№ 22883
гр. С., 16.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241110140114 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от С. Г. В., чрез адв. Д., срещу „БИ ЕНД
ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 10а ЗПК вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК вр. 22 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за признаване за установено, че
сключеният между С. Г. В. и „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД Договор за кредит № *******
от 20.07.2021 г. е нищожен поради противоречие на закона, а в условията на евентуалност за
прогласяване за нищожни клаузите на чл. 9, ал. 1 и чл. 9, ал. 2 от договора за кредит,
сключен на 20.07.2021 г., поради противоречие със закона, евентуално с добрите нрави,
както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да върне на ищеца сумата в размер на 200 лв., предявена като частичен иск от
сума в размер на 500 лв., представляваща недължимо платена сума по договора за кредит от
20.07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба на
01.07.2024 г., до окончателното плащане.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
20.07.2021 г., в качеството си на кредитополучател, сключил с ответника договор за кредит,
съгласно който следвало да върне сумата в размер на 1000 лв., разсрочена на 11 вноски, при
ГПР 37,66% и ГЛП 32,55%. Съгласно договора ищецът следвало да заплати за допълнителни
услуги „Бързо разглеждане на кредита“ сумата в размер на 350,11 лв. и за „Динамично
плащане“ сума в размер на 500 лв. Поддържа, че погасил предсрочно задълженият по
процесния договор за кредит, като на 26.01.2022 г. сключил нов договор с ответното
дружество. Твърди, че договорът за кредит, респ. клаузите за допълнителните услуги са
1
нищожни, поради противоречие със закона и добрите нрави, за което излага подробни
съображения. Поддържа, с оглед нищожността на договора, евентуално на посочените
клаузи, че недължимо е платил на ответника сумата в общ размер на 500 лв. Ето защо моли
съда да уважи предявените искове, като прогласи за нищожен процесният договор за кредит,
евентуално клаузите на чл. 9, ал. 1 и чл. 9, ал. 2 от договора, както и да осъди ответника да
заплати на ищеца сумата от 200 лв., предявена като частичен иск от сумата в размер на 500
лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на задължението. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, чрез юрк. Б., е
подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Поддържа, че
клаузите на чл. 9, ал. 1 и чл. 9, ал. 2 от процесния договор не накърнявали добрите нрави.
Твърди, че допълнителните услуги не били задължителна предпоставка за отпускане на
кредита, а били единствено по желание на клиента. Ето защо моли съда да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не е спорно, а и от представения като доказателство договор за кредит от
20.07.2021 г. е видно, че между ищеца С. Г. В., в качеството му на кредитополучател, и
ответника „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, в качеството му на кредитор, е бил сключен
договор за кредит, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на
1000 лв., която ищецът се задължил да върне на 11 месечни вноски в размер 106,36 лв. всяка,
заедно с възнаградителна лихва при годишен лихвен процент в размер 32,55% и годишен
процент на разходите от 37,66%.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от договора, при кандидатстването си за кредит
кредитоискателят изрично е заявил желание за Бързо разглеждане на искането му за кредит
при условията на т.7.3. от раздел V от Общите условия. Паричната сума за бързото
разглеждане на искането за кредит е в размер на 350,11 лв. и е дължима на равни части през
периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от
погасителния план по кредита, заложен в настоящия договор.
Съгласно чл. 9, ал. 2 от договора, при кандидатстването си за кредит
кредитоискателят изрично е заявил желание да ползва Динамично плащане по своя кредит
при условията на т.7.4. от раздел V от Общите условия. Паричната сума за Динамичното
плащане по кредита е в размер на 500 лв. и е дължима на равни части през периода на
кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по
кредита, заложен в настоящия договор.
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се
установява, че: общо заплатената от ищеца сума по договора за кредит е в размер на 1005
2
лв., която е разпределена от кредитора по следния начин: 1000 лв. – погасена главница и 5,00
лв. – обезщетение за предсрочно погасяване; вземайки предвид размера на всички дължими
суми по процесния договор за кредит, с включени суми за бързо разглеждане и динамично
плащане, годишният процент на разходите е в размер на 111,28%.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. 22
ЗПК:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и
главно обстоятелствата, които обуславят недействителност на договора за потребителски
кредит от 20.07.2021 г.
