РЕШЕНИЕ
№ 261061/25.03.2021 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ВАРНА, Гражданско отделение, 50 с-в, в открито
заседание, проведено на пети март през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ТАНЯ К.
при секретаря Мариана Маркова,
като разгледа докладваното от съдията
гр. д. № 3852 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по
предявени от „Р.
Б.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано
от А. В.А.
- Изп. директор и М.Т.П.-
Прокурист, действащи чрез пълномощника си юрисконсулт Ив. Г.К.
срещу А.Й.К., ЕГН **********, с адрес ***, обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9 от ЗПК вр . чл. 430 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД чл. 92 ЗЗД
за приемане на установено между страните, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 2999,65 лева /две хиляди деветстотин
деветдесет и девет лева и шестдесет и пет
стотинки/, главница по Договор за банков кредит от * г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
31.05.2014г. до окончателното изплащане на задължението, изискуема редовна
лихва начислена за периода от 15.04.2013 г. до 23.03.2014 г. вкл., в размер на
175,10 лева /сто седемдесет и пет лева и десет стотинки/, изискуема наказателна лихва начислена за
периода от 15.04.2013г. до 30.05.2014г. вкл., в размер на 124,01 лева /сто
двадесет и четири лева и една стотинки/, за които е издадена Заповед № * г. за незабавно изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на Районен съд – Варна,
41 с-в.
Ищецът твърди, че на 24.11.2011 г.
между страните по делото е сключен договор за
потребителски кредит , съобразно който на ответницата е отпуснат кредит с
размер на 3 563.72 лева, с краен срок за издължаване на кредита до 15.11.2018 г.
Сочи се, че страните постигнали съгласие вноските за
главница и за договорна възнаградителна лихва да се
дължат до 15-то число на всеки календарен месец в периода от 15.12.2011 г. до
15.11.2012 г. по 56.44 лева на равни месечни анюитетни
вноски, а след този период, кредитът следва да се погасява на 72 равни анюитетни месечни вноски до 15-то число на всеки месец,
считано от 15.12.2012 г. до 15.11.2018 г. Твърди се, че
ответницата преустановила плащането на дължимите месечни
погасителни вноски в нарушение на разпоредбата на чл. 5.2. към договора за
кредит в периода от месец април 2013 г. до месец март 2014 г. Настоява се, че
съгласно чл. 11.1 от договора страните постигнали съгласие, че при неплащане от
страна на кредитополучателя изцяло или частично на което и да е от паричното
задължение в продължение на 150 дни от падежа на това задължение, считано от
151-вия ден, кредитът,непогасената главница, ведно с дължимите такси, разноски, лихви и наказателна надбавка/ става изцяло или
частично предсрочно изискуем. Излага се, че банката е упражнила правото да
обяви кредита за предсрочно изискуем на 24.03.2014 г., за което предприела
действия за уведомяване на ответника, като пратката се върнала като непотърсена
от получателя. Настоява се, че ответницата не е изпълнила задължението си по
чл. 6.2 от договора писмено да информира кредитора за промяна на адреса си,
поради което намира връчването за редовно извършено. Твърди се, че към датата на депозиране на
исковата молба, задължението по процесния договор за
кредит е изцяло падежирало, съгласно погасителния
план и чл. 1 от договор за потребителски кредит, съгласно който крайният срок
за погасяване на кредита е 15.11.2018
г. По изложените съображения намира, че дори при ненадлежно
обявена предсрочна изискуемост се дължи вземането в пълен размер, поради
настъпила предсрочна изискуемост. Предвид уведомяване на длъжника по
образуваното изпълнително дело с наложения запор въз основан на който са
удържани суми в периода 28.07.2014 г. до 24.01.2015г., намира, че възможността за депозиране на
възражение за преклудирана, поради изтичане на срока
за подаването му, поради което моли за прекратяване на производството. Отделно,
твърди че на 28.05.2019г. е сключен договор за цесия към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 10.11.2016 г., между „Р./." ЕАД, в
качеството на продавач, и „М." АД, ЕИК *, в качеството на
купувач, като всички вземания на банката по посочения Договор за потребителски
кредит са прехвърлени на купувача-дължимите суми, ведно с привилегиите, обезпеченията, лихвите и др. принадлежности, за което
ответникът бил уведомен на 20.01.2020 г. Предвид постъпилото възражение и
дадените указания от съда за
ищеца се е породил правният интерес да предяви настоящия иск за установяване
спрямо ответницата дължимостта на сумите по
издадената заповед за изпълнение. Моли за уважаване на исковите претенции и
присъждане на сторените разноски, евентуално при липса на предпоставки за
настъпване на предсрочна изискуемост да се уважат падежиралите
вземания.
