани по вид и размер, и водещи до различен размер на ГПР от посочения.
Твърди, че в т. 5 от процесния договор било посочено, че заемът се обезпечавал с
поръчителство, предоставено от „Ф“ в полза на „.........“ ЕООД. На същия ден ВВ се е
задължила да заплати на „Ф“ възнаграждение в общ размер на 59.15 лева, която сума
впоследствие е изплатена заедно с останалите дължими суми по кредита на „.........“ ЕООД.
Счита, че клаузата за поръчителство е във вреда на потребителя по смисъла на чл. 143,
ал 1 от ЗЗП, а освен това не била формулирана по ясен и недвусмислен начин съгласно
изискванията на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Счита, че клаузата не е индивидуално уговорена
съгласно чл. 146 ЗЗП. Твърди, че клаузата за поръчителство била уговорена още при
сключването на договора с „.........“ ЕООД, без да бъде предоставена възможност на
потребителя да посочи избран от него поръчител и била абсолютна предпоставка
последният да бъде одобрен за получаването му. Твърди, че в пряко нарушение на
императивното правило на чл. 19, ал. 1 вр. чд. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „.........“ ЕООД не било
включило в ГПР разходите за заплащане на възнаграждението по сключения с „Ф“ договор
за възлагане на поръчителство от ищцата, което по своята същност представлявало печалба
за кредитора, надбавка към главницата, която се плащала периодично, поради което
трябвало да е част от годишния лихвен процент (ГЛП) и ГПР.
Твърди се от ищцата, че сумата в размер на 59.15 лева била част от общо дължимата
сума по кредита и макар в договора да било посочено, че същата представлява
възнаграждение за поръчителство, предоставено от „Ф“, същата била заплатена от ищцата
2
на „.........“ ЕООД (което не я е прехвърлило впоследствие на „Ф“), като част от дължимите
суми по самия кредит.
Твърди се, че на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договора относно ГПР,
надвишаващи определените по чл.19, ал. 4, са нищожни. Счита, че „.........“ ЕООД било
нарушило императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не било
включило таксата за поръчител от 59.15 лева в размера на ГПР. Счита, че с действията си
„.........“ ЕООД заобиколило изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест
на кредита за длъжника, като съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е
нищожна. Твърди, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Твърди се от ищцата, че договорът е недействителен, тъй като грешно посоченият
размер на ГПР водил и до неправилно посочване на общата сума, дължима от потребителя
по кредита. Съгласно процесния договор общата сума била в размер на 703.85 лева, но
ищцата изплатила на „.........“ ЕООД сумата в общ размер на 763.00 лева. По този начин била
нарушена и втората част от задължителното съдържание на договора, уредена в
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Твърди, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т.
9 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна лихва
(ГЛП) е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Твърди, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т.
11 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание, а
именно условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Посочва, че клаузата не била формулирана по ясен и недвусмислен начин, съгласно
изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждана както самостоятелно, така и в
съвкупност с останалите уговорки, не позволявала на потребителя да прецени
икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Твърди,
че процесният договор следва да бъде обявен за недействителен и на основание чл. 11, ал. 1,
т. 11 вр. чл. 22 от ЗПК.
Твърди, че Договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1,
т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание,
а именно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в
който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден.
Твърди, че нищожността на процесния Договор за потребителски кредит води до
нищожност и на свързания с него Договор за гаранция.
В условие на евентуалност, в случай че договорите бъдат счетени за валидни, ищецът
твърди, че същите са унищожаеми на основание чл. 29, ал. 1 от ЗЗД поради измама или
евентуално на основание чл. 28, ал. 1 поради грешка.
Твърди, че към момента на сключване на Договора за потребителски на 03.04.2017 г. и
свързания с него Договор за гаранция, в съзнанието на ищцата са били наведени неверни
представи относно съществените елементи от неговото съдържание. „.........“ ЕООД е въвел в
заблуждение ищцата относно действителните размери на отпуснатия заем, на общата сума,
която следва да върне, на ГПР и на погасителните вноски. Посочва, че при условие, тя е
3
била запозната с действителното съдържание на уговорките, тя със сигурност нямало да
сключи процесния договор.