Сключеният между ищеца и „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД договор е потребителски,
поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК),
като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Ищецът поддържа на първо място, че процесният договор за потребителски кредит е
нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като
клаузите от договора, с които е било уговорено, че дължи такси за бързо разглеждане и
динамично плащане, не са включени в ГПР.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 37,66%, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно - сумите по услугите „Динамично
плащане“ и „Бързо разглеждане“, които се начисляват на равни части през периода на
3
кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по
кредита и които следва да се включат в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по
дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).
Настоящият съдебен състав приема, че уговорените в процесния договор суми по
„услугите“ „Динамично плащане“ и „Бързо разглеждане“ са разходи по кредита, които
следва да бъдат включени при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР
(индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този
извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички
други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорените в чл. 9,
ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит клаузи се цели единствено осигуряването на
допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита
възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от начина, по който са уговорени
тези „услуги“, за които се начисляват суми на равни части през периода на кредита,
съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в
размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50 % от
предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглежданите клаузи се заобиколя
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от
нормативно допустимия. В случая само размера на услугите „Бързо разглеждане“ и
„Динамично плащане“ представлява около 85 % от заетата сума и заедно с тях се формира
годишен процент на разходите от 111,28% съгласно заключението на вещото лице по
допуснатата и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, който е значително по-висок от
нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложеното, задълженията по чл. 9,
ал. 1 и ал. 2 не са свързани с неизпълнението на договора, а представляват разход по смисъла
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен
в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя
към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на
4
разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданите суми по чл.
9, ал. 1 и ал. 9, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за
сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа
на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС приема, че макар формално договорът за потребителски кредит да покрива изискуеми
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по
описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г.
по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният Договор за
потребителски кредит № ******* от 20.07.2021 г. е изцяло нищожен.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на иска за прогласяване за нищожни клаузите на чл. 9, ал. 1 и чл. 9,
ал. 2 от договора, предявен в условията на евентуалност, поради което не дължи
произнасяне по него.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В исковата молба ищецът твърди, че е заплатил на ответника сума в общ размер на
1500 лв., а чистата стойност на кредита възлиза на 1000 лв., поради което и предвид
недействителността на договора моли съда да осъди ответника да му върне сумата в размер
на 200 лв., предявена като частичен иск от сума в размер на 500 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е надплатил твърдяната
5
сума, че тя е постъпила в патримониума на ответника, че това разминаване на блага от
имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание, т. е. без да е
било налице годен юридически факт.
Както се изясни, от доказателствата по делото се установява, че ищецът е заплатил в
полза на ответника сумата в общ размер на 1005 лв., от която е 1000 лв. е чистата стойност
на кредита, а сумата от 5 лв. е недължимо платена по нищожния договор за кредит от
20.07.2021 г.
Следователно и предвид нищожността на договора, ищецът се легитимира като
кредитор на вземане в размер на 5 лв., представляващо платено при начална липса на
основание, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 01.07.2024
г., до окончателното плащане, поради което искът при квалификацията на чл. 55, ал.1, предл.
1 от ЗЗД е доказан по основание до размера от 5,00 лв., а за разликата до размера от 200 лв.,
предявен като частичен иск от сума в размер на 500 лв. се явява неоснователен и следва да
бъде отхвърлен.
По разноските:
Ищецът е сторил и претендира разноски за държавна такса в размер на 130,80 лв. и за
съдебно-счетоводна експертиза в размер на 500 лв., т.е. общо 630,80 лв. Съразмерно с
уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски в общ размер на 575,39 лв.
По отношение на претендираното от процесуалния представител на ищеца
адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА), съдът
приема следното:
В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и
съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и
адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се
предоставя като безплатна поради това, че ищецът е материално затруднено лице - чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде
компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при
безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято
полза е разрешен спора.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
6
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е
посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.
В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о.,
е определено адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв. по дело, което не се отличава с
фактическа и правна сложност, като е прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не
следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи
възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в
обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се
определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на
всички искове – в този смисъл е Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. №
2982/2019 г., II т. о., ТК.
