Р Е Ш Е Н И Е
№ 361
гр.Русе, 14.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на шестнадесети
ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
Членове: Д. КАЛОЯНОВА
ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
при
секретаря Цветелина Димитрова и с участието на прокурора Диана Неева, като
разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д.
№ 326 по описа на съда за 2022 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е касационно по чл.63в от ЗАНН във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е
по касационна жалба от М.И.А. ***, чрез процесуалния му представител, против
решение № 437/16.05.2022 г., постановено по АНД № 2288/2021 г. по описа на
Районен съд – Русе, с което е потвърдено наказателно постановление (НП) №
20-1085-003376/21.10.2020 г. в частта му по т.1, с която, за нарушение по
чл.23, ал.1 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.2, пр.второ от същия закон, на
жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200 лева,
както и в частта му по т.2, с която, за нарушение по чл.123, ал.1, т.3, б.“а“
от ЗДвП и на основание чл.175, ал.1, т.5 от същия закон, след изменение на
наказателното постановление, на жалбоподателя са определени административни
наказания „глоба“ в размер на 50 лева и „лишаване от право да управлява МПС“ за
срок от един месец. В жалбата се излагат подробни съображения за неправилност
на обжалваното решение. Като касационни основания се сочат допуснати от
въззивната инстанция съществени процесуални нарушения във връзка с оценката на
събраните доказателства, както и нарушение на материалния закон. Иска отмяната на
въззивното решение и решаване на спора по същество чрез цялостната отмяна на
наказателното постановление. Претендира присъждането на направените деловодни
разноски пред двете съдебни инстанции.
Ответникът по касационната жалба – сектор „Пътна
полиция“ към ОД на МВР – Русе не е депозирал писмен отговор. В съдебно
заседание не изпраща представител и не взема становище по жалбата.
Представителят на Окръжна прокуратура - Русе дава
заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че решението на
районния съд следва да бъде оставено в сила.
Съдът, като взе предвид изложените в жалбата
оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след
касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за
установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена
е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което
подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.
С решение № 279/27.10.2021 г., постановено по к.а.н.д.
№ 303 по описа за 2022 г. на Административен съд – Русе е отменено
постановеното при предходното разглеждане на делото от въззивната инстанция
решение № 356/16.07.2021 г. по АНД № 894/2021 г. по описа на Районен съд – Русе
и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на този съд при
съобразяване на задължителните указания, дадени в мотивите на касационния
съдебен акт. При новото му разглеждане дадените от касационната инстанция
указания по събиране на допълнителни доказателства са изпълнени. Извършен е
повторен разпит на свидетелите С. и П., разпитана като свидетел е и Р. Т.,
пътувала в автомобила на касатора по време на процесния инцидент. От Община
Русе, СЗ „КООРС“, са изискани видеозаписите от камерата, разположена на кръговото
движение на бул.“Цар Освободител“, бул.“Генерал Скобелев“ и бул.“Липник“, за
времето около 18:16 ч. на 15.09.2020 г. От писмо с вх.№ 2612/01.02.2022 г. на
РРС, изпратено от Община Русе, СЗ „КООРС“, се установява, че видеозаписите не
са налични, тъй като е изтекъл двумесечният срок за тяхното съхранение.
Установено е, че с видеозапис на пътния инцидент не разполага и ОД на МВР –
Русе. При анализа на така събраните доказателства обаче въззивната инстанция не
е спазила напълно стандарта по чл.107, ал.5 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН.
Като писмени доказателства, въз основа на които е
градил своите фактически изводи, районният съд е посочил , оспореното пред него
наказателно постановление, съставения АУАН, протокол за ПТП № 176679, жалба от
св.С. П., справка за собственост на МПС и изготвената справка за
нарушител/водач.
Още тук следва да се посочи, че санкционният акт
(наказателното постановление), обжалван пред районния съд, принципно не може да
играе ролята на писмено доказателство, тъй като законът не му е предоставил подобна
функция.