В открито съдебно заседание ищецът
не изпраща представител. Депозирана е писмена молба, в която предявения иск се
поддържа в предявените размери. Настоява се, че към датата на устните
състезания в производството по делото целият кредит е станал изискуем, поради
настъпване на крайния падеж на договора. Намира за неоснователно твърдението за
нередовност на депозираното пред заповедния съд извлечение от счетоводните
книги на банката. Счита се, че уведомяването за извършената цесия е съобщено
надлежно на насрещната страна и е породила действие. Моли се за уважаване на
исковете и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен
отговор на исковата молба от ответницата, чрез адв. В.Т., с който се
изразява становище за неоснователност на предявените искове по основание и
размер. Счита, че искът е предявен след изтичане на преклузивния
срок по чл. 415 от ГПК. Оспорва твърденията за надлежно обявяване на
предсрочната изискуемост на ответницата преди датата на сезирането на съда в
заповедното производство. Подчертава, че подобно изявление не се съдържа и в
уведомлението по чл. 417 от ГПК. Намира, че постигнатата уговорка в чл. 11.2 от
договора не освобождава банката да уведоми длъжника. Предвид нередовното
уведомяване за настъпилата предсрочна изискуемост намира, че претендираното вземане не следва да се уважава. Излага, че
поради горните аргументи с влязло в сила разпореждане е отменено незабавното
изпълнение и е обезсилен изпълнителния лист от ВОС. Сочи се, че в извлечението
от счетоводните книги на банката липсва информация за датата на предсрочната
изискуемост и при какви предпоставки е настъпила, размера на месечните
просрочени вноски, периода за забава за всяка от тях, както и вида и размера на
начислената просрочена редовна и наказателна лихва. Оспорва дължимостта
на сумата от 175,10лв. изискуема редовна лихва за периода от 15.04.2013 г. до
23.03.2014 г., както и за наказателна такава от 124,01лв. за периода от
15.04.2013 г. до 30.05.2014 г. с аргумент, че начисляването им почива на
неравноправна клауза от договора. Подчертава се, че претендираната
наказателна надбавка заобикаля разпоредбата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.
Сочи се, че договорената лихва възлиза на 18,50%, което към датата на договора
надвишава ОЛП от 0,22% плюс десет пункта или повече от 10,22%. Противопоставя се на искането за заместване
като страна в процеса на „Р. Б.“ ЕАД от „М.“ АД. Настоява, че ответницата не е
уведомена своевременно и редовно за цесията, поради което му е непротипоставимо. Релевира
възражение за прихващане със сумите платени от длъжника по изпълнителното дело
№474/2014 г. по описа на Румяна Тодорова в общ размер на 683,63лв. По тези
съображения моли за отхвърляне на исковете.
В открито съдебно заседание
ответникът не се явява, чрез процесуален представител, поддържа релевираните в отговора на исковата молба възражения.
Настоява се, че към 2014 г. не са били налице предпоставките за обявяване
предсрочна изискуемост на вземането за главници, договорна и наказателна лихви.
По тези съображения се моли за отхвърляне на исковите претенции.
С определение № * г. в производството по делото е
конституирано трето лице помагач „М.“ АД, което не изпраща представител
в съдебно заседание, но с писмена молба вх. № * г. изразява становище за
основателност на иска. Третото лице сочи, че в условия на евентуалност, ако не се приеме дължимостта
на вноските по кредита, поради настъпила предсрочна изискуемост, следва да бъде
признато за установено дължимостта на падежиралите вноски до приключване на устните състезания.
Сочи, че договорът за кредита е изцяло падежирал на
15.11.2018г. Навежда съображения за неоснователност на твърдението за
нередовност на извлечението на счетоводните книги, като се позовава на
определение по ч.гр.д. №* г. на ВОС. Намира за неоснователни твърденията за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор за кредит от
24.11.2011 г., както и за неоснователност на твърдението за непротивопоставимост
на длъжника на прехвърленото вземане за процесния
договор, поради несъобщаване от страна на Р. Б. за настъпилата цесия.
