№ 774
гр. В. , 05.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – В., 20 СЪСТАВ в публично заседание на тридесет и
първи май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Орлин Чаракчиев
като разгледа докладваното от Орлин Чаракчиев Гражданско дело №
20203110110722 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от П. В. В., ЕГН: **********, с
адрес: гр. В., ул. „П.” № 27 срещу „Р. *“ ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на
управление: гр. В., ул. „М. Д.“ № 66, обективно-кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 128, т.2 и чл. 220, ал.1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищцата сумата от 340,00 лв. (след допуснато изменение в цената на иска по реда
на чл. 214 от ГПК), представляваща неизплатено трудово възнаграждение за месеците
февруари и март 2020 г. включително, сумата от 1220,00 лв., представляваща обезщетение за
неспазения срок на предизвестието за прекратяване на ТПО, ведно със законната лихва
върху главниците от датата на депозиране на исковата молба – 31.08.2020 г. до
окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 33,00 лв., представляващо
мораторна лихва за периода 31.03.2020 г. – 30.08.2020 г. върху главницата за трудово
възнаграждение.
В исковата молба ищцата, чрез адв. И.Р., поддържа, че по силата на Трудов договор
№ ** г. е изпълнявала длъжността „сервитьор” в предприятето на ответника. Падежът на
трудовото възнаграждение бил уговорен ежемесечно до последния календарен ден на
месеца, следващ този, за който е възникнало възнаграждението. Излага, че на 31.03.2020 г.
било връчено предизвестие № 20, с което била уведомена, че ТПО се прекратява на
основание чл. 328, ал.1, т.12 от КТ след изтичане на двумесечния срок на предизвестието.
Въпреки това на следващия ден 01.04.2020 г. била връчена Заповед № ** г. за
прекратяване на ТПО считано от същата дата. Сочи, че поради неспазване срока на
1
предизвестието същият дължи обезщетение от 1220,00 лв. Излага, че не са заплатени
трудовите възнаграждения за месец февруари и март 2020 г., в общ размер на 915,00 лв.
Претендира и законна лихва от 33,00 лв. върху тази сума за периода 31.03.2020 г. –
30.08.2020 г. По изложените съображения моли предявените искове да бъдат уважени.
Претендира присъждане на сторените в заповедното и в настоящото производство съдебно-
деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „Р. *“ ЕООД, чрез адв. Т. Б. от АК-Русе,
е депозирал отговор на исковата молба, с която оспорва изцяло по основание и размер
исковете. Не спори, че е бил в трудово правоотношение с ищцата по силата на Трудов
договор № ** г., че на 31.03.2020 г. е връчено Предизвестие № ** г. за прекратяване на
ТПО, а на 01.04.2020 г. Заповед № ** г. за прекратяване на ТПО. Сочи, че за месец февруари
2020 г. ищцата има отработени 8 работни дни. Излага, че на 13.03.2020 г. дейността на
дружеството била преустановена в резултат на обявеното извънредно положение в страната
във връзка с пандемията от COVID-19 и Заповед № ** г. на министъра на здравеопазването
за въвеждане на противоепидимични мерки. На основание чл.173а, ал.1 от КТ ответникът
предоставил на ищцата без нейно съгласие 3 дни ПГО, считано от 16.03.2020 г. до
18.03.2020 г., а по нейно искане и разрешил ползването на 9 дни неплатен отпуск, считано от
19.03.2020 г., като така за месец март 2020 г. ищцата е отработила 6 работни дни. Сочи, че
след получаването на предизвестието на 31.03.2020 г. ищцата подписала и връчила
работодателя декларация, че желае да не спазва посочения в предизвестието срок от 2
месеца, както и трудовото правоотношение да бъде прекратено, считано от 01.04.2020 г., в
резултат на което, ответното дружество издало заповедта от 01.04.2020 г. Сочи, че поради
отказа на ищеца да спази срока на предизвестието на чл.220, ал.2 от КТ на работодателя се
дължи обезщетение в размер от 1220,00 лв. Сочи, че за месец февруари ищцата е имала да
получава по ведомост чиста сума от 286,90 лв. дължими до 30.04.2020 г., а за март 2020 г.
288.67 лв., дължими до 31.05.2020 г. Във връзка с тези задължение работодателят сочи, че е
извършил следните плащания: на 18.03.2020 г. 100,00 лв. аванс за февруари 2020 г., за което
ищцата е подписала РКО; на 31.07.2020 г. 150,00 лв. част от работна заплата за февруари
2020 г. за което ищцата е подписала РКО; на 31.08.2020 г. 325,57 лв. доплащане за февруари
и март 2020 г., която сума е платена с пощенски запис. В условията на евентуалност прави
възражение за прихващане на сумите за дължимо трудово възнаграждение и обезщетение за
забава върху него, със задължението към ответника за сумата от 1220,00 лв.,
представляващо дължимо от нея обезщетение по чл. 220, ал.2 от КТ за неспазения
двумесечен срок на предизвестието. По изложените съображения се моли за отхвърляне на
исковете и присъждане на разноски.
В о.с.з. страните поддържат изразените становища по спора чрез процесуалните си
представители, като досежно представената с отговора декларация, сочи, че е изготвена
предварително от работодателя за да се ползва при необходимост както в случая, а
служителят само е поставил подпис и е посочил ЕГН. Излага, че декларацията не е породила
действие, тъй като страната е декларирала неизгодни за себе си факти и обстоятелства.
2
И двете страни доразвиват доводите си в писмени защити.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
По делото не е спорно, а и от представения препис от трудов договор № ** г. се
установява, че ищцата е заемала при ответника длъжността „сервитьор“ в сладкарница при
основно трудово възнаграждение от 610,00 лв., уговорено двумесечно предизвестие за
прекратяване на ТПО и двадесет дни ПГО.
Със заповед № ** г. работодателят е предоставил на ищцата ПГО в размер от три дни
за периода 16.03.2020 г. – 18.03.2020 г.
С молба от 24.03.2020 г. ищцата е поискала да ползва девет дни неплатен годишен
отпуск от 19.03.2020 г. – 31.03.2020 г.
С предизвестие № ** г. работодателят е уведомил ищцата, че на основание чл. 326 от
КТ, вр. чл. 328, ал.1, т.12 от КТ след изтичане на договорения срок от два мсеца ще прекрати
ТПО, а при неспазване на предизвестието от страна на работодателя ще се изплати
обезщетение по чл. 220, ал.1 от КТ.
Представена е бланкова декларация от 31.03.2020 г., с попълнени реквизити на
ищцата, с която е направено волеизявление да не се спази посочениет в предизвестието от
31.03.2020 г. срок и трудовото правоотношение да бъде прекратено считано от 01.04.2020 г.
Със заповед № ** г. за прекратяване на трудово ответникът е прекратил трудовото
правоотношение на ищцата считано от 01.04.2020 г., на основание чл. 328, ал.1, т.12 от КТ.
Представени са присъствена форма за м.02.2020 г. и за м.03.2020 г., от които са видни
работните смени на служителите в предприятието на ответника.
По делото са предсатвени разплащателни ведомости за ищцата за м.02.2020г. и
м.03.2020г., както и съответните им платежни бележки.
Ответникът е представил РКО от 18.03.2020 г. и от 31.07.2020 г., които носят подписи
на ищцата срещу получаване на сумите от 100,00 лв., съответно 150,00 лв.
Представена е разписка за прием на паричен превод № ** г. от ответника до ищцата в
размер на 325,57 лв. с посочено основание „работна заплата за 02.2020 и 03.2020 г. “
Като доказателство по делото е приета преписката от Дирекция „Инспекция по
труда“ – В. по съставяне на протокол № ** г. за проверка на трудовото законодателство
извършена в ответното дружество.
Страните по делото са ангажирали и гласни доказателства по делото посредством
разпитите на свидетеля Д. Н. П., водена от ищцата и Я. М. А. - П..
Първата свидетелка сочи, че познава ищцата, с която са работили заедно в
сладкарница „Крамер“ около 7 г. и половина. Сочи, че служителите в предприятието са
работили по график на смени от 9,10, 11 и 12 ч. Във фирмата имала графици за
проверяващите и един за служителите, като свидетеля сочи, че е работила по друг график, а
не по приетия като доказателство по делото. Сочи, че за времето през което е работила се
сменили четири-пет фирми работодател и когато се сменяла фирмата се разписвали нови
3
трудови договори, нови длъжностни характеристики, празни молби за отпуски с подпис,
декларации за напускане, които отменали половин час само разписване. Работодателят
уверявал служителите, че от това няма да загубят нищо, а разпсаните документи са пред
проверяващите. Свидетелката сочи, че целият персонал знаел, че г-н Чобанов дължи пари на
данъчните и за това постоянно се сменяала фирмата, а предходната била все едно в
несъстоятелност. Поддържа, че като напуснала не били изплатени всички дължими
възнаграждения, като сочи, че реално по ведомости заплатата била една, но на ръка се
давала друга. Излагa, че с моления след три месеца били превеждани по 100,00 лв., а след
като подала жалба в Агенцията по труда по „Еконт“ бил изплатен остатъка. Поддържа, че
е работила за в „Р. *“ от януари до март 2020 г. Излага, че комплекта от документи за
разписване бил един и същ за целия персонал, както и че не е присъствала когато ищцата е
разписвала своите документи. Сочи, че била освободена по нейно желание от 26.03.2020 г.
