РЕШЕНИЕ №
260167
гр. Пловдив, 18.01.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на шестнадесети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА
ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 6254 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени от “Теленор България” ЕАД
против В.К.М. установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр.
с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ, за установяване на
паричното притезание, удостоверено в Заповед № 10565/03.11.2017 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. №
17344/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ХIV граждански състав,
както следва: сумата от 37, 18 лв.,
представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги по договор за мобилни
услуги от 06.10.2014 г. за мобилен номер *** за периода от 10.01.2016 г. до
09.05.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението в съда –01.11.2017 г., до окончателното изплащане на вземането.
Предявени са кумулативно обективно съединени осъдителни искове както следва:
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ за
заплащане на сумата от 1, 20 лв., представляваща незаплатени
далекосъобщителни услуги по договор за мобилни услуги от 12.11.2015 г. за
мобилен номер *** за периода от 10.01.2016 г. до 09.05.2016 г.; с правно
основание чл. 342, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата от 148, 47 лв., формирана както следва: сумата от 15, 66 лв. – незаплатени лизингови вноски за периода от 10.01.2016
г. до 09.05.2016 г. и сумата от 132, 81 лв. – предсрочно изискуеми лизингови
вноски за периода м. 05.2016 г. до м. 10.2017 г. по договор за лизинг от
12.11.2015 г. за предоставено мобилно устройство Samsung Galaxy J 1, 3 G, Black; с правно
основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на
сумата от 50, 97 лв. – договорна
неустойка, начислена договор за мобилни услуги от 06.10.2014 г. за мобилен
номер *** в размер на три месечни абонаментни такси (след прието с определение
от 18.08.2020 г. изменение на иска чрез намаляване на неговия размер) и сумата
от 119, 97 лв. – договорна
неустойка, начислена договор за мобилни услуги от 12.11.2015 г. за мобилен
номер *** в размер на три месечни абонаментни такси (след прието с определение
от 18.08.2020 г. изменение на иска чрез намаляване на неговия размер).
Ищецът твърди, че между него и ответницата бил сключен договор за
мобилни услуги от 06.10.2014г. за мобилен номер ***. На 12.11.2015г. във връзка
с титулярния мобилен номер ***, абонатът сключил договор за втори мобилен номер
***, със срок на действие до 12.11.2017г. Потреблението за двата мобилни номера
било фактурирано под абонатен номер ***. На 12.11.2015г. между ответницата и
ищеца бил сключен лизингов договор към договор за мобилни услуги от
12.11.2017г. за мобилен номер ***, по силата на който на ответницата било
предоставено мобилно устройство SAMSUNG модел GALAXY J1 3G Black на стойност
160.77 лева. При сключване на процесните договори била посочена предпочетена
дата на фактуриране на услугите 10-то число от месеца. Абонатът имал задължения
на стойност 54.04 лева, от която 37.18 лева дължима по договор за мобилни
услуги от 06.10.2014г. за периода от 10.01.2016г. до 09.05.2016г., 1.20 лева –
дължима по договор за мобилни услуги от 12.11.2015г. за периода от 10.01.2016г.
до 09.05.2016г. и 15.66 лева дължима сума по договор за лизинг от 12.11.2015г.
за периода от 10.01.2016г. до 09.05.2016г. Поради неизпълнението на
абоната-ответник на осн. чл. 75, вр. с чл. 19б, в) от ОУ на мобилния оператор,
ищеца прекратил едностранно индивидуалния договор на ответника за ползвания
абонамент и издал по абонатен номер № *** на 10.05.2016г. крайна фактура №
********** с начислена обща сума за плащане в размер на 933.87 лева,
представляваща сбор от неизплатения остатък от 54.04 лева, 747.02 лева
неустойки за прекратяване и 132.81 лева – неизплатени лизингови вноски.
Дължимите лизингови вноски след 05/2016г. били обявени за предсрочно изискуеми.
Срещу ответницата било депозирано заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК за сумата от 933.87 лева – неизплатени
далекосъобщителни услуги. По образуваното заповедно производство по частно гр.