Съдът, въз основа на
съвкупна преценка на доказателствата по делото заедно и поотделно, намира за
установено от фактическа страна следното:
Със Заповед № * г. за незабавно изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на Районен съд – Варна,
41 с-в, е разпорено А.Й. да заплати на „Р.Б.“ ЕАД, следните суми: сумата от 2999,65 лева /две хиляди
деветстотин деветдесет и девет лева и шестдесет и пет стотинки/, главница по Договор за банков
кредит от * г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 31.05.2014г. до окончателното изплащане на задължението,
изискуема редовна лихва начислена за периода от 15.04.2013 г. до 23.03.2014 г.
вкл., в размер на 175,10 лева /сто седемдесет и пет лева и десет стотинки/, изискуема наказателна лихва начислена за
периода от 15.04.2013г. до 30.05.2014г. вкл., в размер на 124,01 лева /сто
двадесет и четири лева и една стотинки/.
Заповедта за
изпълнение е връчена редовно на длъжника на 10.01.2020г., поради което е подадено
възражение с вх. * г. от длъжника.
В тази връзка с
разпореждане №* г., връчено на 24.02.2020 г. са дадени указания до заявителя да
предяви иск за установяване на вземането по заповедта за изпълнение.
По време на
извънредното положение на 10.04.2020 г. е депозирана искова молба от „Р. Б.“ ЕАД.
Не е спорно между страните, че с влязло в сила определение №* г. по в.ч.т.д. № * г. е отменено незабавното изпълнение и е обезсилен
издадения изпълнителен лист.
Не е спорно между
страните, а и от представените по делото
писмени доказателства се установява наличието на сключен на 24.11.2011 г. между А.Й.К. и „Р. Б.“ ЕАД
договор за потребителски кредит, съобразно който на ответницата А.Й. е отпуснат кредит с размер на 3 563.72 лева,
с краен срок за издължаване на кредита до 15.11.2018 г. (чл. 5.1 от
договора).
Видно от чл. 4.1 и
чл. 4.2 от договора за кредит от 24.11.2011 г. страните са договорили за
първите 12 месеца, считано от датата на усвояване на кредита кредитополучателят
да заплаща фиксирана годишна лихва в размер на 8,50%, а след този срок
стойността на 3-месечния SOFIBOR към 15.11.2012 г. + 5,50 пункта надбавка
годишно. Уговорен е ГПР към датата на сключване на договора от 12,78 %.
Съгласно чл. 4. 3 от договора лихвата в частта на 3-месечния SOFIBOR се
преизчислява и променя от банката два пъти годишно на 15.05. и 15.11, при което
се изготвя нов погасителен план.
От чл. 4.6 от
договора се установява, че страните са договорили при забава в плащанията
заплащане на наказателна надбавка към лихвата в размер на 10 пункта годишно към
забавената сума, като към датата на договора този процент възлиза на 18,50%.
Видно от чл. 11.1 от
договора страните са постигнали съгласие, че при неплащане от страна на
кредитополучателя изцяло или частично на което и да е от паричното задължение в
продължение на 150 дни от падежа на това задължение, считано от 151-вия ден,
кредитът,непогасената главница, ведно с дължимите такси,
разноски, лихви и наказателна надбавка/ става изцяло или частично предсрочно
изискуем.
Представен е
двустранно подписан погасителен план, видно от който ГПР възлиза на сумата от
12,7816% като са посочени вноските
по отделни пера и падежа на всяко едно от задълженията.
Представено е
уведомително писмо от 06.03.2014 г., с което ищецът заявява, че обявява кредитът
за предсрочно изискуем, както и обратна разписка видно от която пратката е
върната като непотърсена от получателя на 23.03.2014г.
От представения рамков договор за прехвърляне
на вземания от 10.11.2016г., се установява, че „Р. Б.“ ЕАД прехвърля на „М.” АД
вземанията, произтичащи от договори за заем, индивидуализирани с конкретен
договор за цесия срещу определена покупна цена.
С приложение № 1 от 28.05.2019 г. към рамков
договор за прехвърляне на вземания от 10.11.2016г. страните са договорили
прехвърляне на вземане с Приложение 1А срещу определена покупна цена.
Видно от Приложение 1А като видно от същото,
че част от документа е вторично заличен по отношение на номерата на кредити,
имена на кредитополучател и ЕГН, размер на кредита и непогасени задължения,
като са останали видими графично форматираните колони от таблицата и само един
пълен ред от нея. Така под № 11 е посочен номера на договора за кредит, ЕГН и
имена на ответника, дата на сключване на договора, отпуснат размер на кредита и
остатъка от дълга на А.Й.К. с договор от 24.11.2011 г.