Твърди, че също така процесните са унищожаеми на основание чл. 33, ал. 1 от ЗЗД с
оглед сключването им поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Ищцата не е
разполагала с достатъчно финансови средства да задоволи своите и на нейното семейство
основни потребности - заплащане на разходи за комунални услуги, храна и други разходи от
неотложен характер и тези обстоятелства са оказали влияние върху формирането на
вътрешната воля да сключи договора. Налице били явно неизгодни условия по процесния
договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните
престации.
В условие на евентуалност, ищецът твърди, че ако договорите бъдат приети за валидни
и действителни, счита, че са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради
нарушение на закона и на основание чл. 26, ал. I, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на
добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност,
отделните клаузи от процесиите договори.
При горното се иска от съда да постанови решение, с което да осъди ответника „.........”
ЕООД, с ЕИК: ......, със седалище и адрес на управление: гр. С, представлявано от ...........а, да
заплати на М. П. С., ЕГН **********, живуща в гр.С сумата в размер на 63.00 лева
/шестдесет и три лева/, представляваща недължимо платени суми по договор за
потребителски кредит № 494310 с „.........” ЕООД, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на депозиране на исковата молба - 20.7.2021 година до окончателното й
изплащане. Прави се искане за присъждане на разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „.........“ ЕООД е депозирал отговор на
исковата молба, с който оспорва предявения иск като недопустим и неоснователен.
С отговора на исковата молба се твърди, че при осъществяване на дейността си като
финансова институция, сключваща договори за кредит с потребители, „.........“ ЕООД
спазвала всички предвидени законови изисквания, в т.ч. ЗЗП, ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ.
Твърди се, че „.........“ изпълнявала насрещните си задължения към потребителите по
сключените договори за заем, изготвени изцяло в съответствие с императивните норми на
закона. Прилаганите от „.........“ ЕООД Общи условия по договорите за кредит били □
предмет на предварително одобрение от БНБ и за всяка промяна БНБ бивала своевременно
уведомявана. Твърди, че процедурата по сключването на Договора за кредит е била
изпълнена в съответствие с всички нормативни актове, в това ЗПФУР и ЗЕДЕУУ Сочи, че
при кандидатстването ищцата сама е избрала да се възползва от допълнителна услуга -
гаранция, предоставяна от „Ф“, като в допълнение, от предоставената от ищцата
преддоговорна информация в раздел 4, т. 4.3 било описано, че кредитоискателят сам избира
дали да кандидатства с личен гарант или не, както и в случай на избор на юридическо лице-
гарант, каква сума следва да заплати на посоченото юридическо лице. След като е била
одобрена, ищцата е получила на електронната си поща Договор за кредит, Общи условия и
преддоговорна информация. Ищцата е изпратила нарочен CMC от телефонен номер -
********** на 03.04.2017 г. в 10:25 ч, с което е дала своето съгласие да сключи Договора за
кредит при предложените условия. Твърди, че „.........“ ЕООД е спазил всички законови
изисквания във връзка с това Договорът за потребителски кредит, както и всички негови
елементи да са написани по ясен и разбираем начин, като са били спазени изискванията за
формат и размер на шрифта. Платените от ищцата суми по договора за потребителски
кредит били платени на валидно правно основание, поради което искането за обявяване на
недължимо платена сума по договора за кредит, счита за неоснователно, тъй като същата е
дължала заплащане на месечни вноски към кредитодателя. Посочва, че в чл. 3 от Договора
за кредит ясно било посочено, че общата сума, която следва да бъде върната от ищцата е в
размер на 403.85лв. (четиристотин и три лева и 85 ст.), като главницата е в размер на 400
4
лв., а лихвата е в размер на 3.85 лв.
Ответникът твърди, че е предоставена цялата законово необходима информация във
връзка с размера на ГПР, както и начина на неговото формиране. Съгласно чл. 5. от ЗПК,
преди потребителят да бъде обвързан от предложение или от договор за предоставяне на
потребителски кредит, кредиторът предоставя своевременно на потребителя необходимата
информация за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски
кредит. Тази информация се предоставяла във формата на СЕФ за предоставяне на
информация за потребителските кредити съгласно Приложение № 2 от ЗПК. Такъв СЕФ е
бил предоставен на електронната поща на ищцата при кандидатстването за кредита, с който
се е запознала.