дело била издадена заповед за посочените суми, ведно с разноски. Твърди се, че
в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, длъжникът подал възражение за недължимост на
вземанията. В настоящото производство ищецът предявява установителен иск за
сумата от 54.04 лева по издадената заповед за изпълнение, както и осъдителни
искове за сумите от 747.02 лева – представляваща договорни неустойки и от 132,81
лева – неизплатени лизингови вноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
назначения особен представител на ответницата – адв. И.Д., с който се взема
становище за неоснователност на иска. Твърди, че не е налице валидно договорно
правоотношение между страните. Освен
това възразява, че вземанията на ищеца са погасени по давност. Оспорва представителната власт на лицето
представляващо ищцовото дружество във връзка с издаването и подписването на
процесните фактури. Твърди, че
ответницата не била запозната с представените с исковата молба Общи условия. По
изложените съображения моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен
съд – Пловдив е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ, и
кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ, чл. 342, ал. 1 ТЗ и чл. 92,
ал. 1 ЗЗД. Съдът намира, че правната квалификация на предявените искове следва
да бъде уточнена с решението по делото, което е допустимо с оглед
обстоятелството, че доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти
е надлежно разпределена между страните с доклада по делото.
От
договор за мобилни услуги от 06.10.2014 г., сключен между страните в настоящото
производство, се установява, че ищецът е поел задължение да предоставя на В.К.М.
за срок от 24 месеца мобилните услуги, посочени в Раздел II на Общите условия
на “Теленор България” ЕАД, по стандартен месечен абонамент по програма “Globul
United 16.99 с първоначално/последващо тарифиране 60/60 секунди” с предпочетен номер
***, срещу насрещната престация – парично възнаграждение за заплащане на
месечен абонамент от 16, 99 лв. и на стойността на потребените услуги съгласно
подписаното от потребителя Приложение – Ценова листа за абонаментни планове за
частни лица.
Представен
е и договор за мобилни услуги от 12.11.2015 г., сключен между страните, по
силата на който ищецът е поел задължение да предоставя на В.К.М. за срок от 24
месеца мобилните услуги, посочени в Раздел II на Общите условия на “Теленор
България” ЕАД, по стандартен месечен абонамент по програма “Резерв Стандарт
39,99 с тарифиране на интервали 60 секунди” с предпочетен номер ***, срещу
насрещната престация – парично възнаграждение за заплащане на месечен абонамент
от 39, 99 лв. и на стойността на потребените услуги съгласно подписаното от
потребителя Приложение – Ценова листа за абонаментни планове за частни лица.
По
делото е приложен препис от Общите условия, които по съгласие на страните са
част от поетите задължения по учреденото договорно правоотношение. Общите
условия към договора за мобилни услуги не носят подписа на потребителя, но
тяхното приемане е обективирано в отделно подписана декларация – съгласие,
съдържаща удостоверителното изявление на абоната, че е получил екземпляр от
Общите условия към договора за мобилни услуги. Изявлението на потребителя
представлява писменото приемане на условията към договора, които стават
неразделна част от неговото съдържание.
В разпоредбите на двата договора за
мобилни услуги е предвидено, че в случай на прекратяване на договора през
първоначалния срок за която и да е СИМ карта/номер, посочена в него, по вина
или по инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата
от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една
СИМ карта/номер до края на този срок, като във всички случаи, в които е
предоставено устройство за ползване на услуги, съгласно посоченото в този
договор потребителят дължи и разликата между цената на устройството без
абонамент, съгласно последно актуалната ценова листа на оператора към момента
на прекратяване на договора изплатената от него при предоставянето му от оператора
цена в брой или обща лизингова цена по договора за лизинг.
От
Общите условия се установява, че страните са се уговорили потребителят да
заплаща уговореното възнаграждение след предоставяне на уговорените услуги –
арг. чл. 26, Раздел V “Заплащане на услугите”.