Представено е изходящо от „Р. Б.“ ЕАД
потвърждение
на извършена цесия за вземания, индивидуализирани в коментираното приложение №
1 от 28.05.2019 г. Предвидено е, че купувачът ще изпраща за своя сметка писмени
уведомления до длъжниците за сключения договор за
цесия, като с подписване на договора продавачът е упълномощил купувача с
правата за уведомяване на длъжниците.
Представено по делото е уведомление, по силата на което ответникът е
уведомен за извършеното прехвърляне, представляващо приложение към исковата
молба.
Видно от представения изпълнителен лист на гърба на същия е налице
отбелязване, че изп. дело №* г. е
прекратено на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК като
няма връчена ПДИ.
По делото е приобщен препис от изпълнително дело №* г. , видно от който на 04.07.2014 г. е
залепено уведомление на вх. врата на ул. В. Д. № * и е удостоверено, че „никой не присъстваше на
адреса“. Изпратено е запорно съобщение до трето
задължено лице в качеството на работодател ЦБА АД – Варна.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от
страните, се установява, че от банкова сметка ***на на
кредитополучателя кредит в размер на 3 563,72 лв. по Договор за потребителски
кредит от 24.11.2011г., сключен между „Р./." ЕАД и А.Й.К.. Установява се, че
кредитополучателката е правила погашения по потребителския кредит, като е погасила следните
суми по анюитетните вноски от погасителния план:
главница - 564,07лв.; договорна лихва -369,24 лв., като последното погасяване е
от 07.08.201Зг., като са внесените в брой 150,00 лв. с основание, с които са
погасени част от вноските, представляващи: 103,21 лв. - главници (36,09лв.,
36,30лв. и 30,82лв.); 40,01 лв. договорни лихви и 6,78 лв. наказателни
лихви. Вещото лице е заключило, че към
датата на подаване на заявлението, въз основа на което е образувано ч.гр.д.
7138/2014 г. - до 31.05.2014г.
непогасения остатък по Договор за потребителски
кредит от 24.11.2011г., възлиза на 3 298,76 лв. в т. ч. просрочена главница -
424,57 лв.; редовна главница - 2575,08 лв. или общ 2999,65лв., просрочена
договорна лихва -175,10 лв.; просрочена наказателна лихва -124,01 лв. В съдебно
заседание вещото лице уточнява, че лихвеният размер за първите 12 месеца е 8,5 % до
15.11.2012 г., като след този период има нов лихвен процент в размер на 6,938 %
и съответно наказателния става 16,731 %.
След 15.05.2013 г. има отново променен лихвен процент, който е 6,721 %. и на 15.01.2014 г. става 6,443 %.
Договореният лихвен процент е бил формиран от тримесечния Софибор
плюс надбавка от 5,5 и всяка промяна на Софибора е водила до промяна на действащия към определен
период договорен лихвен процент, а наказателната надбавка е плюс 10 процентни
пункта към договорения лихвен процент. Посочено е, че образуваното изпълнително дело е
събрана сумата от 683,63 лв.
Предвид така
установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:
Предявеният иск намира
правното си основание в разпоредбата на чл. чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал.
1 ЗПК, вр. чл. 430 ТЗ, чл. 86 и чл.92 от ЗЗД.
По допустимостта на
производството с оглед на релевираните възражения,
съдът намира следното:
На първо
място, твърдението на ищеца за недопустимост на производството, поради
наличието на влязла в сила заповед за изпълнение е неоснователно. Видно от
приобщените материали по служебно изисканото изпълнително дело няма данни за
връчване на поканата за доброволно изпълнение до длъжника. Срокът по чл. 414 от ГПК е обвързан с наличието на надлежно връчена покана за доброволно изпълнение,
какъвто не е настоящия случай. Независимо дали страната е узнала по-рано за
издаването на заповедта за изпълнение, както се твърди от ищеца с връчване на запорното съобщение, това обстоятелство не подменя
необходимостта от извършване на процесуални действия за връчването ѝ, от
който момент да започне да тече и преклузивния срок
по чл. 414 от ГПК. Още повече, запорното съобщение е
адресирано до третото задължено лице, а не до длъжника в изпълнителното
производство. Липсва отбелязване на съдебния изпълнител за приемане за редовно
връчване по реда на чл. 47 от ГПК на ПДИ, както се излага в исковата молба, а
се установява и от самото отбелязване на гърба на изпълнителния лист, че няма
връчена ПДИ.