Действително, съгласно чл.189, ал.2 от ЗДвП, редовно
съставените актове по този закон имат доказателствена сила до доказване на
противното, т.е. принципно АУАН има презумптивна доказателствена сила. В случая
обаче в самия акт неговият съставител изрично е посочил, че „…настоящият АУАН е съставен въз основа на
жалба вх.№ 108500-16886/16.09.2020 г.“, т.е. без посещение на мястото на
ПТП, а само въз основа на съобщените от пострадалия водач обстоятелства.
Доколкото АУАН не се основава на личните възприятия на контролните органи, а на
такива на частно лице, на което законът не е предоставил удостоверителни
функции за нарушения по ЗДвП, то същият не разполага с доказателствената сила
по чл.189, ал.2 от този закон.
Подобно е положението и с протокол за ПТП №
1769679/24.09.2020 г. Видно от отбелязването „не“ в графа „Посетено на място“,
макар да е изготвен по образец, представляващ приложение № 2 към чл.4 от Наредба
№ Iз-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни
произшествия и реда за информиране между Министерството на вътрешните работи,
Комисията за финансов надзор и Гаранционния фонд, произшествието не е било посетено
на място от контролните органи. Принципно е положението, че за да разполага с
обвързваща съда (материална) доказателствена сила, официалният удостоверителен
документ, какъвто е и протоколът за ПТП, следва да бъде издаден от длъжностно
лице в кръга на службата му и по установените форма и ред. Липсата на някое от
тези кумулативни изисквания дисквалифицира документа като официален и
следователно го лишава от присъщата му материална доказателствена сила. Действащата към съставянето на
протокола за ПТП нормативна уредба и по
– конкретно Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. обаче не предвижда възможност за съставянето
му въз основа на заявление и след извършено разследване на случая, без
посещение на място и констатиране на самото произшествие от съответните органи.
Такава възможност е била предвидена в чл.9 от Наредба № I-167 от 24.10.2002 г.
за условията и реда за взаимодействие между контролните органи на
Министерството на вътрешните работи, застрахователните компании и Агенцията за
застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с
моторните превозни средства (отм.). Според цитираната разпоредба, за ПТП, които
не са посетени на място, се издава протокол за ПТП в случаите, когато водачът е
уведомил компетентната служба на МВР в срок 24 часа и е подадено писмено
заявление от участника в седемдневен срок от настъпване на събитието в
поделението на МВР, на чиято територия е настъпило събитието. Контролните
органи разследват събитието и издават протокол. Наредба № I-167 от 24.10.2002
г. е била мълчаливо отменена с приемането на сега действащата Наредба № Iз-41
от 12.01.2009 г., а впоследствие – и изрично отменена с Наредба за отменяне на
Наредба № I-167 от 2002 г. (обн., ДВ, бр. 69 от 19.08.2014 г.). Както беше
отбелязано, в действащата понастоящем Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. не е
предвидена възможност за издаване на протокол за ПТП по заявление (жалба), без
посещаване на мястото на произшествието. Обратното не следва от
обстоятелството, че в образеца на протокол за ПТП, представляващ приложение № 2
към чл.4 от наредбата, фигурира посочената графа „Посетено на място“ и
възможност за отбелязване „да“ или „не“, доколкото същото отбелязване има само
доказателствено значение, т.е. служи за изясняване на въпроса дали въпреки
задължението за посещението му на място, ПТП действително е било посетено, за
да бъде издаден съответния протокол. На следващо място, разпоредбата на чл.6 от
Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. урежда случаите, които не се посещават от
органите на МВР - "Пътна полиция" и за които не се съставят
документи, т.е. протоколи за ПТП. Общото между тях е, че тези случаи не
покриват легалната дефиниция за ПТП по §
6, т.30 от ДР на ЗДвП. Тя предвижда, че пътнотранспортно произшествие е
събитие, възникнало в процеса на движението на пътно превозно средство и
предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно средство,
път, пътно съоръжение, товар или други материални щети. По аргумент от
противното, щом не е налице някоя от изчерпателно изброените хипотези по чл.6
от Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 г. и настъпилия инцидент представлява ПТП по
смисъла на цитираната легална дефиниция, то, за да бъде съставен протокол за
него, произшествието задължително следва да бъде посетено на място от
контролните органи. Както се каза, в случая протоколът за ПТП е съставен без
посещение на място, което е нарушение на процедурата по съставянето му и води
до отпадане на доказателствената му сила като официален документ.