Твърди, че посоченият ГПР от 49.24 % в Договора за кредит бил в съответствие с чл.
19, ал. 4 ЗПК, тъй като не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута.
Посочва, че необходимостта от обезпечение за кредитора се явявала следствие на
извършваната от него оценка на кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16 от
ЗПК, кредиторите са длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен случай) и имала
за цел да гарантира финансовия риск, който „.........” ЕООД носи от възможността да има
неизпълнение от страна на ищцата. „.........” ЕООД имала интерес от получаването на
обезпечение именно за да си гарантира, че няма да търпи вреди от неплатежоспособността
на длъжника.
Оспорва твърденията на ищцата, че уговорената възнаградителна лихва, равняваща се
на 3.85 лв. (0.55% за срока на кредита), противоречала на добрите нрави. Посочва, че
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително информацията за
размера, броя и конкретната дата, на която плащането е дължимо са били посочени изрично
в Договора за кредит, както и в преддоговорната информация.
Сочи, че правото на отказ от сключения договор за потребителски кредит било уредено
в чл. 12 от Общите условия.
Счита, че предявеният евентуален иск за унищожаването на Договора за кредит, както
и Договора за гаранция поради измама, грешка или крайна необходимост за неоснователен.
Посочва, че на ищцата е била представена цялата изискуема преддоговорна
информация през целия процес на кандидатстването - размер на главница, размер на лихва,
лихвен процент, ГПР, погасителни вноски.
Относно унищожаването на Договора за кредит и Договора за гаранция поради крайна
нужда, прави възражение за изтекла 1 -годишна погасителна давност.
Моли за отхвърляне като изцяло неоснователни и недоказани по основание и размер
предявените от ищцата искове за заплащане на сумата от 63.00 лева, ведно с лихвата от
датата на завеждане на исковата молба до окончателното и изплащане. Претендира за
заплатените по делото разноски.
С депозираното становище от 10.01.2022 г., ищцата поддържа предявения иск, като
излага подробни съображения. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. Прави искане за присъждане на разноски.
Ищцата, редовно призована, не се явява лично в съдебно заседание, представлява се от
адв. Н. и адв. Чомпалов.
В съдебно заседание - ответникът, редовно призован, представлява се от адв. Ц..
С определение от съдебно заседание от 23.12.2021 година, постановено по реда на
чл.146 от ГПК съдът е обявил на страните, че ще следи и ще се произнесе служебно по
наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, както и по основания за
нищожност, незаявени от ищцата.
5
В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства, като са приети и
заключения на вещите лица по допуснати и назначени съдебно – счетоводна експертиза и
съдебно-техническа експертиза.
Въз основа на събраните по делото доказателства и след техния анализ поотделно и в
съвкупност, от една страна и при съобразяване на чл.12 от ГПК съдът е мотивиран да
приеме за доказано следното от фактическа страна:
За да бъде уважен предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
1-во във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД в тежест на ищецът е да докаже, че е извършил реално
плащане в полза на ответника на процесната сума при начална липса на основание;
обедняване на ищеца за сметка на обогатяването на ответника, както и наличие на причинна
връзка между тях, както и всички останали положителни факти и твърдения, от които черпи
изгода за себе си.
По делото като безспорно между страните се установява, че между тях на 03.04.2017 г.
е сключен договор за потребителски кредит от разстояние, по силата на който ответникът е
предоставил на ищцата заемна сума в размер на 700 лева, като в изпълнение на
задълженията си по договор за кредит ищцата е погасила заемната сума, ведно с дължимата
лихва, като е изплатила на 04.04.2017 г. сумата от 763.00 лева на „.........“ ЕООД. Това
обстоятелство се установява, както от приетата като писмено доказателство и неоспорена по
делото справка за получени плащания от счетоводната система на ответника (лист 125 от
делото), така и от приетото по делото заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза.