Ето
защо съдът приема, че предявеният иск е допустим. Същият е предявен в
едномесечния преклузивен срок по чл. 422 от ГПК,
поради което съдът намира възражението на ответника в тази насока за
неоснователно.
Съобразно чл. 3, т.1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., за срока от 13 март 2020 г. до отмяната
на извънредното положение спират да текат процесуалните срокове по съдебни,
арбитражни и изпълнителни производства, с изключение на сроковете по
наказателни производства, по Закона за екстрадицията и Европейската заповед за
арест и производства, свързани с мерки за принуда. Със ЗИД на Закона за
здравето са продължени процесуалните срокове със седем дни от отпадане на
извънредното положение, т.е. до 21.05.2020 г., включително. В случая съобщението с
указанията на съда е връчено на 24.02.2020 г.,
срокът за предявяване на иска е спрян на 13.03.2020 г., поради което и
изтича на 01.06.2020 г. Ето защо депозираната на 10.04.2020 г. искова
молба е предявена в преклузивния срок и допустима за
разглеждане.
За успешното
провеждане на предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9, ал.
1 ЗПК, вр. чл. 430 ТЗ, чл. 86 и чл.92 от ЗЗД, е необходимо ищецът да
докаже дължимостта на сумата по заповедта за
изпълнение, а именно
наличието на
действително правоотношение по договор за кредит, по силата на който кредиторът предоставя на
потребителя кредит под формата на заем или разсрочено плащане, а потребителят
се задължава да върне получената сума съгласно погасителния план и условията,
уговорени в договора; кредиторът да е предоставил на потребителя уговорената
сума; кредиторът да е изпълнил задълженията си, произтичащи от императивните
правила за защита на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена
информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл. обективните
критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят; индивидуалното договаряне
на условията по договора; осъществяването на всички уговорени обективни
предпоставки, въз основа на които е възникнало правото на кредитора да обяви
кредита за предсрочно изискуем, и уведомяването на ответника за това, както и
размера на всяко от претендираните вземания (по
пера).
В случая не е спорно между страните, а от събраните по делото доказателства
се установява наличието на сключен на
24.11.2011 г. между страните договор за
потребителски кредит, съобразно който на ответницата е отпуснат кредит с размер
на 3 563.72 лева, с краен срок за издължаване на кредита до 15.11.2018 г.
Ищецът в настоящото производство се позовава на настъпила предсрочна
изискуемост на вземането по договора за банков кредит, в т.ч. автоматична
предсрочна изискуемост на основание чл. 11.1 от договора за потребителски
кредит, настъпила на 24.03.2014 г. Съгласно тази клауза от договора, в случай
че клиентът просрочи изцяло или частично на което и да е парично задължение в
продължение на 150 дни от падежа на това задължение, настъпва автоматично
прекратяване на договора за потребителски кредит и обявяване на неговата
предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща на клиента
уведомление.
Съобразно т. 18 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, предсрочната
изискуемост представлява изменение на договора, обусловено от наличието на две
кумулативни предпоставки: обективния факт на неплащането и упражненото от
банката право да обяви кредита за предсрочно изискуем, като правните последици
настъпват от момента, в който волеизявлението на кредитора достигне до
длъжника, който момент следва да предхожда по време сезирането на заповедния
съд.
От представеното извлечение по кредита се установява, че към 24.03.2014 г.,
когато е отправено изявлението на кредитора за предсрочна изискуемост на
кредита, ответникът е изпаднал в забава за заплащане на 12 броя погасителни
вноски (предвид данните за липса на постъпили плащания и изискуемост на първата
вноска на 15.04.2013 г.), поради което е изпълнено уговореното между страните
обективно условие за отнемане преимуществото на уговорения в полза на длъжника
срок.
Във връзка с втората предпоставка за настъпване правните последици на предсрочната
изискуемост, а именно уведомяването на длъжника за това преди сезирането на
заповедния съд, представените по делото доказателства от страна на ищеца не
могат да обосноват положителен извод в тази насока.
Ищецът е представил в хода на настоящото производство единствено писмо с
обратна разписка, на която е отбелязано,че пратката не е потърсена от
получателя. Няма данни за връчване на уведомлението на всички известни адреси
на длъжника, както и посещенията на адреса, посочен в писмото, да са осъществявани
в интервал от поне една седмица между тях. По изложените съображения, съдът
намира, че ищецът не е обявил надлежно предсрочната изискуемост на длъжника,
поради което възражението на ответника в този смисъл е основателно.