Жалбата на пострадалото лице – св.П. възпроизвежда
факти и обстоятелства, които следва да бъдат събрани чрез неговия разпит,
поради което, сама по себе си, тя също не може да служи за писмено
доказателство, която да бъде поставено в основата на фактическите констатации
на въззивната инстанция.
В своя съдебен акт районният съд е посочил, че
кредитира изцяло показанията на свидетелите С. С. и С. П., като се е мотивирал
с обстоятелството, че те почиват на преките им впечатления, вътрешно
непротиворечиви са и намират потвърждение в останалите събрани по делото
доказателства.
Касационната инстанция намира този извод неправилен и
в противоречие с чл.107, ал.5 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН. Безспорно е, че
показанията на св.С. не възпроизвеждат негови преки впечатления от ПТП, тъй като
той не е бил негов очевидец, а чрез тях се установява съдържанието на
прегледания от свидетеля видеозапис от камера на Община Русе, разположена в
зоната на кръговото движение. Този видеозапис, направен с предварително
поставена на обществено място камера, може да бъде доказателство в наказателния
процес, респ. в административнонаказателния процес, тъй като в тези случаи би
бил налице т. нар. „случаен запис“ и доколкото той съдържа информация, относима
към основния факт на доказване в производството, тя може и трябва да бъде
ценена (в този смисъл константната практика на ВКС - вж. напр. решение №
602/20.02.2012 г. по н.д. № 2736 по
описа за 2011 г. на ВКС, III н.о.). Както обаче беше посочено по-горе, поради изтичане на
срока за неговото съхранение, този видеозапис не е приобщен на материален
носител по делото.
Касационната инстанция не споделя възражението на
касатора, според което този запис, обективиран на съответния материален
носител, би могъл да бъде приобщен по делото само и единствено в качеството на
веществено доказателство, като е недопустимо неговото съдържание да бъде
възпроизвеждано чрез преразказването му от свидетели.
Няма спор, че ако видеофайловете от камерата на
кръговото движение, заснела извършването на нарушението, бяха своевременно записани
на материален носител и той бъде приложен по административнонаказателната
преписка, то този носител би представлявал веществено доказателство по смисъла
на чл.41 от ЗАНН, тъй като върху него ще има „следи от нарушението“, т.е. ще има
записан видеофайл, чието съдържание ще обективира извършването на конкретно
административно нарушение – арг. от чл.109 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН. Липсата на
такова веществено доказателство обаче не означава, че „следите от нарушението“,
които се съдържат във видеозаписа, не могат да бъдат възпроизвеждани по друг
начин, например чрез свидетелски показания. Според чл.117 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН със свидетелски показания могат да се установят всички факти, които
свидетелят е възприел и които допринасят за разкриване на обективната истина. Да
се твърди, че годността на свидетелските показания изисква при всички положения
свидетелят да е имал предварително пряко визуално възприятие на обстоятелствата,
спадащи към предмета на доказване – чл.102, т.1 от НПК вр.чл.84 от ЗАНН, т.е.
към състава на извършеното административно нарушение, означава на практика да
се придаде предварително определена сила на конкретни доказателствени
източници, в разрез с разпоредбата на чл.14, ал.2 от НПК. Поради това
касационната инстанция намира напълно допустими показанията на св.С., в частта
им, в която последният възпроизвежда съдържанието на наблюдавания видеозапис от
камерата на кръговото движение, на който запис той е наблюдавал настъпилото
ПТП. Както при първоначалния си разпит при предходното разглеждане на делото от
районния съд, така и при проведения повторен разпит от въззивната инстанция при
новото му разглеждане св.С. е категоричен, че на записа е наблюдавал как,
непосредствено преди навлизане в кръговото движение, управляваният от касатора
автомобил „Рено Меган“, с рег.№ *****, удря в задната част движещия се пред
него автомобил „Алфа Ромео“, с рег. № ******. Така, в показанията си в съдебно
заседание от 22.06.2021 г. при предходното разглеждане на делото св.С. твърди
„… от записа от видеонаблюдението
установих виновния автомобил, видях цялата ситуация и механизма на възникналото
ПТП“. При разпита му в съдебно заседание от 14.01.2022 г. при новото
разглеждане на делото св.С. заявява:“На
записа се вижда удара и след удара излизат двамата водачи. След това се
оттеглиха от мястото. Говориха. Качиха се в МПС-тата и тръгнаха…. Аз видях
произшествието как се случи“.
С оглед на горното, макар да не е бил пряк свидетел на
ПТП, а показанията му да възпроизвеждат изгледан в извънсъдебната фаза на
административнонаказателното производство видеозапис, показанията на св.С.
действително са вътрешно непротиворечиви и правилно са ценени от въззивната
инстанция. От тях може да се направи извод за извършено от касатора нарушение
по чл.23, ал.1 от ЗДвП, изразяващо се в неспазване на необходимата дистанция от
движещия се пред него автомобил, управляван от св.П., в резултат на което касаторът
е допуснал удар в него, когато св.П. е спрял, за да изчака движещите се с
предимство автомобили в кръговото движение преди да се включи в движението по
него. В тази връзка напълно се споделя направената от въззивната инстанция констатация,
че вследствие на осъщественото нарушение по чл.23, ал.1 от ЗДвП касаторът е
причинил ПТП, покриващо легалната дефиниция на § 6, т.30 от ДР на ЗДвП. Правилно районният съд
е посочил, че за да е налице ПТП е без значение дали настъпилите материални
щети са минимални или значителни. Поради това съответен на закона се явява
направеният извод, че извършеното нарушение се субсумира под санкционната
разпоредба на чл.179, ал.2, пр.2 от ЗДвП, по който текст касаторът е наказан с
т.1 от НП.
Не така обаче стои въпросът с показанията на св.П., за
които районният съд също е приел, че са вътрешно непротиворечиви, поради което също
ги е кредитирал изцяло. В показанията си както при предходното, така и при новото
разглеждане на делото последният свидетел твърди, че щетите по неговия
автомобил, резултат на процесното ПТП, включват и спукано предно стъкло. За
начина на спукване на стъклото св.П. твърди: „Явно с глава съм спукал стъклото. Огледалото ми падна“. За силата
на удара между двата автомобила св.П. заявява: „Толкова слаб беше удара, че тъща ми беше с изместена става…“. Видно
и от приетите по делото фотоснимки и останалите гласни доказателства,
показанията на св.П. досежно вида на щетите от ПТП, както и по отношение на
конкретното място на неговото настъпване, не кореспондират на останалия
доказателствен материал. Дори в самото НП е посочено, че от инцидента са
настъпили „минимални материални щети“, което обстоятелство е прието за
установено и от въззивната инстанция. Поради това неправилен се явява
направеният от контролираната инстанция извод, че показанията на св.П. са вътрешно
непротиворечиви. Напротив, същите са изпълнени с противоречия по посочените два
въпроса, което поставя под съмнение тяхната достоверност и в останалата им част
и по – конкретно къде, след излизане от кръговото движение, са се уговорили да
се чакат двамата водачи – участници в ПТП, за да установят какви са щетите по
автомобилите им и евентуално да съставят двустранен констативен протокол за
тях. Според св.П. това място е спирката на пл.“Оборище“ на бул.“Цар
Освободител“. Според касатора обаче уговорката била да се чакат на различно
място – на паркинга на магазин „Мосю Бриколаж“ на бул.“Липник“, което неговото
твърдение косвено се подкрепя от показанията на св.Т. Последната твърди, че с
касатора са чакали св.П. в продължение на 5-10 минути на паркинга на този
магазин без последният да дойде. Показанията на св.Т. по този въпрос неправилно
не са били кредитирани от районния съд. Вярно е, че същата не е излизала от
автомобила и не е възприела пряко уговорката между св.П. и касатора, но от показанията
й се установява, че пред нея, по отношение на така уговорената среща, последният
заявил:“Ще мина оттук да го изчакам“,
след което престояли на паркинга на търговския обект в продължение на 5-10
минути преди да си тръгнат. От посоченото поведение на касатора и заявеното от
него, че ще изчака св.П. на паркинга на магазина недвусмислено следва извод, че
първият е възприел именно посоченото място като такова, на което ще се
установяват щетите по двата автомобила и ще се попълват двустранни протоколи.
Само по себе си обстоятелството, че св.Т. е позната на касатора не е основание
нейните показания да бъдат a priori изключени като недостоверни. При това положение, като
се имат предвид вътрешните противоречия в показанията на св.П. и твърдяното от
касатора друго място, на което е следвало да се проведе срещата между двамата
водачи, установено по косвен начин чрез показанията на св.Т., касационната
инстанция намира необоснован направеният от районния съд извод за извършено от
касатора нарушение по т.2 от НП - по чл.123, ал.1, т.3, б.“а“ от ЗДвП,
изразяващо се в неоказване на съдействие за установяване на вредите от
произшествието. Всъщност административнонаказателното обвинение по т.2 от НП
почива изцяло на показанията на св.П., поради което и оглед изискването по
чл.303, ал.2 от НПК съдът намира, че то не е доказано по безсъмнен начин.
По-конкретно не беше установено, че непровеждането на уговорената среща за
установяване на конкретния вид и размер на щетите по автомобилите, в което, в
конкретния случай, се изразява и нарушението по чл.123, ал.1, т.3, б.“а“ от ЗДвП, се дължи на виновното поведение на касатора, а не на изтъкнатото от него
и установено косвено чрез показанията на св.Т. обстоятелство – възприемане на
различно място за нейното провеждане от всеки от двамата водачи. Поради това
касационната инстанция намира, че НП, в частта му по т.2, с която, за нарушение
по чл.123,
ал.1, т.3, б.“а“ от ЗДвП и на основание чл.175,
ал.1, т.5 от същия закон, след изменение на наказателното постановление от
районния съд, на касатора са определени административни наказания „глоба“ в
размер на 50 лева и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от един месец,
следва да бъде отменено.
С въззивното решение, след уважено възражение по
чл.63д, ал.2 от ЗАНН за прекомерност на адвокатските възнаграждения, заплатени
от жалбоподателя при предходното разглеждане на делото от въззивната и
касационната инстанции, съдът е намалил същите от 500 лева за въззивното,
съответно 350 лева за касационното производство, до минималния размер от 300
лева за всяка от двете съдебни инстанции. На основание чл.226, ал.3 от АПК
вр.чл.63д, ал.1 от ЗАНН, при присъждане на разноските районният съд правилно е
взел предвид и направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в
предходното касационно производство. Доколкото делото не разкрива особена
правна и фактическа сложност, правилно е уважено и възражението за прекомерност
на адвокатското възнаграждение за всяка от инстанциите при предходното му
разглеждане като то е намалено до минималния размер от 300 лева, предвиден в Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така, от общия размер на разноските от 600 лева, съразмерно с уважената част на
жалбата, районният съд е присъдил сумата от 360 лева. Неправилно, в нарушение
на материалния закон – чл.143, ал.1 вр. § 1, т.6 от ДР на АПК вр.чл.63д, ал.1
от ЗАНН, обаче районният съд е определил кое е юридическото лице, отговорно за
разноските като е осъдил Министерството на вътрешните работи да ги заплати.
Според легалната дефиниция на § 1, т.6 от ДР на АПК „поемане
на разноски от административен орган" е поемане на разноските от
юридическото лице, в структурата на което е административният орган. Вярно е,
че Министерството на вътрешните работи също е юридическо лице съгласно чл.2,
ал.2 от ЗМВР и чл.42, ал.2 от ЗА, но цитираното законово определение има
предвид съответната организационна единица в администрацията, която има качеството
на юридическо лице, и в чиято структура непосредствено се намира органът,
издател на административния акт. В случая издател на НП е началникът на сектор
„Пътна полиция“, който сектор е в структурата на отдел „Охранителна полиция“
при ОД на МВР – Русе. От тези звена единствено ОД на МВР – Русе има качеството
на юридическо лице съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР, поради което деловодните
разноски следва да бъдат възложени в нейна тежест, а не в тежест на МВР. Това
налага въззивното решение, в частта за разноските, да бъде отменено като този
въпрос бъде решен от касационна инстанция.