Предвид гореизложеното, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна
защита в исковото производство; липсата на фактическа и правна сложност на спора;
проведеното в исковото производство едно открито съдебно заседание; обстоятелството, че
от служебна справка в деловодната система на съда се установява, че ищецът С. Г. В., чрез
процесуалния му представител, е предявил над 10 идентични претенции с идентични по
съдържание искови молби, по които в Софийски районен съд са образувани над 200 дела –
напр. гр.д. № 14404/2024г. по описа на СРС, ГО, 173 състав; гр.д. № 16062/2024г. по описа на
СРС, ГО, 169 състав; гр.д. № 9409/2024 г. по описа на СРС, ГО, 32 състав, гр.д. №
27839/2024 г. по описа на СРС, ГО, 34 състав, гр.д. № 27847/2024 г. по описа на СРС, ГО, 34
състав, и др., по всяко от които би се достигнало до присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение многократно надвишаващи размера на исковите суми, настоящият съдебен
състав приема, че на процесуалния представител на ищеца следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер на 240 лв. с вкл. ДДС (в този смисъл са Определение №
12574 от 12.08.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 6143/2024 г. по описа на СГС, VI-4 с-в,
Определение № 12716 от 16.08.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 8537/2024 г. по описа на
7
СГС, ЧЖ-I-„З“ с-в, Определение № 14430 от 19.09.2024г., постановено по в.ч.гр.д. №
10225/2024 г. по описа на СГС, ГО, II-Ж с-в, Определение № 14721 от 25.09.2024г.,
постановено по в.ч.гр.д. № 9457/2024г. по описа на СГС, ЧЖ-I-„Л“ с-в, Определение №
15714 от 09.10.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 9834/2024г. по описа на СГС, ЧЖ-VI-„В“
състав, и др.). От така определеното възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на
процесуалния представител на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение
в размер на 218,91 лв., съразмерно с уважената част от исковете.
На ответника не следва да бъде присъждано юрисконсултско възнаграждение, тъй
като настоящият състав следва да зачете разрешението на Съда на Европейския съюз
относно дължимостта на съдебни разноски от страна на потребителя, в случаите когато
предявеният от него иск за връщане на даденото по договор за кредит бъде уважен само
частично. Така в Решение на Съда на Европейския съюз от 16.07.2020 г. по съединени дела
С-224/19 и С-259/19 е дадено следното разрешение: Директива 93/13 предоставя на
потребителя правото да се сезира съда, за да установи неравноправния характер на
договорна клауза и да откаже да я приложи. Обвързването на разпределението на съдебните
разноски в това производство само с недължимо платените суми, чието връщане е
разпоредено, може обаче да възпре потребителя да упражни посоченото право, предвид
разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред (вж. в този смисъл решение
от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C 176/17, EU:C:2018:711, т. 69). С оглед на
всички изложени по-горе съображения следва да се отговори, че член 6, параграф 1 и член 7,
параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в
смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се
възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са
му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, като се
има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре
потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен
контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
С оглед на изложеното по-горе, настоящият състав приема, че на ответника „БИ ЕНД
ДЖИ КРЕДИТ“ ООД не следва да бъдат присъждани разноски за настоящото производство
(в този смисъл е и Определение № 366 от 16.08.2022 г. по ч.т.д. № 1085/2022 г. по описа на
ВКС, I т.о.).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между С. Г. В., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ж.к. „М.-2“, бл. ****, вх. 6, ап. 28, и „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Н.“ № 25, ет. 5, че сключеният
между тях Договор за кредит № ******* от 20.07.2021 г. е нищожен на основание чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.
8
ОСЪЖДА „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Н.“ № 25, ет. 5, да заплати на С. Г. В., ЕГН **********, с адрес: гр.
С., ж.к. „М.-2“, бл. ****, вх. 6, ап. 28, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата в размер на
5,00 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен Договор за кредит №
******* от 20.07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
на 01.07.2024 г., до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата
над уважения размер от 5,00 лв. до размера от 200 лв., предявен като частичен иск от сума в
размер на 500 лв.
ОСЪЖДА „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Н.“ № 25, ет. 5, да заплати на С. Г. В., ЕГН **********, с адрес: гр.
С., ж.к. „М.-2“, бл. ****, вх. 6, ап. 28, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на
575,39 лв. – разноски за държавна такса в производството пред СРС.
ОСЪЖДА „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Н.“ № 25, ет. 5, да заплати на адв. М. Д. Д., вписан в САК, с адрес:
гр. С., ул. „Д.“ № 1, ет. 2, ап. 3, сумата от 218,91 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9