Въпреки това, след подаване на заявлението на 31.05.2014 г. до датата на приключване на
устните състезания по настоящото дело – 05.03.2021 г., са падежирали
всички погасителни вноски по кредита, като е настъпил крайния падеж за
заплащане на задължението по договора за кредит – 15.11.2018 г., съобразно
приложения погасителен план. Този факт е от значение за спорното право и следва
да бъде съобразен, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Посоченото разрешение в
максимална степен съответства на целта на заповедното производство, продължение
на което е исковото такова по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, а именно да се
реализират по облекчен ред правата на кредитора. Поради това не съществуват
пречки за кредитора да получи търсените суми, чието възникване и изискуемост са
доказани в исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, стига тези суми
да са в рамките на посочените в заявлението размери. В този смисъл са
задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 8/2017 г. на ОСГТК на
ВКС.
От изложеното следва,
че е настъпила изискуемостта на вземанията по кредита с настъпване на крайния падеж
на задължението.
Доказателства за
изпълнение на това задължение от страна на ответницата А.Й.К. не са ангажирани, поради което и с изтичане
на договорения срок за ползване на заетата сума – 15.11.2018г., същата дължи
непогасената главница.
Съобразно заключението
на вещото лице по допусната съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
кредитира като обективно и компетентно дадено се установява, че след
извършените плащания от страна на ответницата непогасения остатък от главницата
по договора за кредит възлиза на сумата от 2999,65лв.
Следва да се отбележи,
че съобразно т. 9 , т. 11, т. 13
от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС в производството по иска, предявен по реда
на чл. 422 ГПК, съдът взема предвид факти, относими
към погасяване на задължението, настъпили след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на
вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения
изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в
образувания изпълнителен процес. В тази връзка извършените погашения от
длъжника в рамките на изпълнителния процес следва да се съобразят от съдебния
изпълните в хода на самото изпълнително производство при принудително
удовлетворяване на вземането по решението, но не могат да бъдат нито предмет на
прихващане, нито да се съобразяват от съда при постановяване на решението като правопогасяващо възражение за плащане в хода на процеса.
Ето защо следва да се
приеме, че в полза на ищеца е налице вземане към ответника за сумата от 2999,65
лева, поради което и предявеният иск следва да бъде уважен в рамките на
заявения размер, ведно със законната лихва считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 31.05.2014г., до окончателното погасяване на задължението.
По отношение на
претенцията за присъждане на договорна лихва съдът намира следното:
На първо място, съдът
намира за неотносим към предмета на спора в рамките
на исковия процес по чл. 422 от ГПК въпросът за редовността на счетоводното
извлечение на банката при депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК, поради
което не следва да бъде обсъждан. Това възражение може да се релевира в производството по обжалване на незабавното
изпълнение на издадената заповед за изпълнение и е относим
именно към предварителното изпълнение на невлязлата в сила заповед, но не и за дължимостта на вземането на банката по договора за
кредит.
На следващо място, съгласно
трайната съдебна практика на ВКС, договорна клауза в договор за потребителски
кредит е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да
не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на
добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните
относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.
Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал.
3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не
зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от
въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор, тъй като тогава
увеличаването на престацията, макар и едностранно не
зависи от неговата воля (в този смисъл решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело №
4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело №
1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016г.
по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т.
дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело №
154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело №
1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/02.03.2017г. по т. д. №
2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. ).
За да се прецени дали
конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия
принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и
недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно
конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин.
В случая в договора за
кредит, подписан на всяка страница от кредитополучателя, в чл. 4.1 и чл. 4.2
ясно и недвусмислено е посочен начина на формиране на размера на договорната лихва
за ползване на представения кредитен ресурс.
Установи се от
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, че договорения лихвен процент е
възлизал на 8,50 % за първите дванадесет месеца, след което е променян в
зависимост от промяната на Софибор плюс надбавка от
5,5, достигайки нива от 6.938%, 6,721 % и 6,443 %
през процесния период. От изложеното, съдът достига
до извода, че макар и да е налице едностранна промяна в лихвения процент, не
само не се е увеличила престацията за заплащане на
договорна лихва, но същата е намаляла в сравнение с първоначално договорения
между страните размер. Това не може да се тълкува в ущърб на потребителя,
поради което клаузата за заплащане на договорна лихва не е неравноправна и
обвързва валидно страните.