Представен
е договор за лизинг от 12.11.2015 г., по силата на който е уговорено, че ищецът
се задължава да предостави на потребителя мобилно устройство Samsung Galaxy J 1, 3 G, Black за временно и
възмездно ползване срещу насрещното задължение на лизингополучателя да заплати
цената на устройството от 160, 77 лв. на двадесет и три месечни вноски, всяка в
размер от 6, 99 лв. С клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора е предвидено право
на лизингополучателя да придобие собствеността върху предоставеното за ползване
устройство като подпише договор за изкупуване на устройството десет дни преди
изтичане на срока на договора. Установено е задължение за връщане на
устройството в едномесечен срок след изтичане на срока за договора, ако
лизингополучателя не упражни правото си по чл. 1, ал. 2 от договора, като с
разпоредбата на чл. 1, ал. 3 от договора е предвидено задължение за заплащане
на неустойка при неизпълнение на задължението за връщане на лизинговата вещ в
размер на една вноска от 6, 99 лв. С клаузата на чл. 4 е установено, че с
подписване на договора лизингополучателят декларира и потвърждава, че е получил
устройството, предмет на договора.
Договорът
за лизинг е сключен при отнапред установени от страните Общи условия, които
носят подписа на лизингополучателя, поради което последните са приети писмено
от страна на длъжника. С клаузата на чл. 12, ал. 2 от ОУ е установено, че
месечните вноски стават предсрочно изискуеми
в случай на прекратяване на договора за предоставяне на мобилни или фиксирани
услуги, сключени от лизингополучателя, както и при забава в заплащанията на
задълженията.
В
преклузивния за това срок по чл. 193, ал. 1 ГПК процесуалния представител на
ответната страна е оспорил истинността, в точност автентичността на така представените
писмени доказателствени средства. Съдът е открил производство по чл. 193 ГПК за
оспорване автентичността на договорите за мобилни услуги, договора за лизинг и
приложените към тях декларации.
От
изслушаната в производството по делото съдебно-графологична експертиза, приета
без възражения от страните, се установява, че подписите, положени върху
оспорените документи, са изпълнени от В.К.М..
Следователно в производството по делото не е
оборена формалната доказателствена сила на представените частни диспозитивни
документи от страната, поради което следва да се приеме, че обективираните в
последните изявления изхождат от страната, сочена като техен автор.
Ищецът
е представил дубликати данъчни фактури, издадени от него, в които са обективирани
претендираните вземания за проведени разговори и месечни абонаментни такси и
лизингови вноски. Тези дубликати на данъчни фактури съдът приема, че не
представляват доказателство за удостоверените в тях правнорелевантни
обстоятелства, тъй като те представляват частни свидетелстващи документи по
смисъла на чл. 179 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател обстоятелства. В
този смисъл те притежават само формална доказателствена сила за
обстоятелството, че съдържат удостоверително изявление, направено от субекта,
сочен като техен издател. Тези частни свидетелстващи документи биха притежавали
доказателствена сила, в случай че бе подписана от двете страни, тъй като те
биха обективирали извънсъдебно признание от страна на потребителя, че е получил
от оператора услугите на стойност, посочени във фактурите. В този смисъл и
съдът е съобразил, че доказателственото искане на ищеца за допускане на
съдебно-счетоводна експертиза е ненеобходимо за правилното разрешаване на
правния спор, доколкото последната има за задача да провери счетоводните
записвания на ищеца, основани на посочените частни свидетелстващи документи,
издадени от ищцовото дружество.
При
така установените правнорелевантни обстоятелства, чрез събраните в настоящата
съдебна инстанция доказателствени средства, съдът приема следното от правна
страна:
Предявен
е иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално изпълнение на поетото от
ответника задължение да заплати уговореното възнаграждение за предоставените му услуги чрез включване
в обществената клетъчна далекосъобщителна мрежа, поддържана от ищеца, по
договор от 06.10.2014 г. и договор от 12.11.2015 г., ведно с начислена
неустойка по иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, както и иск с правно
основание чл. 342 ТЗ за заплащане на лизинговите вноски за предоставено устройство
по договор за лизинг от 12.11.2015 г.
Процесният
договор за мобилни услуги, сключен между страните в настоящото производство, по
своята правна природа представлява ненаименован, консенсуален, двустранен,
възмезден и комутативен договор, по силата на който в момента на сключването му
и за двете страни по него са възникнали субективни права и правни задължения.
Правното
действие на сключения ненаименован договор попада под приложното поле на ТЗ,
тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между лица,
едно от които е търговец и е свързана с упражняването от него занятие – арг.
чл. 286, ал. 1 ТЗ. Този договор е от вида на субективните (относителните)
търговски сделки.
Договорът
е сключен при предварително установени от ищеца общи условия (чл. 298, ал. 1 ТЗ), които са задължителни за потребителя, тъй като писмено ги е приел.
Съгласно
принципа на свободното договаряне и автономията на волите, уредени в
разпоредбите на чл. 8 и 9 ЗЗД, между страните е възникнало действително
материално договорно правоотношение. Ищецът се е задължил да предоставя на
ответника мобилните услуги, посочени в Раздел ІІ от Общите условия срещу
изпълнение на насрещната престация от страна на потребителя – заплащане на
уговореното възнаграждение за месечни абонаментни такси и предоставени услуги.
Страните
са уговорили в чл. 26, Раздел V “Заплащане на услугите” от Общите условия, че
задължението за плащане на уговореното възнаграждение възниква след получаване на процесните мобилни
услуги от абоната.
Следователно,
операторът трябва да престира пръв, като не може да претендира възнаграждение,
преди потребителят да е получил мобилните услуги. Обстоятелството, че
операторът е изпълнил своите договорни задължения точно в качествено и времево
отношение подлежи на пълно и главно доказване от ищеца по правилата, предписани в правната норма, регламентирана в чл.
154, ал. 1 ГПК. Представените данъчни фактури като частни свидетелстващи
документи, обективиращи изгодни за техния издател обстоятелства, не се ползват
с доказателствена сила и чрез тях не могат да се установят твърдените от ищеца
обстоятелства.
По така изложените съображения ищецът, чиято е доказателствената тежест
за установяване на това правнорелевантно обстоятелство, не установи в процеса
на доказване, че е доставил услугата, заплащането на чиято стойност претендира
в производството по делото, поради което установителния иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал.
1 ТЗ за сумата от 37, 18 лв.,
представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги по договор за мобилни
услуги от 06.10.2014 г. за мобилен номер *** за периода от 10.01.2016 г. до
09.05.2016 г., и осъдителния иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ за заплащане на сумата от 1, 20 лв., представляваща
незаплатени далекосъобщителни услуги по договор за мобилни услуги от 12.11.2015
г. за мобилен номер *** за периода от 10.01.2016 г. до 09.05.2016 г., следва да
бъдат отхвърлени, като недоказани.
С разпоредбите на договорите за
мобилни услуги е предвидено, че в случай на прекратяване на договора през
първоначалния срок за която и да е СИМ карта/номер, посочена в него, по вина
или по инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата
от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една
СИМ карта/номер до края на този срок, като във всички случаи, в които е
предоставено устройство за ползване на услуги, съгласно посоченото в този
договор потребителят дължи и разликата между цената на устройството без
абонамент, съгласно последно актуалната ценова листа на оператора към момента
на прекратяване на договора изплатената от него при предоставянето му от
оператора цена в брой или обща лизингова цена по договора за лизинг.
В случая ищецът претендира заплащане
на сумата
от 50, 97 лв. – договорна неустойка,
начислена договор за мобилни услуги от 06.10.2014 г. за мобилен номер *** в
размер на три месечни абонаментни такси и сумата от 119, 97 лв. – договорна неустойка, начислена договор за мобилни
услуги от 12.11.2015 г. за мобилен номер *** в размер на три месечни
абонаментни такси.
В случая задължението за заплащане на неустойка по договора е обусловено
от прекратяване на договора за мобилни услуги от страна на оператора по вина на
длъжника – потребител, т.е. заплащането на неустойка по договора за мобилни
услуги е обусловено от неизпълнението на задълженията по договора за мобилни
услуги. В производството по делото се установи, че тъй като мобилният оператор
не доказа, че е изпълнил задължението си да предостави мобилни услуги на
абоната, които да подлежат на заплащане, не е налице виновно неизпълнение на
договора от страна на потребителя, което да е основание за едностранното му
прекратяване от страна на оператора – ищец. Следователно не е възникнала една
от материалноправните предпоставки за възникване на неустоечното задължение на
потребителя да заплати неустойка в размер на месечните абонаментни такси.
За пълнота на
изложението следва да се посочи, че съдът намира, че клаузите от договорите за
мобилни услуги, установяващи, че длъжникът дължи и неустойка в случай на
прекратяване на договора в размер на месечните абонаментни такси до края на
срока на договора, са нищожни и не пораждат права и задължения за страните.
Със
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС, е
установено, че неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, пр. трето ЗЗД, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като
преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии:
естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека
и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
В случая
предвидената в договора за мобилни услуги неустойка е в размер на сбора на
всички месечни абонаментни такси до края на срока на договора, след
предсрочното му прекратяване. Следователно по този начин е установено, че
потребителят следва да заплати всички дължими месечни такси без да получава
насрещна престация и да ползва предоставените от оператора услуги. Т.е.
операторът получава очакваната и уговорена печалба от договора без да дължи
насрещна престация до края на срока, предвид предсрочното му прекратяване. Така
уговорената неустойка е установена в противоречие с добрите нрави и конкретно с
нормите на добросъвестността, тъй като излиза извън обичайните обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции на неустоечните клаузи. Следва да се посочи,
че вредата от неизпълнение на задължението на длъжника, не е съизмерима със
стойността, която кредиторът би получил при удовлетворяване на интереса му от
изпълнение на договора, доколкото тази стойност е дължима от страна на
потребителя при изпълнение на насрещното задължение на кредитора. По този
начин, макар договорът да е прекратен, абонатът остава задължен за заплащане на
всички месечни абонаментни такси, без да може да ползва установените в договора
услуги. Така установени клаузите за неустойка, като нищожни и установени в
противоречие с добрите нрави, не пораждат задължение за потребителя на мобилни
услуги. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд, обективирана в Решение № 193/09.05.2016 г. по т. д. №
2659/2014 г., ТК, І т. о. на ВКС и
Решение № 110/21.07.2016 г. по т. д. № 1226/2015 г., ТК, І т. о. на ВКС.
Обстоятелството,
че в случая кредиторът претендира заплащане на неустойката частично, а именно в размер на сбора от три месечни абонаментни
такси, не санира недействителността на клаузата, която представлява
правопораждащият юридически факт – нормата, установяваща неустоечното
задължение. След като последната е изцяло недействителна, не може по нея да се
претендира дори частично изпълнение, което според кредитора е в съответствие с
нормите на добросъвестността.
Поради така изложените съображения и доколкото
тази клауза не пораждат права и задължения за страните, предявените осъдителни
искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД следва да се отхвърлят за пълния им
предявен размер.
По
предявения иск с правно основание чл. 342 ТЗ за заплащане на сумата от 148,
47 лв., формирана както следва:
сумата от 15, 66 лв. – незаплатени лизингови
вноски за периода от 10.01.2016 г. до 09.05.2016 г. и сумата от 132, 81 лв. –
предсрочно изискуеми лизингови вноски за периода м. 05.2016 г. до м. 10.2017 г.
по договор за лизинг от 12.11.2015 г. за предоставено мобилно устройство Samsung
Galaxy J 1, 3 G, Black, съдът намира следното:
Договорът
за лизинг, какъвто е процесният, представлява консенсуален, двустранен,
възмезден, комутативен и неформален договор, като при неговото сключване се
пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на
страните. Предаването на вещта, предмет на договора и заплащането на
уговореното лизингово възнаграждение не се включва в неговия фактически състав,
а са в изпълнение на породените от него договорни задължения. За да възникне
задължението за заплащане на уговореното лизингово възнаграждение,
лизингодателят следва да предаде на лизингополучателя вещта, предмет на
лизинговия договор.
Основното
задължение на лизингодателя е да предаде лизингованата вещ на
лизингополучателя, да му предостави свободното ползване на обекта на лизинга в
рамките на уговорения срок, а за лизингополучателят се пораждат следните правни
задължения: да заплати уговореното лизингово възнаграждение, да пази вещта,
като я използва съгласно обичайното или уговореното предназначение, да заплаща
всички разходи, свързани с ползването и поддържането на вещта, като и да я
върне след изтичане на уговорения срок на ползване, в случай че не упражни
своето право да придобие правото на собственост върху нея.
От
представения по делото договор за лизинг от 12.11.2015 г. се установява, че в
деня на сключването му на лизингополучателя е предадена за временно и възмездно
ползване лизинговата вещ мобилно устройство марка Samsung Galaxy J 1, 3 G, Black, тъй като в
клаузата на чл. 4 от договора се съдържа удостоверителното изявление на
ответника, с което декларира, че е получил лизинговата вещ. Договорът за лизинг
е подписан от ответника, като от изслушаната по делото съдебно-графологична
експертиза се установява, че подписите са положени от ответната страна длъжник.
В този смисъл е обективираното в клаузата на чл. 4 от Договора изявление на
лизингополучателя представлява извънсъдебно признание на неизгоден за него
факт, което съдът цени.
При
изпълнението на насрещната престация за предаване на вещта, предмет на
договора, правното задължение на лизингополучателя за заплащане на лизинговото
възнаграждение е станало изискуемо. Лизинговите вноски представляват
възнаграждение за ползването съгласно нормата на чл. 342, ал. 2 ТЗ.
Страните
са разсрочили това задължение на една първоначална вноска, платима при
сключване на договора и 23 лизингови вноски – всяка, от които става изискуема
при настъпване на падежа, съгласно уговореното в договора за лизинг, при
фактуриране, съгласно сроковете, условията и начина на заплащане на
задълженията на лизингополучателя в качеството му на абонат на мобилни услуги
съгласно сключения между страните договор за предоставяне на такива услуги, а
именно въз основа на фактура, която се издава ежемесечно в срока, указан във
фактурата, но не по-късно от 18 дни след датата на издаването й – арг. чл. 26 и
чл. 27 от ОУ за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги.
По
делото не са представени доказателства, че лизингополучателят е върнал
лизинговата вещ, нито че последният е упражнил правото си на изкупуване на
посочената вещ, което е обусловено от заплащане на цената на устройството. Във
всички случаи, освен при прехвърляне на собствеността, лизингополучателят дължи
връщане на вещта - чл. 1, ал. 3 от Договора, без да му се възстановяват
платените вноски или без да се освобождава от отговорност за неплатените и
изискуеми вноски по договора, представляващи възнаграждение по договора.
Обстоятелството,
че възникналото от процесния договор за лизинг парично задължение е изпълнено,
подлежи на пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК от
ответника. Този правен извод се извежда и от правната норма, регламентирана в
чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при изпълнението длъжникът може да поиска от
кредитора разписка, за да се снабди с писмено доказателство, установяващо
точното и добросъвестно изпълнение на своето правно задължение.
Доколкото
ответникът, чиято е доказателствената тежест за установяване на това
правнорелевантно обстоятелство не установи, че е заплащал в срок задълженията
си към лизингодателя, поради което съдът намира, че в полза на лизингодателя е
възникнало вземането за получаване на сумата от 15, 66 лв., представляваща цената на лизингови вноски с настъпил
падеж за периода от 10.01.2016 г. до 09.05.2016 г. Предвид така установеното
неизпълнение на част от задълженията по договора, следва да се приеме, че към
момента на депозиране на исковата молба вземането е настъпила на основание чл.
12, ал. 2 ОУ предсрочна изискуемост на вземането за вноските до края на срока
на договора за м. 05.2016 г. до м. 10.2017 г. в размер от 132, 81 лв., тъй като
длъжникът е загубил преимуществата на срока. В случая и доколкото не се
установи лизинговата вещ да е била върната в лизингополучателят е имал право да
обяви предсрочната изискуемост на вземането, в който смисъл е практиката на
Върховния касационен съд, обективирана в Решение № 72/18.07.2017 г. по т. д. №
3310/2015 г., ТК, ІІ т.о. на ВКС.
Съдът
намира за неоснователно релевираното в срока за отговор на исковата молба
възражение за погасяване на вземанията по договора за лизинг по давност.
Вземанията по договора за лизинг, като периодични платежи се погасяват с кратката
– тригодишна погасителна давност. Това е така, тъй като до датата на
предявяване на исковата молба по осъдителни иск за сумата от 15, 66 лв., представляваща цената на лизингови
вноски с настъпил падеж за периода от 10.01.2016 г. до 09.05.2016 г., а именно
до 23.07.2018 г., не е изтекъл тригодишния давностен срок за вноските с
настъпил падеж, дължими за претендирания период. Вземането за предсрочно
изискуемите вноски в размер от 132, 81 лв. не е погасено по давност, тъй като
от момента на настъпване на предсрочната изискуемост през м. 05.2016 г. до
датата на депозиране на исковата молба досежно тази претенция – 19.04.2018 г.,
не е изтекъл предвидения в материалния закон давностен срок.
По
така изложените съображения предявеният иск за заплащане на задълженията за
лизингови вноски следва да бъде уважен в пълния му предявен размер за сумата от
148, 47 лв.
Предвид изхода на правния спор в
полза на ищеца и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК се присъдят сторените от
последния разноски в исковото производство, съобразно уважената част от
предявените искове. Следва в полза на ищеца да се присъди внесената държавна
такса по осъдителния иск за заплащане на лизингови вноски, който е уважен, в
размер на сумата от 50 лв. В исковото производство ищецът е доказал разноски от
още 300 лв. за назначаване на особен представител на ответника и 180 лв. за
адвокатско възнаграждение, или общо от 480 лв., от които по съразмерност, с
оглед цената на уважения иск, следва да се присъди сумата от 199, 18 лв. По
така изложените доводи на ищеца се следва за разноски в настоящото производство
сумата от общо 249, 18 лв. (199, 18 лв. за депозит и адвокатско
възнаграждение и 50 лв. за държавна такса).
Не следва в полза на ищеца да се
присъдят разноски, сторени в заповедното производство, тъй като предявеният иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на паричните притезания,
за които е издадена заповедта за изпълнение е отхвърлен изцяло.
В полза на ответника съобразно
изхода на правния спор, предмет на производството по делото, се следват
разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но доколкото такива не са сторени, не
следва да се присъждат.
В производството по делото е
заплатено възнаграждение за изслушване на съдебно-графологична експертиза в
размер на 130 лв. от бюджета на съда, поради което и съобразно с отхвърлената
част от предявените искове ищецът следва да заплати сумата от 76, 05 лв. в
полза на бюджета на съда по сметка на Районен съд – Пловдив.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.
342, ал. 1 ТЗ В.К.М., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сумата от 148,
47 лв., формирана както следва:
сумата от 15, 66 лв. – незаплатени лизингови
вноски за периода от 10.01.2016 г. до 09.05.2016 г. и сумата от 132, 81 лв. –
предсрочно изискуеми лизингови вноски за периода м. 05.2016 г. до м. 10.2017 г.
по договор за лизинг от 12.11.2015 г. за предоставено мобилно устройство Samsung
Galaxy J 1, 3 G, Black.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор
България” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сграда 6, против В.К.М., ЕГН **********, с
адрес ***,
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ, за установяване на паричното притезание,
удостоверено в Заповед № 10565/03.11.2017 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 17344/2017 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, ХIV граждански състав, както следва: сумата от 37, 18 лв., представляваща незаплатени
далекосъобщителни услуги по договор за мобилни услуги от 06.10.2014 г. за
мобилен номер *** за периода от 10.01.2016 г. до 09.05.2016 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 01.11.2017
г., до окончателното изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ предявените от
„Теленор България” ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сграда 6, против В.К.М., ЕГН **********,
с адрес ***, осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ и с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на за заплащане на сумата от 1,
20 лв., представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги по договор за
мобилни услуги от 12.11.2015 г. за мобилен номер *** за периода от 10.01.2016
г. до 09.05.2016 г., сумата от 50, 97
лв. – договорна неустойка, начислена договор за мобилни услуги от 06.10.2014
г. за мобилен номер *** в размер на три месечни абонаментни такси (след прието
с определение от 18.08.2020 г. изменение на иска чрез намаляване на неговия
размер) и сумата от 119, 97 лв. –
договорна неустойка, начислена договор за мобилни услуги от 12.11.2015 г. за
мобилен номер *** в размер на три месечни абонаментни такси (след прието с
определение от 18.08.2020 г. изменение на иска чрез намаляване на неговия
размер).
ОСЪЖДА В.К.М. да заплати на „Теленор
България” ЕАД сумата от 249,
18 лв. – разноски в исковото производство по гр.д. № 6254/2018 г. на
Районен съд - Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА „Теленор
България” ЕАД да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Районен съд - Пловдив сумата от 76, 05
лв. – разноски в исковото производство по гр.д. № 6254/2019 г. на Районен
съд - Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/П/
Вярно с оригинала!ВГ