Със санкционния акт са наложени три административни
наказания – две глоби в размер на по 200 лева и лишаване от право да се
управлява МПС за срок от шест месеца. При съпоставяне на размера на минималните
адвокатски възнаграждения, предвидени в случай на административно наказание,
оценимо в пари, с този, предвиден за случаите, когато административното
наказание не подлежи на парична оценка, регламентирани съответно в чл.18, ал.2
и ал.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г., до изменението с ДВ бр. 88 от 4.11.2022
г., е видно, че в случая те биха били равни – по 300 лева за всяка от глобите,
на основание чл. чл.18, ал.2
вр. чл.7, ал.2, т.1, и в същия размер за лишаването от право за управление на МПС, на
основание чл.18, ал.4 от посочената наредба. По тази причина съдът намира, че
общо уговореното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и
съдействие по делото следва да бъде отнесено поравно за защита срещу санкционния
акт по всяко от тези три административни наказания. Така, с оглед изхода на
делото и отмяната на две от тях – тези по т.2 от НП, от общия размер на
разноските за заплатено адвокатско възнаграждение при предходното разглеждане
на делото от 600 лева касаторът има право на сумата от 400 лева.
В настоящото касационно производство касаторът е
направил разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
Тяхното заплащане в брой се установява от вписането в договора за правна защита
и съдействие от 28.10.2022 г., който в тази част има характера на разписка
(арг. от т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
6/2012 г., ОСГТК). От тази сума, с оглед уважената част на жалбата, касаторът
има право на сумата от 200 лева.
Така, с оглед изхода на делото и на основание чл.143,
ал.1 от АПК вр.чл. 63д, ал.1 от ЗАНН, в полза на касатора, съобразно уважената
част от жалбата, следва да бъдат присъдена сумата от общо 600 лева – деловодни
разноски, които следва да бъдат възложени в тежест на ОД на МВР - Русе.
Мотивиран
така и на основание чл.221, ал.2, пр. първо и пр.второ от АПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 437/16.05.2022 г., постановено по АНД №
2288/2021 г. по описа на Районен съд - Русе, в частта, с която е изменено наказателно
постановление № 20-1085-003376/21.10.2020 г. в частта му по т.2, с която, за
нарушение по чл.123, ал.1, т.3, б.“а“ от ЗДвП и на основание чл.175, ал.1, т.5
от същия закон, след намаляване размера на определените на М.И.А., с ЕГН **********,
административни наказания, административното наказание „глоба“ е определено в
размер на 50 лева, а административното наказание „лишаване от право да
управлява МПС“ е определено за срок от един месец, както и в частта, с която
Министерството на вътрешните работи е осъдено да заплати на М.И.А., с ЕГН **********,
сумата в размер на 360 лева – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство пред въззивната и касационната инстанции при
предходното разглеждане на делото, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ наказателно постановление (НП) №
20-1085-003376/21.10.2020 г. в частта му по т.2.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 437/16.05.2022 г.,
постановено по АНД № 2288/2021 г. по описа на Районен съд - Русе, в частта, с
която е потвърдено наказателно постановление № 20-1085-003376/21.10.2020 г. в
частта му по т.1, с която, за нарушение по чл.23, ал.1 от ЗДвП и на основание
чл.179, ал.2, пр.второ от същия закон, на М.И.А., с ЕГН **********, е наложено
административно наказание „глоба“ в размер на 200 лева.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – Русе, с
адрес гр.Русе, бул."Генерал Скобелев" № 49, представлявана от
директора Н.Д.Н., да заплати на М.И.А., с ЕГН **********,***, сумата от 600 лева – деловодни разноски.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: