№ 1768
гр. Плевен, 27.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20244430104096 по описа за 2024 година
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано по депозирана искова молба от
Л. В. С. с ЕГН ********** против „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД с ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр.***, в която се твърди, че Ищцата твърди,
че заплатила в полза на ответника сума в размер на 209лв., която била дадена
без правно основание. Претендира се да бъде осъден ответника да заплати на
ищеца сумата от 209лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното изплащане.
Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с
който оспорва исковата претенция. Твърди, че сумата е била получена за
погасяване на задължения на ищцата по Договор за кредит от 24.01.2023г., по
който била предоставена в заем главница в размер на 1000 и уговорена
договорна лихва в размер на 133,03лв.
В отговор на дадени от съда указания, ищцата е пояснила
обстоятелствата, на които основава иска, излагайки, че процесната сума била
платена на ответника на 17.02.2023г. по банков път по банкова сметка *** с
посочено основание – предсрочно погасяване.
1
Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Между страните не е налице спор и се установява от представения
препис на преводно нареждане от 17.02.2023г., че на сочената дата ищцата Л.
С. е превела в полза на ответника „Ай ти еф груп“ АД сума в размер на
1 209лв., при посочено основание „предсрочно погасяване кредит 534937“.
От представените от ответника Договор за потребителски кредит
№534937 от 24.01.2023г. с Приложение №1 към него и погасителен план,
както и Стандартен Европейски формуляр и приложими Общи условия се
установява, че на 24.01.2023г. между страните е бил сключен договор, по
силата на който ответника е предоставил на ищцата в заем сума в размер на
1000лв., който е следвало да се върне на 12 погасителни вноски за период от
24.02.2023г. до 24.01.2024г. Видно е, че годишната лихва за ползване на
кредита е посочена на 23,71%, а годишният процент на разходите в размер на
49.00 %.
Видно е от представените от ответника Общи условия, че в чл.9.4 е
посочено задължение за кредитополучателя да снабди кредитодателя с всички
обезпечения, за които кредитополучателя се е съгласил и са уговорени в
договора, анексите или приложенията.
Видно е също така от Общите условия, че в чл.13.4 и чл.13.5 е
предвидена дължима от кредитополучателя неустойка при непредставяне на
уговорено обезпечение, дължима и при разваляне на договора.
От приложения препис на Стандартен Европейски формуляр (СЕФ),
който е бил предоставен на кредитополучателя, е видно, че е бил уведомен, че
до края на следващия ден след предоставяне на сумата е задължен да
предостави обезпечение - поръчителство на две физически лица, отговарящи
на редица условия или банкова гаранция.
Видно е, че в чл.4.3 от СЕФ е посочено, че при непредоставяне на
съответното обезпечение, кредитополучателя дължи неустойка, изчислима за
всеки ден без обезпечение и посочена по размер в Приложение №1 и
Погасителния план към договора. От представения препис на Приложение
№5 е видно, че в тежест на кредитополучателя е било предвидено
задължението за предоставяне на соченото по-горе обезпечение от банкова
2
гаранция в размер на 1233лв. или поръчителство на две физически лица, всеки
получаващ нетен осигурителен доход от 1500лв., не по-малко от 5 години
трудов стаж, които не са кредитополучатели или поръчители по други
договори за кредит. В чл.4 от същото Приложение е предвидено заплащане на
неустойка при непредставяне на обезпечение.
От представените преписи на Приложение №1 и Погасителен план към
сключения между страните Договор за кредит от 24.01.2024г. е видно, че
кредитодателя е начислил неустойка за непредставено обезпечение в размер
на 1076,36лв., платима разсрочено към всяка погасителна вноска.
Предвидено е било заплащане ежемесечно и на такса от 8,33лв. или
общо 99,96лв. за целия срок на договора. От представения препис на
Приложение №4 се установява, че таксата е била предвидена за разглеждане и
оценка на заявката за кандидатстване за кредит, оценка кредитоспособността
и финансовите възможности на клиента и проверка на вероятността на
погасяване на кредита.
Установява се от постъпилата справка от „Изипей“ АД, че на
24.01.2023г. ищцата е получила сумата от 1000лв., с посочено от наредителя
„Ай Ти Еф Груп“ АД основание Договор за кредит 534937.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Установи се от обсъдените доказателства, че към 17.02.2023г. между
страните е съществувало правоотношение по сключен от разстояние Договор
за потребителски кредит №534937 от 24.01.2023г.
За да прецени какви вземания са съществували в полза на ответника по
това правоотношение, съдът следва да извърши преценка валидността на
договорните клаузи, на които кредитора основава вземанията си. Преценката
за нищожност е дължима от съда и без релевирано възражение за нищожност.
Съдът намира, че посочения в процесния договор за потребителски
кредит ГПР от 49,00 %, не отразява действителният такъв, т.к. е очевидно, че
не включва предвидената в Приложение №5 и включена в погасителния план
неустойка от 1076,36лв.
Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на
ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, съдът намира, че
3
предвидената неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а
оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на
Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19,
EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14,
EU:C:2016:283, т. 84).
Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като
неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за
непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с
договора и известен на кредитора още при сключването му.
На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите
на чл.1,чл.2 и чл.4 от Приложение №5 към Договора е условие за сключването
му и предоставяне на заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от
бланкови договори по предоставяни от финансовата институция кредити и не
се установява от доказателствата по делото да е имало възможност за
кредитополучателя да влияе върху съдържанието на процесния договор,
изключвайки тези клаузи.
В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения, съдът счита,
че първото от тях - предоставянето на банкова гаранция в размер на 1233лв. е
очевидно неизпълнимо за кредитополучател, молещ за заем в размер на
1000лв. В случай, че би могъл да осигури такава банкова гаранция, той не би
се обърнал за услуга към небанкова институция. На следващо място,
предвидените изисквания, на които следва да отговарят поръчителите са
реално неизпълними – поставено е изискване за осигуряване на поръчители,
които получават месечен доход, надхвърлящ размера на искания кредит и в
същото време отговарящи на редица други условия.
С оглед горното, съдът намира, че поставеното в Договора изискване за
обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника и това е било ясно на
двете страни по правоотношението, в това число на кредитора, още при
подписване на съглашението им.
4
Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при
непредставяне на обезпечението, е изначално опредЕ. като част от плащанията
на заемателя и включена в погасителния план, дължима с всяка месечна
вноска.
Макар и наречена неустойка, тя очевидно не съответства на въведените
й от Закона функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в
случай на неизпълнение на договорните задължения. На заемателят е
отпуснат кредит в размер на 1000 лв., а уговорената и начислена неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на
1076,36лв., т. е. надхвърлящ главницата по заема. Освен това неустойката се
начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение
/компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за
неизпълнение на вноските по заема и за периода на неизпълнението, поради
което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в
сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на периода на
неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се дължала и
при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на
договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за
заем е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати
уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи
по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на
тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява
обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като
изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В
интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от
когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като
проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда
вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са
предоставени редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и
сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната
сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в
тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като
5
задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчители не е определено като предварително условие за сключване на
договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява
като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието
реално изпълнение е невъзможно в предвидения кратък срок от усвояване на
сумата на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на заема. Неустойката
не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за
връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът
би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за
заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното
задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на
обезпечение чрез поръчителство.
След като не отговаря на регламентираните от Закона функции на
неустойката и при неизбежното й следване като задължение в тежест на
потребителя, ясно и на двете страни още изначално при подписване на
договора, съдът намира, че се касае и за конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на ищеца.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че предвидената в чл.11 от
процесния Договор неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ по смисъла на чл.3, буква ж) от Директива
2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).
Несъмнено е, че при такова включване на дължимата сума за неустойка в
ГПР, същия би надхвърлил значително по размер максималния по чл. 19, ал. 4
ЗПК.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК,
6
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
С оглед приетото, че сключения между страните Договор за кредит от
24.01.2023г. е недействителен, на основание чл.22 от ЗПК, във вр. с чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, съдът приема, че ищцата е дължала по него само главницата от
1000лв., в съответствие с нормата на чл.23 от ЗПК.
Установи се, че на 17.02.2023г. ищцата е превела в полза на ответника
сума в размер на 1209лв. и част от нея – в размер на 209лв., се явява платена
при начална липса на основание.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявената искова претенция с
правно основание чл.55, ал.1 предл.първо от ЗЗД се явява основателна и
доказана и като такава следва да бъде уважена, като бъде осъден ответника да
заплати в полза на ищцата сумата от 209лв., ведно със законната лихва от
датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.
По въпроса за разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.6 от ГПК ответника
дължи в полза на съда държавна такса върху уважения иск в размер на 50лв.
Процесуалният представител на ищцата претендира разноски за
предоставена безплатна правна помощ.
Съдът приема, че в случая наличието на поддържаното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ е налице. Относно размерът на
възнаграждение, което е дължимо на адвоката, съдът приема, че то следва да
се определи с оглед на фактическата и правна сложност на делото, като не се
счита обвързан от опредените с Наредба № 1 МРАВ минимални размери на
адвокатските възнаграждения, в каквато насока е тълкуването на Съюзното
право, дадено с решение от 24.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз по
дело C-438/22 г.
Възнаграждението на осъществилия безплатна правна помощ адвокат
следва да се определи като се отчете единствено спецификата на конкретния
случа и действителната фактическа и правна сложност на делото.
7
Отчитайки горното, съдът счита, че на осъществилия безплатна правна
помощ адвокат е дължимо възнаграждение в размер на 400лв. Доколкото
адвоката е регистриран по ЗДДС следва да се съобрази и дължимия данък и
общо възнаграждението се определи на 480лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД, „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.***, да заплати
в полза на Л. В. С. с ЕГН **********, сумата от 209лв., като получена на
17.02.2023г. без правно основание, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 16.07.2024г. до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД с ЕИК ***, да заплати на
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО Е. И., вписано в регистър
БУЛСТАТ под № ***, с адрес гр.***, сумата от 480лв. с ДДС - адвокатско
възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.6 от ГПК, „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД с
ЕИК ***, да заплати в полза на Плевенски районен съд, сумата от 50лв.,
представляваща дължима държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8