Решение по дело №14407/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 3367
Дата: 10 май 2019 г. (в сила от 10 май 2019 г.)
Съдия: Светослав Тихомиров Спасенов
Дело: 20181100514407
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 31 октомври 2018 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 10.05.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ

мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

 

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов  в.гр.дело № 14407 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Инициирано е по въззивна жалба на „Т.С.“ ЕАД срещу решение № 447330 от 10.07.2018 г., постановено по гр. д. № 56408/2017 г. по описа на СРС, ГО, 51 състав, в частта, с която е отхвърлен искът за мораторна лихва върху претендираната главница за потребена и незаплатена топлинна енергия.

С обжалвания съдебен акт е прието за установено, че ответникът П.И.К. дължи на ищеца на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ сумата от 901,80 лева, представляваща стойност за доставена топлинна енергия за периода м. 01.2015 г. – м. 06.2015 г. в топлоснабден имот – ап. 86, находящ се в гр. София, ж.к. „*********, аб. № 132551, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 22101/2017 г. по описа на СРС, ГО, 51 състав, като е отхвърлен иска за главница за разликата над уважения до пълния предявен размер от 916,90 лева, както и е отхвърлен иска с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 176,84 лева.

Във въззивната жалба на ищеца „Т.С.“ ЕАД са наведени доводи за неправилност на атакувания съдебен акт в частта, с която исковата претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 176,84 лева, представляваща законна лихва за забава за период 15.03.2015 г. – 27.03.2017 г. е отхвърлена като неоснователна. Поддържа се, че страните по спора са били обвързани от влезли в сила Общи условия за продажба на топлинна енергия, както следва: Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София одобрени с Решение № ОУ-021/22.04.2002 г. и Решение № ОУ-026/11.05.2002 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Новинар и в-к Демокрация на 23.05.2002 г., в сила от 22.06.2002 г.; Общи условия за продажба на топлинна енергия, както следва: Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София одобрени с Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Пари на 23.12.2005 г., в сила от 22.01.2005 г.; Общи условия за продажба на топлинна енергия, както следва: Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Дневник на 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г., както и че с разпоредбата на чл. 32, ал. 1 от раздел VII от Общите условия – „Заплащане на топлинна енергия“ е определен реда и срока, по който купувачите  на топлинна енергия следва да заплащат дължимите суми за топлинна енергия, а именно в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В тази връзка се поддържа, че задължението на ответниците за заплащане на дължимите от тях суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставка на топлинна енергия, както и че с изтичането на последния ден от месеца същите са изпаднали в забава за тази сума.

Моли се за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендират се разноски.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Предявени са установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.

Първоинстанционният съд е бил сезиран на 07.04.2017 г. със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с което е поискано длъжникът П.И.К., ЕГН ********** да бъдат осъден да му заплати следните суми: 1/ сумата от 916,90 лева, представляваща доставена от дружеството топлинна енергия през периода м. 1.2015 г. – м. 6.2015 г.; 2/ сумата от 176,84 лева, представляваща лихва за забава, начислена върху главницата за периода 15.03.2015 г. – 27.03.2017 г.

На 21.04.2017 г. е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 22101/2017 г., по описа на СРС, 51 състав, с която е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора „Т.С.“ ЕАД посочените в заявлението суми, както и разноските по делото.

Срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е подадено възражение в срок. Във връзка с горното на заявителя „Т.С.“ ЕАД е указано, че в едномесечен срок от получаване на съобщението може да предяви иск за установяване на вземанията си. В указания срок  и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е предявил иск срещу П.И.К., ЕГН ********** за претендираните в заявлението суми.

Жалбите, с които е сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирани лица, поради което се явяват процесуално допустими

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това число и качеството му потребител на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди.

Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща към процесния период – в този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че през процесния период ответникът П.И.К. е бил потребител на топлинна енергия за топлоснабден имот - ап. 86, находящ се в гр. София, ж.к. „*********. За установяване на това обстоятелство по делото са събрани писмени доказателства, а именно: нотариален акт за покупко-продажба на недвжим имот № 42, том I, дело № 36/2000 г. от  на нотариус Д.Д.с рег. № 117 в Нотариална камара с район на действие СРС, от който се установява, че на 20.03.2000 г. ответникът е придобил от П.М.К.и Х.Н.К.собствеността върху процесния недвижим имот, представляващ ап. 86, находящ се в гр. София, ж.к. „*********. Обстоятелството, че ответникът К. е собственик на процесния недвижим имот не се оспорва от последния.

В контекста на изложеното въззивният съд приема, че като собственик на процесния имот ответникът е имал качеството потребител на топлинна енергия по договорно правоотношение с ищеца за исковия период, без да е необходимо сключването на договор в писмена форма /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. Следователно той е задължено лице за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за битови нужди. Допълнителен източник на отношенията между главните страни са публично известни Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.” ЕАД, действали през исковия период /чл. 150 ЗЕ/.

Стойността на доставената и незаплатена топлинна енергия през процесния период за имота на ответника се установява от заключението на вещото лице по изготвената и приета в хода на производството пред районния съд съдебно-техническа експертиза, от която се установява, че през процесния период в имота е доставена топлинна енергия на обща стойност 901,80 лева, до който размер и предявената главна претенция се явява основателна.

Основния предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлена претенцията на ищеца с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 176,84 лева, представляваща законна лихва за забава за период 15.03.2015 г. – 27.03.2017 г.

Съгласно чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.

За да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 86 ЗЗД следва да бъде установено при условията на пълно и главно доказване наличието на главен дълг, както и забава на ответника.

От приобщените по делото доказателства се установява, че страните в настоящото производство са обвързани от валидно облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Установява се също, че през процесния период страните са били обвързани от влезли в сила Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на директорите на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. В тази връзка неоснователни се явяват възраженията на жалбоподателят, изложени в жалбата, че за процесния период страните по спора са били обвързани от влезли в сила Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София одобрени с Решение № ОУ-021/22.04.2002 г. и Решение № ОУ-026/11.05.2002 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Новинар и в-к Демокрация на 23.05.2002 г., в сила от 22.06.2002 г.; Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София одобрени с Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Пари на 23.12.2005 г., в сила от 22.01.2005 г.; Общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София одобрени с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във в-к Дневник на 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г, като въззивният съдебен състав намира, че в отношенията между страните в настоящото производство приложение намират именно Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на директорите на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР.

В раздел IX от горепосочените Общи условия са уредени въпросите свързани със заплащането на топлинната енергия и услугата за дялово разпределение. Съгласно чл. 32, ал. 2 от Общите условия след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителни сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 33, ал. 2 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. В разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от Общите условия е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва, само за задължения по чл. 32, ал. 2 и то само в случай, че същите не са заплатени в срока по чл. 33, ал. 2, т.е. с цитираната разпоредба възникването на задължения за обезщетение за забава върху вземането за потребено количество топлинна енергия е поставено под условия, доказването на сбъдването на което е в тежест на продавача – ищец в настоящото производство. В тази връзка следва да бъде посочено, че изрично първоинстанционния съд с определението си от 16.01.2018 г. е разпределил в тежест на ищеца установяването на обстоятелството за датата, на която сметките на ответника са публикувани на интернет страницата му, както и му е указал, че не сочи доказателства за това обстоятелство. По делото не са представени доказателства за сбъдване на условието по чл. 33, ал. 4 от обвързващите страните по спора Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на директорите на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, поради което и предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следва да бъде отхвърлен като недоказан.

По изложените съображения, доколкото други доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт не са наведени, следва да се приеме, че решението на Софийския районен съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено в оспорените му части, а подадената срещу него жалба – оставена без уважение.

Решението в необжалваните части е влязло в сила.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която не е претендирала такива, поради което и не следва да ѝ бъдат присъждани.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 447330 от 10.07.2018 г., постановено по гр. д. № 56408/2017 г. по описа на СРС, ГО, 51 състав, в обжалваните части.

Решението в необжалваните части е влязло в сила.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.” ООД.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

                                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: 1

 

 

                                                                                                     2