Не е спорно между страните, а и от представените по делото писмени доказателства и
от заключението на вещото лице по изслушаната и приета по делото съдебно-техническа
експертиза, неоспорена от страните в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, се установява, че между
страните е сключен Договор за потребителски кредит от разстояние № 494310 от 03.04.2017
г. за сумата от 700 лева, при годишна лихва за ползване на кредита в размер на 0.55 % като
за срока на кредита се дължи лихва за ползване на кредита в размер на 3.85 лева. Общата
дължима сума е опредЕ. в размер на 703.85 лева, като е посочен годишния размер на
разходите по заема в размер на 49,24 %. Срокът на Договора е 5 дни, който започва да тече
от датата на превеждане на сумата. В т. 7 от Договора е посочено, че ищцата е дала
изричното си съгласие, „кодът за потвържедение“ предоставен от ответното дружество във
взаимоотношенията с дружеството да има силата на неин саморъчен подпис, като е
уговорено, че посоченият от ищцата в молбата за отпускане на кредит „идентификационен
номер“ ще се ползва като знак на нейното авторство на изпратените от този номер до
дружеството съобщения.
По делото от ищцата е представена справка за историята на заемите, които е
получавала от ответното дружество, видно от която в отношенията с него, ищцата е
използвала имейл marina0108@abv.bg. От представената по делото имейл кореспонденция
между страните, е видно, че ответното дружество е предоставило на ищцата параметрите на
заявения кредит, както и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити и общите условия по договора.
От представените по делото общи условия на „.........“ ЕООД се установява, че в т. 12 от
същите е посочено правото на отказ от договора, както и редът за неговото упражняване. В
т. 16.2 от общите условия е посочено, че в случай, че дружеството получи плащане от
заемателя, което не е предназначено за дружеството, последното има право в случай, че
идентифицира за кого е предназначено плащането (получателят на плащането) да го преведе
директно на получателя му като уведоми за това заемателя. Със сключването на Договора за
заем, заемателят дава изричното си съгласие за извършването на тези действия от
дружеството. В т. 5 от Договора за потребителски кредит е уговорено, че заемът се
обезпечава с поръчителството предоставено от „Ф“ в полза на дружеството, като договорът
6
за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е сключен заемът.
От представената по делото справка за получени плащания от счетоводната система на
ответника и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което не е оспорено от
страните и се кредитира от съда като обективно и компетентно, се установява, че
кредитополучателят е заплатил на „.........“ ЕООД такса за предоставяне на поръчителството
в размер на 59,15 лева, като сумата не е задържана от „.........“ ЕООД и е трансферирана към
„Ф Малта“.
От заключението на ССчЕ, се установява, че изплатената от ищцата на „.........“ ЕООД
на 04.04.2017 г. по Договор за потребителски кредит от № 494310 от 03.04.2017 г. сума в
размер на 763.00 лева е отнесена от ответното дружество за погасяване на главница в размер
на 700 лева, погасяване на лихва в размер на 3.85 лева, а сумата от 59.15 лева не е
осчетоводена и не е задържана от ответното дружество, като същата е трансферирана към
„Ф Малта“. Вещото лице, използвайки нормативно установената формула в Приложение №
1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, изчислява, че фактическия размер на ГПР, включващ както
лихвата, така и такса за поръчителство към гаранта „Ф“, при фактически изплатени 763.00
лева, пряко или косвено свързани с кредита и при запазени основни параметри на кредита,
се равнява на 538.67 %, а ГЛП на 657.00 %.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът е мотивиран да стори
следните правни изводи:
На първо място следва да се отбележи, че предявеният иск е допустим, а възражението
на ответника в обратната насока е неоснователно. По делото се установи по безспорен
начин, че страните са обвързани с облигационни отношения и че ищцата, като
кредитополучател по процесния договор има правен интерес да предяви настоящия иск
срещу кредитора – ответник по настоящото дело, което обуславя и процесуалната му
легитимация.
По делото се установи по безспорен начин, че между страните има сключен договор за
потребителски кредит от разстояние, по който ищцата като кредитополучател е усвоила
предоставената й от ответното дружество сума и е погасила кредита с еднократно плащане,
съобразно погасителния план по договора. Не се спори, че ищецът е осигурил обезпечение
на кредита, чрез сключването на договор за поръчителство с трето за спора дружество – Ф
(съгласно уговореното между страните в т. 5 от Договора), както и това, че
възнаграждението на поръчителя, дължимо от кредитополучателя не е включено в ГПР,
посочен от заемодателят, както и че с включването на неговия размер, годишен процент на
разходите се е повишил многократно.
При извършване преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е
обвързан от посочените от ищеца основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са
от императивен характер и за тях съдът следи служебно. Ето защо, следва да се извърши
цялостна проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор,
която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7–9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Видно от представените
по делото доказателства ответникът е предоставил преддоговорна информация, в която са
посочени основните параметри и условия по кредита, включително разходите по кредита. В
последствие договорът е сключен отдалечено при условията на ЗПФУ, поради което съдът
намира, че е изпълнена изискуема форма за траен носител по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Относно наведеното твърдение от ищцата, че действителният ГПР е различен от
уговорения в договора, съдът намира, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
7
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Както бе установено по-горе, съгласно т. 5 от Договор за потребителски кредит от №
494310 от 03.04.2017 г. вземането на заемодателя е обезпечено с поръчителство
предоставено от „Ф“, като съдът намира, че възнаграждението дължимо на поръчителя
следва да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената
дефиниция в § 1, т. 1 от ДРЗПК за общ разход, съгласно която „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Несъмнено заплащането от ищцата на възнаграждение за поемане на поръчителство от
свързаното с кредитора дружество представлява допълнителна услуга, която произтича от
договора за кредит и която е задължително условие за усвояване на кредита.
Поради гореизложеното, съдът приема за установено, че на кредитора е било известно
задължението на ищцата да заплаща услугата по предоставеното поръчителство, тъй като
това задължение е предвидено в Договора за кредит, сключен между страните. Доколкото в
процесния случай в уговорения годишен процент на разходи не са включени всички
действителни разходи, то съдът намира, че е налице противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В приетото по делото заключение по съдебно-счетоводната експертиза е установено,
че при добавяне в ГПР на възнаграждението за поръчител, същото би възлизало на 538.67
%. Предвид това, съдът приема, че така посоченият ГПР нарушава императивната забрана на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление
на Министерския съвет на Република България, което пък е мотивирало кредитора да
прикрие реалния процент на разходите като не включи разхода за възнаграждение за
поръчител в ГПР.
Неправилното посочване на ГПР, в случая в размер на 49,24 % води до нарушаване на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което представлява основание за нищожност на
процесния договор съгласно чл. 22 ЗПК. От друга страна, съответната разпоредба от
процесния договор за кредит относно неправилното изчисление на ГПР е неравноправна
клауза по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като ГПР от 538.67 %, който размер е посочен в
заключението на ССчЕ, значително нарушава равновесието в правата и задълженията на
търговеца – „.........“ ЕООД, и потребителя, какъвто е ищцата съгласно § 13, т. 1 от ДР на
ЗПК.
Поради изложените съображения, съдът намира, че сключеният Договор за
потребителски кредит № 494310/03.04.2017 г. е нищожен на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД
поради противоречие на закона, а именно разпоредбата на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При това положение потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,
без да дължи лихва, каквато е заплатена по договора за потребителски кредит, или други
8
разходи по кредита, какъвто е заплатеното възнаграждение за предоставяне на
поръчителство на „Ф“ (чл. 23 ЗПК).
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД предвижда задължение за всеки, който е
получил нещо без основание, да го върне. На връщане в хипотезите на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД
подлежи реално полученото. В настоящия случай на доказване подлежат следните факти: 1)
размера на обогатяването на ответната страна и обедняването на ищцовата страна, поради
получаването на нещо без основание; 2) причинна връзка между обогатяването на ответника
и обедняването на ищцата.
Съдът счита, че по делото безспорно се установява, че ответникът е получил в сума в
общ размер на 763 лева, в това число главница от 700 лв., възнаградителна лихва в размер
на 3.85 лева и сумата от 59.15 лева, която не е осчетоводена и не е задържана от ответното
дружество, а е трансферирана към „Ф Малта“. При установяването недействителността на
договора между страните, ищцата дължи само реално полученото, тоест останалите суми са
недължими. Съдът приема, че сумата в размер на 59.15 лева, заплатена от ищцата и
трансферирана от ответното дружество към „Ф Малта“, представлява възнаграждение по
договор за гаранция, сключен с трето лице. По делото се установи, че платената на
ответното дружество сума, дължима на гаранта, не е задържа от него, а е изпратена на
третото за спора лице, следователно ответникът се е обогатил за сметка на ищцата без
основание със сума в размер на 3.85 лева, получена без основание договорна лихва,
основаваща се на нищожна клауза, като е налице причинна връзка между обогатяването на
ответника и обедняването на ищцата.
Ответникът не ангажира доказателства относно наличие на основание, а именно
валидни клаузи в Договор за потребителски кредит № 494310/03.04.2017 г., да получи
установената сума като възнаградителна лихва върху отпуснатата главница по кредита за
процесния период.
Предвид изложеното, исковата претенция следва да се уважи като доказана и
основателна само до сумата от 3.85 лева, като в останалата част до пълния предявен размер
от 63.00 лева, следва да се отхвърли като неоснователна.
Следва да се присъди и лихвата върху претендираната главница, считано от датата на
исковата молба до окончателното изплащане на вземането.
По разноските:
При този изход на спора и двете страни имат право на разноски, като такива са
претендирали, както ищцата, така и ответното дружество. Процесуалният представител на
ищцата е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
ответното дружество.
Ищцата е представила списък на разноските по чл. 80 от ГПК (лист 15 от делото), с
който претендира разноски в настоящото производство в общ размер на 250.00 лева, в това
число: 50 лева за държавна такса и 200 лева за вещо лице, като съразмерно с уважената част
от иска, на ищцата се следват разноски в размер на 15.28 лева. Същата е представлявана от
младши адвокат И. Н., който претендира възнаграждение в размер на 300.00 лева по реда на
чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, като съгласно цената на иска се определя
възнаграждение в претендирания размер, но същото се редуцира съобразно с уважения
размер на исковата претенция, така на мл. адв. Н. следва да му се присъди възнаграждение в
размер на 18.33 лева.
Ответникът претендира разноски в настоящото производство в размер на 400.00 лева
за адвокатски хонорар, като представя доказателство за плащане на сумата (лист 154 от
делото) и списък по чл. 80 от ГПК (лист 151 от делото). Съдът намира възражението ищцата
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на
9
ответника за основателно, като определя неговия размер на 300 лева. Съобразно
отхвърлената част от иска, на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на
281.67 лева.
Мотивиран от горното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „.........“ ЕООД, ЕИК ......, със седалище и адрес на управление: гр. ........... да
заплати на М. П. С., ЕГН **********, с адрес: гр. ............, сумата от 3.85 лева,
представляваща недължимо платена сума по Договор за кредит № 494310 от 03.04.2017 г.,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба – 20.07.2021 г. до
окончателното плащане, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД във връзка с чл. 23 и
чл. 22 от ЗПК и чл. 86 от ЗЗД, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за сумата над 3.85 лева до пълния предявен размер от
63.00 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА „.........“ ЕООД, ЕИК ......, със седалище и адрес на управление: гр. ........... да
заплати на М. П. С., ЕГН **********, с адрес: гр. ............, сумата от 15.28 лева, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сторените по делото разноски, съобразно уважения размер на
иска.
ОСЪЖДА „.........“ ЕООД, ЕИК ......, със седалище и адрес на управление: гр. ........... да
заплати на мл. адвокат И. Петев Н., ЕГН **********, със служебен адрес: гр. .........., сумата
от 18.33 лева за предоставена на ищцата безплатна правна помощ и съдействие по делото,
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, съобразно уважения размер на
иска.
ОСЪЖДА М. П. С., ЕГН **********, с адрес: гр. ............ да заплати на „.........“
ЕООД, ЕИК ......, със седалище и адрес на управление: гр. ..........., сумата от 281.67 лева, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сторените по делото разноски, съобразно отхвърления размер
на иска.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10