понеже била подала документи за напускане, а реално трявнало да работи до двадесет и
някои април, с два месеца предизвестие. Когато дошла епидемията, заведенията затворили
на 13.03.2020 г. и свидетелката пожелала направо да оправят документите да не е във
фирмата. Сочи, че не е спазила двумесечния срок на предизвестието, а се е разбрала по
взаимно съгласие с работодателя, че напуска. Поддържа, че не е заявявала отказ от срока за
предизвестие.
Свидетелката А. -П. сочи, че дружеството, в което работи главен счетоводител и
изпълнявам функцията и ТРЗ миналата година е обслужвало счетоводно „Р. *“ ЕООД,
регистрирано от м. февруари 2020 г. Сочи, че назначаване на служителите е ставало по
българското законодателство. Излага, че декларация за отказ от двумесечно предизвестие не
е предоставяна предварително на работниците, нито пък е имало декларации с
предварително попълнени данни. Сочи, че тези декларации се дават празни и се попълват от
самите служители, които се назначават. Свидетелката сочи, че познава ищцата, която е била
служител на „Р. *“. Поддържа, че от нейния пряк ръководител знае, че когато започнала
пандемията на служителите предложили два варианта - или да или да останат на работа, а
ищцата в крайна сметка е взела решение да бъде освободена. Соич, че оставането на работа
означавало да останат в неплатен отпуск за периода, в който не се работило, а другият
вариант веднага давало възможност да се регистрират на Бюрото по труда. Отрича да е
имало двойно счетоводство досежно графиците на работа, като сочи, че към март месец „Р.
*“ е нямала публични задължения към държавата, тъй като фирмата била регистрирана
февруари. Излага, че преди „Р. *“ собственик на „Крамер“ била фирма „К.“, но е сигурна в
това. Поддържа, че работи счетоводната къща обслужваща сладкарница Крамер. Излага, че
„К.“ ЕООД е имала задължения към НАП. Сочи, че работниците са били на график. Не знае
да са давани пари извън дговорените възнаграждения. Излага, че изготвя документите при
смяна на работодателя, като същите са определени по закон - трудов договор, длъжностна
характеристика, една декларация за трудовата книжка, за личните данни също и изобщо
всички декларации необходими във връзка с назначаването.
По делото е изслушано заключението на ССчЕ изготвено от вещото лице Д. П.,
съгласно което дължимото трудово възнаграждение за м.02.2020 г. е възлизал на 286,90 лв.,
а за м.03.2020 г. на 288,67 лв., като същото е заплатено по следния начин – 100,00 лв. с РКО
на 18.03.2020 г., 150,00 лв. с РКО от 31.07.2020 г. и 325,57 лв. с паричен превод на
31.08.2020 г. Досежно размера на обезщетението по чл. 220, ал.1 и ал.2 от КТ сочи, че е в
размер на две БРЗ или общо 1344,44 лв.
Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни
изводи:
4
Ищцата е предявила в условията на обективно-кумулативно съединяване искове с
правно основание чл. 128, т.2 и чл. 220, ал.1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД
По иска с правно основание чл. 128, т.2 от КТ.
По този иск ищцата носи доказателствената тежест за установяване по пътя на
пълното и главното доказване на следните факти: наличие на ТПО с ответника в периода, за
който се претендира изплащане на трудово възнаграждение, по силата на което ответникът
се е задължил да заплаща на ищцата трудово възнаграждение в претендирания размер; че в
процесния период ищцата реално е положила твърдения обем от труд при ответника; падеж
на задължението за плащане на дължимото трудово възнаграждение и размер на
претенцията.
По делото не е спорно, а и от представеното копие от трудов договор № ** г. се
установява, че в процесния период - февруари и март 2020 г. ищцата е полагала труд в
предприятието на ответника на длъжност „сервитьор“, като в договора е уговорено основно
трудово възнаграждение от 610,00 лв., платимо до края на месеца следващ месеца на
начисляване.
На следващо място по делото е изслушано ССчЕ, залючението на което съдът
кредитира като пълно, обективно и компетентно и което сочи, че дължимото трудово
възнаграждение на ищцата за процесния период е възлизало на общо 575,57 лв., които
ответникът е погасил с плащания в брой с РКО на 18.03.2020 г. и 31.07.2020 г. за 100,00 лв.,
съответно 150,00 лв., както и с паричен превод с Еконт на 31.08.2020 г. за 325,57 лв.
Никоя от страните не е оспорила заключението на ССчЕ, нито ищцата е оспорила
подписите положени за нея в РКО от 18.03.2020 г. и 31.07.2020 г., с които работодателят
твърди да ѝ е платил в брой сумата от общо 250,00 лв.
Ищцата не е оспорила в преклузивния срок и истинността по съдържание или
авторство на разписката от Еконт за превод на сумата от 325,57 лв. на 31.08.2020 г., както и
потвърдителното писмо от 06.11.2020 г., поради което и същите обвързват съда да приеме,
че удостоверяват изпращането от ответника и реалното получаване от ищцата на визираната
сума, доколкото разписката съставлява официален документ издаден от лицензиран по
смисъла на чл. 39, т.3 от Закона за пощенските услуги пощенски оператор и доказва, че
дружеството Еконт е извършило услугата „пощенски паричен превод“ по смисъла на § 1, т.
9 от ДР на ЗПУ именно между страните по делото, и с параметри съобразно отразеното в
документа.
В обобщение съдът намира за доказано по несъмнен начин по делото, че до датата на
подаване на исковата молба 31.08.2020 г., ответникът е погасил сумата от 250,00 лв., която
покрива частично единствено дължимото на ищцата възнаграждение за месец февруари от
286,90 лв., респективно към тази дата е формиран неизплатен остатък за месец февруари и
5
март 2020 г. от общо 325,57 лв., до който размер искът е основателен. Доколкото обаче
последната сума е получена от ищцата чрез Еконт на 03.09.2020 г. този правнорелевантен
факт настъпил в хода на делото следва да се вземе на основание чл. 235, ал.3 от ГПК и искът
следва да се отхвърли до този размер не поради неоснователност и недоказаност, а поради
погасяване чрез плащане.
За горницата над 325,57 лв. до пълната претендирана сума от 340,00 лв., претенцията
за дължимо трудово възнаграждение следва да се отхвърли като неоснователна.
С оглед извършеното плащане на 31.08.2020 г. неоснователна се явява и акцсорната
претенция за законна лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното
изаплащане на задължението.
По иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД.
Според разпоредбата на чл. 84, ал. 1 от ЗЗД, когато денят на изпълнение на
задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му.
В конкретния случай предвид уговореното в трудовия договор, че дължимото на
работника трудово възнаграждение се изплаща до края на месеца следващ месеца на
начисляване, съдът приема, че работодателят е изпаднал в забава относно плащането на
възнаграждението от 186,90 лв. (предвид аванса от 100,00 лв. на 18.03.2020 г.) за м.
февруари 2020 г. след настъпване на падежа на задължението в края на месец март, а за
дължимата сума за м. март 2020 г. от 288,67 лв. ответникът е изаднал в забава в края на
април 2020 г. Т.е. началната дата на забавата за заплащане на трудовото възнаграждение е
01.04.2020 г.,
При изчисляването размера на обезщетението за забава следва да се съобрази и
погашението от 150,00 лв. на 31.07.2020 г., от който момент забавената част от
възнаграждението за м. февруари до плащането от 31.08.2020 г. е възлизала на 36,90 лв.
Съобразявайки горното и предвид изчисленията направени с публично достъпен
лихвен калкулатор (http://nraapp03.nra.bg/web_interest/start_int.jsp) съдът намира, че в
периода 01.04.2020 г. - 30.07.2020 г. за забавеното за месец февруари възнаграждение в
полза на ищеца е възникнало обезщетение за забава от 6,28 лв. и от 0,32 лв. за периода
31.07.2020 г. - 30.08.2020 г., а за възнаграждението за месец март 2020 г. 9,78 лв. за периода
01.05.2020 г. – 30.08.2020 г.
В обобщение искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява доказан по
основание до размер от 16,38 лв. за периода 01.04.2020 г. – 30.08.2020 г., а за разликата над
тази сума до пълния претендиран размер от 33,00 лв. и за дата 31.03.2020 г. акцесорната
претенция следва да се отхвърли като неоснователна.
По иска с правно основание чл. 220, ал.1 от КТ.
6
По този иск ищцата носи доказателствената тежест за установяване по пътя на
пълното и главното доказване на следните факти: че ТПО е прекратено на основание, на
което се дължи предизвестие, срокът на предизвестието, както и че ответната страна не е
спазила същия.
В случая видно от текста на връчените на ищцата предизвестие № ** г. за
прекратяване на ТПО със срок от два месеца и заповед № ** г. за прекратяване на трудовото
правоотношение считано от 01.04.2020 г., същите не съдържат изобщо обстоятелствена
част с мотиви за причините наложили прекратяване на ТПО, а единствено бланкетно
посочено основание за прекратяване чл. 328, ал.1, т.12 от КТ - при обективна невъзможност
за изпълнение на трудовия договор.
Доколкото обаче не се спори, че процесното ТПО e прекратено, наред с което
настоящото производство не е такова за отмяна на незаконно уволнение съдът е ограничен
до изследването единствено на обстоятелството дали визираното от работодателя основание
за прекратяване на трудовоправната връзка е такова предполагащо даването на предизвестие
на служителя. В случая този елемент от фактическия състав на иска по чл. 220, ал.1 от КТ е
налице доколкото визираното в предизвестието от 31.03.2020 г. и заповедта от 01.04.2020 г.
основание чл. 328, ал.1, т.12 от КТ е от изрично предвидените хипотези, при които
законодателят е задължил работодателят да отправи писмено предизвестие до работника.
Спорът по делото всъщност се съсредоточава най-вече относно действителността на
волеизявлението направено от ищцата с бланкова декларация от 31.03.2020 г., да не се спази
посочения в предизвестието от 31.03.2020 г. срок и трудовото правоотношение да бъде
прекратено считано още от 01.04.2020 г.
В тази връзка ищцата е релевирала възражение в първо о.с.з. по реда на чл. 143, ал.2
от ГПК, че декларацията не я обвързва защото е предварително попълнена при възникване
на ТПО, т.е. че същата е антидатирана, защото е придаден вид, че е подписана от ищцата
на 31.03.2020 г.
Последното възражение съдът намира за недоказано.
За установяването му по делото е разпитан единствено водения от ищцата свидетел
Д. Н. П., която действително в началото на показанията си сочи, че при работодателя е
имало практика при назначаване да се попълват празни молби за отпуски и декларации за
напускане с подпис. От друга страна същият свидетел поддържа и че собствено не е
заявявала отказ от срока за предизвестие, при все че и нейното ТПО също е прекратено в
края на месец март 2020 г. Т.е. дори и свидетелят воден от ищцата за установяване, че при
работодателя е имало практика да се подписват предварително и декларации за отказ от
спазване срока на предизвестието не сочи в показанията си да е подписвала преди
назначаването си подбна декларация. При това положение и липсата на други събрани
доказателства за опровергаване волеизявлението на ищцата от дата 31.03.2020 г. съдът
намира, че е изключена възможността да приеме за пълно и главно доказано само от
показанията на свидетеля Пенчева, че частният документ изхождащ от страната е
антидатиран, съответно че не я обвързва.
Следователно съдът приема за установено по делото, че ищцата която е
7
предизвестена за прекратяването на трудовото правоотношение, е предпочела да не изчаква
неговото изтичане, а като се е ръководила от интересите си, е решила да го ускори. Подобна
хипотеза е допустима (Трудово право, стр. 678, Васил Мръчков) и не съставлява отказ от
трудови права по смисъла на чл. 8, ал.4, изр. второ от КТ.
Така като е прекратила трудовото правоотношение преди срока на предизвестието
дадено на 31.03.2020 г., на основание чл. 220, ал.2 от КТ ищцата дължи на работодателя
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за неспазения срок на
предизвестието, а не той на нея, поради което и искът по чл. 220, ал.2 от КТ на работника се
явява неоснователен и следва да се отхвърли ведно с акцесорната претенция за законната
лихва за забава.
Предвид отхвърлянето на исковата претенция по чл. 220, ал.2 от КТ, не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на направеното от ответника възражение
за прихващане.
С оглед изхода на спора правно на разноски имат и двете страни.
По делото ищецът е представил доказателства за сторени разноски, а именно списък
по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие от 31.08.2020 г. удостоверяващ
заплащането от ищцата в брой на адвокатско възнаграждение от 800,00 лв., което не е
уговорено по отделено за исковете, респективно съдът намира, че е уговорено по равно – т.е.
по 266,66 лв. за всеки от исковете. Неоснователно се явява възражението за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение предвид това, че по делото са предявени три
обективно и кумулативно съединени иска, като за всеки от тях относимия минимум по чл. 7,
ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. възлиза на 300,00 лв., т.е. платеното от ищцата
възнаграждение за представителство за всяка от претенциите е дори под нормативно
установения минимум. Предвид това и съобразно ппостигнатия правен резултат по всеки от
исковете, отчитайки включително прекратената поради частичното отегляне на иска по чл
128, т.2 от КТ част от производството, с решението по делото на ищцата следва да се
присъди сумата от 227,25 лв. , на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
Ответникът е представил доказателства за сторени разноски за заплатено в брой
адвокатско възнаграждение от 400,00 лв. – списък за разноски и договор за правна защита и
съдействие от 11.02.2021 г. Доколкото възнаграждението не е уговорено по отделено за
исковете съдът намира, че е уговорено по равно – т.е. по 133,33 лв. за всеки от исковете.
Предвид това и съобразно ппостигнатия правен резултат по всеки от исковете, отчитайки
включително прекратената поради частичното отегляне на иска по чл 128, т.2 от КТ част от
производството, с решението по делото на ответника следва да се присъди сумата от 286,34
лв. , на основание чл. 78, ал.3 и ал.4 от ГПК.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК съобразно уважената част от исковете ответникът
следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВРС държавна такса в размер на 42,61 лв.,
както и част от внесения от бюджета на съда депозит за назначаване на ССчЕ от 30,50 лв.,
съобразена с първоначалната цена на исковете.
8
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. В. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. В., ул. „П.” № 27
срещу „Р. *“ ЕООД , ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. В., ул. „М. Д.“ № 66
иск
с правно основание чл. 128, т.2 от КТ за осъждане на ответника да заплати на ищцата
сумата от 325,57 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за месеците
февруари и март 2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, от датата на
депозиране на исковата молба – 31.08.2020 г. до окончателното изплащане на задължението,
поради извършено плащане в хода на процеса, на основание чл.235, ал.3 от ГПК, както и за
разликата над сумата от 325,57 лв. до пълния претендиран размер от 340,00 лв., като
неоснователен.
ОСЪЖДА „Р. *“ ЕООД , ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. В., ул.
„М. Д.“ № 66 ДА ЗАПЛАТИ на П. В. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. В., ул. „П.” № 27
сумата от 16,38 лв., представляващо мораторна лихва за периода 31.03.2020 г. – 30.08.2020
г. върху дължимата главница за трудово възнаграждение, на основание чл. 86 от ЗЗД, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 16,38 лв. до пълния претендиран размер от
33,00 лв., като неоснователен
ОТХВЪРЛЯ предявения от П. В. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. В., ул. „П.” № 27
срещу „Р. *“ ЕООД , ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. В., ул. „М. Д.“ № 66
иск с правно основание чл. 220, ал.1 от КТ за осъждане на ответника да заплати на ищцата
сумата от 1220,00 лв., представляваща обезщетение за неспазения срок на предизвестието
за прекратяване на ТПО, ведно със законната лихва върху главницата, от датата на
депозиране на исковата молба – 31.08.2020 г. до окончателното изплащане на задължението,
като неоснователен.
ОСЪЖДА „Р. *“ ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. В., ул. „М.
Д.“ № 66 ДА ЗАПЛАТИ на П. В. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. В., ул. „П.” № 27, сумата
227,25 лв, представляваща сторени в настоящото производство съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА П. В. В., ЕГН: **********, с адрес: гр. В., ул. „П.” № 27 ДА ЗАПЛАТИ
на „Р. *“ ЕООД , ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. В., ул. „М. Д.“ № 66,
сумата 286,34 лв., представляваща сторени в настоящото производство съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал. 3 и ал.4 от ГПК.
ОСЪЖДА „Р. *“ ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. В., ул. „М.
9
Д.“ № 66 да залати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Варненски районен
съд сумата от 73,11 лв. съставляваща дължима по делото държавна такса и депозит за вещо
лице, на осн. чл. 78, ал.6 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен
съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – В.: _______________________
10