Съобразно експертното
заключение незаплатения остатък възлиза на 175,10 лева, поради което съдът
намира този иск за основателен в пълния предявен размер и следва да бъде
уважен.
По отношение на
претенцията за присъждане на наказателна лихва съдът намира следното:
Съобразно постигнатите с договора за потребителски кредит от 24.11.2011 г. (чл. 4.6) уговорки между
страните, ответникът е поел задължение при забава в
плащанията да заплаща на наказателна надбавка към лихвата в размер на 10 пункта
годишно към забавената сума, като към датата на договора този процент възлиза
на 18,50%.
Съобразно чл. 33 от ЗПК когато потребителят забави дължимите от
него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва, която е определена с ПМС № 72 от 08.04.1994 г. като основен
лихвен процент на Българската народна банка за периода плюс 10 пункта.
От справка в БНБ за периода към датата на сключване на
договора се установява, че основният лихвен процент възлиза на 0,22 %, или плюс
10 пункта, т.е. лихвата, която може да договори е 10,22%.
Установи се от експертното заключение, че наказателната лихва
е варирала съобразно договорния лихвен процент плюс 10 пункта, или от 18,50 %,
16.938%, 16,721 % и 16,443 %, което е в разрез с повелителните разпоредби
на чл. 33 от ЗПК, поради което клаузата на чл. 4.6 от договора е неравноправна
и не обвързва ответника по делото.
Договорената
между страните наказателна лихва не следва да се заменя с повелителни
разпоредби на закона, доколкото би се подменило основанието, въз основа на
което се претендира сумата. Съобразно решение № 76/22.07.2020 г. по т.д. №
1011/2019 г. на ВКС, което дава тълкуване в контекста на мотивите на решение
С-421/14 от 26.01.2017г. по дело Banco Primus SA
срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав на СЕС приема, че съгласно член 6,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., националните
съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така
че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени
да изменят съдържанието им. Договорът трябва да продължи да действа без друго
изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи,
доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност
така да се запази договорът.
По
изложените съображения съдът намира, че сумата от 124,01лв., претендирана от ищеца, основана на нищожна клауза в
договора, не се дължи, поради което искът за нея следва да се отхвърли.
С оглед
възраженията на ответника по цесията съдът намира следното. От анализа на
представените по делото писмени доказателства, се установява, че между „М.“ ЕООД в качеството му на цесионер и „Р.” ЕАД в качеството му на цедент, е сключен валиден рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/, приложение № 1, с който е прехвърлено
вземането на цедента от ответника по договор за заем
от 24.11.2011 г. Така сключеният договор има рамков характер, доколкото със
същия е уговорени условията, при които ще се прехвърлят правата по неплатени
задължения по договори за кредит, сключени от продавача. Този договор сам по
себе си не е достатъчен да породи прехвърлителен
ефект, доколкото рамковото споразумение изисква отделно договаряне на
индивидуалния предмет с подписване на образец по приложение № 1А. Именно с
последното се довършва и фактическия състав по прехвърляне на конкретния пакет
от вземания. В случая фактическия състав по прехвърляне на вземането е довършен
с подписване на Приложение № 1А. В приложението по ясен и недвусмислен начин е
индивидуализирано вземането, което продавачът е имал към А.Й., като заличаване
на данните за други прехвърлени вземания, не са от естество да разколебаят
извода на съда относно волята на кредитора да се разпореди с вземането си,
произтичащо от твърдяния договор за кредит. Тази воля
на кредитора съдът намира за ясно изразена с представянето във фактическата
власт на купувача на списък, съдържащ всички данни за договора с конкретно
физическо лице и изричното потвърждение на цесията. Съобразно разпоредбата на
чл. 99, ал. 3 ЗЗД цедентът е длъжен да съобщи на
длъжника за станалото прехвърляне на вземането. В настоящия случай макар и по делото да не са налице данни ответникът да
е уведомен за цесията преди образуване на настоящото производство, доколкото
ищецът не е представил доказателства отправеното уведомление да е достигнало до
ответника, съдът намира, че ответникът А.Й. е надлежно уведомена за извършеното
прехвърляне с получаване на препис от исковата молба.
С оглед изхода на
спора и съобразно т. 12 на ТР № 4/2013 год., в полза на ищеца следва да се
присъдят и сторените в заповедното производство разноски за заплатена държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение.
Съдът намира възражението
на ответника за недължимост на разноските в
заповедното производство, поради отмяна на разпореждането за издаване на
заповед за изпълнение от Окръжен съд Варна за неоснователно. Както се коментира
по-горе, в хода на въззивното производство се разглежда
въпросът за незабавното изпълнение на издадената заповед за изпълнение, като с
отмяната на това, не се засяга самата заповед, а отпада единствено незабавното
ѝ изпълнение. Поради това и искът за установяване на вземането въз основана
нея е допустим за разглеждане, доколкото е налице невлязла в сила заповед за
изпълнение, удостоверяваща парично вземане на кредитора. Ето защо в рамките на
заповедното производство правилно са присъдени разноски съобразно отправеното
искане. Доколкото обаче при предявен иск по чл. 422 ГПК въпросът за дължимостта на тези разноски се разглежда от исковия съд,
настоящият състав намира, че приложение следва да намери редакцията на закона
към датата на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция, поради
което разноските за юрисконсулт следва да бъдат определени в размер на 50 лв.
съобразно чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Или общият
размер на сторените от ищеца разноски в заповедното производство възлиза на 115,98
лв., от които 65,98лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско
възнаграждение. Ето защо съобразно уважената част от исковете в полза на ищеца
се следват разноски в заповедното производство в размер на 111,62лв. (115,98Х3174,75/3298,76).
На основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото и предвид направеното искане, в полза на
ищеца следва да бъдат присъдени направените в настоящото исково производство
разноски за заплатена държавна такса от 154,01 лв., депозит за вещо лице ССЕ от
200лв., и юрисконсултско възнаграждение от 150 лв.,
определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ, които съразмерно с уважената част на исковете
възлизат в общ размер на 485,06 лв. (504,01Х3174,75/3298,76).
С оглед изхода на
спора и на основание чл.78, ал. 3 от ГПК на ответника се следват разноски
съобразно отхвърлената част от исковете, като съобразно представените
доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение от 300лв., се следва
сумата от 11,28лв. (300Х124,01/3298,76).
Мотивиран от горното,
съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните, че А.Й.К., ЕГН **********,
с адрес ***, дължи на „Р. Б.” ЕАД, ЕИК *,
със седалище и адрес на управление ***, следните суми: сумата от 2999,65 лева /две хиляди деветстотин деветдесет и девет лева и шестдесет и пет стотинки/, главница по Договор за банков
кредит от * г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
31.05.2014г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 175,10 лева /сто седемдесет и
пет лева и десет стотинки/, представляваща изискуема
редовна лихва, начислена за периода от 15.04.2013 г. до 23.03.2014 г. вкл.,
за които
е издадена
Заповед № * г. за
незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № * г. по описа на Районен съд – Варна,
41 с-в, на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9 от ЗПК вр . чл. 430 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като ОТХВЪРЛЯ така предявения установителен иск за дължимост на наказателна лихва, начислена за
периода от 15.04.2013г. до 30.05.2014г. вкл., в размер на 124,01 лева /сто двадесет и четири лева и една стотинки/, за която
е издадена Заповед № * г. за незабавно изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № * г. по описа на Районен съд – Варна,
41 с-в, на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 92 ЗЗД.
ОСЪЖДА А.Й.К., ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати на „Р. Б.” ЕАД, ЕИК *,
със седалище и адрес на управление ***, сумата от 111,62лв. (сто и единадесет лева и шестдесет и две стотинки), представляваща
сторените от ищеца разноски в
заповедното производство, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК.
ОСЪЖДА А.Й.К., ЕГН **********,
с адрес ***, да заплати на „Р.
Б.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 485,06 лв. (четиристотин осемдесет и пет лева и шест стотинки),
представляваща направените в настоящото
исково производство разноски, на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК.
ОСЪЖДА „Р. Б.” ЕАД, ЕИК *,
със седалище и адрес на управление ***, да заплати на А.Й.К., ЕГН **********,
с адрес ***, сумата от 11,28лв. (единадесет лева и двадесет и осем
стотинки), представляваща направените в настоящото исково
производство разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението е постановено при
участие на трето лице помагач на страната на ищеца „Р. Б.” ЕАД, ЕИК * - „М.“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление
***.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Варненския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните, в т.ч. и на третото лице помагач, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: