Р Е Ш Е Н И Е № ....
гр. Враца, 18.04.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – гр. Враца, ГО, VII състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
трети март две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Районен съдия: КАЛИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря
Н.П., като разгледа докладваното от съдия Христова гр. д. № 5584 по описа за
2017 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба от „Сико – С“ ООД, ЕИК *********, против А.Д.Ц., ЕГН **********, с
която е предявен установителен иск с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл.
538, ал. 1 ТЗ за признаване за установено, че ответницата дължи на дружеството
– ищец сумата от 16 500 лева – главница по запис на заповед от 19.07.2016 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на
заявлението в съда до окончателното изплащане на вземането, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр.
д. № 4828/2016 г. по описа на РС – гр. Враца, VII гр. състав.
В
исковата молба се твърди, че в полза на дружеството – ищец е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 4828/2016 г. по описа на РС – гр. Враца, VII гр.
състав, за сумата от 16 500 лева по издаден на 19.07.2016 г. запис на
заповед с падеж 01.10.2016 г., а срещу така издадената заповед за изпълнение
ответницата е депозирала възражение. Сочи се, че издаденият от ответницата Ц. запис
на заповед материализира в себе си едностранно поемане на задължение за парично
плащане. Навеждат се доводи, че записът на заповед е редовен от външна страна,
същият е доказателство за вземането на поемателя – ищец и подлежи на
изпълнение. Претендира присъждане на сторените в заповедното и в настоящото
производство разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор от ответника А.Д.Ц. чрез адв.
Л.В., с който оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди се, че
представеният документ не отговаря на изискванията за съдържание по чл. 535 ТЗ,
поради което е недействителен и по него не се дължи плащане. Сочи се, че датата
на издаване на ценната книга е задължителен реквизит, а в представения по
делото запис на заповед са вписани две дати на издаване – 18.07.2016 г. и
19.07.2016 г. Датата на издаване не е сред предвидените в чл. 536, ал. 2 – 4 ТЗ
презумптивни реквизити, с оглед на което следвало да се приеме, че липсва дата
на издаване на документа, поради което записът на заповед е недействителен.
Иска се отхвърляне на предявения иск като неоснователен и присъждане на
сторените разноски, включително адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл.
38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗАдв.
Съдът, като взе предвид
становищата и доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства,
намира за установено от фактическа следното:
От приложеното към настоящото производство ч. гр. д. №
4828/2016 г. по описа на Районен съд – гр. Враца се установява, че по
депозирано от ищцовото дружество „Сико – С“ ООД заявление за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК против ответницата А.Ц. е
издадена заповед за изпълнение № 3283/08.12.2016 г., с която съдът е разпоредил
длъжникът да заплати поисканите със заявлението суми, а именно: 16 500
лева – главница, представляваща задължение по издаден запис на заповед, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 01.12.2016 г. до окончателното
й изплащане, както и разноските по делото в размер на 330 лева за държавна
такса. С Разпореждане № 12049/08.12.2016 г. е допуснато незабавно изпълнение на
издадената заповед и е издаден изпълнителен лист.
Документът, въз основа на който са издадени заповедта
за изпълнение и изпълнителният лист, е такъв по чл. 417, т. 9 ГПК – запис на
заповед. От приложения към ч. гр. д. № 4828/2016 г. по описа на Районен съд –
гр. Враца оригинал на записа на заповед е видно, че същият е издаден от
ответницата А.Ц. в полза на ищцовото дружество „Сико – С“ ООД и с документа издателят
безусловно и неотменимо се е задължил да заплати на поемателя или на негова
заповед сумата от 16 500 лева на падежа, уговорен на 01.10.2016 г. В
ценната книга са посочени две различни дати на издаване и две различни места на
издаване на документа – съответно „на 19.07.2016 г. в гр. Враца“, записано в
горния ляв ъгъл и на „18.07.2016 г. в гр. София“, отбелязано по – долу в текста
на документа.
Други доказателства в производството не са ангажирани.
При така установеното от
фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
За основателността на предявения
установителен иск с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 538, ал. 1 ТЗ
ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване съществуването
на вземането си, основано на менителничния ефект, а именно съществуването на
редовен от външна страна запис на заповед, издаден от ответника в полза на
ищеца и подлежащ на изпълнение поради настъпване на падежа. Доколкото в настоящия случай нито
една от страните не е въвела в процеса твърдения относно наличието на каузално
правоотношение между тях, във връзка с което е издаден процесният запис на
заповед, то в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът – кредитор, който се
е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на документа, доказва вземането си,
основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна
запис на заповед, подлежащ на изпълнение /Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 13/28.07.2017 г. по т. д. № 2642/2015 г., ВКС, I т. о., Решение № 17/16.02.2015 г. по т. д.
№ 116/2014 г., ВКС, II т. о., Решение № 38/07.04.2015 г. по т. д. № 1008/2014
г, ВКС, I т. о. и други/. В цитираната съдебна практика е прието, че доказването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа
на заповед е необходимо само в случай на въведени от страните твърдения и
възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално
правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към
погасяването на вземането по записа на заповед.
Единственият спорен по делото въпрос касае валидността на
издадения запис на заповед, въз основа на който са издадени заповедта за
изпълнение и изпълнителният лист.
Възражението на ответницата Ц. за нередовност на ценната книга от външна страна е основателно, тъй като записът на заповед не
съдържа изчерпателно посочените в чл. 535, ал. 1 ТЗ реквизити и по – конкретно
не отговаря на изискването на т. 6 от посочената разпоредба – да съдържа дата и
място на издаване.
Записът на заповед е едностранна и абстрактна правна сделка,
която е регламентирана от закона, предвидена е писмена форма за действителност
и задължително определено законово съдържание, съгласно което следва да съдържа
посочените в чл. 535, ал. 1 ТЗ реквизити като условие за валидност на
менителничната сделка. Съгласно чл. 535, ал. 1 ТЗ записът на заповед трябва да
съдържа наименованието „запис на заповед” в текста на документа на езика, на
който е написан, безусловно обещание да се плати определена сума пари, падеж,
място на плащането, името на лицето, на което трябва да се плати, дата и място
на издаването и подпис на издателя. Тези реквизити са част от формата на ценната
книга и липсата на който и да е от тях, с изключение на т. нар. презумирани
реквизити по чл. 536, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 ТЗ, води до нищожност на
менителничната сделка.
В настоящия случай се установи, че в
процесния запис на заповед са посочени две различни дати на издаване –
съответно 19.07.2016 г.,
записано в горния ляв ъгъл, и 18.07.2016 г., отбелязано по – долу в текста на
документа. Наличието на две различни
дати в текста на документа, които взаимно се изключват, води до липса на дата
на издаване и следователно до нищожност на записа на заповед. Датата на издаване на записа на заповед служи за установяване
на точния момент, когато е поето задължението във връзка със способността на
издателя да се задължава с вземането. Документ, в който не е посочена конкретна
на издаване, не е запис на заповед, дори и да са налице всички останали
реквизити. Такъв е и настоящият случай, като въпреки че посочените две дати са
последователни и следователно възможни, нито една от тях не може да се приеме,
че е дата на издаване на документа. Запис на заповед, съдържащ две различни
дати, следва да бъде приравнен на запис на заповед с липсваща дата на
издаването му /в този смисъл Определение № 309/28.04.2010 г. по ч. т. д. №
28/2010 г., ВКС, II т. о./. Доколкото за
датата на издаване не е сред изключенията по чл. 536, ал. 2 и 4 ТЗ, то следва
да се приложи санкцията на чл. 536, ал. 1 ТЗ и да се приеме, че представеният
документ не е запис на заповед.
Не може да се сподели доводът на ищцовото дружество, че се
касае до техническа грешка, тъй като е ползвана предварително изготвена и
напечатана бланка на документа. Както бе посочено по – горе, за
действителността на записа на заповед законът изисква спазването на строго
определена форма. Датата на издаване е един от задължителните реквизити, които
трябва да съдържа менителничният ефект, за да бъде валиден. Ползването на предварително
подготвена бланка на документа не може да дерогира изискванията на чл. 535 ТЗ
за задължителните реквизити на документа и същите следва да бъдат надлежно и
коректно попълнени в ползваната от издателя бланка.
Гореизложените съображения се отнасят и за мястото на
издаване на записа на заповед, с изключение на това, че съгласно чл. 536, ал. 4 ТЗ, запис на заповед, в който не е посочено мястото на издаването, се смята
издаден в мястото, посочено до името на издателя. Следва да се посочи, че
презумптивният реквизит по чл. 536, ал. 4 ТЗ може да се приложи, само когато
място на издаване въобще не е посочено в документа, а не както е в настоящия
случай – посочени са две различни населени места като място на издаване, а
именно гр. Враца,
записано в горния ляв ъгъл, и гр. София,
отбелязано по – долу в текста на документа. Ето защо
не може да се приложи разпоредбата на чл. 536, ал. 4 ТЗ, а следва да се приеме,
че и този реквизит липсва.
С оглед всичко гореизложено, съдът приема, че записът на
заповед, служещ на ищцовото дружество „Сико – С“ ООд за основание на претендираното
вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, е нищожен и само на това
основание предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски възниква за
ответницата А.Ц., но се установява, че същата не е сторила такива.
Видно от представения договор за правна защита и съдействие
от 08.02.2018 г., упълномощеният от ответницата адвокат Л.В. е предоставила
безплатна адвокатска помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Ето защо на ответницата
не се дължат разноски. Дължимото се адвокатско възнаграждение на процесуалния
представител на ответницата следва да бъде заплатено на адв. В. от ищцовото
дружество. Същото се претендира в минималния предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а
именно в размер 1 025 лева. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв., съдът определя
възнаграждението на адвоката, предоставил безплатно адвокатска помощ и
съдействие съгласно ал. 1, в размер не по-нисък от предвидения в Наредба №
1/09.07.2004 г. и осъжда другата страна да го заплати.
За настоящата съдебна инстанция предвид материалния интерес
следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на 1 025 лева
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г., което следва да бъде
заплатено от „Сико – С“ ООД на адв. Л.В..
По изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Сико – С“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „***********представлявано от управителя С.Х.С.,
против А.Д.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 538, ал. 1 ТЗ за признаване за установено, че ответницата дължи на дружеството
– ищец сумата от 16 500 лева /шестнадесет хиляди и петстотин лева/ –
главница, представляваща задължение по запис на заповед от 19.07.2016 г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението в
съда – 01.12.2016 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е
издадена Заповед № 3283/08.12.2016 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 4828/2016 г. по описа на РС –
гр. Враца, ГО, VII състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл.
38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. „Сико – С“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „***********представлявано
от управителя С.Х.С., ДА ЗАПЛАТИ на
адв. Л.Ц.В., ЕГН **********, с адрес: ***, сума в размер на 1 025 лева /хиляда двадесет и пет лева/
– адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Решението подлежи
на обжалване пред ОС – гр. Враца с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Районен съдия: …………………………….